Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Митрополити от български произход в православните епархии в Босна и в Херцеговина (1766-1880 г.)

Понеделник, 01 Февруари 2021 Написана от Неделко Радосавлевич

N RadosavljevicПрез цялото съществуване на автокефалната Печка патриаршия (1557-1766 г.)[1] начело както на нея, така и на отделните епархии, се намират личности, които не са от сръбски произход. Между тях най-много са гърците, които постепенно идват на нейна територия след османската офанзива против хабсбургската войска от 1690 г. и първото голямо преселение на сърби в Хабсбургската монархия. Значителен брой от тях влизат в структурата на Печката патриаршия след Белградския мир от 1739 г. и запазват присъствието си там до премахването на автокефалията. Когато се проучват архиереите, принадлежащи на други народи, особено място се отделя на тези от български произход. За разлика от гърците тяхното присъствие основно не се разглежда като необичайно с оглед на това, че през цялото време докато съществува автокефалността на Печката патриаршия, съществува и известно отъждествяване между българи и сърби поради етническата им и езикова близост, което ги отличава от другите православни поданици на Османската империя. Титулът, който носи главата на Печката патриаршия включва и българска земя.[2] Това има основание в реалността, тъй като в нейния състав влиза част от българското етническо пространство около Кюстендил и Самоков. В тези области съществуват особени епархии, чийто йерарси вземат активно участие в освободителните движения на Балканския полуостров в края на 17 и първата половина на 18 в.[3]

След унищожаването на автокефалността на Печката патриаршия през 1766 г. и присъединяването на нейните епархии към Вселенската патриаршия, епархийската структура не се променя значително. Както и преди това, в по-голямата си част, тя съвпада с османското административно деление. В зависимост от териториалния обхват на османските административни единици (санджак, пашалък), в тях може да има една или повече епархии или, както в случая с Рашко-Призренската и Скендерска митрополия – територия на два санжака, които дори не са в същият пашалък.[4] Така, на територията, обхващаща Босненския пашалък, има четири епархии: Дабробосненска (Сараевска), Херцеговинска, Зворничка и Рашка (Новопазарска), а от 1808 г. – Рашко-Призренска и Скендерска.

Важно е да напомним, че структурата и дейността на Православната църква в Босненския пашалък не може да се отдели по никакъв начин от нейната дейност в останалите територии, населени с православни сърби. Като изключим малкия брой търговци и занаятчии от други области на Османската империя (гърци, цинцари), единствените православни християни на тази територия са сърбите. Те са обединени и са забележителен дял от населението, докато другите жители на Босненския пашалък са предимно потомци на ислямизирани сърби. През този период в Босненския пашалък има повече сръбски православни домакинства отколкото в Белградския, където се формира сърцевината на модерната сръбска държава.[5]

Всички епархии в Босненският пашалък носят високия ранг митрополия, макар че се развиват по различен начин.[6] След 1766 г. по-голямата част от митрополитите в тях са от гръцки произход и нямат добри отношения с местното православно население. Това особено се отнася за Херцеговинската и Рашката митрополии, начело на които в момента на унищожаване автокефалността на Печката патриаршия митрополитите са сърби, които бързо след това са заменени с гърци. Тези лоши отношения намират израз в отделни записки, автобиографични съчинения, а и в жалби или съобщения за поведението на митрополитите, пращани до Вселенския патриарх и османската власт.

В периода от 1766 до 1880 г. в Сараевска, Зворничка и Херцеговинска митрополии има и митрополити, които не са от гръцки произход, но идват начело на епархиите по каноничен път като архиереи на Вселенската патриаршия, а техните отношения с православните зависят от моментните обстоятелства и личните им качества. Между другото лоялността, която те показват към Патриаршията в Константинопол никога не е поставяна под въпрос. Сред тях има и българи, което самите те често изтъкват при установяване на по-близки отношения с християните, отколкото техните предходници гърци са установили. Като архиереи на Вселенската патриаршия, те би могло да бъдат изпратени в която и да е от нейните многобройни епархии, но Синодът вярно смята, че тяхното присъствие е значително по-полезно сред славянските християни, тъй като те по-добре се ориентират в местните обстоятелства и обичаи, отколкото гърците, които, като чужденци в тези области, са напълно неосведомени за условията в тях. Освен в Белградската и Нишката митрополии, българи са начело и на други епархии.[7] Наред с тях, в йерархичната структура на Вселенската патриаршия, има и митрополити сърби, което показва начина, по който действа Патриаршията при провеждане на програмата си на Балканския полуостров.[8]

Serafim DabrobosnenskyПървият митрополит от български произход, който управлява Дабробосненската митрополия на границата между два важни периода от историята на Православната църква на сръбска територия, е Серафим. Той идва начело на тази митрополия в самия край на съществуването на Печката патриаршия, по времето когато тя се управлява от последния патриарх Калиник ІІ,[9] и напуска Сараевската митрополия, когато тя изцяло е включена в състава на Вселенската патриаршия. В Рилския манастир се пази буюрулдия от 24 май (4 юни) 1766 г., издадена в „Централната управа на Румелийския вилает“, с която се потвърждава, че Серафим е избран от Синода и „утвърден с царски берат за Сараевски епископ“.[10] Макар че в буюрулдията, издадена на митр. Серафим, не се споменава чий синод го е избрал за Дабробосненски митрополит, фактът, че този избор е регистриран в Централната управа на Румелийския вилает показва, че той най-вероятно е назначен от Вселенската патриаршия.

С други думи, Серафим наследява митр. Дионисий на 20 март 1763 г. и пристига в Дабробосненска митрополия като пълномощник на Вселенския патриарх, със задачата да събере патриаршеските приходи и да поеме ръководството на тази митрополия. Преди това, докато Дионисий още заема Дабробосненската катедра, султан Мустафа ІІІ издава необходимия му ферман, с който неговото назначение е одобрено. Със същия ферман местните власти са призовани да не му пречат, а да му помагат в неговата мисия.[11] Фактът, че предходникът на митр. Серафим е назначен от Вселенския, а не от надлежния, Печкия патриарх, показва в какво лошо състояние се е намирала Печката патриаршия.

В сръбската историография въпросът за произхода на Серафим дълго време остава нерешен, а размишленията по този въпрос се основават на косвени извори. С оглед на това, че той подписва молбата за унищожаването на Печката патриаршия, в сръбската историография от 80-те години на 19 в. както той, така и другите, подписали молбата, се смятат за гърци.[12] Същевременно Светозар Душанич, на основата на неговата книжовна дейност, подлага това на съмнение. Позовавайки се на факта, че много по-често митр. Серафим се подписва на езика, който тогава използват грамотните сърби, отколкото на гръцки,[13] че неговият славянски език е извънредно богат, че се занимава с книжовна и преписваческа работа, както и това, че не подписва лично молбата за унищожаване на Печката патриаршия, а това прави вместо него Скопският митр. Константин, Душанич предполага, че той е сърбин.[14] Мнението на Душанич възприема и Сава Вукович.[15]

Освен това, като аргумент Светозар Душанич привежда и това, че в епископски чин Серафим е ръкоположен в 1753 г. от Печкия патр. Кирил ІІ, по повод посещението на последния в Рилския манастир,[16] но Кирил ІІ по това време все още не е патриарх, а и Йордан Иванов е напълно прав, когато твърди, че това е могло да се случи по-късно: през 1757 или 1758 г. Той също така изтъква и факта, че преди ръкоположението си в епископски чин Серафим четири години е игумен на Рилския манастир.[17]

Серафим е роден в околността на Разлог и българският му произход е безспорен.[18] Постриженик е на Рилския манастир, където, заедно с брат си, идва в ранна младост. Първото му монашеско име е Серапион. Когато става епископ, той вече има дълъг монашески живот. Първата му епархия е Кюстендилската (Банска, Коласийска, Щипска), а резиденцията му се намира в Щип.[19]

Макар Рилският манастир да е на територията на Самоковската митрополия на Печката патриаршия, като ставропигиална лавра (с изключение на кратък период) той принадлежи на Вселенската патриаршия, а тогавашния йеромонах Серапион е негов монах.[20] Тук за произхода на Серафим никакво особено значение няма фактът, че той е ръкоположен в своя манастир за епископ от Печкия патр. Кирил ІІ. Кирил е бил на посещение в манастира с поне още един епископ, за да може ръкоположението да се състои канонично, а след това Серафим би трябвало да стане един от епископите на Печката патриаршия.

За времето Серафим е добре образован, а склонността му към скромен, истински аскетичен живот, само повишава неговия авторитет. Впрочем, той не би могъл да получи добро образование, пребивавайки единствено в Рилския манастир. Именно в неговия много скромен начин на живот се вижда голямото влияние на Света гора, а владеенето на гръцкия език, който също използва, е на много високо ниво. Поради това може да се предположи, че той е учил в някое от забележителните училищни средища на Вселенска патриаршия, каквито тогава има и в столицата, и в други предели на Османската империя, или че дълго време е прекарал на Света гора.

В хода на образованието си, независимо дали учи по системен или функционален начин, Серафим усвоява това, което е необходимо, за да се установи по-здраво единство между православните християни, т. е. обединението им около Вселенската патриаршия. Славянският му произход не е бил в противоречие с това. Впрочем, той е формиран като монах именно във Вселенската патриаршия и е уверен, че тя има силата да бъде начело на възраждането и мощта на съвкупното православно християнство.[21] Вече като архиерей той се уверява в какво лошо състояние се намира Печката патриаршия и подкрепя молбата за отмяната на нейната автокефалност.

Откъде тогава идва твърдението, че Серафим е сърбин? Всъщност, става въпрос за косвено заключение, получило се в резултат от езиковия анализ на неговите писмени трудове, а също и на отношението му към християните в Дабробосненската митрополия. Книжовният език обаче, който използват българите и сърбите по това време, е един и същ, а разликата между редакциите е незначителна. На този език пише и Серафим. На него са написани Троношки родослов и Общ лист на Печката патриаршия. Използвали са го и грамотните сърби от Хабсбургската монархия (Захарий Орфелин, Йован Райч), както и българи: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и Кирил Хилендарски.[22]

За разлика от някои други митрополии на Печката патриаршия, в които след закриването ѝ през 1766 г. новите митрополити имат проблеми с установяването на новата духовна власт, а и някои от тях са недостойни за високия чин, който носят, в Дабробосненска митрополия не се променя нищо. Начело на нея остава същият митр. Серафим, който отговорно следва духовната си мисия. В тогавашните сръбски извори няма и следа той да е бил в някакви недоразумения със свещенството и с християните. Сараевската църковна община, която често брани своята автономия от намеренията на отделни епископи да я премахнат или умалят, също няма проблеми с него. Митр. Серафим освещава обновени църкви, извършва служба на народен език, а на основата на надгробни надписи или записки из богослужебните книги се вижда, че и често обхожда епархията.[23]

При следването на духовната си мисия, митр. Серафим се среща с характерните проблеми, свързани с положението на свещените лица в Османската империя. Така, поради възпрепятстване събирането на владичината, през 1768 г. той се оплаква на босненския везир. Затова Мехмед Емина, муселим на санджака Баня Лука, му издава на 7 (18) юни 1768 г. буюрулдия, с която на кадията на казата Баня Лука, Костайница и Дубица нарежда да осигури безпрепятствено събиране на владичината, а имената на тези, които попречат на това, да бъдат записани и доставени на висшите власти.[24] По същия начин през 1770 г. по негова молба постъпва и сараевският санджак бей Абдулах Мустафа паша.[25] Както се каза, в споменатата буюрулдия, наред с преченето при събиране на владичината, се споменава и пречене при „извършване на православните обреди“, поради което може със сигурност да се твърди, че престъпниците, от които митрополитът се оплаква, са мюсюлмани.[26]

Серафим остава начело на Сараевска митрополия до 4 май 1776 г., когато султанът утвърждава новия митрополит Кирил.[27] Според мнението на Владислав Скарич и Сава Вукович, преди ръкоположението и интронизацията си митр. Кирил „е един от неговите [на Серафим] придворни монаси“.[28] Във фермана, даден на митр. Кирил, се казва и това, че е „назначен по предложение на Синода“, което е обичайната практика за възвеждане в архиерейска длъжност в Османската империя. В този документ още се изтъква и че „митрополит Серафим доброволно напусна поради старост“.[29]

Същевременно след отпътуването си от Сараевската (Дабробосненска) митрополия, Серафим не живее затворен монашески живот. Напротив – той временно управлява Самоковската митрополия,[30] а в някои свои писания и по-късно се подписва като „митрополит Дабробосненски“.[31] В последното десетилетие на 18 в. отива в румънските княжества Влашко и Молдова, за да събира милостиня за обновяването на Рилския манастир, който много е пострадал след три разбойнически нападения.[32] В Рилския манастир Серафим не само наставлява книжовната дейност, но под негово влияние се формират и някои от най-изявените рилски духовници. Духовникът Севастиан например, изключителен проповедник, живеещ строг постнически живот в килията в с. Пчелин, е негов ученик.[33]

Освен това митр. Серафим оставя определена сума пари от лични спестявания и завещание с тях, за да се съгради храм в с. Пчелин, където се намира един от скитовете на Рилския манастир. Умира през 1800 г. и е погребан в Рилския манастир.[34]

Митрополити от български произход има и начело на Зворничката митрополия. Пръв сред тях, след премахването на Печката патриаршия, е митр. Гаврило. Съдейки от надписа на неговата надгробна плоча (той умира през 1837 г.), в който се твърди, че е бил Зворнички епископ в продължение на тридесет години, става ясно, че идва начело на епархията през 1807 г. В същия надгробен надпис се споменава и това, че е роден в Сливне, т. е. в Сливен, което потвърждава неговия български произход.[35] Сред народа е известен и като „хромия“, тъй като единият му крак е болен и се е движел трудно. Сред православните сърби той оставя добър спомен. В трудното време на Първото сръбско въстание (1804-1813 г.) частта от неговата епархия, намираща се на десния бряг на р. Дрина, е обхваната от военни действия, а след потушаването на въстанието на тази територия е опожарен старият и образцов манастир „Тронош“.[36] Митр. Гаврило има заслуга за неговото обновление, както и за обновлението на манастира „Темна“, а сетне и за изграждането на църква в самия гр. Зворник и отварянето на сръбски училища, каквито са отворени в Тузла, Зворник и Локаня.[37]

Както Сараевския и Херцеговинския митрополити, така и Зворничкия митр. Гаврило за кратко е заточен при избухването на Гръцкото въстание от 1821 г., за да гарантира с живота си, че православните християни в неговата епархия ще останат мирни. По-късно, през 1832 г., за заложник го вземат бунтовниците срещу централната власт, предвождани от Хюсеин Градашчевич, а за освобождаването му изнудват християните да платят определена сума пари.[38] По време на Първото сръбско въстание митр. Гаврило неволно взема участие в дипломатическата дейност около потушаването му. Макар че преди него в това дело са ангажирани патриаршеският посланик митр. Авксентий и Видинският митр. Дионисий (1808 г.), през 1812 г. патриархът търси с писмо мнението на митр. Гаврило по сръбския въпрос и възможните начини за решаването му. Тъй като в това писмо се иска „отново“ да сподели своето мнение, става ясно, че то е искано и по-рано.[39]

През цялото време, докато управлява епархията, митр. Гаврило е под подозрение от османските власти. Срещу него е извършен и един опит за атентат. Митрополитът се спасява, защото един селянин от околността на Зворник го скрива от групата „турци“, които трябва да извършат атентата. След смъртта на митр. Гаврило, го наследява митр. Кирил, по произход константинополски грък.[40]

Avksentiy VeleshkiОще един митрополит, произхождащ от Рилския манастир, е начело на една от епархиите в Босненския пашалък. Става дума за Авксентий ІІІ (Петров Чешмеджиев), който наследява сваления Херцеговински митр. Прокопий.[41] Както и Сараевския митр. Серафим, преди идването си начело на Херцеговинската митрополия, Авксентий има дълъг монашески живот. Роден е през 1798 г. в Самоков, в религиозно семейство. Баща му се нарича Петър, а майка му – Митра. По-голямата му сестра, чието монашеско име е Евантия, е учителка в женски метох, намиращ се в Самоков.[42]

Авксентий започва своето образование в училището в родният си град, което принадлежи на един от двата големи метоха, хилендарския или рилския, а го завършва в „Елино-българското училище“ на Рилския мянастир, където овладява добре гръцкия език. Това му отваря вратата за напредване в структурата на Вселенската патриаршия. От това време датира и приятелството му с изтъкнатия български архимандрит и книжовен деец Неофит Рилски.[43] В 1830 г. става придворен дякон на Кюстендилския (Бански) митр. Артемий, който има голям авторитет в Патриаршията, а на следващата 1831 г. е ръкоположен за епископ и определен за викарий на митр. Артемий с титлата „митрополит Диополски“.[44]

Начело на Херцеговинската митрополия Авксентий идва на 1 (13) април 1838 г. и остава там десет години.[45] Той показва своята религиозност преди всичко външно, демонстрирайки дълги и постоянни молитви. Обикаля епархията често, за което свидетелстват и сръбски, и български съвременници. Това, между другото, понякога е в противоречие със стремежа му да събира повече пари от таксите и различните видове милостиня, отколкото е определено. По време на своето управление поддържа добри отношения с местните османски власти. Йером. Серафим (Шолае), когото Авксентий изпраща на обиколка из епархията като придворен монах, твърди пред Йоаникий Памучина, че Авксентий се отнася към него много по-лошо, отколкото предходните двама митрополити. От Животопис на Серафим Шолае се вижда и че той, за разлика от своят предходник, гърка Прокопий, успява да остане в Херцеговинската митрополия цяло десетилетие, тъй като встъпва в роднински връзки с Йоан Ангелопулос, зет на по-раншния Херцеговински митр. Йосиф и сръбски писар на Али паша Ризванбегович. Авксентий е кум на сина на Йоан.[46]

По това време той ревностно изпълнява задълженията си както към османските власти, така и към Вселенската патриаршия, на която по-късно, като застъпник за българската църковна самостоятелност, остро се противопоставя. Така, от Каталога на митрополиите на Великата църква от 23 август (4 септември) 1846 г. може да се види, че Херцеговинската митрополия, както и други епархии, помага с две хиляди гроша да се изплати дълга на Гръцката народна школа, намираща се в Куручешме, на европейския бряг на Босфора.[47] Според данните от съставения в 1847 г. Списък на ранговете на митрополиите и епископиите на Великата църква, по времето, когато Херцеговинска митрополия още се управлява от митр. Авксентий, според броя на християните, приходите и др. елементи, които църквата взема под внимание, тя е понижена в митрополия от трети ранг.[48]

Местното свещенство и народът, който е много беден, упрекват митр. Авксентий, че често ги глобява и въвежда нови налози като „любочестието“ (такса за добре дошъл) за всяко домакинство, увеличаване на таксите за венчание и др. подобни мерки, и дори наказва физически свещениците, които не успяват да изплатят задълженията, наложени им от него, а не се страхува и анатеми да използва за непослушните. От друга страна, някои от съвременниците твърдят, че ръкополага в свещенически чин и лица, които не са нито достойни, нито грамотни. Сред кандидатите има, както твърди Шолае, и „неграмотни чобани и пропаднали търговци“. Ако се говори за позиция, основана на личен опит, то на него в най-голяма степен може да се вярва за това. Рилският дякон Илия, когото Авксентий довежда със себе си в епархията, говори и за постоянството на митрополита в собствените му навици и склонността му дълго да помни недоразуменията с околните, а Илия, без съмнение, добре го познава.[49]

През първата половина на 19 в. в гр. Мостар се намира една от икономически най-мощните сръбски църковни общини, чийто устав, потвърден и от предходника на Авксентий, митр. Йосиф,[50] урежда вътрешната ѝ автономия при избора на свещеници. Поради това, намерението на Авксентий да замени йеромонасите, които от години са служели в църквите, с други свещеници и с този ход да унищожи автономията на църковната община, е развълнувало християнското население на града. Митрополитът се опитва да постъпи така и на други места. Така в плевлевския край отнема енориите на двама образцови свещеници и ги премества в Мостар, а наказва и други плевлевски и мостарски свещеници като ги изгонва от енориите им. От тези му действия никой не е доволен, а османските власти внимателно следят неговата активност, тъй като тя би могла да доведе до голямо недоволство сред народа. Вследствие от това православното население на Плевля се обръща за помощ към миралая (полковника) Назиф паша, син на Али паша Ризванбегович, който нарежда на митр. Авксентий да отмени решението си. Тук вече се вижда, че митрополитът ще изпадне в немилост пред Ризванбегович.[51] Скоро след това, заради известна сума спорни пари, избухва конфликт между Йоан Ангелопулос и кума му Авксентий, вследствие от който на Ивановден (19 януари 1848) в препълнения мостарски храм митр. Авксентий открито проклева Йоан Ангелопулос с цялото му семейство, дома и дейността му,[52] което ускорява неговото отстраняване от епархията, тъй като вече никой не го желае там. Жестът, който той прави след вестта, че християни в Херцеговина искат да върнат митр. Йосиф, е трудно разбираем с оглед възможните последици. Веднага, след като научава за това, Авксентий вика при себе си мостарските първенци, сред които и йером. Серафим (Шолае), признава, че е постъпил лошо спрямо християните и обвинява за това митр. Йосиф, демонстративно разкъсвайки и подпалвайки султанските фермани и везирските буюурлдии, които се пазят от различни периоди в митрополията. Унищожаването на актове, на които се намира султанският знак (тугра) е непростимо. Али паша бързо съзнава това и веднага прави опит да върне митр. Йосиф, като дори му изпраща пари за път.[53]

Впрочем, не е ясно как вместо да бъде наказан за всичко това, митр. Авксентий придобива нещо още по-добро: Велешката митрополия? Заслуга за това може да има авторитетът пред Патриаршията на неговия стар покровител Кюстендилски митр. Артемий. Говорейки за отпътуването му от епархията, Йоаникий Памучина твърди, че той си тръгва с петнадесет товара покъщнина и „пари“,[54] а с оглед на това, че по-късно влиза в конфликт и с Вселенската патриаршия, излиза че с парите, които изнася от Херцеговинската митрополия, той финансира дейността си по създаване на автономна Българска църква.

След идването си във Велес, много по-близо до Рилския манастир, от който е произлязъл и с който непрекъснато подържа връзки, Авксентий се държи съвсем различно. По спомени на български съвременници, той пристига в новата си епархия като богат човек, на расов бял кон и в сияйни одежди, с всички знаци на епископското достойнство. Заради Ангелопулос Авксентий е вече дистанциран от гърците и бързо става един от заговорниците по българското национално възраждане в поверената му епархия, а с това придобива доверие сред местното население. Три години по-късно в негово управление е поставена и Кюстендилската (Банска) митрополия. Това става възможно, тъй като Кюстендилският митр. Артемий, който го подържа и по-нататък, като член на Синода прекарва най-много време в столицата, а и Кюстендилската митрополия е дадена на Авксентий за управление, защото положението в нея му е добре познато.

Междувременно, виждайки неговата посока на действие, Вселенската патриаршия първо му отнема през 1855 г. Велешка, а през 1858 г. – и Кюстендилска епархия, и като нова архиерейска катедра му дава Драч, далече от неговите сънародници, които вече са започнали борбата за създаване на българска национална църква. Авксентий обаче няма намерение да ходи там. Оттогава всички негови усилия са насочени към установяване на автономна Българска църква. Той подържа акцията на митр. Иларион Макариополски от 1860 г. в настояването за нейното създаване. Доколкото българската активност взема все по-широк размах, Патриаршията издейства за тях двамата, заедно с Пловдивски митр. Паисий, да бъдат заточени в Мала Азия, където те прекарват повече от три години, предимно в Никомидия (Измит).[55]

По време на заточението си Авксентий, заедно с другите двама митрополити, е настанен в полуразрушена къща в арменската махала, която преди това е пострадала от земетресение. За да си осигури що-годе добри условия за живот, той се задължава с голяма сума пари. В този смисъл се обръща към Рилския манастир – с молба да му се отпуснат пари, за да изплати дълговете си.[56] След завръщането си от заточение, когато се е виждал успешният край на българската акция, през 1865 г. Авксентий се разболява и умира в Константинопол.[57]

Пред смъртта си, като най-изтъкнат поборник за създаване на Българска църква, той изпраща последно послание до българския народ, своеобразен политически завет, в който го призовава за постоянство в борбата за църковна автономия, а заедно с това да остане покорен на властите и да търси правда от тях.[58]

Следващият Херцеговински митрополит от български произход след Авксентий ІІІ (Петров Чешмеджиев) е Прокопий ІІ. На катедрата той наследява гръка Григорий, който от няколко години не пребивава в митрополията, тъй като става член на Св. Синод, а задълженията му изпълнява упълномощен от него протосингел. Прокопий ІІ пристига в Мостар на 6 (18) април 1864 г.[59] След пристигането си лесно овладява сръбския език, служи на него и на него общува с православните. Вук Връчевич отбелязва, че е оставил сред православните християни добър спомен, защото обикалял епархията за своя сметка, а също така помагал за отварянето на сръбски училища.[60] По време на неговото управление в 1868 г. е обновена църквата на манастира „Милешево“, а през 1873 г. е завършено изграждането на новата църква в Мостар.[61] От списъка с хората, предплатили за сп. Србско-далматински магазин за 1869 г. се вижда, че той е предплатил пет броя.[62] Известно време, от 1867 до 1875 г., има протосингел Теодосий – също българин, който по-късно става свещеник в Пловдив, а след основаването на Българската екзархия – Скопски митрополит.[63]

Прокопий ІІ е един от малкото Херцеговински митрополити, чийто житейски път може да се проследи почти в пълнота на основата на достъпните извори. Годината, в която е роден, не е установена с точност, но е сигурно, че е роден около Мелник: област населена със смесено българо-гръцко население. Образованието си получава на гръцки в манастира „Св. Йоан“. Там приема монашество.[64] Макар в сръбската историография да преобладава мнението, че, видял предстоящото сръбско въстание в Херцеговина, той се стреми да бъде преместен през 1875 г. в Мелнишка епархия, решителна за неговото заминаване е главно нуждата на самата Вселенска патриаршия. Заради смесеното си българо-гръцко население Мелник остава извън границите на Българската екзархия – автономната църква, формирана в 1870 г. Според фермана за нейното основаване, епархиите, оставащи извън границите ѝ, могат да се присъединят към нея, ако две трети от православните християни желаят това.[65] Такава ситуация може да се създаде и в Мелнишка епархия, където има три манастирски средища, на които Патриаршията много държи. В тази ситуация решението ѝ за Мелнишки митрополит да бъде наречен лоялен българин, който би помирил ситуацията, е много мъдро.[66] На практика това е основната причина за преместването на Прокопий от Херцеговинската митрополия. Мисията, която той приема, успява напълно. Като епископ, школуван в духа на вселенското православие, той не приема състоянието на схизма, в каквото скоро изпада Българската екзархия, и остава лоялен на Вселенска патриаршия, но в същото време показва пълно разбиране и на интересите на българите в поверената му епархия и в своя роден край. Поради това е предложен за член на Св. Синод, но се отказва от този пост, тъй като местните българи смятат, че става въпрос за измама, т. е. за начин, по който той да бъде отстранен и на негово място да се постави грък. Българите дори заплашват да се присъединят към Българската екзархия.[67] Когато през 1891 г. митр. Прокопий умира, Мелнишка епархия наистина се присъединява към Екзархията.[68]

Dionisiy ZvornichkyМного интересна е биографията на Зворнички и сетне Сараевски митр. Дионисий (Илиевич), често споменаван в сръбската историография и с презимето си Илич. Митр. Дионисий е роден в областта на Берковица, а по линия на дядо си Михаил е от сръбски произход. Той завършва, както и други тогавашни българи, престижната Богословска академия на о-в Халки. Ръкоположен е за дякон в 1854 г., а на следващата 1855 – и за презвитер. Известно време е архиерейски наместник в Берковица, а през 1860 г. става секретар на Вселенската патриаршия (Великата църква).[69] Веднага след като през 1865 г. умира гръкът Зворнички митр. Дионисий І – един високо образован богослов, отличен проповедник и познавач на светски езици, той е избран на негово място. В Зворничка митрополия, тогава епархия от трети ранг в патриаршеския списък, остава три години, градейки добри отношения със свещенството и православните християни.[70]

За неговата дейност е останало и едно интересно наративно свидетелство. Когато той идва начело на Зворничка митрополия, таксидиотът на Йерусалимска патриаршия, българинът хаджи Симеон, изпратен в Босна от Йерусалимския патр. Кирил, за да събира парични помощи за тази църква, вече пребивава дълго време в Сараево заедно с още няколко човека. Местните митрополити му нямат голямо доверие, тъй като самостоятелно помага на босненските сърби да си набавят от Сърбия както богослужебни книги, така и учебници, а особено трудно му е по време на Кримската война (1853-1856 г.), когато той и много съмнителни за властите хора, са подложени на разпити и арести. Междувременно, тъй като принадлежи на друга поместна църква и има позволение от светските власти да събира милостиня, не са могли да го отстранят от града. Хаджи Симеон познава отлично положението в Босненския еялет, тъй като вече дълго време живее в него, което се вижда и от неговото описание на четирите епархии. За Зворничка епархия той твърди, че има митрополитско училище, в което се преподава на гръцки език, и то може да служи за пример на свещеническите синове, а неговото настояване преподаването да се раздели и на сръбски език не е прието добре.[71]

Когато разбира, че в Зворник е пристигнал митрополит българин, хаджи Симеон веднага отива да се запознае с него и, въпреки че първоначално няма такова намерение, се задържа там дълго, тъй като митр. Дионисий го приема с всички почести и го моли да му разкаже за местните условия, което хаджи Симеон и прави. Несъмнено тази информация допринася по-късно митрополитът да управлява успешно Зворничката митрополия. За да остане по-дълго хаджи Симеон в Зворник, митр. Дионисий Илиевич изпраща свой хора в Сараево по негови работи и преди всичко за таксидиотската каса, а с тях пристигат в града и трима българи, които се намират там, сред които и племенникът на хаджи Симеон – Трифон. Хаджи Симеон разказва и това, че митр. Дионисий най-много дружал с един гръцки лекар и тримата обядвали и разговаряли на различни теми.[72]

Веднага, след като умира Дабробосненският митр. Игнатий ІІ,[73] грък, Вселенската патриаршия поставя на негово място тъкмо Зворнички митр. Дионисий. По определен начин изборът на Дионисий е и признание за работата му до този момент, тъй като отива начело на вече образцова митрополия, а във всеки случай е взето под внимание и доброто му познаване на обстоятелствата в Босна. Веднага след поемането на Дабробосненската митрополия, сега вече като митрополит, на 25 май (6 юни) 1868 г., той изпраща послание до свещенството в нея. В посланието митрополитът изтъква, че макар и да е имал епархия, в която „живеех добре и се разбирах с православните“, по волята на Църквата е отишъл начело на новата митрополия. Обявявайки така своето стъпване в митрополитската столица, той подчертава и това, че е посрещнат топло от народа в Сараево. По-нататък съдържанието на това послание се отнася до работата на самите свещеници. Митрополитът ги упътва да бъдат ревностни в своята мисия, със своето държане да служат за пример на другите, редовно да служат, да посещават старите и болните, както и бедните, които се нуждаят от помощ. Също така, чрез посланието Дионисий ІІ изисква от свещениците никога да не бъдат безделни, да работят за изкореняване на суеверията, за укрепване на вярата сред народа и да помагат на просветната дейност и, съответно, „винаги да имате книга в ръцете си“.[74]

В същият ден той изпраща подобно послание и до учителите, тъй като училищата съществуват главно при църковните общини. В това послание изтъква значението на образованието за младите и изисква от учителите да посветят цялото си внимание на своята работа и редовно да преподават. Посланието съдържа и интересен за времето си педагогически поглед. В него на учителите се посочва, че детските души са чувствителни, че с тях трябва да се работи търпеливо и тихо и непослушните не трябва да се наказват твърде строго. Насочва вниманието им и към това да имат грижата щото децата да придобият повече нови хигиенни навици за запазване на здравето им.[75]

Споменатото послание показва колко много новият митрополит е отговорен в своите задължения и в този смисъл показва и пълна противоположност в поведението му спрямо това на някои негови предходници. И други запазени негови писма, пращани до църковните общини, свещениците или учителите, показват постоянната му грижа за благоденствието на православните християни. Както на свещениците, така и на учителите, митр. Дионисий забранява да пътуват кой където пожелае за сметка на общината, без това да е крайно необходимо. Взема активно участие в решаването на брачни спорове, примирявайки скараните. Нарежда църковните общини в никакъв случай да не смеят да позволяват училищата да бъдат затваряни, дори временно. С посланията си забранява на православните да работят в неделя и на големите православни празници, изтъквайки им, че и принадлежащите към други изповедания държат своите на работа до техните празници и ги пускат, за да празнуват. В случаите, когато някоя от къщите в християнската махала се продава или се продава такава, която се намира до църквата, изисква от общината да събере пари и да ги откупи, за да останат притежание на православните.[76] Цялата си преписка митр. Дионисий води на сръбския правопис на Вук Караджич, а неговите послания са отпечатани за пръв път в Сараевската митрополия.

Междувременно, неразбирателството със Сараевската църковна община довеждат до там, че през 1871 г. митр. Дионисий се оттегля от своята длъжност. В Сараево го замества гъркът Паисий, а той, по молба на народа, се връща през 1872 г. в Зворничката митрополия. В нея остава до 1891 г., т. е. и след австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина. Заедно с Херцеговинския митр. Игнатий, Дионисий (Илиевич) отблъсква всички мерки, които се отнасят до отделянето на епархиите в Босна и Херцеговина от Вселенската патриаршия, до финансирането им и печатането на богослужебна литература за сметка на австрийската управа. Освен това новите власти имат резерви към него поради сърбофилството му и откритите му симпатии към Русия. Заради това е отстранен от Зворничка митрополия на 12 (24) май 1891 г., след което за кратко живее в Белград и Ниш, а сетне се заселва в Константинопол, където умира на 30 (11 април) 1894 г.[77] Той никога не приема нови обстоятелства, в противоречие с каноническия ред.

