Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църквата и светът

Петък, 02 Април 2021 Написана от Прот. Василий Зенковски

Fr V ZenkovskyТемата „Църквата и светът“ е понастоящем изключително отговорна и трудна за целия християнски свят, тъй като светът преживява действително тежко време.

Затова и съотнасянето на Църквата към света е една от актуалните теми. Често ние си спомняме думите на св. ап. Йоан, че не трябва да обичаме света,[1] а св. ап. Яков е говорил, че приятелството със света е борба против Бога.[2] И това кара църковното съзнание да бъде нащрек по отношение на света, не му позволява да встъпи в приятелство със света. Вярно е, че под „свят“ тези текстове винаги имат предвид нашето „чувствено битие“ (похотта), а това означава, че тук се има предвид не светът по същество, а само в неговото зло, и все пак самата тема остава съществена и трудна.

За да подходим правилно към въпроса за истинското отношение на Църквата към света, трябва да осветлим правилно самото понятие за света. Това, което ние виждаме в света (и в природата, и в човека), е един болен свят. Светът изобщо е болен – и природата, и човечеството са повредени, защото в света е влязла тази неправда, която е резултат от грехопадението. Думите на св. ап. Павел (Рим. 8:19-23) осветляват това, че светът наистина е повреден. Първоначалната хармоничност на света, където всичко е било твърде добро, е била нарушена от грехопадението на прародителите, като следствие от което в света са влезли враждата и разединението. Дарвин е бил прав по отношение на нашия свят, че в него цари борба за съществуване, само че той не е разбрал, че казаното се отнася до един болен свят. Дори и така обаче в света има и друго, освен борбата за съществуване: в него има още и взаимопомощ. Въпреки че светът е болен и е повреден, това негово разстройство, което само по себе си би следвало да го доведе до неговото пълно унищожение, не може да наруши силата на живота в него. Повредеността обаче и неговата болест се проявяват също и в това, че в живота на природата цари случайността. Та нали и според закона на Дарвин всичко, което откриваме в природата, произтича от играта на случая. Нали обаче в случай че случайността би възтържествувала докрай в света, той би се разпаднал окончателно. Цялото това разстройване на живота на природата предполага боледуване на природата. В този смисъл особено характерна е появилата се в наши дни във Франция книга Evolution regressive („Регресивната еволюция“). Като цяло, смята се, че в природата еволюцията е още и прогрес, докато учените, написали посочената книга, привеждат редица свидетелства, че в природата е особено силен и ярко изразен регресът. Едно положение, което свидетелства достатъчно ясно, че в природа е налице разстройство на изначалната хармония, но още по-сериозно и още по-важно е това, което ние откриваме в човека. Ако в природата дадените ѝ закони я предпазват, то в човека със страшна сила се проявяват силите на разрушението. В природата го има злото, има го и убийството, но там го няма наслаждаването от убиването: единствено в човека (венеца на природата!) страшната разрушаваща сила, свързана с повредеността на неговата природа, се проявява с такава необичайна сила. Има нещо оскърбително в това, че човешкият живот е толкова зависим от случая: та нали благодарение на ухапването от едно толкова дребно насекомо, каквото е комарът, ние можем да се разболеем от малария. Влиянието на случайността в живота на човека, в неговите най-важни действия, говори достатъчно ясно за това, че в него няма хармония, че той наистина с особена сила носи в себе си действието на болестта, която е повредила света.

Някога, в Етюди на оптимизма и други свои съчинения, Мечников[3] се е стараел да докаже, че човекът, достигнал седемдесетгодишна възраст, сам жадува смъртта. Напълно достатъчно е обаче да прочетем дневника на неговата съпруга, която разказва колко тежко е преживявал самият той приближаването на смъртта, как е страдал, за да разбере, че и за него смъртта е зло. Всеки човек носи в себе си неясната мечта за безсмъртие. В тялото на човека има толкова красота, че той неволно мечтае за неговото „неувяхване“. Нашата зависимост от бактериите и микробите, неизбежността на повяхването са във въпиещо противоречие с това, което човекът би могъл да бъде. Възможно е щото някога науката да разреши проблема с удължаването на живота. В кн. Премъдрост Соломонова четем, че Бог не е създал смъртта, но при все това човекът е подвластен на нейния закон. Душата обаче, която се развива, за да върви все по-напред и по-напред, нима тя познава предели на живота? Нима тя може да приеме смъртта и да се примири с нея?

