Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Проблемът за предопределението

Понеделник, 30 Ноември 2020 Написана от Монах Николае (Щайнхард)

M Nikolae SteinhardtПознавам учението на нашата Църква за предопределението. Зная, че тя го отхвърля, като осъжда неговите защитници, и че в основата на спасението на грешниците са благодатта, вярата и добрите дела. О. Илие (Клеопа) с право, смея да твърдя, клони към тезата, че предопределението е направо ерес.

Признавам си все пак, че винаги съм бил изкушаван, впечатлен и дори обсебен от някои текстове както от Стария, така и от Новия Завет, които оставят в нас усещането, че съдбата на нашите души е предварително определена. Измежду тези мрачни текстове, разбира се, преди всичко са силните декларации на св. ап. Павел от Послание до римляни (1:28-30 и 9:15-23), които могат да бъдат използвани в подкрепа на учението за предопределението, защото звучат много категорично: Защото Той казва на Моисея: „който е за помилуване, ще го помилувам, и който е за съжаляване, ще го съжаля“ (9:15).

Текстовете обаче, които винаги са будили ужас в мене, са от Рим. 9:18 и 9:20-23, където Господ е оприличен на майстор-грънчар, който според волята си моделира съдове, приготвени за погибел и за слава. Но би било добре да прочетем отново целия пасаж съсредоточено, с абсолютно внимание: И тъй, когото иска, милува, а когото иска, ожесточава. Но ще ми кажеш: а защо още обвинява? Кой се е възпротивил на волята Му? Ами ти, човече, кой си, та спориш с Бога? Изделието нима ще каже на майстора си: защо си ме тъй направил? Или грънчарят не е властен над глината, та от едно и също месиво да направи един съд за почетна употреба, а друг – за долна? Какво от туй, ако Бог, желаейки да покаже гнева Си, и да яви мощта Си с голямо дълготърпение, понесе някои съдове на гняв, приготвени за погибел? Следователно съдовете за срам са предварително предназначени за гибел и осъждане. Но това представяне на Господа като безмилостен и произволно избиращ грънчар дали има за цел да ни обезпокои, да ни уплаши, или да си кажем направо – да ни скандализира?

Аз се питам, не само от диалектическа и екзистенциална гледна точка, но и с непредпазения и неизтънчен ум на вярващия човек като този на въглищаря на Жан-Жак Русо, като грънчар ли да си представяме Бога? От всички имена и символи, които мога да дам за пример, повече или по-малко подходящи, забравяйки, че се намираме в областта на апофатическото богословие, дали това е най-добрият образ? Нима нашият Създател и Отец не е възлюбил хората? Та нали Той е изпратил единствения Си Син в света, за да спаси този свят, и то на каква цена? С цената на Неговата смърт на Кръста. Как е възможно, и то без резерви и тъга, да си представим един грънчар да меси глината с дистанцираност и безразличие и да прави от нея съдове – добри и лоши, след като става въпрос за вечната съдба на души, които са обиталище на частица от божествения дъх? Добрият, справедливият и милостив Бог да бъде само един безразличен майстор грънчар? Нима не е метафора, която отива твърде далеч? Нима Павел, ученик на фарисея Гамалиил, не е в хватката на една образност, стигаща до формално оправдано умозаключение? Или напротив, може би то изразява с цялата си строгост, с цялата си категоричност една ужасяваща истина, която надхвърля възможностите ни да разберем, да проумеем?

И в Книгата на Йов (гл. 32 сл.) онзи, който прекъсва дългия спор между Йов и тримата негови посетители – Елиуй, син на Варахиил от Рамовия род, е предшественик на тезите на св. ап. Павел от Послание до римляни. И според него човекът не е в позиция да оспорва Божиите решения, каквито и да са те. Не му остава нищо друго, освен да се подчини („да държи устата си затворена“), без да претендира, че разбира, приемайки като добра и справедлива Неговата воля. Всичко това не трябва да се бърка с тезата за предопределението, но немалко истина има в начина на изразяване на Елиуй (например в Иов 33:12-13: Бог е по-горе от човека. За какво ти е да се бориш с Него? Той не дава сметка за никакви Свои дела), където намираме зрънце от бъдещето при използвания стил в De servo arbitrio[1] или в Августиновия стил, или в стила на творбите на двама видни представители на учението за строгата предопределеност – Лутер и Янсений[2].

Не трябва да крия, че приобщаването към теорията за предопределението на хора като бл. Августин (римокатолицизмът безуспешно оспорва това определение), като Лутер, Калвин, Паскал, янсенистите или Карл Ърт, ме накараха дълго да мисля. Та нали нашата майка – Църквата, в милостта си се опитва да не плаши децата си с митологизиране и подслаждане на истината? Нали им говори така, че да не им отнеме надеждата, да не им разклати вярата и да не им опустоши душите? Да не би да си имаме работа с една добронамерена и измислена поради съчувствие измама – fraus pia?

Така си останах – ужасен и нападнат от съмнения и страхове, докато не прочетох книгата Le choix de Dieu – Божият избор (1987 г.), заглавие, което бих изтълкувал така: Избрах Господа – на кард. Жан-Мари Люстиже, архиепископ на Париж, където мисля, че намерих правилното, истинското и успокояващото решение на проблема, който ме измъчваше толкова дълго време (и съм убеден, че аз не съм единственият).

Люстиже казва: Богът на християните иска спасението на всички хора, а не само на Своите избраници. Какво означава това? Първо това, че Господ има Свои избраници (съсъди на Неговата слава), предопределени за спасение, чиито имена са предварително записани в Книгата на живота, според както ни потвърждава и св. ап. Павел. Но на второ място, също толкова сигурно, означава, че всички останали не са непременно и изначално – ab initio осъдени, предназначени за тъмнината, а са оставени на свободната си воля и те самите могат да избират съдбата си и да хранят надежда за спасение чрез вярата и делата си. Избраниците по силата на нещата са малцинство, едно малко стадо, те са призвани да изпълнят тайните Божии планове. Останалите обаче не са стока, предназначена и предадена на обиталището на дявола, а са ансамбъл от души, които със земния си живот ще придобият възкресението или смъртта.

Така всичко се изяснява.

Да, има избраници (Рим. 8:28-30): При това знаем, че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро; защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя. А които е предопределил, тях и призвал; и които е призвал, тях и оправдал; а които е оправдал, тях и прославил, но съдбата на останалите по никакъв начин не е предварително запечатана, те не са една прокълната маса – massa damnata. Господ иска тяхното спасение, иска всички да се завърнат и да бъдат живи, дори им помага за това, а не им пречи, не ги отхвърля, не смущава тяхната свободна воля, няма да ги изхвърли навън, ако дойдат при Него (ст. 10, 6 и 37), подтиква ги да искат, да чукат на вратата Му, да търсят, защото тогава ще им се даде, ще им се отвори, ще разберат (Лука 11:9). Многобройни са текстовете, които ни дават надежда: 1 Тим. 1:15: Верни и за всяко приемане достойни са думите, че Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз; Иоан 3:17: Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него; Иоан 12:47: И ако някой чуе думите Ми, и не повярва, Аз няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света; 1 Тим. 2:4: … нашия Спасител Бога, Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината; Иез. 18:23: Нима Аз искам смъртта на беззаконника? казва Господ Бог. Нали това искам – той да се обърне от пътищата си и да бъде жив?; Иер. 33:11: … пак ще се чува глас от радост и глас от веселие, глас на младоженец и глас на невеста, глас на тия, които казват: „славете Господа Саваота, защото е благ Господ, защото милостта Му е вечна“, и глас на ония, които принасят благодарствена жертва в дома Господен; защото Аз ще върна пленените от тая земя в предишното им състояние, казва Господ; Лука 9:56: Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси; Марк. 2:17: Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.

Това е Господът на християните, а именно – Богът на любовта, Който не може да не иска спасението на Своите създания. Който оставя портите на рая отворени и не ги превръща в бариери като тези на Кафка, стоейки безмълвен и сардоничен. (Защото проблемът се състои в това, че – ако ни е позволено да правим профанни аналогии – нима иначе не изглежда така, сякаш човекът е попаднал в положението на героя от Процесът на Кафка или в това на Жана д’Арк и на капитан Драйфус – т. е. него го съдят на базата на секретно дело и по силата на предварително взето решение в един привидно публичен процес?)

Решението на Люстиже изглежда невероятно и извънредно просветляващо, защото дава напълно простичък отговор според нашия морал и интуиция, съгласно чувството ни за справедливост, имплантирано в съзнанието ни изначално от нашия Творец. Освен това то е единственото, което съответства на величието, на благородството и щедростта на Господа.

Така че фактически никой не е сгрешил: нито св. ап. Павел и неговите последователи, нито нашата Църква, която с право отказва да припознае една доктрина, която не взема предвид страданията на човека по пътя към спасението, нито доброто желание, колкото и искрен и изпълнен с дела и плодове, достойни за милостта на Бога и за спасение да е животът на човека. Господ си има Свои избраници, което всъщност не означава, че всички останали са безвъзвратно обречени на ада, а само това, че имат пълната свобода да изградят вечността си, водени от благодатта. Господ не им отнема надеждата за спасение; напротив, иска всички да бъдат спасени и това „иска“ какво друго може да означава освен това, че дава на всеки необходимата светлина, за да може да отличи доброто от злото и да не се противи да приеме благодатта. И независимо от това, че човекът от раждането си трябва да носи товара на недостатъците си или на някои предразположения, които създават впечатлението, че за гибел е бил предопределен, но той все още не се оставя да бъде победен, а твърдо вярва в свободата на избора и в правото си да се бори, да се противопостави на „съдбата“, и дори да е недъгав, както казва псалмопевецът, ще се пребори, оспорвайки неблагоприятните условия, превръщайки в ръководен принцип увещанието на Чърчил: „В случай на провал, предизвикателство“, както и според слогана на Жан-Пол Сартр: „Важното е не това, което са направили от теб, важно е това, което ти си направил от човека, в който са те превърнали другите (множественото число на Сартр – „другите“, може да бъде разбрано като съдба, наследственост, осакатяване при инцидент или от ближен и др.).

Може би не е излишно да си припомним При закрити врата на Жан-Пол Сартр: тезата във впечатляващата пиеса в едно действие не е друго освен вариант на поговорката: „Каквото си постелеш, на това ще легнеш“ или: „Каквото е поведението ти в живота, такъв ще бъдеш във вечността, вечно буден в отвъдния свят“.

Прекрасната кратка формулировка на Люстиже напълно ме успокои: проблемът с предопределението за мен вече не е клопка, не е причина за безпокойство, не е препъникамък. (Отново се питам със същото учудване как може нашият Господ да бъде оприличен на безразличен грънчар, толкова студен създател, че да оставя творенията Си да се борят пряко сили, да се мъчат като мишки, хванати в капан, знаейки, че напразно се вълнуват, след като тяхната съдба е предопределена?) Да е готов да приготви за сатаната възможно най-голям брой роби и да му ги достави? Да не можем да видим в нашия Господ друг образ, на Този, Който се е въплътил и мъчил, разпнат на Кръста, заради любовта Си към нас, вместо едно ново въплъщение на фатума?

Нима цялата борба на човека за усъвършенстване и спасение, която понякога е много драматична, е просто една игра с белязани карти, един жалък предварително написан сценарий?

Не може да бъде! И не е. Разбира се, Господ има Своите избраници, но на останалите не е враг, не е пристрастен съдия, а милостив Баща, Който много иска спасението на всички, радва се на обръщането на всеки един грешник много повече, отколкото на светостта на стотици праведници, празнувайки щедро и с шумно веселие завръщането на грешника. Радва се повече на него, отколкото на присъствието на верния си и кротък син, търси с особено усърдие изгубената овца.

Малко са избраните, но всички са призвани, всички ще бъдат просветлени, подкрепени… Всички са добре дошли!

И както ясно се казва в Евангелието, в Първото послание към Тимотей (1:15), нека това да е основата на нашата непоклатима надежда!

Превод от румънски: Сандра Керелезова

* За първи път този превод, част от книгата Дарявайки, получаваш (издание на манастира „Св. Анна“, Рохия, 2006 г.), е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (155), 2020, с. 55-59; подробна справка за автора и за публикувания текст – пак там, с. 54 (бел. ред.).

[1] „За робството на волята“ (лат.) – съчинение на Мартин Лутер от 1525 г., написано от него като отговор на съчинението на Еразъм Ротердамски „За свободната воля“ и посветено на критика на свободата на волята (бел. ред.).
[2] Корнелий Янсен (Cornelius Otto Jansenius; 1585-1638) – епископ на Римокатолическата църква и богослов от холандски произход, основател на течението на янсенизма (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6hyhx 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме