Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Тълкуването на Библията: наука или изкуство?

Петък, 26 Юни 2020 Написана от Прот. Дмитрий Юревич

Fr D V YurevichДолу традицията?

Едва ли ще се намери човек, интересуващ се от изучаването на Библията, който да не е чувал за научния подход към нейното тълкуване. В случая с вярващия човек обаче близкото запознаване с такъв подход предизвиква недоумение, граничещо с огорчение: оказва се, всъщност, че тълкуването, което е наречено научно, в много от своите детайли влиза в противоречие с традиционните църковни представи за Библията и за нейното съдържание. За представителя на съвременната култура, в която научните сведения се явяват опитно проверявани, потвърждавани и, като правило, достоверни знания, този факт може да означава следното: църковната традиция на тълкуването на Библията е безнадеждно остаряла и трябва да отиде в миналото – по същия начин, както в миналото са отишли и научните представи, с които тя е била свързвана: например, философията на Аристотел или пък геоцентричната система на обяснение на света. Даже в средите на православните свещенослужители може да се намерят такива, които в традиционното църковно тълкуване на Библията виждат едва ли не някаква заплаха за по-нататъшното нормално функциониране на енорийския живот и призовават към безусловно приемане на научния подход към тълкуването на Библията. Близкото запознанство с този въпрос обаче позволява да твърдим, че самото понятие „научност“ в сферата на библеистичните изследвания е безнадеждно остаряло.

Митовете от епохата на Просвещението

Понятието научно тълкуване на Библията е свързано с епохата на Просвещението, когато на Св. Писание обръщат внимание специалистите-хуманитаристи, които не са споделяли християнския светоглед. Те отхвърлят възможността за Откровение на Бога към човека изобщо, което се превръща в пренасяне на библейска почва на модния тогава деизъм и означава отказ от църковното учение за боговдъхновеността на Библията.

Издадените през втората половина на 18 в. „Волфенбютелски фрагменти“, които принадлежат на перото на Херман Самуел Реймарус и са оказали огромно влияние върху по-нататъшното скептическо изучаване Библията, декларират, че тя е произведение на човешкия разум. Заявление, което се е потвърждавало от издирването на всевъзможните несъответствия и неточности в библейския текст. Св. Писание следва да бъде изучавано от позицията на човешкия разум, отхвърляйки всички интерпретации, извършени при вземане под внимание на вероучението или богословието. Последствията от тази теза са били много радикални – така например, давайки „научно“ обяснение на възкресението на Христос, Реймарус е твърдял, че Иисус от Назарет е обикновен човек, който не е успял по необходимия начин да подготви антиримско въстание и чието тяло учениците му са откраднали в деня на Петдесетница.

По-късните изследователи вече не във всичко са споделяли крайните възгледи на хамбургския писател: оставайки на позициите на деизма, те са се опитвали по някакъв начин да „оправдаят“ Библията, а именно – да обяснят откриваните в нея, при прочита ѝ от невярващия разум, „нелепости“ не като някакви преднамерени измами от авторите на библейския текст, а като благочестиви алегории и митове, призвани по иносказателен начин да изразят учението за Бога. Един от вариантите на това „оправдаване“ е станало настояването за значително по-късен произход на практически всички библейски книги, отколкото за това говори църковната традиция.

Приблизително в същата тази епоха в западната мисъл си пробива път една идея, която се опитва да докаже, че от един и същ извор може да тече „сладка и горчива вода“ (Иак. 3:11), а именно, че една подобна радикална реинтерпретация на съдържанието на Библията не носи опасности за църковния живот. Готхолд Ефраим Лесинг е настоявал, че възраженията против Св. Писание не са възражения против християнството, както и че грешките в Библията по никакъв начин не засягат религията. С което постепенно се е привиквало с абсурдната мисъл, че признаването на Библията – извор на християнското учение – за недостоверна по никакъв начин не поставя под съмнение самото вероучение. В резултат от това през първата третина на 19 в. колкото повече тълкуването на Библията се е отдалечавало от църковното предание за нея, толкова повече то се е смятало и за „научно“ в кръговете на изследователите-деисти, които не са допускали мисълта за това, че Бог може да говори с човека чрез Своето Слово.

Почти тоталното тържество в Западна Европа на скептичния възглед за Библията (наричан постарому „научен“, но получил и ново название: „историко-критичен“) идва в края на 19 и началото на 20 в. То е свързано с факта, че привържениците на този подход много точно са уловили тенденциите в европейския интелектуален живот и са успели да се впишат в рамките на крайно популярните тогава философски учения: на теорията за еволюцията и на диалектиката на Хегел. За да се прочете рационалистически текстът на Св. Писание от гледната точка на тези концепции (които, да отбележим, не се вписват в християнското вероучение) са били предложени „алтернативни“ версии на библейската история на Стария и на Новия Завет, несъвпадащи с начина, по който те са изложени в самата Библия и по който те биват разбирани от Църквата. Уникалността на монотеизма на еврейския народ, характерна за него още от времето на неговия произход при Авраам и проявил се при Изхода от Египет, е отречена – утвърждавало се е, че изначално евреите били същите политеисти, каквито са били и останалите народи, а учението за Божието единство се е развивало при тях постепенно, в продължение на хилядолетия. Ако това е така, то всички текстове от Стария Завет, утвърждаващи Божието единство, и особено тези, които описват богослужебния култ към Господа, са били обявени като много късни, възникнали към 6 в. пр. Хр. (в съответствие с което и Моисей не може да бъде автор на Петокнижието). В живота на новозаветната Църква пък било изпъквало хипотетичното движение на последователите на св. ап. Петър („петринизмът“, съответстващо на хегеловата „теза“), уж противопоставящи се на привържениците на св. ап. Павел (т. е. „паулизма“ – „антитеза“), които пък бил примирил св. ап. Йоан Богослов (в „синтез“). След което библейският текст вече се трактувал през призмата на тези теории.

В рамките на посочените историософски концепции в западната библеистика от 20 в. се появяват множество изследвания, съдържащи ценен анализ на фактите от филологията и историята на древния свят, изводите от които обаче са „програмирани“ от гореприведените идеологеми. Много от полезните трудове на западните учени, даже от последните десетилетия, не могат да бъдат изцяло и безусловно използвани от страна на църковните изследователи, на които, работейки с тях, понякога се налага „да отделят зърното от плявата“.

Физиката на микросвета като спасител на библеистиката

Всички изложени по-горе философски идеологеми са били формулирани в епоха, когато е доминирала нютоновата физика и физическият свят е бил смятан за напълно детерминиран (спомнете си идеята за „демона на Лаплас“ – едно хипотетично същество, което знае положението и скоростта на всички частици във вселената и така е способно да предсказва тяхното поведение в бъдещето на основата на физическите закони). През 20-те години на 20 в. активните изследвания в областта на квантовата механика позволяват на Вернер Хайзенберг да предложи т. нар. „принцип на неопределеността“. От този принцип е следвало, че във физиката на микросвета не само не е налице никаква детерминираност на поведението на микрочастиците, но и, нещо повече, няма я и тази „чистота на експеримента“, с която винаги толкова се е гордеела класическата физика и която е била заложена в самото понятие за „научност“ (опитите, поставени при еднакви условия, дават винаги един и същ резултат, а присъствието на изследователя не влияе по никакъв начин). Във физиката на микросвета на резултатите от опитите с частици влияе не само присъствието на експериментатора, но дори самият факт на съществуването на последния във вселената, където и той да би се намирал!

В контекста на подобни поразителни открития напълно логична става появата на работите на Ханс Георг Гадамер в областта на философската херменевтика, в които той продължава дискусията, възхождаща към Йохан Густав Дройзен. Същият още през 19 в. е показал, че в историческата наука не е възможна никаква безпристрастност на учения: резултатите от изследванията е невъзможно да бъдат отделени от неговия субективизъм. В средата на 20 в. Гадамер демонстрира, че субективизмът е неотделима черта на всяко хуманитарно изследване изобщо (независимо дали става дума за история, за философия или за тълкуване на Библията). В хуманитарната сфера светогледът на учения винаги и по съществен начин влияе върху резултатите от неговото изследване и никой не може да бъде абсолютно „обективен“.

От тези идеи на Гадамер следват два любопитни извода. Първият от тях се свежда до това, че хуманитарните дисциплини не могат да бъдат наречени „наука“ в пълния и обичаен смисъл на тази дума (за разлика от естествените, където резултатът е обективен и проверим в опита). Впрочем, в съвременните западни академични среди историята, философията и богословието нерядко се именуват не „наука“ (science), а изкуство (art), с което се подчертава приносът на личността на учения към формирането на резултатите от изследването.

Вторият извод засяга библейските изследвания и гласи, че скептично настроените учени, чийто светоглед е далече от богословието на Църквата (не само атеистите, но още и деистите, агностиците и пр.), нямат абсолютно никакво преимущество пред вярващия изследовател. Твърденията, че атеистът не бил уж „ограничен“ от рамките на догматите на Църквата и поради това ще „разбере“ по-добре текста на Св. Писание, са зачеркнати напълно от философската херменевтика на 20 в. Изучаването на Библията от гледната точка на богословието по никакъв начин не е „по-лошо“, нито пък е по-малко „научно“, отколкото от гледната точка на деизма или хегеловата диалектика, които са акцентирали толкова много върху своята „научност“. Поради това и самата постановка на въпроса за автоматичното и безусловно приемане в църковна среда на изработеното от „историко-критическия“ метод вече е лишена от смисъл. От църковното изследване в областта на библейските дисциплини се изисква то да се придържа към определените стандарти за научна дейност: да отчита фактите, свързани с текста, да прави изводи в съответствие с логиката и т. н. Възможността обаче за църковно изучаване на Библията в по този начин разбрания научен ключ са показали вече много от дореволюционните ни изследователи (като великолепен пример за това е достатъчно да назовем само името на професора от нашата академия Николай Никанорович Глубоковски), и преподаването и изучаването на Св. Писание в нашата духовна академия се извършват по такъв именно начин.

Библейската археология като третейски съдия

Бихме могли и да спрем дотук, след като показахме, че концептуално църковното изучаване на Библията с нищо не отстъпва на изследванията, основани на атеистически или деистически възгледи, и може да бъде не по-малко „научно“ в сравнение с тях. При това може да се създаде впечатлението, че, основавайки се на единия и същ текст на Св. Писание, различните подходи са еднакво ценни за човека, желаещ да разбере Библията.

И това обаче не е така. Може би не във всичко еднозначно и съвсем не категорично, но тежестта на везните постепенно клони в полза на традиционния църковен възглед за библейската история. В качеството на неочакван третейски съдия в този случай се изяви библейската археология, благодарение на която през 20 и 21 в. станаха известни голямо количество факти, позволяващи възстановяването на контекста на библейските събития. Става дума именно за контекста, т. е. за възстановяване на историческия фон като цяло, а не за находки, свързани, например, с библейските повествования (тъкмо такива точни съответствия не са много). Начинът, по който археологията възстановява историческия контекст, съответства повече на традиционната библейска история, отколкото на нейния „алтернативен“ вариант.

Изследванията на американския археолог Джеймс Хофмайер в Египет и на Синай показаха, че сред намиращите се там семити още през 19-18 в. пр. Хр. вече е било налице учение за Вечния Бог и зачатъци на собствена писменост (надписът в Серабит ел-Хадим). Което напълно съответства с учението на Библията относно изначалния монотеизъм на евреите и поставя под съмнение една от фундаменталните предпоставки на „историко-критическия“ метод за уж политеизма на евреите (формулирана още преди епохата на археологическите открития). Този факт, както и развитието на законодателните системи в древния Близък Изток, не позволява да се отхвърля възможността една от тези системи да е могла да бъде изложена и от Моисей. Надписът от Тел Дейр Алла позволява да се предположи историчността на източния маг Валаам, противопоставил се на минаването на евреите към Обетованата земя. Разрушения, датирани на границата между 15 и 14 в. пр. Хр. в Йерихон и Тел Хацоре (при което в Йерихон стените са разрушени навън), позволяват да се прехвърли мост към библейското повествование за нахлуването на евреите в Ханаан под ръководството на Иисус Навин. Най-древните азбуки, намерени в Избет Сарта и в Тел Зайит, съдържат еврейските букви, само че в леко изменен порядък (разменени са „айин“ и „пе“), но именно в този ред трябва да вървят буквите в акростиха в Псалом 33 (т. е. последователно стихове 17, 16, 18), което позволява този псалом да бъде датиран във времето на Давид (както това предполага и църковната традиция). Съвсем неотдавнашни разкопки на Йозеф Гарфинкъл в Хирбет Кейафа откриха добре укрепен еврейски пограничен град от средата на 10 в. пр. Хр., южно от Йерусалим, което беше едно потресаващо потвърждение на библейската история за създаването на мощната израилска държава при Давид. Стела от Тел Дана пък свидетелства за известността на династията на Давид отвъд пределите на Израил вече през 9 в. пр. Хр., т. е. сто години след царуването на самия Давид.

Повечето от изброените и множество други факти от библейската археология са станали известни едва през последните няколко десетилетия или дори през последните години. Разбира се, те не могат да повлияят радикално върху светогледа на скептиците, тъй като в основата на светогледа на всеки човек винаги лежат елементи на вяра (а затова и понякога скептиците се опитват да оспорват или достоверността на артефактите, както в случая със стелата от Тел Дана, или пък тяхната датировка, както в ситуацията с Хирбет Кейафа). Тези неочаквани археологически „свидетелства от външните“ обаче позволяват църковното изучаване на Библията, което днес е освободено от виселия някога над него дамоклев меч на мнимия авторитет на „научността“ и „обективността“ на скептическите подходи към тълкуването на Св. Писание, да стане едно плодотворно занимание. При което ние не сме длъжни да се стесняваме да признаем и това, че църковното библейско тълкуване в немалка степен представлява тъкмо изкуство. Според мисълта на бл. Теодорит Кирски, съобщеното от Бога може да бъде разкрито само от Бога – в крайна сметка тълкувателят постига смисъла на Писанието само в тази мяра и тази сила, които му даде Господ. А за това се изисква не просто интелектуално познаване на библейския текст и на свързаните с него факти, но и духовната работа на човека по неговия път към Бога.

Превод: Борис Маринов

* Юревич, Д. „Библейское толкование: наука или искусство?“ – В: Невский богослов, 9, 2013, с. 62-67 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6u86k 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме