За съборната природа на Църквата

Съборността е краеъгълно понятие на нашето време, което живее под знака на две полярно противоположни системи – на абсолютния индивидуализъм и на абсолютния колективизъм. Общественият синтез между тези две крайни течения така и не е намерен, а едва ли и ще бъде намерен, тъй като той предполага благодатното начало. Той обаче е даден в Църквата и светът може да го получи чрез нея, но само, разбира се, при условие, че Църквата изпълни поръчаната ѝ задача.

Догмата за съборността на Църквата ние изповядваме в нашия Символ на вярата, на всяка литургия: „Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква“. Известният като „Апостолски“ символ, който е по-късен от Константинополския и значително съкратен в сравнение с него, е запазил само два атрибута на Църквата – светостта и съборността, а това показва колко неотнимаемо от Църквата е понятието съборност.

Когато обаче западният човек произнася този член от Символа на вярата, мисли ли той за съборността? Западният човек, изповядвайки своята вяра в „Eglise catholique“, „catholic Church“ или „katholische Kirche“, просто мисли, че става дума за Католическата църква, която има своя център в Рим, а в най-добрия случай зад тази дума си представя една Вселенска църква – Църквата, разпростряна по целия свят. Обстоятелство, което е дало повод на руския йезуит от 19 век о. Гагарин[1] да отправи своя упрек към славянските църкви в промяна на догматическото учение в Символа на вярата. Не Латинската църква е изменила значи Символа на вярата, добавяйки към него filioque, а славянските църкви, които са измислили мъгливия и неверен превод „съборна Църква“. За Хомяков не е било трудно да възрази на този крайно ревностен йезуит, че „съборен“ е една много по-малко мъглива дума в сравнение с „catholique“, която на нито един друг език, освен на гръцкия, не означава абсолютно нищо.

Наистина, трудността се състои в това, че не е така лесно да се възстанови точното значение на гръцката дума. В старогръцкия език καθολικός (етимологически „в съгласие с всичкото“, „съгласно общото“) означава нещо „повсеместно“, „общо“. В християнската литература тази дума се среща за първи път при св. Игнатий Богоносец в самото начало на 2 век, в неговото послание към жителите на Смирна, в следния контекст: „Където и да се яви епископът, там да върви множеството, също както където е Иисус Христос, там е вселенската [καθολικὴ] Църква“.[2] Тук като че ли местната църква се противопоставя на Вселенската, макар дори и римокатолическите изследователи да придават на тази първа употреба на думата καθολικός определен „мистичен оттенък“. И действително, четири десетилетия по-късно, в мъченическите актове на св. Поликарп, епископ на гр. Смирна, ние срещаме същата тази дума в употреба, изключваща превода „вселенски“: „епископ на католичната [καθολικῆς] църква в Смирна“.[3] Както се вижда, в случая католичността е признак, атрибут не само на Вселенската църква, а също и на всяка местна община… Тъй като тук нямаме възможност да проследим цялата история на словоупотребата на καθολικός, ще кажем само, че преводът на тази дума на славянски с думата „съборен“ показва какво значение в края на първото хилядолетие са влагали в него византийските гърци.

Католичната църква не е географско или етнографско понятие, а понятие, което е качествено и е догматическо.

Католичната църква е църквата „в съгласие с всичко“, единно и цялостно, в което частното е подчинено на общото, но общото не сподавя частното; в което единството не противоречи на множеството, а обратното – предполага го; в което йерархията (властта) не сподавя народа, но и народът, на свой ред, не разтваря в себе си йерархичното начало.

Съгласно известната формула на Хомяков, съборността – това е свободно единство в любовта. Само че това е само едно от определенията за съборност. Може да се каже и: съборността – това е максималното единство при най-голямото възможно разногласие. Догматическо основание на съборността в това отношение се явява празникът на св. Петдесетница: съшествието на Светия Дух над апостолите. В този ден апостолите, които са били от един народ, говорели са на един език (един от най-могъщите фактори на единение) получават дара на езиците, но това разнообразие не довежда до разединяване, а обратно – към още по-голямо единство.

И накрая, съборността – това е благодатното съчетаване на началата на властта и на равенството, на властта и на любовта.

Съборността е едновременно и природата на Църквата, и нейна задача. Целта на спасението е да събере цялото човечество заедно, да възстанови Адам, ала не чрез меча на принудата, а чрез любовта в свободата и в истината.

Църквата е изцяло съборна и нейната съборност се проявява в различни планове, но преди всичко съборността се осъществява и преживява в тайнството на Евхаристията, което е средоточието на Църквата. Евхаристията, това е именно съединението на всички – и живи, и умрели – в тяхното приобщаване към единното тяло Христово, както това е забележително изразено в една от т. нар. „тайни“ молитви от литургията на св. Василий Велики:

„И съедини всички нас, които се причастяваме от единия Хляб и от едната Чаша, един с другиго в единия Свети Дух на причастието, и направи щото нито един от нас да не се причасти за съд или за осъждане със светото Тяло и Кръв на Твоя Христос, но за да намерим милост и благодат с всички светци…“.

Пред престола всички жертви са равни. Макар и само един да извършва жертвата, но всички без разлика приемат кръвта и тялото на Христос и се превръщат в едно тяло. Евхаристийната съборност обосновава съборната природа на Църквата също така и в управлението и в опазването на истината. Както казва св. Йоан Златоуст в коментарите си на посланието на св. ап. Павел до коринтяните, „няма разлика между свещеника (т. е. йерархията) и управляваните – по същия начин, както и когато ние пристъпваме към страшните тайнства, защото ние всички, без разлика, сме допуснати до тях…“.

„В Стария Завет на народа не е било позволено дори да се докосва до ястията на първосвещеника. Сега не е така, но едно е Тялото, една е и Чашата, която се предлага на всички. Казвам ви това, та и най-обикновените вярващи да знаят, че ние се различаваме само като едни членове от други; казвам ви това, та вие да не възлагате цялата грижа на йерархията, а да се грижите за цялата Църква като за ваше общо тяло“.

Това Павлово „богословие“ за Църквата – че „вие сте тяло Христово, а поотделно – членове“,[4] – винаги е било изповядвано в Православната църква, макар и не винаги да е било изпълнявано. Векове по-късно, в началото на 20 в. в сходство със св. Йоан Златоуст известният руски църковен деец Ф. Д. Самарин казва:

„Ние сме длъжни да помним, че по силата на принципа на съборността никой от членовете на Църквата няма правото да се отнася безучастно към църковното дело, като разчита, че тези, от които винаги се очаква да управляват това дело, сами знаят как да се разпоредят и не се нуждаят от ничие съдействие, както и от ничий съвет. Ето защо ние, миряните, трябва да стигнем до съзнанието, че също носим своята част от отговорността за този безпорядък и обърканост в църковния живот, които толкова често изобличаваме. Но нека ми бъде позволено да кажа и че и църковната власт, от своя страна, проникната от духа на съборността, не трябва да се осланя изключително на самата себе си и да се отнася равнодушно към мнението на останалите вярващи, помнейки, че те не са лишени от благодатта на Светия Дух. Всеки, който стои за съборността, трябва да се убеди, че да се слуша свободния глас на всички членове на Църквата – това е необходимо и за самата църковна йерархия, защото нейната дейност ще бъде успешна единствено при съзнателното участие на целия църковен народ (курсивът е мой – Н. С.)“.[5]

Йерархията е действителна и действена само тогава, когато тя изцяло се опира на народа, когато е негово изражение, видимо негово единство. Йерархичното начало може да бъде мислено в християнството само в съборността. Духът на властта, на властването е чужд на християнството – той е бил привнесен в Църквата от държавата. Съборността спасява началото на „властта“, като го разтваря в благодатната любов.

Самата йерархия е част от народа. Самата тя влиза в тялото Христово като част от него. Така са мислили източните патриарси, когато през 1848 г. са отговорили на папата на Рим: „Пазител на благочестието (т. е. на вярата) при нас е самото тяло Христово, т. е. самият народ“.[6]

Съборната природа на всяка местна църква определя и единството на Вселенската църква – взаимните отношения на отделните църкви помежду им. За разлика от Рим, Православната църква не познава местна църква, която по своята природа да е различна от останалите, която да притежава повече власт от другите. Православната църква знае първенствуваща църква, като видим знак на единството – църквата, „председателстваща в любовта“, като най-почитана или най-древна (такава църква до своето отпадане е била Римската, а сега е Константинополската), но на православието е съвършено чуждо всяко понятие за подчиненост, т. е. за несвободна зависимост на една църква от друга.

„Католичната (т. е. съборната) църква е Църквата съгласно единството на всички, … църквата на свободното и заедно с това пълно единодушие“ (Хомяков).

Такава е съборната природа на Църквата в нейните три разреза: евхаристийната община, местната църква и Вселенската църква. Едновременно дадена и зададена обаче, съборността често се реализира лошо от страна на църквите. Грехът против съборността е един от главните грехове на Църквата. Всички ние виждаме колко малко е съборността в евхаристийното събрание. Не само няма общо причастяване, но и храмовете се пълнят постепенно, при което идващите са заети не толкова със „задружните молитви“, колкото със своите частни „devotions“[7] – тук да запаля свещ, там да коленича пред иконата и т. н., пък и как ли другояче – дошъл по средата на службата, която има собствена логическа последователност, – да се включиш в общото движение на молитвата?

Малко съборност е имало и, уви, има и сега и в отношенията между йерархията и народа в поместните църкви. И не се налага да ходим далеч, за да открием примери за това – достатъчно тъжна картина в това отношение се явява и Екзархията на Вселенския престол, която обединява руските западни енории, и то независимо от това, че нейните структури следват постановленията на Събора от 1917 г.,[8] който е върнал „съборността“ в църквата…

Малко съборност може да бъде видяна и по-нататък, в общоцърковен план. Почти всички национални църкви зад граница са се разделили на различни юрисдикции… Те почти не общуват помежду си… Неотдавна Московската патриаршия нанесе голям удар върху съборността на православните църкви, като едва post factum обяви на останалите църкви, че е изпратила наблюдатели на Ватиканския събор…

Понастоящем Църквата се нуждае от осъществяване на принципа на съборността повече от когато и да било.

В тази задача – осъществяването на съборността – струва ми се, специално място в Църквата принадлежи на движенията на православната младеж. Настъпило е времето да осмислим появата на младежките движения в православните църкви и да определим тяхната роля в Църквата. Сега е ясно, че не само възрастта определя Движението…[9] Във всички православни църкви движенията вече са надрасли признака на възрастта и са се превърнали в своеобразен институт вътре в Църквата. Движението не е организация – една сред останалите. То е нещо повече и дори в някакъв смисъл не е и организация, тъй като се разтваря в Църквата и не може да бъде мислено вън от нея. Какво представлява това Движение на младежта?

Струва ми се, че – също както и монашеството – Движението се явява пророчески институт в Църквата. Изначално в Църквата не е имало монашество. То се е появило в третото столетие, за да напомни на Църквата за нейната иноприродност спрямо света, а също така – когато са се създавали киновѝите (общежитийните манастири), за да бъде осъществена съборността в неголемите огнища на тази идеална църковност.

Младежките движения се появяват спонтанно през 20 в. в различни православни църкви (Сирия и Ливан, Гърция, Русия, Прибалтика, Западна Европа…), от една страна за да напомнят на Църквата за това, че тя е длъжна да върви през света, но е призвана да го преобразява, и, от друга – щото с още по-голяма сила отколкото в монашеството да явят на Църквата (разглеждайки в случая Църквата като съвкупност от енории) автентичния образ на съборността. И действително в различните страни движенията на младежта по-конкретно осъществяват евхаристийната съборност – на конгреси, но понякога, както е в Гърция, и дори още по-често – в особени енории: в единни молитви на цялата община, завършващи с общо причастяване на всички. В отделните страни младежките движения с всички средства въплъщават в живота (колкото йерархията им позволява[10]) принципа на отговорността на всекиго за съдбата на Църквата, стараейки се да събират около нея – за съзидателна работа в нея – всички живи сили. И, накрая, тези движения са призвани да преодоляват национализма и провинциализма на поместните църкви.

„Църковното общество, народът Божи, който осъществява съборността в любовта – ето какво представлява Движението“ (прот. Сергий Булгаков).

За да носи обаче достойно своето пророческо служение, Движението е длъжно да явява съборността с пълна сила самò в себе си. Струва ми се, че по този път Движението се сблъсква с три съблазни:

Първата съблазън се състои в това Движението да се усеща като организация и да се развива патриотизмът на Движението, противопоставяйки го по този начин на други юношески организации. Това е инфантилната болест на Движението, която е присъща повече на неговия юношески отдел.

Втората съблазън е в поставянето на изключително ударение върху възрастовото разделение. Ние сме младежи и друго нищо не искаме да знаем. Разбира се, Движението на младежта обединява преимуществено младежта – като обдарена с особен творчески порив, макар и то да не се изчерпва с едната само младеж. Човек никога не престава да бъде движенец – такъв той си остава до гроб. Да се обособяваш от старшите, да отделяш младежта от цялото – всичко това отслабва Движението. Тази втора болест най-често се среща сред начинаещите работници на Движението.

Третата пък съблазън е в това, да поставиш себе си, своето дело, своето мнение на първо място и да не се подчиняваш на общото. И това е, може би, най-сериозната болест на Движението – от нея боледуват неговите активни работници.

За да бъдат преодолени тези съблазни на обособяването, всички ние – членове на Движението – трябва винаги да държим в умовете и в сърцата си, и според силите си да изпълняваме забележителните думи на св. ап. Павел към филипийците (2:2-5), в които ни е даден завършеният вид на съборността:

„… имайте едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени; нищо не вършете от обич към препирня или от пустословие, но от смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си. Не се грижете всеки само за себе си, но и за другите. Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“.

Превод: Борис Маринов

* „О соборной природе Церкви“ – В: Струве, Н. Православие и культура, М.: „Русский путь“ ²2000. Запис на доклад, изнесен пред пролетния конгрес на РСХД през 1963 г.

Настоящият превод е извършен според публикуването на текста на сайта Азбука веры – тук (бел. прев.).