Във времето, в което Вселенската патриаршия управлява православните епархии в Босненския пашалък, т. е. от премахването на автокефалността на Печката патриаршия през 1766 г. до конкордата, който тя сключва с Австро-Унгария през 1880 г. (с който положението на Православната църква в тези области е съществено променено), начело на епархиите се сменят голям брой епископи с ранг митрополити. Голяма част от тях са от гръцки произход, а отношението им към местното свещенство и православните е натоварено с различни по рода си неразбирателства. В същото време, както и в другите области, населявани от православни сърби, има и митрополити от славянски произход. Те са част от структурата на Вселенската патриаршия, която би могла да ги изпрати навсякъде, но е сметнала че са много по-полезни в областите със славянско население. Сред тях има и петима българи. В периода от 1766 г. до 1880 г., а дори и по-късно, те се намират начело на Сараевска, Херцеговинска и Зворничка митрополии. Във времето, когато извършват своята духовна мисия, се държат съгласно обстоятелствата, в които се намират и в които са натоварени със стари епархийски дългове, бедност на населението и въстаническите движения от онова време. По-голямата част от тях, уважавайки каноническия ред, успяват да установят значително по-добри отношения със свещенството и православните, отколкото митрополитите-гърци, тъй като поради езиковата и етническа близост с тях лесно се приспособяват към средата.

Превод: прот. Петър Петров

* Радосављевић, Н. „Митрополити Бугарског порекла у православним епархијма у Босни и у Херцеговини (1766-1880)“ – В: Српске студије, 4, Београд, 2013, с. 39-61; този труд е резултат от проучване по проекта на Министерството на просветата, науката и технологичното развитие на Република Сърбия „Европа и сърбите (1804-1918): подтик и изкушение на европейския модернизъм“, който се реализира в Историческия институт в Белград (бел. прев.).

[1] Печката патриаршия е обновена като автокефална православна църква през 1557 г., с помощта на третия везир на Портата Мехмед паша Соколович. Пръв патриарх след обновлението е неговият близък сродник Макарий (Соколович), който до този момент е игумен на манастира „Хилендар“. Непосредствено след обновяването си, Печката патриаршия обхваща територията от Шкодра, Тетово, Скопие и Кратово на юг, до Горна Унгария – северно от Будим. Също така, православните поданици на Хабсбургската монархия и Венецианската република de facto са под духовната власт на Печкия патриарх: Самарђић, Р. „Српска православна црква у ХVІ-ХVІІ веку“ – В: Историја српског народа, 3, 2, Београд 1993, с. 56. За границите на обновената Печка патриаршия и начина, по който те са очертани, виж: Радосављевић, Н. Православна црква у Београдском пашалуку 1766-1831, управа Васељенске патријаршије. Београд, 2007, с. 63-66.
[2] Непосредствено след обновяването на автокефалността в 1557 г. титулът на патр. Макарий (Соколович) гласи: „Патриарх на цялата сръбска земя, общ баща и учител на сърбите и българите, на западното приморие и северните краища“ – виж: Самарђић, Р. Пос. съч., с. 57. Два века по-късно, в Стематография на Христофор Жефарович се намира и пълният титул на патр. Арсений ІV (Йованович Шакебент), който гласи: „Архиепископ Печки, на всички сърби, българи, на западното Поморие, Далмация, Босна, око на Подунавието и на целият Илирик патриарх“ – виж: Ћоровић, В. Историја Срба, 2, Београд 1989, с. 254. Споменаването на българи в титулатурата на печките патриарси присъства постоянно до 1766 г., когато автокефалията е унищожена, въпреки че по-голямата част от българските земи е под духовната власт на Вселенската патриаршия. Повече за това в: Тодорова, О. Православната църква и българите ХV-ХVІІІ век, С. 1997.
[3] През цялото време до унищожаването ѝ в 1766 г. в състава на Печката патриаршия влизат Кюстендилска (Банска, Коласийска) и Самоковска митрополии – виж: Радосављевић, Н. Пос. съч., с. 64.
[4] Рашко-Призренска и Скендерска митрополия възниква, след като през 1808 г. на Рашкия митр. Йоаникий е поверена и Призренско-Скендерската митрополия, която от смъртта на Призренския митр. Евсевий през 1789 г. няма отделен епископ. Това, между другото, е само формален акт, защото митр. Йоаникий не по-късно от 1790 г. вече управлява и Призренско-Скендерската митрополия – виж: Радосављевић, Н. „Јоаникије, митрополит рашко-призренски“ – В: Историјски часопис, 61, 2012, с. 156-159; „Рашки, призренски и рашко-призренски митрополити 1766-1878“ – В: Ђурђеви ступови и Будимљанска епархија. Зборник радова, Беране – Београд 2011, с. 658-661.
[5] В зависимост от големината на епархията, т. е. броя на домакинствата в нея, се определя и стойността на пешкеша, който трябва да заплати нейният епископ (подарък за царската милост при получаването на берат, който с времето става задължителен). На основата на този ясен показател е видно, че от всички епархии на унищожената Печка патриаршия Дабробосненската митрополия е най-голяма, тъй като за нея пешкешът възлиза на 15 500 акчета. Друга по-голяма епархия на унищожената Печка патриаршия е Белградската митрополия, за която е плащан пешкеш от 15 000 акчета – виж: Јастребов, И. С. „Податци за историју цркве у Старој Србији“ – В: Гласник СУД, 11, Београд 1874, с. 231-232. Това показва, че по времето, когато е унищожена Печката патриаршия, на територията, обхващаща Сараевска митрополия, живеят повече православни сърби, отколкото на територията, подвластна на Белградския митрополит.
[6] Почти всички епископи на Вселенската патриаршия (Великата църква) имат митрополитско звание – виж: Радосављевић, Н. Православна црква у Београдском пашалуку 1766-1831…, с. 349.
[7] Белградският митр. Кирил (1826-1827) е българин от Егри паланка (Крива паланка), за когото неговите сръбски съвременници твърдят, че „доста се е потрудил за славянството“ – Пак там, с. 206-207. Нишкият митр. Виктор (Чолаков) дълги години е хилендарски таксидиот в този град, а сетне екзархийски епископ [на Българската екзархия] и накрая епископ на сръбска митрополия след освобождаването на гр. Ниш от османска власт през 1878 г. За дейността на архимандрит, а по-късно митр. Виктор (Чолаков) в Ниш виж повече в: Радосављевић, Н. Шест портрета православних митрополита 1766-1891, Београд 2009, с. 87-104; Id. „Viktor Tcholakov: Taxidiote de Hilendar et métropolite de Nich“ – In: Revue bulgare dHistoire, 37, 3-4, 2009, p. 127-142; Вуковић, С. Српски јерарси од деветог до двадесетог века, Београд – Подгорица – Крагујевац 1996, с. 80-81; Самарђић, М. „Виктор, митрополит нишки“ – В: Српски биографски речник, 2: „В-Г“, Нови Сад 2006, с. 203-204; Георгиева, М. „Виктор нишки“ – В: Кой кой е сред българите ХV-ХІХ в., С. 2000, с. 60.
[8] Сърби са, например, Рашко-Призренски и Скендерски митр. Йоаникий (1781-1818) и Зворнички митр. Йоаникий (1804-1807) – виж: Радосављевић, Н. „Јоаникије, митрополит рашко-призренски“, с. 148; Давидовић, С. Српска православна црква у Босни и Херцејовини од 960 до 1930 године, Нови Сад 1998, с. 35.
[9] Калиник ІІ е последният Печки патриарх (1765-1766 г.). Макар че в сръбската историография се е установило мнението, че той е грък, сведението, което привежда Ужички еп. Йоаникий (Нешкович) подлага на съмнение това мнение. В своите Беседи той изтъква факта, че Калиник е роден в Сърбия, в Хасан пашине (Смедеревска паланка) – виж: Нешковић, Ј. Беседе говорене епископом ужичким Јоаникијем. Београд 1868, с. 328.
[10] Преписът на споменатата буюрулдия (везирска заповед, основана на султански берат) е направен от сараевския кадия Ел Хаджи Сюлейман – виж: Турските документи на Рилския манастир, превел и наредил Д. Ихчиев, С. 1910, с. 260-261; Снегаров, И. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т. 2: „От падането ѝ под турците до нейното унищожение (1394-1767)“, С. 1932, с. 408.
[11] „Сејфудин шејх ефенди Кемура“ – Ћоровић, В. „Прилози за историју православне цркве у Босни и Херцеговини у ХVІІІ и ХІХ столећу“ – В: Гласник Земељског музеја у Босни и Херцеговини, 24, 1912, с. 414; Чолић, Љ. Турски документи за историју Српске православне цркве, фонд Глише Елезовића, Приштина 1996, с. 69-70.
[12] В. С. Д. (Димитрије Руварац), „Дал су били Срби или Грци оних 8 митрополита што 1766 г. молише за укидање Пећке српске патријаршије“ – В: Глас истине за 1886, Нови Сад 1886, с. 154-156, 163-165, 171-174, 179-182, 189-192.
[13] Смесица между народния сръбски и църковнославянскя език.
[14] Сред всичко друго Серафим преписва Параклис на св. Йоан Рилски, след което го подарява на Рилския манастир – виж: Душанић, С. „Серафим, дабробосански митрополит“ – В: Богословље, 14, 1, Београд 1939, с. 56-57, 60-63.
[15] Вуковић, С. Пос. съч., с. 440.
[16] Душанић, С. Пос. съч., с. 63.
[17] Иванов, Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир, С. 1917, с. 114-115. Сава Вукович твърди, че Печкият патр. Кирил се споменава в изворите само през 1758 г. – виж: Пос. съч., с. 440.
[18] Христов, Х. „Създаване на българска националноосвободителна идеология, Паисий Хилендарски“ – В: История на България, т. 5: „Българско възраждане ХVІІІ – началото на ХІХ в.“, с. 130; Иванов, Й. Пос. съч., с. 114. Позовавайки се на сведението за родното място на митр. Серафим, което привежда Й. Иванов, С. Душанич неточно твърди, че се е родил в с. Разложко до Пловдив (Душанић, С. Пос. съч., с. 63). Впрочем с това твърдение Душанич влиза в противоречие със собственото си твърдение, че става въпрос за митрополит от сръбски произход, тъй като сърби в Разложко до Пловдив няма.
[19] „Серафим Босненски“ – В: Енциклопедичен речник Кюстендил, А-Я, С. 1988, с. 596.
[20] Турските документи на Рилския манастир, с. 38-40 (№ 22). С изключение на малък период по времето на Печкия патр. Йоаникий ІІІ Караджа, който има Рилския манастир в своя духовна власт (1742 г.), над този манастир юрисдикция има Вселенската патриаршия на основата на правата, които тя притежава от времето преди възобновяването на Печката патриаршия през 1557 г. – виж: Иванов, Й. Пос. съч., с. 76-77; Радкова, Р. Българската интелигенция през Възраждането (ХVІІІ-първата половина на ХІХ в.), С. 1986, с. 129-131; Nešev. G. „Quelques documents turcs sur I’historie du monastère de Rila de la période du ХV au ХVІІ s.“ – In: Etudes historiques, 4, Sofia 1968, p. 235; Тодорова, О. Пос. съч., с. 91.
[21] Радосављевић. Н. Дабробосански (сарајевски) митрополит Серафим. Споменица Милана Васића, Бања Лука 2005, с. 281-285; „Митрополит Серафим Дабробосненски (допълнения към биографията му)“ – В: Историята и книгите като приятелство. Сборник в памет на Митко Лачев, С. 2007, с. 225-226.
[22] Дабробосански (сарајевски) митрополит…, с. 282; „Митрополит Серафим…“, с. 226.
[23] Дабробосански (сарајевски) митрополит…, с. 275-276; „Митрополит Серафим…“, с. 221-222.
[24] Турските документи на Рилския манастир, с. 261-262 (№ 6).
[25] В буюрулдията, издадена на митр. Серафим на 31 август (10 септември) с. г. „от полицейските чиновници, капитаните и аяните“, т. е. лицата, които са се осмелили да пречат на митрополита в „църковно-религиозните дела и обреди“, както и „при събирането на владичината“, се изисква да бъдат възпрепятствани в това и арестувани. В спомената буюрулдия Сараевският санджак бей изтъква, че „такива хора постъпват противно и на шериата, и на императорския берат“ – виж: Пак там, с. 262-263 (№ 7).
[26] Когато се говори за християни, пречещи на митрополита да събере приходите си, високите османски власти най-често посочват по име виновните и нареждат те да бъдат арестувани и наказани. Същите мерки се предприемат, когато в епархията се появят самозвани или отстранени от държавните и църковните власти епископи – виж: Радосављевић, Н. Ужичко-ваљевска митрополија 1739-1804, Ваљево 2000, с. 59-65.
[27] „Сејфудин шејх ефенди Кемура“ – В: Ћоровић, В. Прилози за историју, с. 416.
[28] За фермана за утвърждаването митр. Кирил изплаща на императорската хазна пешкеш на стойност 6 000 аспри – виж: Скарић, В. Српски православни народ и црква у Сарајево у 17 и 18 вијеку. Избрана дјела ІІ, Сарајево 1985, с. 45; Вуковић, С. Пос. съч., с. 277.
[29] Ферманът на митр. Кирил е важен като исторически извор и поради това, че в основни линии очертава територията, която тогава обхваща Сараевската (Дабробосненска) митрополия (Високо, Травник, Яйце, Скопие, Езеро (Джол Хисар), Ливно, Гламоч, Вакъв, Стари Мейдан, Каменград, Козарац, Нови, Баня Лука, Дервент, Тешани, Маглай, Сребреница, Вишеград, нови Варош(?!) „с всички села и межди“) – виж: „Сејфудин шејх ефенди Кемура“ – В: Ћоровић, В. Прилози за историју…, с. 416.
[30] „Серафим Босненски“ – В: Енциклопедичен речник Кюстендил, с. 569; Иванов, Й. Пос. съч., с. 115; Христов, Х. Пос. съч., с. 130.
[31] В Отечник на Рилския манастир се пази приписка от 1790 г. със съдържание: „Сеи отечникъ монастира Рилскаго, да никтоже себе возмет его под клетвою. Серафимъ дабробосанскi 1790го года“ – виж: Стојановић, Љ. Стари српски записи и натписи ІІІ, Београд 1905, с. 216 (№ 5898).
[32] „Серафим Босненски“ – В: Енциклопедичен речник Кюстендил, с. 596.
[33] Севастиан знае наизуст много богослужебни книги – виж: Иванов, Й. Пос. съч., с. 115.
[34] През 1934 г. в тази църква е направена фреска, на която той е изобразен като неин ктитор – виж: „Серафим Босненски“ – В: Енциклопедичен речник Кюстендил, с. 596.
[35] Филиповић, М. С. „Почеци и прошлост Зворничке епархје“ – В: Богословље, 8 (23), 1-2, Београд 1964, с. 65.
[36] Пак там.
[37] Пак там, с. 65-66; Вуковић, С. Пос. съч., с. 105.
[38] Радосављевић, Н. Православна црква у Београдском пашалуку 1766-1831…, с. 139-140; Књажеска канцеларија, Ужичка нахија (1831-1839), књијга друга, Београд – Ужице 2006, с. 91-92 (№ 400).
[39] Православна црква у Београдском пашалуку 1766-1831…, с. 110.
[40] Филиповић, М. С. Пос. съч., с .66.
[41] В българската историография този митрополит е познат като Авксентий Велешки. Начело на Херцеговинската митрополия той наследява гърка Прокопий, който след непълна година на управление на епархията, поради лошо отношение към местното свещенство и християните, налагането на големи финансови налози, а и поради участие в някаква завера против патриарха, е прогонен в Кесария Кападокийска. Неговите злоупотреби стигат дотам, че от образцовия манастир „Света Троица“ край Плевля заграбва всички ценни вещи, след което открито ги разпродава чрез глашатай в Сараево. Капитан Милослав Перуничич, началник на граничния пункт и карантина Мокра гора, на границата между Княжество Сърбия и Босненския пашалък, детайлно известява за това княз Милош Обренович – виж: Радосављевић, Н. Књажеска канцеларија…, с. 308-309 (№ 636).
[42] Кирил (Марков), патр. Български „Авксентий Велешки“ – В: Духовна култура, 5-6, 1965, с. 3.
[43] Радкова, Р. Неофит Рилски и новобългарската култура, С. 1983, с. 29, 34.
[44] Божинов, П. „Авксентий Велешки“ – В: Кой кой е сред българите ХV-ХІХ в., с. 21; Кирил (Марков), патр. Български „Авксентий Велешки (по случай 100 години от смъртта му – 2 февруари ст. ст. 1865 г.)“ – В: Духовна култура, 5-6, 1965, с. 3-5.
[45] Божинов, П. Пос. съч., с. 21; Радосављевић, Н. „Херцеговачки митрополити 1766-1878“ – В: Историјски часопис, 57, 2008, с. 185.
[46] Памучина, Ј. Животопис Серафима Шолаје. Љетописи, Сарајево 1976, с. 145-146.
[47] Радосављевић, Н. „Херцеговачки митрополити…“, с. 186.; Анастасијевић, Д. „Кроз једно збирку новијих аката Цариградске патријаршије о њеним епархијама“ – В: Богословље, 8, Београд 1933, с. 118.
[48] От същия ранг са Зворничка и Рашко-Призренска и Скендерска митрополии, докато Сараевска (Дабробосненска) е от първи ранг – виж: Анастасијевић, Д. Пос. съч., с. 119.
[49] Радосављевић, Н. Херцеговачки митрополити…, с. 186.
[50] Гъркът Йосиф е Херцеговински митрополит през 1817-1836 и през 1849-1854 г. Преди това е викарен (кратовски) епископ на своя вуйчо Сараевски митр. Калиник – виж: Памучина, Ј. Летописъ православне цркве далматинске и херцеговачке. Почетак долазка грчки владика у Херцеговину. Србско-далматинскји магазинъ за лето 1848, Задар 1848, с. 178-179.
[51] Памучина, Ј. Животопис Серафима Шолаје, с. 147; Радосављевић, Н. Херцеговачки митрополити…, с. 187.
[52] Пак там, с. 148-149.
[53] Пак там, с. 147.
[54] Пак там, с. 149.
[55] Божинов, П. Пос. съч., с. 21.
[56] Отделни писма на Авксентий от времето на неговото заточение е публикувала Кирила Възвъзова-Карадеодорова: „Непубликувани писма на Авксентий Велешки от 1861-1863 г. до Христо П. Тъпчилещов“ – В: Църковноисторически архив, т. 1, С. 1981, с. 28-44.
[57] Кирил, патр. Български Авксентий Велешки, биографичен очерк, С. 1965, с. 17-22.
[58] „Послание на Авксентий Велешки от 7 (19) януари 1865 г.“ – В: Народна библиотека „Иван Вазов“, Пловдив, специални фондове, № 153.
[59] Слијепчевић, Ћ. Историја Српске цркве, 2, с. 412.
[60] Врчевић, В. „Ред, обичаји и управа манастира и цркава у Херцеговини“ – В: Летопис Матице српске, 270, Нови Сад 1910, с. 46-47; Слијепчевић, Ћ. Пос. съч., с. 471.
[61] Вуковић, С. Пос. съч., с. 412.
[62] Србско-далматински магазин за 1869, Задар 1869, без пагинация. В този списък е отбелязано, че митр. Прокопий ІІ е удостоен със султански берат и нишан (орден) „Меджидие“ – Пета степен, което допълнително говори, че е уважавана и призната личност както от християните, така и от османските власти.
[63] Радев, С. Ранни спомени – в: Слово.бг.
[64] Кънчов, В. „Пътуване по долината на Струма, места и Брегалница, Битолско, Преспа и Охридско, град Мелник и казата му“ – на адрес: http://macedonia.kroraina.com/vk_1/index.html.
[65] Основаването на Българската екзархия като автономна църква е решено с фермана от 27 февруари 1870 г. – виж: Църковно-народният събор, встъпителна студия, съставителство, бележки и речници Х. Темелски, С. 2001 (= Архивите говорят 15), с. 38-40. Екзархийският устав е приет на 14 май 1871 г. в османската столица – виж: Пак там, с. 426-457.
[66] Пак там, с. 143.
[67] В самият Мелник гръцкото население е многобройно, но в областта преобладава българското – виж: Пак там, с. 144.
[68] Пак там.
[69] Вуковић, С. Пос. съч., с. 170.
[70] Пак там, с. 170-171.
[71] „Животът на хаджи Симеон“ – В: БИА, ф. 2, Любен Каравелов, НБКМ, София, 5-8. Вероятно този интересен мемоарен разказ хаджи Симеон разказва на перото на Х. А. Паничков, който завършва своето писание на 10 (22) февруари 1874 г. Тази биография се пази във фонда на Любен Каравелов, на когото вероятно е изпратена. На основата на нейните уводни части възниква и въпросът за съществуването на метох на Йерусалимската патриаршия в Сараево, към което навежда постоянното присъствие на нейни монаси в Босненския еялет.
[72] Пак там, с. 8-11.
[73] Игнатий ІІ, Сараевски (Дабробосненски) митрополит (1860-1868).
[74] Радосављевић, Н. Грађа за историју Сарајевске (Дабробосанске) митрополије 1836-1878, Београд 2007, с. 134-137 (док. 72); Шест портрета…, с. 111.
[75] Грађа…, с. 138-139 (док. 73); Шест портрета…, с. 112.
[76] Шест портрета…, с. 113.
[77] Пак там, с. 121-122; Вуковић, С. Пос. съч., с. 171.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6fqd9 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме