Предизвикателството на християнското свидетелство в сферата на политическото

Населението на САЩ е дълбоко разделено и поляризирано в своите политически позиции и в политическия си избор. Разединението и поляризацията в САЩ в сферата на политическото са засегнали и християнските църкви и общности, макар някои от тях да са си избрали формално да не се занимават с предизвикателствата, които политиката отправя към личния и общностния живот на хората. Отношението между политиката и християнската вяра е изключително сложен въпрос, който заслужава голямо внимание, тъй като християнската вяра и политиката определят до голяма степен личния и общия живот на хората. Когато се залавяме с отношението между религията и политиката, за нас е наложително да бъдем предпазливи да не сведем или да изоставим едното в полза на другото или обратно. Още повече, поради сложната природа на отношението между религията и политиката, сме длъжни да се противопоставим на изкушението да гледаме на собствените си мисли по тази тема като на някакво окончателно предписание за това как религиозните общности и християнските църкви следва да установяват дълбинните причини за предизвикателствата на политическото и как да подбират въпросите, които заслужават сериозно участие от тяхна страна.

В християнските среди църковното свидетелство пред света често бива сравнявано със свещената не-от-този-свят традиция на Църквата. Политически акции и въвличане в политическото често внушават, че Църквата бяга от своята основна свещена отговорност. Че заменя трансцендентността с иманентността. Че заменя Евангелието на любовта и на милостта със социални реформи, промени в законодателството, политически програми и акции. И така, фокусирайки се толкова много върху социални и политически въпроси, църквите все повече се провалят в своята свещена мисия да единяват света с Бога. Стават неавтентични. В случаите, когато това становище взема надмощие, църквите съзнателно избират да пренебрегват политическите предизвикателства или да бъдат индиферентни към насилието, неправдата, расизма, бездомните, нарушаването на човешките права и насилието върху човешкото достойнство.

Доколкото евангелизацията и цивилизацията, трансцендентното и иманентното, Евангелието и културата, религията и политиката биват възприемани като различни и отделени, а нерядко и несъвместими същности, дотолкова и погледът на Църквата бива разкъсван между свещено и профанно – едно състояние, което омаловажава действието на Божията благодат отвъд каноническите граници на институционалната църква и подкопава общественото свидетелство на Църквата в плуралистичното и демократично общество. По този начин то индивидуализира Евангелието, приближаващата реалност на Божието господство, а това засяга всички човешки аспекти на живота в сегашния свят. Поради тези причини нараства броят на богословите, които вярват, че политиката, като въплъщение на ценностите и принципите, управляващи колективния човешки живот, е нещо, което не може да бъде пренебрегнато.

Политиците, независимо дали ние ги харесваме или не, въздействат върху начина и качеството на човешкия живот. Вследствие от това, неутралността по политическите въпроси не може да е работещ избор за християните, имащи специфичен богословски поглед върху въпроса как би следвало да изглежда светът и как хората би следвало да се отнасят един към друг. Между християнската вяра и политиката съществува вътрешна връзка, без те да бъдат смесвани. Независимо че евангелизацията е същностна мисия на Църквата, отличително призвание на Църквата, действията в полза на справедливостта, които насърчават една култура на мира, са съставни измерения на тази църковна мисия. Всички аспекти на живота в сегашния свят имат както богословска, така и политическа значимост. И все пак, опитаме ли се да превеждаме на езика на практическата политика и да предпочетем значение на християнската вяра, се появяват огромни трудности.

Политизирането на християнската вяра от консервативни и либерални християни създава впечатлението, че присъщите на всяка от тези две групи – и често противоречиви – политически дневен ред и вземани от тях избори се поддържат от християнската вяра. В резултат от което свидетелството на Църквата в света бива отслабвано. Независимо от политическите си предразположения, всички християни, заедно, могат да се придържат към основните предписания на християнската вяра, но политически те интерпретират своята вяра по различни начини. Защо християните не демонстрират съгласие помежду си по отношение на политическите приложения на християнската вяра? Аз не поставям под съмнение искреността в намеренията и вярванията на едни или на други християни, които понякога могат да бъдат подкрепени и с позовавания на Библията и с богословски аргументи. Поляризирането на политическите интерпретации на християнската Блага вест от страна на едни или на други християни ни води до въпроса дали предпоставката, върху която те градят своята политическа идентичност в света, е християнската вяра, или тяхната идентичност се формира от егоистично определяните им себелюбие, страхове и несигурност. Пленници на света ли са християни, или тяхната вяра преобразява визията им за света и изпълва със съдържание политическите избори, които те правят?

Съществува една опасност, която вече е забележима в нашето общество, как в своя политически избор религиозните хора демонстрират една свръх-увереност и презрение към останалите, вярвайки, че собствените им политически решения отразяват не просто техните лични мнения, но още и Божията воля. Тази поза може да се превърне в основа за насилствено пренебрегване на другите: на тези, които се придържат към виждания за света, които са различни от техните собствени. Тук би било уместно да проявим известна степен на предпазливост, тъй като политическите отсъждания в модерните общества са изключително двусмислени и заплетени. В резултат от това, те могат да бъдат схващани като откровено лекомислени заключения. Общо погледнато, хората никога не проявяват достатъчно добро разбиране за обществената ситуация или политическите приложения на един или друг свой избор. Това е важно, защото когато набожни хора се ангажират и политически, пред тях е изкушението да се застъпват за крайни решения или радикални действия, насочени към някакви социалноикономически и политически промени. Заели такава поза, християните забравят фундаменталния богословски факт, че разрешенията на социалните проблеми трябва да бъдат свързвани с есхатона, който настъпва по Божия инициатива, като дар за Неговия народ, а не като човешко достижение. В такъв контекст, най-важната задача на замесването на Църквата в политиката е в това да демитологизира господстващата, но погрешна абсолютизация на силата на политиката да променя света, независимо че в отделни случаи тя може и да подобрява живота на света. Това, което религията следва да прави, е да помага на политиката да бъде едновременно мислеща и по-малко самоуверена. Което и да било политическо разбиране за човешката реалност трябва да бъде допълвано с трансцендентното сотириологическо измерение на Божието присъствие в историята, за което Църквата свидетелства със своя живот и своята мисия. Ако това не се прави, Църквата изгубва същността си, превръщайки се в просто още една от политическите и човешки организации.

Най-съществената задача на Църквата е да възвестява на света за приближаващото Божие господство, което означава и окончателното очовечаване на света. Погледнато от тази перспектива, като продукти на човешката дейност, всички политически идеологии и действия са само нещо временно. В себе си те съдържат базисни несъвършенства, което поражда социално отчуждение и страдание, независимо от предварително заявяваните благи намерения. В подобен контекст, задачата на Църквата се състои в това да разкрива истинския образ на отчаянието и изолацията, които човешките политически идеологии са причинявали на света и, едновременно с това, да подтиква света към придвижване отвъд тях, предлагайки себе си като модел за това какво би следвало да представлява светът по своята действителна природа. А това предполага, че преди да се превръща в носител на социален критицизъм в сферата на политическото Църквата би следвало сама – със своя живот, да бъде едно истинско откриване на Божието ново творение. Така, упражнявайки своите критични функции вътре в домейна на политическото, Църквата се превръща в очовечаваща сила на един прогрес, който тегли света към по-добро бъдеще. Нещо, което заставя Църквата да не остава безмълвна пред лицето на крещящата несправедливост и насилие. Ако Църквата не стане безсловесен глас и защитник на бедните, тя се превръща в предател на своята пророческа задача и поставя под опасна заплаха своята собствена правдоподобност. С това обаче сме далеч от внушението, че Църквата следва да предлага специфични социални, икономически и политически програми отвъд нейната природа и компетентност.

Църковните водачи не трябва да търсят как да се идентифицират с политическите лидери, като някакъв знак за своя авторитет в света. Те трябва да избягват тесногръдата фанатична позиция по политическите въпроси. Ролята на църковните водачи не е в това сами да придобиват известност на политическата арена, а да правят хората чувствителни към онова, което засилва и отслабва достойнството на човешкия живот. Практическите политики, предназначени за постигането на тези цели, следва да бъдат поле на действие на миряните. Църквата се нуждае от осъзнаването, че служението на миряните не е само аматьорска и бледа имитация на онова, което е дело на ръкоположените в свещен сан, а нещо много повече. Служението на миряните е в това да бъдат свидетели на Благата вест в обществения живот. Църквата следва да се включва в политиката най-вече посредством онези миряни, които полагат усилия да привеждат своята християнска вяра в конкретни действия. В този процес е желателен един взаимно обогатяващ диалог между политици и вярващи християни. В подобен диалог вярващите стават безсловесен глас, подобно на онези, които, в името на Иисус Христос, защитават мира, справедливостта и любовта по целия свят. Подобен диалог може да възприема разнообразие от форми. В някои случаи Църквата може да бъде водач, също така, и към радикални пророчески действия против злото и човешкото страдание, които политиката е в състояние да институционализира с изпълнителна власт. Църквата става правдоподобен свидетел на Евангелието, когато тя е в постоянен процес на своето превръщане – чрез Светия Дух – в общност от хора, които се отнасят взаимно с любов, мир и справедливост – по образеца на вътрешнотроичните отношения. Наличието на такава църковна общност е именно това, което предоставя на света възможността да се придвижва все по-близо и по-близо до истинската си природа. Ако Църквата желае нейният глас да бъде вземан сериозно от онези, които отказват да възприемат света в неговата настояща безчовечност, тя трябва да бъде просто самата себе си. Правдоподобността на посланието на Църквата на политическата арена зависи не от това, което тя говори, а от онова, което тя върши.

Превод: Борис Маринов

* Clapsis, E. „The Challenge of Christian Witness in the Political Realm“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).