Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

За Христос и догматите на вярата

Събота, 25 Януари 2020 Написана от Сергей Худиев

S HudievОт време на време в православния интернет възникват нови вълни на спорове върху чистотата на вярата и това е нормално – хората винаги ще спорят над онова, което за тях е важно. В тези спорове обаче постоянно възникват и две грешки, на които ми се иска да обърна внимание.

Християнската вяра има две страни. Има догматическа вяра, която е привързаност към определени вероизповедни твърдения и определени религиозни практики; има и лична вяра – привързаност към определена личност, към нашия Господ Иисус Христос. Съотношението между тези две страни си заслужава да бъде разгледано по-подробно.

„Аз пък на Тебе, Господи, се уповавам и казвам: Ти си мой Бог“ (Пс. 30:15) – казва псалмопевецът, и цялото Св. Писание (особено псалмите) е изпълнено с подобни лични обръщания. „Ти, Господи, Боже мой“ – не просто Бог, Който е сътворил небето и земята, не просто Бог на Божия народ, но Бог на ето този конкретен вярващ, който Го призовава като свой Бог, като Онзи Бог, с Когото го свързват уникални, лични взаимоотношения.

Това, че Бог го познава лично, в хода на неговите лични беди и грехове, и свръх това проявява дълбока лична заинтересованост към живота му и неговите постъпки – всичко това псалмопевецът приема като нещо, което се разбира от само себе си. Бог възприема похвалата му, гневи се на греховете му, посочва му правилния път в живота и го подготвя – подготвя го лично него – за вечната радост. „Но аз съм винаги с Тебе; Ти ме държиш за десницата; Ти ме ръководиш с Твоя съвет и после ще ме приемеш в слава“ (Пс. 72:23-24).

Това е не толкова вяра в Бога, колкото вяра на Бога: доверие към личността, подобно на това, което бихме могли да изпитаме към близък човек, към някого, когото познаваме, към роден човек, към близък приятел, към някого, в когото съм сигурен: сигурен съм, че съм му скъп, че мен той няма да ме изостави, ще се погрижи за моите нужди и ще ми се притече на помощ в беда. Както се казва в православната Литургия, „сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем“.

Това не е просто доверие към думи, които са истинни. Това е доверие към Личност, която е Истината. Както е казал св. Теофан Затворник, християнинът „вярва, че Този, на Когото служи с цялата си душа и цялото си сърце, няма да допусне той да погине, но ще го спаси и оправдае“. Христос не просто говори истината – Самият Той е истинен, верен, така, както приятел може да бъде верен на приятеля, както мъж на жена си, както баща на своето дете. И вярата, това е лично упование на Този Христос, Който е предал Себе си за мене, Който ме познава и Който няма да ме изостави.

Както казва св. ап. Павел, „… живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Гал. 2:20). Христос няма да изхвърли онзи, който пада пред Него с вяра и с надежда. Вярващият в Него може да се довери на Неговото обещание: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот“ (Иоан 5:24). Всяка от Своите овци Христос познава по име (Иоан 10:3) и за всяка от тях има Своето пастирско попечение.

Всичко това се възприема от много хора по-скоро положително: вярата в Христос е по-скоро нещо хубаво, но какво отношение има всичко това към Църквата – към нейните дълги богослужения, към строгите ѝ догмати? Опитът да се противопостави личната на догматическата вяра се среща достатъчно често сред нецърковните хора и си заслужава да обясним защо този опит е нещо погрешно.

Дори най-обикновената проява на вярата – молитвата, предполага вече определено догматическо съдържание. Дори най-простата и кратка молитва към Христос, „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене, грешния“, вече съдържа в себе си и редица догматически положения. Иисус е Христос, ще рече – Той е предреченият от пророците Спасител; Той е Господ – едно наименование, което в библейски контекст се употребява единствено по отношение на Бога; Той е Съдията, от Когото ние търсим да ни помилва, Този, в Чийто ръце е и временната, и вечната ни участ. Ако пък се опитаме да се молим с други някакви думи, нашата молитва не ще бъде с нищо по-малко догматична – просто думите ще бъдат други.

Хубаво е да се казва, че всички карти са еднакво добри, докато нямате намерение да ходите никъде. Когато обаче решите да тръгнете на път, ще ви се наложи да решавате – накъде да тръгна и по коя карта да се водя. Ако за вас Иисус Христос е само исторически персонаж, за вас може би няма да бъде особено важно кой точно и какъв е Той. Ако обаче призовавате към Него да ви спаси, ако възлагате на Него своята надежда пред лицето на смъртта, ако от Него очаквате милост при последния Съд – тогава ще ви е изключително важно кой е Той и може ли Той да ви даде вечното спасение, което търсите.

В този именно случай догматите стават вече изключително важни – да разгледаме, например, централния от тях – Халкидонския.

„Следвайки светите отци всички в съгласие поучаваме да бъде изповядван единият и същ Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло – единосъщен на Отца по божество и единосъщен на нас по човечество – във всичко подобен на нас, освен в греха – роден предвечно от Отца по божество, а в последните дни заради нас и нашето спасение – (роден) от Мария Дева Богородица по човечество – единият и същ Христос, Син, Господ, Единороден, в две природи неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно познаван, така щото със съединението съвсем не се отрича различието между двете природи, а напротив – запазва се свойството на всяка природа и двете се съединяват в едно лице и една ипостас, не на две лица разсичан или разделян, но единият и същ Син Единороден, Бог Слово, Господ наш Иисус Христос, както в старо време пророците за Него (учеха), както Сам Господ Иисус Христос ни научи и както ни предаде Символът на нашите отци“.

За външния човек формулировките на този догмат могат да изглеждат непонятни, а най-вече – неясно защо необходими. Ако обаче Христос е Вашето единствено утешение и единствена надежда, то всяка от тези формулировки е затова и абсолютно необходима. Ако например Христос не е съвършен Бог, Той не ще може да бъде и наш Спасител – Св. Писание не предполага съществуването на никакъв друг Спасител, освен Бога, така че на последния Съд в този случай ще е безсмислено да призоваваме за милост към Христос: Съдията – това е Бог и само Бог.

Още повече, самото възвестяване че „Бог е любов“ – възвестяване, което св. апостоли провъзгласяват пред лицето на Кръстната жертва на Спасителя, – се осмисля единствено в светлината на отново тяхното възвестяване, че в Иисус Христос се е въплътил Сам Бог: в действителност, ако това не би било така, то и Христовата жертва не би била жертва от страна на Бога. Просто още един добър, праведен човек е умрял с мъчителна смърт. Къде би била в това Божията любов?

Ако, от друга страна, Христос не е съвършен човек, подобен във всичко на нас, освен в греха, Той не може да бъде наш Изкупител. Та нали за да изкупиш падналия човешки род и да станеш Посредник между нас и Бога, Христос трябва да бъде един от нас. Онези ереси, които отричат било то пълнотата на божествената природа, било то пълнотата на човешката природа в Христос, отричат самото наше спасение. Затова за Църквата е било (и остава) толкова важно да обозначава отчетливите догматически рамки, излизането от които ще означава разрив с апостолската вяра. Ако тези рамки не са били обозначени с цялата възможна отчетливост, нашата надежда би била размита и унищожена.

Дълбоко личното, сърдечно упование в Христос се огражда от догматите така, както виното бива оградено от стените на Чашата. (Този пример някъде се привеждаше от о. Александър Мен.) Чашата – това все още не е вино, но ако решите, че стените на чашата са нещо излишно, вие веднага ще останете и без вино.

Личната вяра предполага още участие в богослужебния живот на Църквата: затова, защото в центъра на този живот стои Тайнството, което е установено от Самия Христос: „… И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен. Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива“ (Лука 22:19-20).

Даруването на вечния живот Господ Иисус обвързва непосредствено с участието ни в това Тайнство: „А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Иоан 6:53-54). Ето защо, личното упование в Христос – тогава, когато то е налично, по необходимост се проявява в догматическа вяра, в твърдо придържане към определени положения (преди всичко относно Личността и делата на Спасителя) и към участие в живота на Църквата.

Възможна е обаче и противоположната грешка – човек може да има догматическа вяра, твърда привързаност към правилните формулировки, без да е в лични отношения със Спасителя. В такъв случай спасението се възприема като резултат не от правилните отношения с дадената Личност, а от пазенето на правилните възгледи и от извършването на правилните обреди. Това изместване може да бъде доволно тънко – възгледите могат да бъдат догматически безупречни, както и обредите, ала тази щателно и с любов пазена Чаша може да се окаже празна.

Четейки – и в нашия, и в англоезичния интернет, – разказите на хора, отпаднали от вярата, забелязах, че като правило това, което хората губят, е тъкмо догматическата вяра, набора от заучени тезиси, които в отсъствието на личните отношения в крайна сметка са започнали да изглеждат и непонятни, и ненужни.

Понякога се случва и друго – човек да се отличава с ревност, с гореща привързаност към правилния набор от формулировки, и при все това в неговия облик да се изобразява не Христос, а някой друг. На Христос, – а след това и на св. апостоли, – в Евангелието са противопоставени преди всичко дълбоко религиозните, тези, за които животът се върти около Закона (който нали е наистина даденият от Бога закон!) на заповедта за Съботата (която нали наистина е Божия заповед!) и които са страшно раздразнени от Този, Който посяга върху най-скъпото в техния живот – върху това, заради което те живеят и за което са готови да умрат. И тези пазители на Традицията – която наистина е богооткровената Традиция! – срещат Бога, Който им е дал тази Традиция, Бога, към Когото тя трябва да води, и Го отхвърлят.

Трагедията на фарисеите се е състояла в това, че те са взели нещо, което е дадено от Бога – Закона – и са го превърнали в средство за противене на Бога. Взели са това, което е трябвало да ги заведе при благодатта, и са го употребили, за да се скрият от благодатта. Строели са „ограждение около закона“, след това стобор около ограждението, след това плет около стобора – за да защитят най-скъпото си, Закона. И ето че когато идва Христос и започва да разрушава всичко това, да връща Закона към неговия първоначален смисъл и предназначение, те изпадат в бяс.

И тази ситуация е толкова подробно описана в Евангелието не за да се ужасим от поведението на някакви чужди на нас хора, които всичките отдавна са покойници. Това е ситуация, която без прекъсване се възпроизвежда в историята на Църквата, както и на отделните човеци – богооткровените догмати са абсолютно необходими (което е вярно!), така че нека да построим ограждение около тях.

Да бъдем обаче ревностни и усърдни и да вдигнем и стобор около ограждението. А след това – та кой ли е в състояние да възпре благочестивата ревност! – още и плет около стобора. След което с благочестива ненавист да се нападаме един-другиго за различните си възгледи по отношение на това как точно подобава да бъде изплетен този плет. При което Христос се оказва по-скоро такъв, Който пречи на благочестивите ни занимания.

И както винаги става със заблужденията, по този начин се постига обратният ефект: гледайки към крайно обременяващите ги с изискванията си ревнители на правоверието, външните хора започват риторично да се запитват – какво ли отношение могат да имат всичките тези караници към Христос? Следователно, много им здраве на тези догмати.

Личното упование в Христос обаче, покаянието и вярата ни не могат да съществуват без догмати. Виж, догмати без упование, без покаяние и без вяра – такива ги има колкото щете.

Превод: Борис Маринов

* Худиев, С. „О Христе и догматах веры“ – В: Правмир (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uqc83 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме