Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

В Айа-Софѝя

Петък, 17 Юли 2020 Написана от Прот. Сергей Булгаков

St Sofia IstanbulИз бележника 9 (22) януари 1923 г., Константинопол

… Вчера за първи път в живота си имах щастието да видя „Св. Софѝя“. Бог яви над мен тази милост – не ми даде да умра без да съм видял „Св. Софѝя“ и аз благодаря за тази милост на моя Бог. Изпитах такова неземно блаженство, че в него – пък макар и за един само кратък миг, потънаха всичките ми сегашни скърби и мъки – все едно че не означаваха нищо. На душата „Св. Софѝя“ се откри като нещо абсолютно, неоспоримо и от само себе си очевидно. От всички, известни ми досега, дивни храмове, този храм е безусловният, вселенският храм. И в душата звучеше пасхалната песен: „Вдигни очите си, Сионе, и се огледай – понеже ето че като божествено сияещи светила, от запад и от север, от морето и от изток, при тебе се събраха твоите чеда…“. Тази непредаваема на човешки език лекота, ясност, простота, дивна хармония, при която съвършено изчезва всяка тежест – тежестта на купола и стените, това море от светлина, която се лее отгоре и владее цялото това пространство, затворено и свободно, тази грация на колонадите и красотата на техните мраморни плетеници, тази царственост – не, не разкош, а именно царственост – на златните стени и дивната орнаментика; всичко това пленява, умилява, покорява и убеждава… Появява се чувство за вътрешна прозрачност, а ограничеността изчезва и тежестта на малкото и страдащо „аз“ – него вече го няма, душата се изцелява от него, стича се по тези сводове и сама започва да се слива с тях. И се превръща в цял свят: аз съм в света и светът е в мене. И това чувство от стопяването на буцата в сърцето, загубата на собствената тежест, това усещане за окриляване – като на птица в небесната синева – всичко това дава не щастие, нито дори радост, а блаженство, някакво крайно познание на всичко във всичко и на всичко в себе си, на един свят в единство, за един свят в единство. Действително това е Софѝя – актуално единство на света в Логоса, вътрешна връзка на всичко във всичко, свят на божествените идеи, κόσμος νοητός.[1] Това е Платон, украсен от елинския гений на Византия, това е неговият свят, неговата небесна област, в която се възнасят душите за съзерцаване на идеите. Езическата Софѝя на Платон бива съзирана и постига себе си в християнската Софѝя – Премъдростта Божия, и наистина храмът „Св. Софѝя“ е художествено, нагледно доказателство и проявление, явяване на светата Софѝя – софийност на света и космичност на Софѝя. Това не е нито небе, нито земя, това е небесният свод над земята. Тук не е нито Бог, нито е човекът – тук е самата божественост, божественият покров над света. Колко вярно е било чувството на нашите предци в този храм, колко прави са били онези, които разказват, че не са знаели къде се намират – на небето ли, или на земята. Те и наистина не са били нито на небето, нито на земята, а между тях – в „Св. Софѝя“; това μεταξύ[2] е било философското провидение на Платон. И „Св. Софѝя“ е последното, мълчаливото откровение в камъка на гръцкия гений, завещание към вековете, което не са могли докрай да осъзнаят и богословски да изразят дори и самите угасващи византийци, но тя е живяла – като висше откровение – в техните души, родена в елинството и проявила се в християнството. И не е случайно, че тук – в „Св. Софѝя“, заради Софѝя и от Софѝя, се е събирала и е звучала в цялата си пълнота и красота божествената, софийна симфония на православното богослужение. И тук с нова сила, убедителност и самоочевидност става разбираем пълният смисъл на думите на св. Юстин Философ – смисъл, неведом дори и за самия Юстин, – че Сократ и Платон са били християни преди Христос, тъй като Платон е бил пророкът на Софѝя в езичеството. „Св. Софѝя“ е платоновото царство на идеите в камък – идея, въздигнала се над хаоса на небитието и победила този хаос, тъй като е убеждаваща, актуализация на всичкото, на всичко като едно, на всеединството. То е явено и показано тук на света. Боже, колко свято, колко дивно, колко неоценено е това явяване!

Влизаш… И отвсякъде – отгоре и отдолу, от всички страни душата се изпълва от това чувство за пространство и за свобода, за безмерност и за ограниченост: не борба на граници – πέρας[3] – с безграничността, с ἄπειρον, а светло, радостно съгласие – утолен е титанизмът, укротено е неговото безизходно буйство, скрил се е в нощта, просветена от деня.

Спираш се до купола – той е пред теб. От стените звучи тихо и пеещо това злато, подчертавано от дивния и благороден орнамент – въображението се мъчи да свали и щитовете, и покривалото на боите, за да върне миналото великолепие, но и оцелялото е достатъчно[4] – та нима Венера Милоска има нужда от възстановяване, за да яви своята красота? Стените сами издават своето златно звучене. Нима храмът може да не бъде от злато, нима неговите стени могат да не блестят с нетленния, неръждаем метал? Че тогава защо и би съществувало златото в света? Нима могат да не са златни и украсени със скъпоценни камъни зданията на небесния, спускащ се към земята Йерусалим? Това е нещо, което се разбира от само себе си и което тук е показано. Пред очите се изправят колонадите и от дясно, и от ляво. Казват, че от езически храмове тук са донесени тези колони – от капищата в Храма – за ново освещаване. Напред е олтарът, по-точно устремяването към олтара, което сега е единственото, което изпълва опустялото светилище. А сводът те зове към себе си, под себе си – още и още да преживееш неговата небесност. И влизаш, заставаш под него, в самата му среда, а той тихо и властно обхваща душата и влиза в нея… Отмяташ главата си назад, колкото можеш, за да го погълнеш с пълни гърди, да се опиеш от него и да се разтвориш в него, и душата отплува в неговата безмерност. Изчезва чувството за тежест и за телесност, и за миг летиш, летиш като птица. А след това отново отпускаш глава и изумено гледаш към извисяващия се олтар, към страничните колонади и галериите, с техните плетеници от мрамор и незамлъкващото звучене на златото от стените и пак отлиташ към свода… О, аз зная това, защото не веднъж в живота си съм изпитвал блаженството на екстаза, стоейки пред великите произведения на изкуството – пред вдъхновените от Софѝя творения – и всеки път това е било свое, неповторимо – същото това блаженство, но винаги различно, винаги индивидуално. И тук, след безизходното робство – робство на роби и на глада, на най-пустите и мъртвешки стихии на света, – което – струвало се е – е убило дори самата душа, защото завинаги я е жигосало с клеймото на роба, това е свободата на Софѝя, полетът в лазура… Благодарение на Софѝя.

Правиш крачка към някогашния олтар, сега опустял и лишен от своя престол. И тук мисълта неволно се носи към миналото – как ли ще да е било тогава, след като дори и опустошеният храм е все още така дивен… Какво ли ще да е било тук, когато царят и патриархът, заедно с целия синклит и с клира, облечени в златни ризи – в златото на самия небесен Йерусалим, са свещенодействали, а храмът е бил препълнен от молещи се и олтарът е горял в огньове и е пушел димът на тамяна – когато е била пълнотата на живота, а не това умъртвено тяло! Какъв ли ще да е бил замисълът на богодействието и на богослужението в този храм – такъв замисъл на земята не е имало, както не е имало и такава красота на богослужението. Нека това и да е било разкош, императорска идея, ненужност или вреда за съвременниците – та нали и жената, извършила благолепното (χαλόν) дело на помазването с миро, също е извършила нещо непрактично.[5] Каквото и да е било това, златната риза на Софѝя е трябвало осезаемо да заблести в света. А сега? Сега тук се молят на Аллах, светинята е отнета от Христос и отдадена на лъжепророка. И поради нея се съблазняват синовете човешки. И сега обаче тук се молят на Бога – и се молят достойно, а може би още по-достойно тези, на които храмът днес принадлежи… Бог отместил светилника и отдал храма на чуждия народ, както някога отдал светинята на Първия храм на завоевателите…

А те междувременно се молеха и нямаше нищо шокиращо в това да присъствам на тази молитва, към която не можех да се присъединя, заедно с тях – в храма, който зовеше „към единение на всички“. Но колко прекрасна по своему, колко благообразна беше тази молитва, колко благочинна! Колко величествени и строги бяха движенията им, поклоните и изправянията, колко благородно звучаха техните източни напеви на молитвословията. Те, пленилите храма, са го поарабчили, внесли са в него своето лице и своята душа. Те, разбира се, не са и забелязали храма, защото не познават св. Софѝя, превръщайки нея, световния храм, в султанска джамия – една детинска наивност, която обаче продължава с векове. Появили са се обаче като благоговейни „местоблюстители“ и тяхната молитва, благочестието им правят очарователно, помиряващо впечатление: „Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала“.[6] Те са тези „младенци и кърмачета“. Храмът е отнет от недостойните за него и е поверен на местоблюстители. И неволно ми дойде мисълта: очевидно, те са по-достойните от нас, от тези, които така шумно съвсем неотдавна възнамерявахме да въздигнем кръста над „Св. Софѝя“, та след това да безчинстваме в нея със своята безвкусица и своето робство… Софѝя обаче не бе допуснала това, отхвърлила бе неканените си възстановители и беше останала в ръцете на предишните си деца… Така е по-добре…

Софѝя е вселенският и абсолютен храм – тя принадлежи на Вселенската църква и на вселенското човечество – тя принадлежи и на бъдещата Вселенска църква. А сега, докато няма проявление на Вселенската църква в нейната сила и в нейната слава – във века на външния и вътрешния църковен разкол, на разпада и на обособяването – този храм е отнет от християните и е отдаден на местоблюстители. И отново: каква слепота, каква детинщина е било, когато сме се възгордели сякаш встъпваме в епохата на Софѝя и когато подготвихме – както казват – кръста в Петроград, може би даже и с указ на Св. Синод, за утвърждаване на кръста над храма… Да стъпим в Софѝя с окървавените си ботуши, за да въведем в нея своите порядки или да се опитаме, със синодалния хор да покорим и да убедим тези стени. Ала в гнева си Господ беше видял делата на синовете човешки и се беше надсмял над тях. Прави са Твоите пътища, Господи! Едно от двете – или Софѝя е само археология и архитектурен паметник, с вече започналите неизбежни разрушения, и тогава целият този план върху нея да се въздига кръст е бил само едно великодържавно честолюбие, но против това говори самата Софѝя, тук се чува Божият зов, Божието повеление, неизменното обещание – Софѝя живее божествен, безсмъртен живот и е потресаващ факт на християнското съзнание за всички времена, или Софѝя е наистина това, което е – божествен символ, пророчество и знамение. У старообрядците има едно мъдро, както сега виждам, вярване, че възстановяването на кръста над Софѝя (разбира се, не циркулярно-завоевателно, а всемирноисторическото) ще означава край на историята. Ако освободим тази мисъл от есхатологичната уплаха, която я украсява, и открием скритото в нея видение, то тя означава, че Софѝя ще стане осъществима едва в пълнотата на християнството, т. е. в края на историята, когато ще бъде явен нейният последен и зрял плод, и в света ще заблести православното Бяло царство. Пред него, а не пред политическия завоевател, не пред „всеславянския цар“ ще се отворят и вратите на Царския град и на него ще бъде дадено да въздигне кръста над Софѝя, която няма да бъде осветена от распутински свещеник, нито от някакъв „вселенски патриарх“, а от вселенски в съзнанието си йерарх… И затова историята още не е завършена и е рано да възнамеряваме да въздигаме кръста над Софѝя. Ние все още сме си в „средните векове“ по смисъла на нашето варварство, но и вървим към ново средновековие – по смисъла на бляновете и на вдъхновенията си. Нощта се спуска със своите тайни и своите звезди – дойди, нощ! Защото това не е нощ на мрака и тъмата, а нощта преди заревото, нощта преди възкресението. Ние сме още в историята и историята е пред нас, макар вече и да предчувстваме нейния край – вътрешно историята не е завършена, тя върви по своите си пътища, и ние с нея и в нея. Оставете настрана смътния страх, навеян от тежкия час от историята, от кризата на Русия, а с нея е на Европа – вслушайте се в гласа на Софѝя, в нейното пророчество! Тя не е само в миналото, но е и в бъдещето, тя е зов на вековете и пророчество за тях. Да, тук историята вътрешно ще завърши и – не от страх или от изтощение – ще стане възможно да се говори за „епилога на историята“. Соловьов още отдавна говори за това, макар неотдавна, с мълчалив жест да посочи вече червенеещия край… Има още история – тя няма да се изясни, докато светът не види християнската Софѝя, докато тя не стане, макар и дори само за един исторически миг, победен факт в историята – ето за какво ми разказаха вековните, и, както казват, вече разрушаващи се и близки до пропадането си стени. И какво, ако паднат? По израза на старообрядците, „церковь не в бревнах, а в ребрах“.[7] Дори и свещените стени да паднат – да не бъде! – явяването на Софѝя обаче няма да изостави света…

Разбира се, прието е да се смята, че времето на Софѝя е в миналото, когато не са я владели неверниците, когато в Царския град е имало православен цар и около него – православен патриарх, и Софѝя е била катедралният събор на Царския град. Всъщност тъкмо и само за възстановяването на предишното мечтаят и са мечтали предците ни, духовно гледайки не напред, а назад, противно на неизменния закон на историческата необратимост. Но точно това, до очевидност, не е така – онова е било „византинизъм“, възприел себе си за вселенско християнство и за християнско царство, но при цялото си безмерно великолепие и единственост не е бил нито едното, нито другото. И „Св. Софѝя“ – това най-висше създание на християнското елинство (както и православният църковен чин), не е вече „византинизъм“, тя се възвисява над него като начало, което – бидейки поместно, се е възвеличило до вселенско и което представлява вече неговото отрицание. Защо „Св. Софѝя“ се е оказала възможна във Византия? Как е могла да има за свой строител Юстиниан, така дълбоко отразилия в себе си именно византийството? Това е историческа тайна. Софѝя е преживяла византинизма, и тя живее заедно с нас и в нас – по същия начин, както в нас живее и Платон, макар и вече да ги няма неговите елини. Разбира се, би било дело на най-велика слепота и историческа неблагодарност да отделяме Софѝя от родилата я Византия. Защото същият този елински гений, който е родил и богословието на вселенските събори, той е въздигнал над Църквата купола на християнската догматика и е покорил света с църковната сладост на богослужението. И вън от елинството не би зазвучал с такава победна чистота гласът на Софѝя – този зов на вселенското християнство, както не е зазвучал и в urbi et orbi,[8] въпреки че тук е бил заповедно провъзгласен закон на римската власт, отнесен към Вселенската църква. Не вселенската власт обаче, а вселенската любов утвърждава Вселенската църква. И когато вдъхновените строители на Софѝя са пропаднали в надменността на византинизма и са започнали да заменят заветите на Софѝя с грохналото си себелюбуване, в същото това време вселенските завети на Вечния град са се преродили в надменността на „римския примат“, тревожно стиснал двата меча в опита си с тях да покори света. И тази двойна измяна спрямо Софѝя – източна и западна, – тази историческа неудача на вселенското християнство се разразила над света като разтрисаща духовна катастрофа, която светът и до днес не е изживял, но вече изживява. Сред историческите развалини, в мъглата на разрушенията, отново отчетливо се чуват същите тези желания, за същото говори днес на душата царевградовата Софѝя, този чуден храм на елинството. И в това (ако мога да се изразя схоластично) художествено доказателство за битието на Софѝя, което също и философски е дадено пак от елинството, се съдържа и неоспоримото свидетелство за самобитността на източното християнство, предадено от Византия в Русия. Вселенската църква също има своя изток и своя запад, макар и тя да ги обема и да ги събира в един изтоко-запад – в „света на Изтока и Запада“. Чрез невниманието към това двуединство се поддържа и схизматичният дух – еднакво както в стремежа към поглъщането и към асимилирането, така и в неотстъпчивото отчуждение. И това разтрогване представлява измяна към Софѝя, а докато това не бъде осъзнато, дотогава няма да настъпи и времето за нейното възстановяване.

И мисълта неволно се отдалечава към руска Византия, в нашите руски, домашни, семейни храмове, пълни с топлота и уют. И над нас има купол, ала това е куполът над домашната църква, небе в килера, в дома… Този купол не е сводът над цялата вселена, за който говори св. Софѝя – той е негов prius,[9] който го предшества и в историята, и го предполага. Това е изначалната интимност на първохристиянството – на катакомбата, на манастира, но това все още не е световната история, не е Човечеството – св. Софѝя е това Човечество.

И бавно преминаваш от място на място, от точка в точка, при което този небесен свод се открива във все по-нови преливания и перспективи. Времето е спряло, а нас ни викат и трябва да вървим. А там се молят, падат, покланят се мюсюлманите на мястото на светинята, което сега е опустяло, при някогашния свят престол. Колко благородни и величествени са лицата на молещите се, колко красиви са движенията им! Не – докато от руските храмове продължават да се свалят кръстовете, все още не е дошло времето да се освобождава „Св. Софѝя“, нека там благочестиво да се молят местоблюстителите. Боже, колко тайнствени са пътищата на историята…

Руските славянофили неизменно са отнасяли всички пророчества за Софѝя към всеславянския православен цар: „Падни пред нея, о, царю на Русия – и се изправи като всеславянски цар!“. Но и това е малко за Софѝя. Какво е Русия за космоса? Провинция. А славянството? Етнографска група. Софѝя обаче е всенародна и свръхнародна, тя не е национално-местна, а Вселенска църква, призоваваща под своя купол всички народи. А са искали да я превърнат в поместна, народна, енорийска църква – нея, катедралата на целия свят. Софѝя е била създадена преди големия църковен разкол и може да бъде върната на християнския свят само когато и последният човек се изцери от тази рана. Как не са разбирали славянофилите, че не е възможно за една църковна провинция да има за храм „Св. Софѝя“? Заветите на християнското царство са предадени на Изтока, който обаче не съумял да преодолее смесването на Църквата с империята и изнемогва от това смешение, при което от него е неотделимо и страданието по вселенското Бяло царство; в дяла на запада пък останала мечтата за вселенското първосвещенство, макар че там то било подменено от примата на властта и на господството. И сега, във все още небивалата никога криза на християнския свят, по различен начин са се рушили – явно или скрито – и двата древни Рима: и първият, и вторият (а и третият, който е бил само вариант и продължение на втория). Това обаче не означава, че Църквата – с нейните завети и обетования – се е рушила. Ще се въздигне истинският нов трети Roma‑Amor, който ще отговори на всички страдания. И нека да не бъде той толкова забележим във външните пътища на историята, както в нея са се възвисявали Рим, Византия и Москва. Преди края обаче (впрочем това и ще бъде краят, като завършек) трябва да се прояви пълнотата на Църквата. За нея пророчества св. Софѝя, заради нея звучи тя в сърцата с незамлъкващия си звън. И този звън се чува, и ще идат към него нейните избраници…

… Или и това е мечтателност? О, как съм се научил аз – в тези страшни години – и в себе си, и в другите, да наказвам тази сантиментална мечтателност, като съдбоносна слабост, от която смъртно боледува Русия! Как са изострени очите ми да я забелязват там, където по-рано не съм я и подозирал, как се обезценяваше и губеше вкуса си, под влиянието на това, толкова много и в руската литература, и в руския народ, и в самия мен. Колко непоносимо ми стана това всевъзможно безотговорно славянофилстване! И какво? Нима като попаднах от каменния чувал в свободния свят, не издържах и отново главата ми се завъртя? Нима отново започна построяването на картонените къщички и на някакви нови схеми? Ала „няма да млъкна заради Сион, нито ще се успокоя заради Иерусалим“.[10] И макар и в изранената ми душа този глас да звучи безсилно, аз обаче го чувам. Това не е мое, не са смътни мъждукания на настроенията, не е „имагинация“[11] – това е глас на историята, това е превъзмогващата сила на Църквата… Но вече ме викат. Време е да вървя…

От.[ец] С.[ергей]

Превод: Борис Маринов

Отпечатано в списание Русская Мысль, Прага 1924, с. 229-237 (бел. прев.).
За първи път този текст е публикуван в: Булгаков, С. Автобиографични бележки. Духовен дневник, С.: „Комунитас“ 2017, с. 57-66 (бел. ред.).

[1] Светът на умовете, интелигибилният свят (бел. прев.).
[2] От гр. – „помежду“, „посред“ (бел. прев.).
[3] От гр. – „край“, „граница“, „предел“ (бел. прев.).
[4] Авторът има предвид покриването на стените на храма след падането на Константинопол през 1453 г. и превръщането му в джамия (бел. прев.).
[5] Виж: Мат. 26:6-13 (бел. прев.).
[6] Пс. 8:3 (бел. прев.).
[7] От рус.: „църквата не е в гредите, а в ребрата“ – израз, който предава идеята, че Църквата се изгражда от живи тела, а не от мъртви камъни (бел. прев.).
[8] От лат.: „до града (Рим) и до света“ („urbi et orbi“) – известното обръщение на папата (бел. прев.).
[9] От лат. – „по-рано“, „някога“, т. е. нещо, което предшества друго (бел. прев.).
[10] Ис. 62:1 (бел. прев.).
[11] Нещо въображаемо (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/66pdw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме