Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Поетика на молитвите в житието на св. Симеон от св. Сава

Вторник, 27 Април 2021 Написана от Неманя Карович

St Sabas of SerbiaМолитвата и житието са литературни форми, които се отличават преди всичко с подчертано дългата си история на развитие, вътрешно преплитане на различни литературни традиции, стилово разнообразие и поетични пластове. Макар че в средновековната жанрова система те заемат твърдо основана и независима позиция, не изпускаме от поглед и факта, че между тях съществува специфична и значителна поетическа свързаност.

От една страна, житията са единна литературна категория, макар че често събират в себе си множество различни и иначе автономни жанрове, между които спада и молитвата: „Като прозаичен жанр, например, [житието] може да съдържа и дялове, спадащи към някой поетичен жанр (похвала, поетично моление, плач) или към друг прозаичен жанр като характерен риторичен дял (слово или беседа). Възможностите за комбиниране в рамките на общия жанр житие са много големи, а типологията на житията е много богата“.[1] Структурата на средновековната агиография е достатъчно добре отворена и еластична, за да може вътре в своите граници да инкорпорира други форми, а е и твърде много солидна, за да ги асимилира поетически, да ги присъедини стилистически и така да поддържа общото единство на жанровата хетерогенност.

От друга страна, молитвата е от най-старите елементи на житийната литература и неин устойчив структурно-поетически спътник. Щом мартиролозите придобиват развит и художествен облик, в произведенията за християнските мъченици и светци се явяват и молитвите като самостоятелни дялове от текста: „Мъчениците с извисен глас винаги изричат молитвите, което може да придаде поетично много завършена цялост на текста. Мъченикът казва молитвата преди самото мъчение“.[2] Заслужава да подчертаем, че в сръбската средновековна литература има малко примери за самостоятелни молитви, тъй като те често се появяват в границите на житията като поджанр,[3] за което свидетелства и казаното от Джордже Трифунович: „Голям брой молитви са разпръснати в старите сръбски жития и в другите прозаични произведения. Тук обикновено личностите изричат молитви като самостоятелни реплики“.[4] Поради специфичната ритмическа организация на текста, поетично съставените апострофи и наситеността със стилни фигури, ефектът от които е засилване на експресивността и емоционалността на молитвената реч, молитвените съчинения принадлежат към лирически изразителните литературни жанрове. С това си присъствие вътре в прозаичната тъкан на агиографската творба те оказват многостранно поетическо въздействие върху целостта на конкретното литературно произведение. Драгиша Бойович изтъква, че молитвите, като съставни части на житията, „… обогатяват структурата на този жанр, повишават лирическия слой на произведението и допринасят за портретизацията на образите“.[5] Цел на тази работа е именно разкриването на сложната и динамична връзка между жанровете молитва и житие, чрез интерпретативен анализ на първото сръбско произведение от този жанр: Житие на св. Симеон от св. Сава.

За по-доброто разбиране и основно тълкуване на молитвените речи, които могат да бъдат изведени от споменатото житие, а и от целият авторски опус на св. Сава, много са ценни повече или по-малко имплицитните изказвания върху същността на молитвата, нейните метафизични закономерности и многозначителното ѝ духовно действие, които първият сръбски писател дискретно оставя както в своите книжовни, така и в правните си произведения. Св. Сава не само привежда личното си гледище за индивидуалната молитвена практика, но, пишейки Хилендарския типик, Карейския типик и Студенецкия типик, установява и прецизни норми за молитвения живот в различните монашески братства.

За възможността на молитвата да прекрачва границата на този свят и да действа в противоположния свят, или, с други думи, да напусне иманентния свят, да се допре до трансцендентния свят и да достигне до Твореца, св. Сава свидетелства на две места: в първото слово от Хилендарския типик и във въвеждащото изречение към Напътствие за четене на Псалтира. И в двете места се говори за молитвата като начин, по който човек да умилостиви Бога пред човешките съгрешения. Обръщайки се към хилендарските монаси, св. Сава им заръчва: „Приемете, мои любимци, установения за вас устав, тези предадени от Бога служби и умиления, и молитви, и покорения, и търпения, чрез които ще умилостивите Бога към себе си“,[6] докато в началото на Устава за четене на Псалтира, прославяйки основателите на монашеството и изтъквайки заслугите им за установяването на правилата за молитвен живот,[7] казва: „Богоносните и преблажени, и преподобни наши отци… са ни оставили устав, от Бога предаден, за тяхното пеене и умилни молитви, чрез които Господ се умилостивява“.[8]

Изречението, с което св. Сава напътства хилендарското монашеско братство гласи: „Не е възможно вие, като хора, никога да не помислите нещо зло“.[9] То би могло да се прочете като антропологично негативна позиция на първия сръбски архиепископ към строго болезнения човешкия морал. Ако човекът е битие, в което по необходимост пребивава и действа злото, то и екзистенциалното значение на молитвата се усилва повече, понеже тя помага на човека да превъзмогне падналата природа, т. е. грешното си битие, и възстановява общението му с най-висшата божествена инстанция. Затова, че в Савиния ред на духовните ползи молитвата винаги е по-чиста и по-възвишена от онзи, който я изговаря, красноречиво свидетелства и поучителната мисъл в края на Писмо до студенецкия игумен Спиридон: „Ако попът е грешен, неговата молитва не е грешна и неговата сила е в свръзката с благодатта свише“.[10]

В първата глава на Хилендарския типик св. Сава причислява молитвата в онзи низ от духовни подвизи, които помагат на християнина „да победи света“.[11] „Това е победа, която побеждава целия свят: вярата, надеждата, кротостта, търпението, постът, топлото моление със сълзи, а най-висшето над цялата тази ангелска красота е смиреноумното послушание и любовта, заради които слезе при нас Синът Божи, а към това трябва да добавим и незлобивостта“.[12] Изразът „да победи света“, продължение на новозаветната книга, на която се позовава сръбският писател и в която стои „знаем, че сме от Бога, а целият свят е във властта на нечестивия“,[13] означава, че християнинът трябва да се съпротивлява на дявола, да победи огреховèната човешка природа и да се върне при Бога. Следователно, и на това място св. Сава изтъква молитвата като едно от най-важните християнски средства за духовно самоусъвършенстване, т. е. начина, по който човек може да се извиси над собствено земната си екзистенция и да се насочи по пътя на Истината и богопознанието.

Учейки хилендарските монаси, хлебари, рибари и икономи, че усърдното извършване на тези дейности е толкова богоугодно, колкото и самото богослужение, св. Сава имплицитно ще определи основния смисъл на молитвата и многозначителния ѝ метафизичен район на действие, макар и да изтъква, че в йерархията на християнските добродетели любовта има по-голяма стойност и дори надвишава молитвата: „Тъй като добра е молитвата и е много добра; тя дава възможност да беседваме с Бога и ни въздига от земята на небето. Но по-добра и още по-висша е любовта, защото молитвата е участник в добродетелите и е най-съвършена от всяка съвършена добродетел, както е съвършена всяка част от тялото или отделен крайник, докато любовта е глава на всичко и самото съвършенство“.[14] В така описаното от него душевно въздигащо действие на молитвата Трифунович припознава силен исихастки подвижнически подем,[15] докато Томислав Йованович забелязва как любовта е позиционирана аксиологически над молитвата, в пълно съгласие с Лествица на св. Йоан Синайски.[16] В абсолютизирането на любовта над всички други християнски подвизи не е трудно да припознаем духа и същността на прославата на любовта от св. ап. Павел в Първо послание до коринтяни.[17]

Св. Сава не разбира молитвата само като реч с посредническа роля в отношенията между човека и Бога, а и като манифестация на духовните човешки взаимоотношения. Писмо до студенецкия игумен Спиридон изобилства от изрази, от които може ясно да се види, че молитвата за другия е начин да се артикулира и заяви християнската любов и братската наклонност сред хората. Св Сава, да подчертаем това, благодари на Божията милост и на молитвите на Спиридон задето щастливо е достигнал до Йерусалим: „Ако искате да знаете за мене, грешния, то с милостта Божия и светите Ваши молитви здрави и весели дойдохме до светия и божествен град“.[18] Следователно, тук молитвата има прагматична, охранителна функция, тъй като пази от земните неволи този, в чието име е произнесена. От изречението пък „чедо мое сладко, Спиридоне, молѝ Бога за нас, защото без твоите молитви бих ли придобил прощение на греховете“,[19] виждаме че молитвата за другия не може да се отнася изключително само за помощ в овладяване на светски беди, но и за да придобие тя сотириологичен смисъл, т. е. да бъде устремена към спасението на другия.

Краткият преглед на свидетелствата и имплицитните богословски становища за молитвата, които са изказани в отделните произведения на св. Сава, ще ни послужат като преход към разбирането и като ценна помощ при изследването на литературната употреба на молитвените речи и мотиви в Житие на св. Симеон.

Мотивът молитва в Житие на св. Симеон се появява за пръв път още на началните страници, след разказа за владетелските заслуги на Неман, похвалата за християнските му добродетели и разнообразните му богоугодни дела, както и на привеждането на цял каталог на издигнатите от него манастири. Св. Сава разказва как тогава се е родило намерението на Неман да напусне престола, което е дипломатически премислено и политически изгодно за жената на сина му Стефан, дъщеря на византийския император, и с което определя Стефан за бъдещ наследник. Заедно с това при великия жупан нараства желанието за замонашване, т. е. да посвети живота си на възрастването във вярата и приближаването до Христос. Мотивирайки христолюбивите и подвижнически намерения на Неман с новозаветни поучения, св. Сава изтъква как студенецкият ктитор „молби възнасяше към премилостивия Владика за това да не го лиши от желанието му“.[20] Макар и тук молитвата на Неман да не е изказана с думи, нейното съдържание е косвено изречено, т. е. можем да го извадим от семантическото обкръжение, от контекста, в който е съобщена. Посредством жупановото желание за Божията помощ по пътя на монашеския подвиг и утоляване жаждата за вечен живот и райско блаженство, можем, възползвайки се от типологията на молитвата, приведена от Лазар Миркович, да определим първите искания на Неман като просителна молитва, в която изрично се изразява надеждата за Божията милост.[21] Следователно, става дума за основните промени в живота на владетеля и началото на преобразяването му от велик жупан в студеницки и хилендарски схимонах. Несъмнено, в неговата духовна биография това е преломен момент, т. е. повратна точка в развитието на главния герой, която се изтъква в житието. Чрез молитвата е маркирано това гранично място на възрастването на героя и е трасиран пътят на христолюбивия подвиг. Когато прибавим към това и факта, че първият молитвен мотив заедно с това и предпоставя бъдещото събитие, с което показва светителската изходна точка на съдбата на Неман, можем да кажем, че този мотив притежава дискретна, структурна, прецизна и композиционно гранична роля в рамката на житието.

В следващите страници на агиографската творба св. Сава известява читателя за изпълнението на молитвените желания на Неман, казвайки: „Когато навърши тридесет и седем години в своята държава, Владиката премилостиви, като милосърден и труда приемащ, и награждаващ всички, които искат да се спасят (1 Тим. 2:4), не презря молението негово, което от дълбочината на сърцето си въздъхна“.[22] Важно е да отбележим, че положителният изход от молитвата не е мотивиран само с Божията милост и човеколюбие, а и със силата и другите особености на молението. С други думи, изпълнението на молитвените искания зависи от силата на вярата, с която се изговаря молитвата, както и Христос казва: „Ако някой каже на тая планина: дигни се и се хвърли в морето, и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че ще стане по думите му, – ще му се сбъдне, каквото и да каже. Затова казвам ви: всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите; и ще ви бъде дадено“.[23]

Непоколебимата вяра, придружаваща молитвените искания на Неман, не е изречена пряко, а е опосредствана от описанието на молението, в което ключова роля имат мотивите сърце, дълбочина и въздишка. Никак не случайно св. Сава свидетелства за дълбочината на бащината си вяра, възползвайки се от символическото значение на сърцето, с което си служи и при изразяването на различни богословски мисли в своите произведения. Сърцето той разбира тъкмо като център на духовността и същностна точка на битието на човека, т. е. място на срещата между него и Бога, както ще видим по-късно в житието и в поучителните речи, т. е. в заповедите, които Неман отправя към синовете си Стефан и Вукан на свикания от него събор по повод абдикацията му: „Синове [мои], моите закони не забравяйте, а моите думи да пази вашето сърце… А милостинята и вярата да не оставяте, привържете ги към своя врат и ги напишете върху скрижалите на сърцата си, и ще намерите благодат… Уповавайте се от все сърце на Бога, а със своята премъдрост не се величайте“.[24] Следователно, сърцето, бидейки корен на битието, определя духовното движение на всеки човек. То подържа връзката между човека и Бога, но същевременно в него се зачева и грехът.

В значението, което св. Сава придава на сърцето, биха могли да се припознаят и следите на исихастката традиция. Тъкмо исихастите смятат, че човешкото сърце е това, към което ни упътват апостолите със стиховете: „Царството небесно вътре във вас е“[25] и „Или не съзнавате, че Христос е във вас?“.[26] От тук произхожда тяхната увереност, че сърцето е абсолютно средище на битието, тъй като е място на срещата на човешкото с божественото.[27]

За непосредствеността и искреността в молитвите на Неман не говори само това, че те идват от сърцето, а и необичайният повествователен похват на св. Сава, чрез който е изтъкнато как великият жупан не изговаря прошението, а го въздъхва. Макар въздишката да е отделна лексема в средновековната литература, тя често се употребява риторически за усилване на експресивността на разказа за светеца и все пак не трябва да губим от поглед, че в този пример с нея е постигнато своеобразно спояване на битието и молитвата, т. е. те взаимно си влияят, пронизват се, с което е постигнато единство между дъха и искането. Думите на Неман са автентични и неподправени, тъй като просбите, които той отправя към Господа, не са артикулирани с думи, нито са опосредствани с разказ, а с някаква екзистенциално дълбока, субстанциална въздишка.

За разлика от предходния мотив за молитва, в който припознаваме дискретна композиционна функция, т. е. роля в размишленията, сегментирането в работата по съставянето на житието и предпоставянето на следващите събития, начинът, по който св. Сава повествователно оформя мотива за изпълнение на молитвените желания и описва характера на бащините искания, ни говори, че тук молитвата е в служба на портретизацията на героя и на изграждането на духовния и подвижническия аспект на неговата личност. Молитвеното усърдие е мотивирано и обосновано с осъществяване на изказаното желание и е в още по-голяма мяра свидетелство за непоколебимостта на вярата на Неман и силата на чистодушието.

В рамките на колективната сцена на събора, свикан за обявяването на абдикацията и обявяването на наследника, мотивът молитва се появява два пъти. Обръщайки се към благородните си деца и избраните малки и големи боляри, Неман ги поучава да управляват по православния християнски закон, който е установил, и заключава: „Ако това държите, ще имате Бога като свои помощник и Пресветата Госпожа Богородица, и моята, макар и грешна, молитва“.[28] Тук, както и в Писмо до Спиридон, Сава споменава молитвата посредством проповедите на жупана не само като вид общуване на човека с божествената инстанция, а и като образ на взаимни духовни стремежи и християнска любов сред хората – с добродетелния си живот народът може да заслужи молитвената грижа на бащински настроения владетел. Интересно е, че смислово напълно идентичен, а стилистически почти тъждествен изказ може да се намери в Хилендарския типик, където Сава, учейки хилендарци, казва: „Гледайки в този устав, ще имате за помощник Бога и Пречистата Негова майка, и моята, макар и грешна молитва“.[29]

