Вероучението – право и дълг

Въведение

Днес за вероучението като право и дълг може да се говори от много страни. В последно време това все повече се и прави, за разлика от времето преди десетина години, когато правото на духовно образование беше тема-табу, нещо за което не можеше нито да се говори, нито да се пише, и което беше строго забранено от закона, т. е. от легализираното беззаконие. Проследявайки хода на нашата дискусия на тема вероучение, можем да смятаме, че вече ясно са изкристализирали някои виждания, които са много интересни и отразяват нашето глобално, общо духовно състояние. Заключението е, че нашето духовно състояние и като общност, и като общество, и като индивидуалности не е добро. Нравоучението е процес, който не е завършен и той няма да бъде завършен докато не се създадат условия гражданите на нашата земя да започнат преди всичко да използват своето основно човешко право, правото да могат, както всички други по света, да се образоват духовно, а и своите деца и младежи да възпитават в този дух.

Училището и Църквата

Вероучението задължително подразбира два основни, неизбежни фактора. Това са училището и Църквата. Вероучението обаче се извежда от училището (основното и средното, евентуално и от висшето, от факултетите). Синтагмата „училище-Църква“ започва постепенно да се иззема от европейската култура, вследствие от което преди всичко схващаме училището като място, където се учи, придобива се знание, възпитава се, пораства се. То е просветно учреждение, води ни към светлината (про-светлина) или поне така би трябвало да бъде. Наистина, в ново време има и сериозно отричане на училището като такова или пък се предлага то да се промени и реформира из основи.

Църквата, нейното послание и мисия в света имат едно по-обхватно измерение, поради което тя има много връзки и със самото образование, обучение, възпитание, порастване без оглед на възраст, но с това нейната мисия не се изчерпва. Измеренията на Църквата са много широки, всеобхватни, дългосрочни, трайни, вечни и непреходни. В Църквата се учи, но не само заради знанието, и се възпитава, но не само заради доброто и културно поведение. Обучава се, но не само заради тази или онази полза. Както е казвал ученият св. Йоан Златоуст, Църквата е „вселенска гимназия“, в която има право да се обучава всеки: стар и млад, грамотен и неграмотен, учен и прост, беден и богат, с една дума – всички. В нея всички сме деца, ученици и това е училище, в което обучението никога не престава, а продължава до края на нашият живот и ни въвежда във вечността, в Царството Божие. В това „училище“ учител е Сам Спасителят на света и човечеството Господ Иисус Христос, заедно със Своите светци, които от века са Му угодили. Затова корелацията Църква-училище е характерна и важна в духовно-образователен смисъл, тъй като в своята област тя допринася за духовното възпитание и всестранното образование на училищните подрастващи младежи.

В съвременната история на Европа, вследствие от разделянето на църква и държава и създаването на светската държава, се настоява църквата да бъде отделена от училището. Просветата се разглежда като нещо, което няма връзка с църквата, а училището се схваща като символ на науката, напредъка, прогреса и модернизма, сред които няма място за Църквата, бидейки възприемана като изостанала и консервативна, назадничава и мрачна, непревъзхождаща от каквато и да било гледна точка. Светският дух и абсолютният му монопол над образователната система и училището като такова, се разглеждат като истинското решение и изход от всяко кризисно състояние. В същото време Църквата се поставя в неравноправно положение, а правото на вяра и духовно образование се изтласква от обществено-народния живот и се пренася на полето на частния живот на отделния гражданин. При това не се схваща или преднамерено се изпуска фактът, че по този начин се застрашава едно от основните човешки права (Обща декларация за правата на човека, Обединени нации – общо събрание от 1948 г., чл. 2 и чл. 18; чл. 18 гласи: „Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да смени религията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно чрез обучение, обреди, богослужение и ритуали,“[1]), като homo religious, като религиозно битие.

Нашият опит

През 20 в. сърбите доживяха да имат собствена образователна система, която подразбира и верово обучение в границите на училищното образование. Това е било нормално и естествено състояние и не е пречило на никого. Като многонационална и многоконфесионална държава, Сърбия по добър и праведен начин е решила въпроса с веровото образование.

След Втората световна война, а в Русия още след Първата, във всички източно-европейски страни вероучението е изхвърлено от училището с декрет, а църквата е отделена от държавата. По този начин не е уважена законността, волята на народа и правото на духовна свобода. Атеизмът от милитаристичен тип в страните с реален социализъм, начело на които са били комунистическите могъщи диктатори (Енвер Ходжа в Албания, Тодор Живков в България, Йосип Броз в Сърбия, Николае Чаушеско в Румъния, Владимир Илич и Йосиф Джугашвили в Русия и т. н.), подпомагани от „демократичния“ Запад, духовно тероризираха православните страни и народи. В Русия Молотов, Лев Троцки и други членове на Политбюро начело с Владимир Илич, на 12 януари 1918 г. гласуват първия „Декрет на съвета на комисарите за отделяне на църквата от държавата и училището от църквата“. Декретът е много кратък документ, който в девет точки разпорежда: „Училището е отделено от църквата. Не е позволено преподаването на религиозни учения във всички държавни учреждения, а също така и обществените и частни училищни учреждения, където се преподават общообразователни предмети. Гражданите могат да обучават и да се обучават във вярата лично“ (Гласник СПЦ 1, 2001, с. 12 – прев. от руски Р. Попович). Не е нужно да бъде обясняван и оправдаван ефектът от тази разпоредба на декрета в Русия повече от осемдесет години. Формално, както се твърди, се гарантира свободата на съвестта и на вероизповеданията, но на практика се получава съвсем друго. Гоненията заради вярата, като частно дело, са били масови явления. Народът – особено училището – децата и преподавателите в него трябва да се пазят от назадничавото и мрачно влияние на Църквата и нейното учение, възприемано като „опиум за народа“.

В останалите източно-европейски страни веднага след Втората световна война, в новите „народни демокрации“ основани на научния социализъм, Декретът на Съвета на комисарите само е внимателно и вярно преписан и усърдно приложен на практика. Извършвана е насилствена и планирана атеизация във всички сегменти на обществото, особено над децата в училищна възраст и младежите. Върху няколко поколения се налага забрана на неотчуждаемото право на вероизповедание. Лъжовната демокрация в Западна Европа и Америка, когато говори за взаимно съединение и споразумение някъде по върховете, не се застъпва за това право да бъде осъществено, особено, когато става дума за засяването на духовната пустош и празнина в главно православните страни. Западът нито се интересува, нито се опитва дори само по брой да отбележи жертвите на комунистическия терор и по достоен начин да почете паметта за тях.

Загинали са необозрим брой хора, а в същото време жертвите на духовния геноцид и терор, извършен в името на напредъка, науката, прогреса и т. н., дори не са основно проучени Ако Църквата е вечна памет, а тя е това, такива жертви не могат да бъдат забравени и наше задължение и право е да се борим това нещо евентуално да не се повтаря отново – като лоша практика, която вече сме преминали.

Действителното състояние

Споменатото вече падане на комунистическите режими в Източна Европа беше посрещнато с голяма радост, а също така и с голямо очакване: че духовната свобода ще получи пълно и истинско изражение. Между това обаче дойде голямо разочарование и се получи това развитие, което сега показваме в истинска светлина. Нашата свобода не идва отвън, а отвътре, от самите нас като свободни деца Божи. Материално и икономически изчерпани и духовно опустошени, според преценката на мнозина, сега ние се намираме в тежко състояние, едва ли не по тежко отколкото във времето на класическата комунистическа власт. Много се говори за демокрация и за народни свободи, за правото на всички на всичко. Засега обаче това остава само на думи и написано на хартия, а на практика няма нищо такова. Повече от десет години в Сърбия дори не е направен сериозен опит преподаването на вероучение да не се извежда, а да се върне в училището, откъдето насилствено, по недемократичен и по ненароден начин е изхвърлено с декрет. Православната църква и всичките ѝ структури са умъртвени, а в много сегменти и напълно унищожени, а други съществуват само формално, на книга и просто фигурират без практическо значение и смисъл. Дейността на главните тела – органи на Сръбската църква, каквито са Архиерейският събор, Архиерейският синод, Патриаршеският административен съвет, всички епархийски тела и органи, църковните общини и манастири просто е сведена до минимум, както и работата, която им се полага по Устава на Сръбската църква и по каноните. Дори повече: не е трудно да се забележи, че след падането на комунизма споменатите църковни структури са още слаби в практическото си функциониране.

Духовните училища на Сръбската църква живеят по старому. В тях има, да речем, учебници, които са писани в 19 в. и които са под всякакъв педагогически и духовно-богословски критерий. В св. Архиерейски синод просто по установената инерция винаги има епископ, член на синода, завеждащ просветата, но той няма своя канцелария, нито поне един служител или други, които постоянно биха се грижили за просветните и училищни въпроси на Сръбската църква. Всяка инициатива в това отношение още в корен е осуетявана и пресичана от много прост, но наистина неубедителен отговор: Няма пари, няма хора, трудно се преживява физически и т. н. Канцелариите на ключовите църковни тела и органи по правило почти не отговарят за кадрите: нито по образование, нито по духовност. Общоизвестно е, че най-добрите преподаватели в нашите семинарии след Втората световна война, а това и сега е така, са били и си остават преди всичко ентусиасти, готови от всяка гледна точка да се жертват, да пострадат, понякога да бъдат дори унижени и да не дочакат нито една хорска благодарност за това, което с любов са работели.

Спомняме си за дивния пример на починалия проф. Владан Попович, проф. Любинка Видакович, прот. проф. Младомир Тодорович, прот. Марко Шпанович, Живко Подгорец, починалия протодякон проф. Воин Ракич, блажено починалия еп. Дометиан (Павлович), проф. Александър Чирич. Споменаваме само някои от тях, но също така винаги трябва да се сещаме и за онези, които били принудени, заради често пъти случайно неразбиране, да се съгласят да напуснат работа и да работят нещо друго. Такива не са били малко. Със своя духовен ентусиазъм и в стремеж да диктуват духовното умиротворяване и успокояване на духовете, те са изсичали, пробивали са проход в общата инертност. Най-умните, способни, предприемчиви с вещина са оттегляни от Църквата, техните намерения са осуетявани по разни начини, те са били прогонвани и унижавани, а, от друга страна, са оставяни посредствените, които под посредствеността си са имали последната дума и в църковната просвета, с което повече са я спъвали отколкото да я развиват. Надяваме се това време вече да е зад нас.

Необходими обяснения – забраните все така продължават

Ако нещо продължава дълго, макар и да е било негативно, то, за съжаление, естествено става лош навик, а да се освободиш от лошите навици е трудно. Обикновено се смята, че преподаването на вероучение в училищата следва да се формира само и изключително от свещеници. Това не е точно. Свещеникът е свещеник и дейностите му в енорията са точно определени. Естествено, където има условия той трябва и може да бъде и учител по вероучение. В повечето случаи обаче това не е възможно, така че вероучението следва да се преподава в училище от преподаватели от двата пола, които са квалифицирани за това и които Църквата избира, поставя ги и им разрешава да преподават. Следователно кадровата политика трябва да се провежда от църквата – в съработничество с държавата и нейните ресорни министерства.

Същевременно, в нашата държава, а донякъде и в самата църква, още продължава известно колебание, което трудно се преодолява. С въпросите за вероучението, дали случайно или преднамерено, мисля че е първото, се занимават особи, на които това не е работа и които не знаят как да го работят. Представителите на държавата добре знаят това и за събеседници по въпроса за връщането на вероучението, както впрочем и по много други въпроси, основно търсят от църквата – и за съжаление винаги намират – такива, които отговарят във вреда на вероучението, а и на самата църква. И това продължава с години.

Някои от кръговете, които в държавата се грижат за просветата, училищното образование и културата в най-широк смисъл, т. е. от т. нар. неправителствени организации (те впрочем успешно управляват тази дейност), които в нашия случай са задължително атеистични и произхождат някъде от света, още със своето пристигане гласно изтъкват много причини против връщането на вероучението в училището. Някои от тези причини тук трябва да споменем. Чува се, че щяло да бъде опасно да се въведе вероучението поради застрашаване религиозните права на малките религиозни общности, които в Сърбия са повече от шестдесет. Това възражение и душегрижие, което не е нужно и което никой не търси, е само едно от обясненията. Никоя от религиозните общности в Сърбия никъде не се е оплаквала, че би била застрашена, ако се въведе вероучението в училище.[2]

Като причина за противопоставянето често се изтъква и това, че по този начин щели да бъдат застрашени правата на онези, които се определят като неверници, т. е. атеисти. И това обяснение не е вярно, тъй като правото да бъде атеист (безбожник) има всеки. Тук трябва само да се приведе един много голям битов факт. Според доста точно преброяване и проучване, 80% от населението на Сърбия е религиозно. А това е голяма величина. Споменатите борци за човешки права, както у нас, така и по света, са загрижени, че с въвеждането на вероучението ще бъдат застрашени правата на неверниците, а в същото време никъде не са се загрижили за това, че след Втората световна война константно и съвсем явно са били застрашавани религиозните права на вярващите, които са голямо мнозинство. Знаем големия брой хора, които са търпели гонение и са страдали, само защото са били вярващи, а знаем и големия брой на онези идеологически апаратчици, които са ги малтретирали, заради което никъде и никой не им е потърсил сметка – да отговарят пред закона за това, че са нарушавали нечие право на свобода на съвестта и свобода на вярата. За такива примери не трябва да мълчим, а трябва да пишем документирано, тъй като сред нас още живеят и едните, и другите: и тези, които са били жертви на религиозните гонения, и тези, които са съпровождали на практика тези гонения. Дали сме се помирили, трябва да видим това и дали сме си простили – и това трябва да погледнем. Християните са простили, но не са забравили и те трябва да помнят това и заради себе си, и заради другите, и заради самата Църква, която е вечна памет и нищо не предава на забрава.

Църквата се старае да зачита правата на всички, както и правото на атеиста на атеизъм.[3] Това, в което сме съгласни, е, че атеистическото малцинство вече престана да натрапва своята позиция в областта на религиозните права и с това помогна за установяване на по-голяма свобода за вярата в Сърбия. А не се налага да привеждаме много доказателства и сигурни документални факти, че това право е било застрашено. Наистина, през последните години състоянието е малко по-добро. От явните гонения, маргинализация и потискане на вярващите граждани, се премина към толерирането и усмиряването им на принципа и те са хора, и те имат право. Това обаче е далеч от правото на религиозна свобода и равноправие. Вярващият гражданин в Сърбия дори и днес все още не е равноправен с атеиста. Не е равноправен нито в училището, нито във войската, нито в затвора, нито в болницата, нито в старческия дом и т. н.

Докато всички само дискутираме и размишляваме в категорията дали да се въведе вероучението, кой знае какво ще се случи и какво ще направим. Я, току виж, ще измислим нещо ново, ще открием някоя нова планета, от което ще направим голямо събитие с планетарни измерения, но във въвеждането на вероучението няма да се отиде далеч. Практиките вече съществуват, а те са скъпоценни и за нас. В нашите условия и обкръжение трябва да приемаме само тях. Всички, докато правим проблем от така обичайните предмети, търсим велики решения, много говорим и нищо не правим, ще си останем там, където сме. Нашето младо поколение все повече ще става удобна почва за разните мисионери и духовно влияние, които са чужди за нас и които са много пагубни за нас.

В своето безразсъдство ние вече даваме кръвен духовен данък. Някой краде нашите деца и младежи, а с това и нашето бъдеще. Дали по закон или без закон, с или без одобрението на министерството, с или без мнението на Църквата, все едно, цената е голяма. Също така предизвиква съжаление и фактът, че след толкова години дискусия около евентуалното връщане на вероучението в нашите основни и средни училища, в известни моменти, особено преди някои от изборите в Сърбия, изглеждаше, че вероучението аха ще се въведе, но не, а и Сръбската православна църква едва във времето след заседанието на Архиерейския събор от май 2001 г. за първи път изпраща официално искане за връщане на вероучението в училището. Остава да се питаме дали заедно с искането е изпратен и конкретен училищен план и програма по вероучение, детайлно разработена по възраст и за класовете в училището? Или отново в необозримото бъдеще ще чакаме това да стане, като други свършат нужното в името на Църквата и за Църквата, но по свой начин?

Между многобройните оправдания, въпроси и очаквания, чийто отговор народът очаква от своята църква, е и въпросът дали и как нашата църква съпътства протичането на образователния процес, трудностите и проблемите, с които се сблъсква преподаването на вероучение в Република Сърбия, дали има адекватни учебници, какъв е статутът на учителите по вероучение, които в същия момент са и дипломирани богослови от Богословския факултет в Белград или духовните академии в Сърбия, какви практически проблеми и съмнения имат и т. н.

През изминалите две хилядолетия Църквата е придобила огромен опит. От гоненията и забраните – до катакомбите, признанието, толерирането, до държавната църква, до търпимостта, маргинализацията, потискането, разобличаването и т. н., но въпреки всичко това тя пак е тук. И сега Господ Иисус Христос стои и чака, и чука на вратите на нашето сърце и на нашата душа. Който Го чува, отваря Му и Той влиза и вечеря с него, а който не иска да Го чуе, Христос с нищо няма да го принуждава и да го прогонва. „Ако някой иска да върви след мен…“, но не смеем да говорим за нашето решение.

Наш дълг е отново, в нашите условия, да приближим „олтара на знанието“, а това е нашето училище, с „олтара на вярата“, който е нашата църква, да дадем пример на всички, особено на тези, които желаят това и дълго го очакват и просто най-напред да им дадем възможност да бъдат равноправни с неверниците, а и с онези, които имат някакъв друг поглед за света и живота.[4] Защо да живеем и по-нататък под демагогското изговаряне на свободата, демокрацията, човешките права и решенията на Хелзинския комитет, и нещо повече – защо да се лишаваме от нещо, което е наше дело и обогатява нашия живот, и което не би могло да бъде заместено и заменено с нищо друго – вярата и религиозността?

Заключение

След всичко накратко представено тук може да се каже следното: Вероучението е наше неотчуждаемо право и дълг: и за държавата (училището), и за църквата. Имаме право духовно да се образоваме, усъвършенстваме и възпитаваме. В оперативно-практичен смисъл това означава, че дълг на нашата църква и нашата държава е заедно да преодолеят пречките и да намерят най-добрия и най-примерен начин как да се осъществи това за доброто както на държавата, така и на Църквата. Щом става дума за вероучението и вписването му в нашето училище като учебен предмет, то държавата е длъжна за своите граждани да направи това технически възможно, отвън, чрез обезпечаване на пространство (училищно), училищни пособия (учебници, карти, картини, видео-аудио материали и т. н.), а дълг на църквата е да подготви духовно образовани учители по вероучение, та преподавателският кадър да бъде църковен и познат на църквата не само по пътя на следването в Богословския факултет или духовните академии.

Дали обезпечаването на преподавателски кадри за вероучението ще бъде централизирано през Архиерейския синод и по-нататък през епархийските и църковно-общински средища, или по някакъв друг начин, това трябва добре да се обмисли. Държавата трябва да плаща на учителите по вероучение, както и на останалите преподаватели в училището. Би било обаче много погрешно държавата – в името на Църквата – по който и да е начин да вземе инициативата в това дело. В тази област Църквата никога не може да бъде това, което е държавата. Наистина, вярващите са граждани на една държава, в която могат да упражняват всички свои права и чрез нея да изпълняват всички свои задължения. Едно от тези права е и правото на духовно възпитание. Разбирателството между църквата и държавата по този въпрос във всеки случай е необходимо. То е възможно и, което е особено важно, в историята вече много пъти е потвърдено чрез добрия опит. Защо това да не се случи и в нашето време, тук и сега?

Превод: прот. Петър Петров

* Поповић, Р. „Веронаука – право и обавеза“ – В: Српска црква у историји, Београд 2007, с. 341-352. За първи път текстът е публикуван като: Веронаука – право и обавеза. Пустите их и не браните им, Београд 2001, с. 5-15 (бел. прев.).