С изключителна сила за това е говорил Толстой, в своята изповед, която е написал навършвайки петдесет и пет години. Достатъчно е да прочетем тези зловещи страници, за да почувстваме това. Толстой се е страхувал от смъртта – тя е обезсмисляла целия му живот. В човека е налице такава насоченост към вечността, такава потребност от вечност, че той не може да приеме смъртта. Във време, когато притежава само момента, човекът желае да притежава вечността и, в това противоречие, в пълната си реалност се проявява разстройството на човешката природа, това, че тя е повредена.

Изобщо, човекът е подчинен на своите чувства, инстинкти, жизнени потребности, които стесняват обсега на неговите духовни движения. Нисшите инстинкти му пречат: ако е уморен, а в него е налице мисъл, която се налага да бъде записана, то вследствие от тази умора той често не може да направи това. Човекът е „и цар, и роб, и червей, и бог“.[4] Всеки човек, който е достигнал до една по-преклонна възраст, познава човешката немощ. „Срамежливостта на страданията“ – според израза на Тютчев[5] – обозначава именно това несъответствие между духовната сила в човека и неговото реално безсилие. И всеки човек знае, че често стои на прага на неми откровения, но и колко често това, което е влязло в душата, го напуска и пропада, като през сито, като не оставя след себе си никаква следа. Тази странна раздвоеност на духа и природата означава само едно: че нашата природа е болна, повредена.

Още по-трудно стои въпросът, когато става дума за историята. Човечеството през цялото време е заето със самоунищожение: вечната борба на едни с други, страстта към разрушение – ето какво изпълва историята. Нима обаче не Бог управлява историята? Да, само че Господ не е създал смъртта, Господ не твори зло – Господ „позволява“ на хората, на тяхната свобода възлага отговорността за неправдата в живота. Мисълта обаче за това, че Господ търпи злото, че не го прекратява, често твърде много мъчи хората, забравящи, че Божията правда не съвпада с нашата правда. Днес има много хора, които се съмняват в силата на доброто, които не могат нито да разберат, нито да приемат тържеството на злото в историята.

Някога Хегел е твърдял, че всичко е действително разумно, че всичко в историята има свой „логос“ (системата на панлогизма). Тъкмо в руската философия обаче е налице сериозната критика на панлогизма, изразена най-ярко от всички при Херцен,[6] който е утвърждавал алогизма в историята, отсъствието в нея на разум и прогрес. И действително – толкова отдавна ли беше, когато всички вярваха в прогреса, в името на който се трудиха над подобряването на живота, над създаването на новия строй, който трябваше да донесе на хората щастие? Кой обаче днес може да повярва в това? Особено тежка се оказа в това отношение съдбата на нашата бедна Русия. Тя беше могъща, силна, разрастваше се и се развиваше, само че дойде революцията от 1917 г. и с всичко това се приключи. И неволно пред нас възниква въпросът: но къде е Промисълът? Забравят обаче, че във всеки народ има и тъмни сили, има епохи на злото. На народа Бог е поставил задача, но, уви, народът не изпълнява Божията воля, изоставя я. И именно това означава, че повреден е не просто целият космос, не само всеки човек поотделно, но че и в историческия процес има много провали, много зло, т. е. същото това разстройване, същата тази повреденост.

Съвременната наука не може и не иска да разбере, че природата е болна. Без това обаче природата не може да бъде разбрана: идеята за повредеността е онази коректура, която е така необходима, за да бъде разбран животът на природата. Същото се отнася и до човека и до историята. Ала цялата повреденост на битието не е фатална – тя може да намери своето изцерение в Църквата. Църквата е била създадена на Земята заради света, Господ я е дал на света, та нейната святост да преобразява света, та със своите благодатни сили тя да възстанови първосъздадената красота. Като въплъщение на Царството Божие, Църквата живее и расте, и портите адови не ще ѝ надделеят.[7] Църквата е създадена като източник на спасението, тя е това, в което светът би могъл да намери своето обновление. В чудесното действие на обновлението повреденото битие получава, чрез Църквата, сила за живот. Благодатта извиква в света нови сили, като това се отнася и до природата. Така например Йорданската вода[8] освещава самото естество. По този начин Църквата носи на света благодатни сили. Това е действие на благодатта, което се проявява вече в молитвата и особено силно в тайнствата. Така, на човешката душа се дава способността да се обнови, душата е родена за тази храна и се нуждае от нея. Разбира се, това е един невидим процес и това действие дава не само обновление, но и сила, и радост на живота. А затова и тази радост на живота е дълбока. Тя свидетелства за това, че в човешката душа има съкровена дълбочина, която не е повредена от греха. Според израза на една от героините на Чехов, нашата душа е като заключен роял, ключът за който е изгубен, така че не можем да го отворим. Само благодатта свише ни издига над суетния живот и когато душата може да се опре на Бога, тя поглъща в себе си Божията сила. Ветхия човек в себе си ние отместваме истински само тогава, когато предаваме себе си на Божията воля, когато търсим благодатта на тайнството. Хората, които често пристъпват към тайнствата, знаят, че тях само това ги и държи.

Тази връзка на душата с Църквата остава скрита, съкровена, и скромните смирени хора не си позволяват да разсъждават какво място заемат самите те в Църквата. При някои тази тайнствена връзка може да се осъществи в самата последна минута от живота. И изобщо, не на нас е дадено да съдим кой и кога се намира близо до Бога. Бог по-добре знае човеците. Църквата непрекъснато се моли и винаги изпраща на хората лъчите на благодатта, а ако ние не винаги ги получаваме, то това е така, само защото не искаме да ги вземем. Много е, което ние не пожелаваме да вземем от онова, което Бог дава и което би могло да бъде целително за нас.

Действието на Църквата в света се извършва незабележимо и едно е, което трябва да се разбере: Църквата носи в света преображение на силите само чрез човешката душа. Господ не прекратява злото с един удар – Той очаква свободното завръщане на света към Него. А затова по същество няма противопоставеност между Църквата и света: Църквата е източник на нашето спасение. Тя е създадена за света и за неговото спасение.

Превод: Борис Маринов

* Зеньковский, В. „Церковь и мир“ – В: Вестник РСХД, 3, 1949, с. 7-11 (бел. прев.).

[1] 1 Иоан. 2:15 (бел. прев.).
[2] Иак. 4:4 (бел. прев.).
[3] Става дума за Иля Илич Мечников (1845-1916) – руски и френски биолог, лауреат на Нобелова награда (1908 г.) за физиология и медицина (бел. прев.).
[4] Из стихотворението „Бог“ (1784 г.) на Гавриил Романович Державин (1743-1816); в оригинал: „Я царь – я раб – я червь – я бог!“ (бел. прев.).
[5] Из стихотворението „Осенний вечер“ (1830 г.) на Фьодор И. Тютчев (1803-1873); в оригинал: „Та кроткая улыбка увяданья, / Что в существе разумном мы зовем / Божественной стыдливостью страданья“ (бел. прев.).
[6] Александър И. Херцен (1812-1870) – руски философ-хегелианец, писател и публицист, последовател също и на философите – утопични социалисти Сен Симон и Шарл Фурие (бел. прев.).
[7] Срв. Мат. 16:18 (бел. прев.).
[8] Ще рече водата, осветена по време на Великия Богоявленски водосвет (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6ycqy 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме