Аскетика на човекообщението

За съвременния човек, който изпитва вътрешна потребност да прилага в живота си строгите аскетически правила, е трудно да намери точните указания какви те трябва да бъдат. Древните книги са пълни с примери за висок аскетически подвиг. Чети Минеите и Добротолюбието са наситени с тях, но как съвременният човек да се приближи до тези примери, как да ги приложи в живота, това никой не знае. А пред нас стоят дълга редица от велики пустинници, мълчалници, постници, веригоносци, подвижници, които почти са се отказали от сън, непрестанни молитвеници и стълпници, които със своите подвизи изобличават човешката душа, заставят я да направи свой избор, да стъпи в този път. Как обаче да направи това? Къде да открие пустиня? Как да се зарие до шията в земята, да се качи на стълп, да легне в гроб, да изнури себе си с пост? И не само как да осъществи това практически, а и защо да избере мълчанието, вместо вериги, или вериги, вместо стълпа? И каква е ценността на този подвиг? А може би той представлява ценност сам по себе си и вън от себе си няма цел? Упражнение на волята ли е това – своеобразна висока духовна гимнастика, или представлява само отсичане на всичко желано, прието самò по себе си, явяващо се дълг на християнина? Можем да формулираме така: своеобразно призвание ли е аскетическият подвиг – цял жизнен път на човека, или то е своеобразен университет, подготвящ го за някакво друго призвание? Струва ми се, че аскетическите правила са правила за човешко поведение, които най-добре обезпечават едно максимално духовно, автентично и дълбоко отношение към Бога, към света, към самия себе си.

Аскетиката облекчава молитвата, аскетиката дава криле на любовта към ближния, смирява духа, дава ни сили в борбата с дявола. И, на първо място, аскетиката направлява човека към правилно възприемане на собственото нищожество пред величието на Бога и Божието дело в света. Встъпвайки на пътя на аскетиката, човекът следва да се домогва тъкмо до това. Длъжен е да се стреми да стане възможно най-пригоден за Божието дело на земята, най-духовен, най-силно свързан с Бога, преизпълнен с божествена любов. Ако заради това той трябва да мълчи, нека мълчи; ако трябва да стои на стълп – да стои; ако трябва да бичува себе си – да се бичува. Всичко това обаче да прави, само защото така се приближава по-близо до главната си цел. И ето че отново пред нас е въпросът за някакъв избор, за някакво прилагане към нашия живот на целия многовековен аскетически опит, за някаква правилна оценка на собствените ни възможности и най-вече на нашите цели, при прилагане към тях на аскетическите правила, които са вътрешно свързани с тях.

Човешката душа желае да получи отговор на цяла редица въпроси в тази област и, разбира се, тя ги получава. Аскетиката на древните учи на молитва и пост, учи на борба с дявола – нейният опит може да бъде в много отношения транспониран в съвременните условия и приложен към тях.

Съществува само една област, може би най-парещата, най-мъчителна за нас, където указанията на древните са глухи, неясни, непълни. Това е областта на нашето отношение към света и в частност към човека, към човечеството. Почти винаги за това се говори или между другото, или изобщо не се говори. Чувствате, че този въпрос не стои в центъра на вниманието, че не тук е основният път на древната аскетика, а ако случайно се натъкнем на него, то е просто пътьом, за някаква обща регулировка, заради хармонията на цялото, като някакво придатъчно предложение. А междувременно този въпрос се изправи пред съвременното християнско човечество с небивала сила и от неговото решение в известна степен зависи но-нататъшната съдба на християнството. Да предположим, че ние сме се отнесли към него сериозно, че действително сме го превърнали в наша основна грижа, отделили сме му особено внимание; да предположим, че на нас – вярващите – Църквата ни заръчва конкретно дело, реализиращо нейната загриженост за света, за човека.

Разполагаме с достатъчно точните указания в Евангелието, изискващи от човека да отдаде душата си за своите приятели, да бъде съработник Божи в делото на устроението на света; св. ап. Павел отправя към нас страшното и вдъхновяващо слово относно своето желание да бъде дори отлъчен от Христос, за да види своите братя спасени. Всичко това ни позволява да не се колебаем и да не се съмняваме в правилността на избрания от нас път; всичко това не просто обосновава нашия избор, но по някакъв начин изисква от нас да вървим тъкмо по този път. Тук няма никакви съмнения.

Колкото по-малко са обаче съмненията, толкова по-безпомощен се чувства човекът в избора си на конкретни методи на поведение. И тук всяка човешка душа е призвана да търси творчески, създавайки понякога дори почти неизпълним идеал, който да се стреми да въплъти в своите отношения с хората.

Единна и непоколебима база на тези отношения може да бъде единствено любовта: любов към Божия образ в човека. Чувството за дълг е чувство безкрило. То е необходимо тогава, когато любовта пресъхва. То е някаква част между периодите на любовта, някакъв минимум, оправдаван само от надеждата, че ще има и максимум. Дългът е просто тлеещ въглен, от който след това трябва да се разгори пожарът на любовта. Неговият смисъл е в това, щото да пази огъня, да го съхранява. Ако обаче пожарът на любовта не се разгори, то няма смисъл и въгленът да тлее.

Нашето взаимоотношение с хората съответства на онези три основни начала, които съставляват същността на човека – на тялото, на душата и на духа. И в сферата на нашето следване на всяко от тези начала сами от себе си възникват най-определени аскетически правила и указания, чието изпълнение е, от една страна, неизбежно, за да се достигне до целта, а от друга – непосилно.

Да се опитаме от тези предпоставки да изведем определени устойчиви правила на поведение, обобщавайки натрупания опит, като го систематизираме. От само себе си се подразбира, че всичко това е само проба – нещо предварително, нещо недостатъчно, но, същевременно, и това недостатъчно е необходимо, защото помага поне да продължим с търсенето.

И така, нека определим отношението на човека към неговия физически свят и към физическия свят на ближния.

1. По отношение на самия човек аскетиката изисква две неща: труд и въздържание. Трудът не е само неизбежно зло, проклятие Адамово: той е и съучастие в реализирането на божественото домостроителство. Трудът може да бъде осветен и преобразен. И не е правилно той да бъде разбиран само като дело на ръцете, като произвеждане на някакво изделие – трудът изисква отговорност, вдъхновение и любов. Той винаги трябва да бъде труд на Господнята нива.

Трудът е в центъра на съвременния аскетически подвиг в областта на отношенията на човека към неговото собствено физическо съществуване. Въздържанието е също така неизбежно, както е и трудът, но то има до известна степен вторично значение, защото е необходимо, само за да освободи вниманието за неща, по-ценни от онези, от които човек се въздържа.

Тук трябва да се съблюдава мяра. Във въздържанието може да бъде внесена някаква ненужна страстност, извънредно да се концентрираме върху него, а това е неправилно. Човекът е длъжен да бъде въздържан, но едновременно с това и да не забелязва тази своя въздържаност. Тя следва да произтича от неговата обща ориентираност и е нещо, което се разбира от само себе си. Въздържанието и се определя, и се регулира от труда – в този смисъл те трябва да бъдат свързани.

2. Към плътта на нашия брат трябва да има по-внимателно отношение, отколкото към собствената ни плът. Християнската любов ни учи да даваме на брата не само дарове духовни, а и дарове материални. Длъжни сме да му дадем и последната си риза, и нашия последен къшей хляб. Тук еднакво са оправдани и нужни и личната благотворителност, и най-широката социална работа. В този смисъл християнинът е призван към социална работа. Призван е да организира по-добър живот за тези, които се трудят, да обезпечава възрастните, да строи болници, да се грижи за децата, да се бори срещу експлоатацията, срещу несправедливостта, нуждата, беззаконието и т. н. По принцип, как ще прави това – дали индивидуално, или в обществен порядък, е съвършено равноценно. Единственото важно е неговата обществена работа да се строи върху любовта към ближния, зад нея да не стоят никакви скрити лични или материални цели. В останалото тази работа е винаги оправдана: от личната помощ до работата в държавен мащаб, от конкретното внимание към отделния човек до създаването на отвлечени системи за правилно организиране на обществения живот. Любовта към човека изисква от нас в тази област едно: аскетическо служение, което да е посветено на неговите материални нужди, внимателна и отговорна работа, труд в тази област, трезво и несантиментално отчитане и на собствените сили, и на истинските ползи за него, жертвено себеотдаване на делото на служението на него. Тук аскетическите правила са прости и не дават може би никакъв простор за мистическо вдъхновение, ограничавайки се понякога до делничната работа и отговорност. Само че в тях има и велика сила и велика правда, базираща се на евангелските думи за Страшния съд, когато Христос ще каже на тези от дясната Му страна, че са Го навестили в затвора и в болницата, че са Го нахранили – когато е бил гладен, облекли – когато е бил гол. Тези неща Той ще каже и на тези, които са го вършили в индивидуален, и на тези, които са го вършили в обществен порядък. По този начин в скучните, трудовите, понякога делнични аскетически правила, засягащи нашето отношение към материалните нужди на нашия ближен, вече лежи залогът за възможното богообщение, вътрешната им духовност.

3. Нататък идва душевният свят на човека. Как ние трябва да се отнасяме към нашия душевен свят? Много често на него не само му отричат всякаква ценност, но и го чувстват като величина, с която трябва да се борим едва ли не до пълното ѝ унищожаване. И ние виждаме как човекът, по пътя на напрегнати усилия, достига до странни резултати – до сухост и безразличие, хлад и отсъствие на вдъхновение. И самите тези резултати говорят, че тук има нещо невярно. Та нали, в края на краищата, по самата своя структура човекът не може да унищожи душевността си – може само по някакъв начин да я изврати, да я умъртви, замрази, закостени. Какво обаче отношение към собствената си духовност ние следва да смятаме за правилно? Критерият и тук е все същият. Душевността, която храни самия човек, която го изолира от външния свят и го ограничава в областта на собствените чувства, на собствените преживявания и го съсредоточава върху внимателния анализ на най-дребните вътрешни движения на собствената душа – тази душевност е ненужна. На човека е нужна душевност, която му позволява по-близо и по-внимателно да се доближи до другия, която му разкрива вътрешните причини и мотивите за поведението на душата на другия, която създава мост между него и неговите ближни, която го учи на любов към ближния.

4. И тук ние преминаваме към въпроса какво следва да бъде нашето отношение към душевния свят на другия човек. Трябва да умеем в буквалния смисъл „да се поставим на мястото“ на другия, опитвайки се да оценим и да преживеем това, което той чувства, да бъдем за всекиго всеки. Дори чуждите страсти трябва да съдим не изотвън, а навлизайки във вътрешната атмосфера на изживяващия ги човек. Не да определяме какво трябва и какво не за дадения човек, а да търсим освобождаването му от неговите страсти и емоции не в тяхното механическо „отсичане“, а в съзнателното, в дълбокото тяхно преодоляване, преобразяване, надскачане.

5. Областта на духа изисква най-голямото възможно напрежение по отношение на ближния, както и на самия себе си. Разбира се, многообразието на духовните пътища е огромно и те не трябва да бъдат унифицирани и свеждани до каквито и да било еднакви правила и закони. Ние обаче вече видяхме известния вид духовна работа, определяща автентичното религиозно отношение към човека. Тук известните общи предпоставки са напълно възможни. Духовната аскетика тук се заключава в открития и съзнателен отказ на човека от самия себе си – в готовност винаги да бъде следвана Божията воля и да бъде той изпълнител на Божия замисъл в света, оръдие в Божиите ръце – средство, а не цел. Принципът на служението, духовната мобилизация тук трябва да се провеждат докрай, да обхващат всички духовни възможности и сили на човека. Гордостта трябва да умре. Човекът трябва да се чувства само проводник на божествената сила и божествената воля.

6. Обръщайки се към духовния свят на другия, ние се срещаме не с плът и кръв, не с чувства и настроения, а с истинския Божи образ в човека – със самата въплътена икона на Бога в света, с отблясък от тайните на Боговъплъщението и Богочовечеството. И човек е длъжен безусловно и без уговорки да приеме това страшно откровение на Бога, длъжен е да се преклони пред Божия образ в своя брат. И само когато почувства това, ще види и ще разбере, на него ще му се открие и другата тайна, която изисква най-напрегнатата му борба, най-голямото негово аскетическо възхождане. Той ще види как този образ на Бога е замъглен, затъмнен, изопачен, развален от злата сила. Ще види човешкото сърце – там, където дяволът води непрестанна борба с Бога, и ще поиска в името на Божия образ да започне борба с дявола, да стане Божие оръдие в това страшно и изпепеляващо дело. И ще преуспее, ако възложи упованието си на Бога, а не на себе си.

Ето ги здравите жалони по този път, по който човешката душа може да върви, ако жадува за аскетически подвиг в областта на своето отношение към хората. А всичко това може да бъде изразено във вечния образ на разпъвания Христос: Той е отдал Своята плът на разпятие, Той е страдал със Своята човешка душа, Той е предал Своя дух в ръцете на Отца – и призовава и нас към същото. Той е принесъл Своята жертва за целия човек – в целия негов духовно-душевно-телесен състав. Нима ние ще делим човека и ще избираме какво в него е достойно за жертва?

Превод: Борис Маринов

* Мария (Скобцова), преп. „Аскетика человекообщения“ – В: Вестник РСХД, 1 (36), 1955, с. 7-12 (бел. прев.).