По сходен начин Неман изтъква значението на молитвата за другия и когато отправя владетелски поучения към Стефан и Вукан. Един от първите съвети, които той отправя към своя наследник, се отнася до отношението му към монасите, църковните сановници и светците. Неман изтъква, че владетелят трябва да се отнася добре към монашеството и свещенството, за да го благославят те и за да се молят в негово име – заповядва му да се грижи за църквите и за онези, които служат в тях; светителите [т. е. епископите] с наслада да слуша и църковните слуги, и йереите да почита, и да бди над черноризците, „… за да се молят за тебе, и в нищо да не бъдеш посрамен пред Бога и хората“.[30] Както виждаме, молитвата в произведенията на Сава действа в областта на личното спасение, а сетне в контекста на междуличностното духовно единство, но и в сферата на средновековната владетелска прагматика.

След благословението на Неман за синовете, болярите и народа, св. Сава композиционно затваря сцената на събора, повдигайки повествователния тон с дълъг низ от риторически въпроси и изричайки похвала за бащата, владетеля и учителя. Сред многото изброени християнски добродетели читателят попада и на следната квалификация: „… който постоянно в молитва пребивава“.[31] С нея не само е изтъкнато богатството на молитвения живот, но и чрез времевото наречие „постоянно“ нейното измерение е абсолютизирано и въздигнато до висотата на монашеския (исихасткия) идеал. Тъй като е фактор в средновековните похвали, молитвата не може да не бъде феномен, който да не принадлежи към най-висшия регистър на богоугодните дела – тя, от една страна, е изброена сред върховните ползи от духовния живот и е подредена в реда на ключовите християнски постижения, а, от друга, св. Сава използва похвалното изтъкване на молитвената ревност като средство за характеризиране на героя, т. е. тази молитвена последователност се установява като една от основните и припознати черти на подвижническия портрет на Неман.

Първата молитва в Житието на св. Симеон, която, за разлика от предходните, не е оформена като литературен мотив, но в прозаичната тъкан на житието се проявява под формата на самостоятелна реч на главния герой, се появява след замонашването на Неман и двегодишният му живот в „Студеница“, т. е. непосредствено до заминаването му за Атон: „Царю на славата, единствено безсмъртен, Отче на небето и силата, Който в Своя добър промисъл не искаш да погине нито един човек, а всички да се спасят, не ме оставяй да погина! Тъй като знам, че Твоята велика милост е върху мен и сега, Владико, те моля: дай ми да завърша тази надпревара!“.[32] Тази молитва мотивира Симеоновото преселение на Света гора, с което, от една страна, той се отделя от родния край, като следва думите на Писанието „отделете се от родното си място и от родния си край, тъй като нито един пророк не е приет в отечеството си“,[33] и така още повече ще възраства в Христос, а от друга страна, за да намери за Бога „избягалото агне“, т. е. своя най-малък син – Сава. В мотива надпревара, с който метафорично е представена подвижническата непоколебимост по пътя на спасението, Драгиша Бойович припознава библейска алюзия, т. е. Савиното повествователно опиране на отделни изрази на св. ап. Павел, които са изпълнени със сотириологическа символика.[34]

Ако бихме разложили структурно първата молитвена реч на Симеон в отделните изкази, то бихме открили елементите на трите типа молитви: прослава, благодарение и прошение. Началото на обръщението към Господа доксологически е концептирано, т. е. основано е върху похвала на Твореца, докато в по-нататъшните изкази „не ме оставяй да погина“ и „дай ми да завърша тази надпревара“ виждаме конкретно прошение, т. е. просба. Средният израз „знам, че Твоята велика милост е върху мен“ може да се схване като изричане на похвала или благодарение за Божията милост. Тъй като тази молитва спрямо вътрешните си свойства се показва като типологически хетерогенна, нейната функция в структурата на житието, е напълно ясна. С нея, на първо място, се маркира значителният обрат в духовното възрастване на героя, отбелязва се новото отричане на подвижника и допълнителното поощряване на аскезата, и, на второ – уведомява се за бъдещите събития, които ще се случат в житието или поне се предугаждат. Събитийно предпоставящата роля на молитвата в структурата на агиографската творба иначе не е поетическа характеристика само на произведенията на св. Сава; тя може да се види и в Житие на св. Симеон от Стефан Първовенчани. В този смисъл достатъчно е да си припомним за две молитви, с които в споменатото произведение на Стефан, Симеон побеждава неприятелите и, изправен лице в лице с различни опасности, ги насочва към св. Георги като защитник, за да се види лесно как съдържанието на молитвените прошения бързо преобразува случващото се в следващите събития, т. е. в бъдещите действия в житието.

В Житие на св. Симеон от св. Сава молитвата като мотив ще се появи още два пъти, в частта, посветена на последните дни от земния живот на Неман. Ключовите места на този сегмент на агиографската творба са повествователно вещо изведени. Чрез тях Сава майсторски и изразително успява да опише разболяването на Симеон, а след това емоционално да повиши диалога с най-младия син и, накрая, да обоснове сцената на смъртта с мистически елементи. С това още веднъж се потвърждава, че, като мотив или гласно изречена, в повествованието молитвата логически следва и поетически закономерно показва преломната и пресечна точка в екзистенцията на героя, т. е. граничните моменти в духовния път на Симеон. Молитвите, както виждаме, са устойчив и неизбежен спътник в разказа на Сава за своеобразните гранични ситуации, в които израства главният герой. Те винаги показват преминаването на героя на нова степен и по-висше ниво в богоуподобяването. Молитвите присъстват в съборните сцени на отричането от престола и материалния свят, дискретно се появяват при Симеоновото напускане на студенецкото братство и отпътуването му по пътя към строгото светогорско подвизаване, а ги виждаме и в контекста на постепенното приближаване на героя към ръба на земната ексизтенция и преминаването му във вечният живот и райското блаженство, от другата страна на смъртта.

Описанието на последните дни на Симеон почива на емоционално преобръщане на картината, която е пронизана от патетика, движение и жестове на героя (повдигане на ръка, падане ничком, покланяне, целуване) и речеви патос (риторическо повишение на тона на поучението, плач и самоунизително ридание). Силната чувствителност тук е очаквана и оправдана, тъй като съпровожда съдбоносни събития – смъртта на главната личност в житието. Трябва да имаме предвид, че Сава описва лично преживени от него събития и интимното си страдание, чийто смисъл е сложно изразен, с оглед на това, че не е само раздяла между сина и бащата, а и изправяне лице в лице с окончателното заминаване на някогашния идеален владетел и сегашен духовен учител-подвижник.

Симеон ще свидетелства за християнско-пастирската любов и духовния си развой с полагане на ръце върху главата на св. Сава и с изричането на вдъхновен благослов, а същевременно и с обещание за бъдещи непрекъснати молитви в името на сина: „Благославяйки, благославям те! Благословен е Господ Бог, подкрепящ твоето спасение … нека изправи пътя на твоето възрастване, който по-рано от мене потече и нека имаш неразлъчно със себе си, тук и там, моята, макар и грешна, молитва“.[35] Репликата на Сава започва с изчерпателно изреждане на покайни и духовно самоунизителни квалификации, които сетне ще се преобразят в похвала за молитвената пречестност на Симеон и в изразяване на надежда в сотириологичната плодотворност на бащините искания: „Поради това, кланяйки се, припадам към пречестнѝте твои нозе, тъй като бих ли могъл аз, непочтеният, без твоите пречестнѝ молитви, поне малко облекчение да получа в онова страшно идване на нашия Господ Иисус Христос“.[36] В мярата, в която Сава унижава себе си и своята душа, се въздига и богоугодството и чистата молитва на Симеон. Така, в повествователен смисъл молитвата служи като мяра за духовното единство между бащата и сина и начин за артикулиране на взаимната християнска любов, пастирската грижа и сотириологическото усърдие.

В житието особено е изтъкнат последният благослов на Симеон за наследството му. Виждайки, че смъртният час съвсем е приближил, Сава моли баща си още веднъж да призове Божията благодат над отечеството. При това, речта на пречестнѝя старец не се отличава с жанрова хомогенност, а с комбиниране на поетически характеристики на различни литературни видове, поради което няма да е много прецизно да я определим като благослов. Симеон благославя наследството си с думите на баща, владетел, учител и духовен пастир и с тях в речта му се усеща целостта на неговото битие – събраните на едно място всички светски и верови роли, които е имал в живота си. Оттук произхожда и своеобразната жанрово-поетическа дисперсивност на неговата реч, от която би могло да се отделят присъщите особености на благослова, молитвата, а и на клетвата.

Предсмъртният благослов на Симеон за отечеството несъмнено има славословно начало: „Троице Света, Боже наш, славя те, и благославям те, и моля те…“,[37] докато благословено-просителните елементи припознаваме в думите „пази ги и укрепи ги в държавата, бившето мое владение, и помощта на Пресвета Богородица, и моята, макар и грешна молитва, нека бъде с тях отсега и довека“.[38] И в двата случая Симеон се обръща към наследниците си с думите на духовен пастир и с тон на бащинска грижа. В края на речта обаче интонацията осезаемо се преобразява, а благословът завършва с това, което му е противно по смисъл – с клетва: „А който от тях отстъпи от това, което съм им наредил, гневът Божи нека погълне него и неговото семе“.[39] В укорителните думи и изострения тон на клетвата се усеща и страхът от Божието наказание, който на мястото на дотогавашната пастирска благост извиква клетва. Тук прозира владетелско-заповедническата строгост на Неман, великожупанският му авторитет и праведният му гняв. Следователно, така както в съдържанието на тази реч могат да се видят свойствата на благослова, молитвата и клетвата, така и в звуците ѝ може да се чуе едновременно грижовният и защищаващ глас на Симеон, сегашният изпостник и бъдещ светец, но и застрашаващият авторитарен глас на Неман, някогашния владетел.

Мотивът изпълнение на молитва е поетическа константа на повествователното изграждане в житийната личност на св. Симеон. Господ чува всички молитвени искания, които Неман изнася в преломните точки от своя живот: в началото на агиографската творба, при абдикацията и решението да поеме пътя на монашеското подвизаване, а и по-късно, в търсене на „избягалото агне“ Сава, т. е. във времето, когато пребивава в манастира „Студеница“ и след това, при преминаването от студенецкия в светогорския манастир. Оттук Сава, при бащината смърт, гледайки целостта и всеобхватността на Симеоновия живот, изтъква последователното осъществяване на молитвените желания като устойчиво място на бащината цялостна екзистенция: „Тъй както и тук, в своята държава, молеше Бога и даде му, така и до този час не искаше да се лиши от нито едни духовни дела и Бог всичко му изпълни“.[40] С мотива успешни прошения имплицитно се подчертава правилността и достойнството на молитвените желания, косвено се изтъква крепкостта на вярата на молителя и се прославя Божието милосърдие и човеколюбие. С това се усложнява духовността на главния герой и се утвърждава неговият светителски портрет.

В Глава 9 на житието, която разказва за чудесната смърт на Симеон, внимателният читател може да види дискретен и незабележим мотив на молитва. Да си припомним, че преди да се упокои Симеон като че ли за миг застава на границата между живота и смъртта. Сава разказва, че в този момент лицето на баща му отведнъж се е просветило и че, гледайки небето той изговаря псаломски стихове (Пс. 150).[41] Последните моменти от живота на някогашния велик жупан са описани по следния начин: „А аз му казах: - Кога видя това, за което говориш? А той, поглеждайки към мен, рече ми: - „Хвалете Го поради Неговото могъщество, хвалете го поради голямото Му величие“. И веднага, щом каза това, изпусна своя пребожествен дух и заспа в Господа“.[42] Така, пред крайния момент на смъртта, Симеон с тяло и с глас все още е на земята, но погледът му преминава през границата на двата свята, пред него се отварят небесните порти и му се показват райски сцени. Симеон не може да отговори на въпроса на св. Сава, защото за описание на отвъдното блаженство е необходима изразителна сила над възможностите на думите и мощта на езика. Вместо това Симеон прославя Бога с псаломски стихове.

Това, че Симеон в момента на смъртта преживява мистически опит, потвърждават и думите на събралите се монаси: „О, блажени Симеоне, който си се удостоил на края да видиш такова видение, как Светият Владика благодат ти даде за подвизите на трудовете твой! Затова, веселейки се, изрекъл си глас при излизането на душата твоя“.[43] Такава смърт може да се разтълкува като свидетелство за това, че Симеон е достигнал монашеския идеал и върха на молитвения живот, тъй като, както казва Виктор Бичков, „… посвещавайки се на Бога, монахът излиза от света, за да може изцяло да се предаде на молитвен живот, който трябва да се увенчае със съзерцание на неисказуемите божествени тайни и вечно блаженство“.[44]

Непосредствената реакция на Сава на това, на което присъства, несъмнено упътва към сакралната природа на особено възвишено събитие: „А аз, падайки на лицето му, дълго и горко плаках, и виждайки края на този преподобен мъж, спирайки благодарих на Бога“.[45] Бидейки свидетел на Симеоновата мистична визия за райското блаженство и то в момента на раздялата на душата от тялото и преминаването през отворената порта на Царството небесно, Сава схваща това като Божи дар и веднага след риданията над бащиното лице изказва благодарствена молитва, с която благодари на Господа, че го е удостоил да присъства на предсмъртните чудеса. Както виждаме, в този случай молитвата не е в центъра на повествованието. Тя дискретно се появява на ръба на централното събитие, което е разказано в тази глава на житието и служи преди всичко за изобразяване на начина на действие на героя, с което се артикулира душевната възхита и парадоксалната му емоция. Тук с молитвата се изразява и схващането на св. Сава за събитието, обяснението на реалността и изповядването на непоколебимата вяра в Божия промисъл.

В Глава 10 на житието са описани събитията и промените, следващи смъртта на св. Симеон. Важно е да отбележим, че всички събития последователно и без остатък са мотивирани с различни молитви. Останал без баща, св. Сава е загрижен за „Хилендар“, тъй като се страхува от възможни нападения на разбойници и опустошение на храма. Междувременно манастирът не само съществува, но и много се е развил, което първият сръбски писател, в духа на средновековната скромност, не обяснява с личния труд и ангажираност, а с влиянието на божествените сили: „Но както бе угодно на любовта на Богомайката и наша Наставница, и светите молитви на господин Симеон, този храм от незначителен и малък, въздигна се и се показа твърде красив“.[46] Както виждаме, и след преминаването му на другото равнище на съществуване, молитвата остава константа за Симеоновата екзистенция. Единствената разлика е, че след подвижническата, чудесно-мистическа смърт неговата молитва е определена с епитета „света“. С приписването на този атрибут, св. Сава действително предпоставя това, което по-късно ще се потвърди с чудото на нетленното тяло: Симеон не само е приет в Небесното царство, а е включен и в реда на светците. Макар че молитвената реч не е съобщена, съдържанието ѝ може да се прочете от конкретните последици, които е произвела в тези места. Независимо че между молитвените искания и напредъка на „Хилендар“ съществува ясна причинно-следствена връзка, молитвата на св. Симеон се оказва сила, чието действие преминава границата на световете – нейното съдържание се осъществява без оглед на това дали е изречена от позицията на земния или на задгробния живот.

До края на тази глава от житието разказвачът ще пише за три събития, в които, от една страна, разграничава тяхната природа от обстоятелствата, в които се случват, а, от друга – изтъква факта, че преди осъществяването им в обективната реалност всъщност те са съдържат в молитвеното искане. Преди да пренесе мощите на баща си от Гърция в Сърбия по молба на по-старите си братя Стефан и Вукан, св. Сава ще оправдае своята постъпка с думите: „А аз, виждайки колко желаят това, за което молят, и че е нужно да го изпълня, повдигнах своята немощ и започнах да се приготвям за това“.[47] Действието на героя е мотивирано от искрените молитвени желания на неговите братя. От тук идването на мощите на св. Симеон в отечеството придобива смисъл на изпълнение на молитвите на синовете му. Виждайки бащиното тяло цяло и непокътнато осем години след смъртта, Сава ще обясни чудото на телесната нетленност по следния начин: „Ето, така подобава за онези, които са угодили на Бога и след смъртта си са прославени; ще изпълни Бог волята на онези, които Му се боят и ще чуе тяхната молитва“.[48] По този начин посредник между земното и небесното е чудото Господне, което пред хората свидетелства за богоугодния живот на Симеон и прославя неговия нов светителски лик, а произхожда от по-рано изказаните, а сега чути, молитви на героя.

Дългото и опасно пътуване при пренасянето на мощите на светеца не би могло да завърши успешно без помощта, идваща от небесната сфера и другия свят: „И макар че имаше метеж в тези земи, с Божията помощ и Пресветата Владичица Богородица, и молитвите на блажения и преподобния, и честнѝя наш господин и отец Симеон, тръгнах, така да кажа, през огън и вода, напълно запазен и от нищо не повреден“.[49]

Изтъкнатото тук защитно действие на светителските молитви несъмнено служи на повествователя, за да опише една от постъпките, мотивирали житийното събитие.

В самия край на житието четем молитвеното обръщение на св. Сава към Бога и св. Богородица, което, между другото, не завършва по обичайния начин – със славословие и амин, а неусетно се преобразява в поучителна проповед за спасението и други теми от есхатологията.[50] Беседата е отправена към студенецкото монашеско братство, а тонът в нея е повишен с изреждането на риторически въпроси. Последното моление на Сава типологически би могло да се определи като молитва прошение, при което е добре забележим смисъла, съдържащ се в просбите му, а то гласи: „… това, което е написано, ще бъде и изпълнено, за да можем ние и онези след нас до края на века честнѝте молитви на нашият отец и ктитор да слушаме, а и онова, което се говори, и впоследствие да правим всичко, което е угодно на Бога, гледайки на подвига и живота на този преблажен наш отец“.[51] Това е превъзходна повествователно-поетическа грижа на всеки писател на агиографска творба: дело, което да изпита, да подтикне сегашния и бъдещ читател да вземе за пример евангелско-добродетелния живот на главния герой и да подражава на подвига му. За високата степен, в която молитвеният дух пронизва Житие на св. Симеон, свидетелства и фактът, че точно с този мотив завършва и самото произведение, а именно в последното изречение на агиографската творба Сава поучава монасите по тежкия път на подвизаването да се уповават на помощ от Иисус Христос и на застъпничеството на Богомайката, и да не се надяват на друга помощ от света, освен на „… молитвите на преподобния и блажен отец наш и ктитор господин Симеон“.[52]

В Житие на св. Симеон от св. Сава, молитвите, както с удоволствие и старателно изтъкнах, са оформени двояко: много често като литературни мотиви и съразмерно рядко – във формата на самостоятелна молитвена реч на героя или повествователя. Без изследователско двоумение и страх от произволни преценки може да се заключи, че молитвените мотиви и изкази се появяват последователно и многократно в цялата агиографска творба и че споменатата честота е право пропорционална на разнообразните повествователни функции и поетическата роля, която придобива молитвата в структурата на житието.

Когато повествователят предоставя на героя думата и му позволява да се обърне към Бога с непосредствени искания, молитвата се появява в структурата на житието като поджанр, ала когато става дума за чиста поетична форма, същевременно стига и до своеобразна блага поетизация на текста на житието, с други думи, до записване на финия лирически релеф на прозаичната повърхност на агиографската творба. Ключовите събития в житието, каквито са съборната сцена при абдикацията на Неман, преминаването от „Студеница“ на Света гора или изобразяването на смъртта на св. Симеон, са отбелязани между другото и с различните действия на героя. Маркирането на важните случаи, придружени с молитва, се показва като дискретен, ала поради това и не по-малко значителен композиционен похват, чиято роля се отразява в сегментирането на дейностите в житието, т. е. свързва и включва крупните части на агиографското произведение. Тук трябва да добавим, че св. Сава често използва молитвата като повествователен похват, с който мотивира различните дела на героя и предизвестява бъдещите събития. Поради това съдържанието на молитвените желания бързо се преобразява в основа за последващите събития в агиографската творба.

От гледна точка на поетиката, ролята, която описаният молитвен живот играе при характеризирането на образите, е много специална и значителна. В потвърждение на това трябва да кажем, че мотивът чуване на молитвата константно присъства във всички фази от духовното израстване на главният герой, т. е. в съдбоносното движение на св. Симеон по широките пътища на владетеля, по тясната пътека на монаха-подвижник и, накрая, по строгата лествица на светеца. В заключение, молитвите в Житие на св. Симеон от св. Сава са разнородни и, според начина, по който са литературно оформени и според структурната роля, която им се приписва, с право можем да ги разглеждаме като значителен и забележим фактор в цялостната повествователна поетика на св. Сава.

Превод: прот. Петър Петров

* Каровић, Н. „Поетика молитава у житију Светога Симеона Светога Саве“ – В: Црквене студије, 16, 2019, с. 375-386 (бел. прев.).

[1] Богдановић, Д. Историја српске књижевности, 1: „Стара српска књижевност“, Београд: „Научна књига“ 1991, с. 60.
[2] Трифуновић, Ђ. Азбучник српских средновековних књижевних појмова, Београд: „Нолит“ 1990, с. 50.
[3] Бојовић, Д. „Предговор“ – У: Молитве Светог Саве, приредио према делима хиландарских јеромонаха Доментијана и Теодосија и предговор написао др Драгиша Бојовић, Ниш: „Филозофски факултет, Центар за црквене студије“ 2007, с. 9.
[4] Трифуновић, Ђ. Цит. съч., с. 166.
[5] Бојовић, Д. Цит. съч., с. 8.
[6] Свети Сава. Собрана дела, прир. и предг. Љиљана Јухас-Георгиевска, Београд: „Народна књига“ – „Алфа“ 2000, с. 101; курсивът – мой.
[7] Пак там, с. 89.
[8] Пак там, с. 211; курсивът – мой.
[9] Пак там, с. 129.
[10] Пак там, с. 208.
[11] Срв. 1 Иоан. 5:4 (бел. прев.).
[12] Свети Сава. Собрана дела, с. 104.
[13] 1 Иоан. 5:19.
[14] Свети Сава. Собрана дела, с. 140.
[15] Виж: Трифуновић, Ђ. Цит. съч., с. 158.
[16] Виж: Јовановић, Т. „Књижевни рад Светога Саве“ – Предговор у: Антологијска едиција Десет векова српске књижевности, књ. 1: „Свети Сава“, прир. Томислав Јовановић, Нови Сад: „Издавачки центар Матице српске“ 2010, с. 14.
[17] Виж 1 Кор. 13:1-13.
[18] Свети Сава. Собрана дела, с. 207.
[19] Пак там.
[20] Пак там, с. 167; курсивът – мой.
[21] „Според съдържанието им делим църковните молитви на молитви за хваление и прослава, молитви за благодарност и просителни молитви. В първите изрично се излага вярата, във вторите – любовта, а в третите – надеждата“ (Мирковић, Л. Православна литургика, Београд: „Свети архијерејски синод Српске православне цркве“ 1965, с. 191).
[22] Свети Сава. Собрана дела, с. 168; курсивът – мой.
[23] Марк 11:23-24.
[24] Свети Сава. Собрана дела, с. 170-171; курсивът – мой.
[25] Лука 17:21.
[26] 2 Кор. 13:5.
[27] „Борис П. Вишеславцев уместно отбелязва, че сърцето е не само център на съзнателното, но и на несъзнателното човешко битие; не само на душата, но и на духа; не само на духа, но и на тялото; не само на разбираемото, но и на неразбираемото; с една дума – то е абсолютен център“ (Пантелић, Б. „Григорије Синаит и византијски исихазам“ – У: Преп. Григорије Синаит, Сабрани списи, 1, Београд: „Отачник“ 2009., с. 25).
[28] Свети Сава. Собрана дела, с. 168.
[29] Пак там, с. 105.
[30] Пак там, с. 170; курсивът – мой.
[31] Пак там, с. 172.
[32] Пак там, с. 175.
[33] Срв. Лука 4:24 (бел. прев.).
[34] Виж: Бојовић, Д. „Мотив лаког тркача у српској хагиографској књижевности“ – У: Зборник радова Филозофског факултета, 47, 2, Косовска Митровица: „Универзитет у Косовској Митровици“ 2017.
[35] Свети Сава. Собрана дела, с. 179; курсивът – мой.
[36] Пак там, с. 180.
[37] Пак там, с. 181.
[38] Пак там.
[39] Пак там.
[40] Пак там.
[41] Просветеността на Симеоновото чеснò лице разбираме като божествено озарение, което се случва „… когато, по думите на св. Макарий Египетски, „… божествената светлина се появява в сърцето и открива вътрешната, най-дълбоката и скрита светлина“ (Духовни беседи 8, 3)“ (Бичков, В. В. Византијска естетика. Теоријски проблеми, прев. Д. М. Калезић, Београд: „Просвета“ 1991, с. 249).
[42] Свети Сава. Собрана дела, с. 182.
[43] Пак там.
[44] Бичков, В. В. Цит. съч., с. 244.
[45] Свети Сава. Собрана дела, с. 182; курсивът – мой.
[46] Пак там, с. 184.
[47] Пак там.
[48] Пак там.
[49] Пак там, с. 185.
[50] Според убедителните текстологически прегледи на архим. Тихон (Ракичевич), изречените духовни поучения не са оригинални, т. е. не принадлежат на св. Сава, а първият сръбски писател ги е заел от древното монашеско учение, послужвайки си с Катехеза 56 на преп. Теодор Студит (759-826); виж: Тихон (Ракићевић), архим. „Есхатолошка визија Теодора Студита (Хиландар 387) у ктиторском житију типика Манастира Студенице“ – У: Зборник радова Византолошког института, 53, Београд: „Византолошки институт САНУ“ 2016.
[51] Свети Сава. Собрана дела, с. 186.
[52] Пак там, с. 187.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6cwpr 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме