Сръбското православно монашество във въстаническа Сърбия

Най-вече на манастирите трябва да се благодари за това, че сърбите не са се помохамеданчили

митр. Стефан (Стратимирович)

Общо погледнато монашеството e същинската структура на Църквата и без него Църквата не може да се мисли. Когато става дума за статута на монашеството и на манастирите при сърбите в края на 18 и началото на 19 в., във връзка с Първото въстание на сърбите в Османската империя, трябва да се имат предвид няколко главни житейски факта: 1) в тези времена при сърбите Църквата не съществува самостоятелно – тя е в състава на Константинополската патриаршия (от 1766 г.), която и сама живее в много тежки условия, за което най-добре, освен всичко останало, свидетелства фактът, че за много кратък период от време на трона на Вселенския патриарх се сменят много личности – Прокопий (1785-1789), Неофит VІІ (1789-1794; 1798-1801), Герасим ІІІ (1794-1797), Григорий V (1797-1798; 1806-1808; 1818-1821), Калиник ІV (1801-1808; 1808-1809), Йеремия ІV (1809-1813) и Кирил VІ (1813-1818), а монашеството е тясно свързано с този факт и не може да се разглежда изолирано от него; 2) висшето свещенство, епископите, са рекрутирани от Константинопол по сръбските етнически простори, а монашеството е предано и от край време свързано с епископите, и 3) животът и съществуването на Църквата и при сърбите е обусловено от факта на вековната подчиненост на иноверни политически завоеватели като турците или ислямизираните народи в Османската империя. Следователно и монашеския живот във въстаническа Сърбия преди повече от двеста години ние трябва да разглеждаме, имайки предвид главно тези три факта и обективните обстоятелства, в които живеят сръбският народ и неговата църква.

Трябва да напомним и че в християнската православна вселена по това време се усеща голям и силен духовен полет, който не минава мимоходом покрай сръбското монашество. Достатъчно е само да си спомним великите монаси и духовни личности, които тогава живеят и духовно творят и чието духовно въздействие се усеща и до днес. Това са св. Никодим Светогорец, който живее на Света гора и публикува трудовете си (Сборник богословски изречения и поучения на богоносните св. отци, Венеция 1783), сетне св. Паисий Величковски (1727-1794), който превежда от гръцки на църковнославянски език Добротолюбие (Филокалия) – сборник с избрани светоотечески трудове. В Русия работи и св. Серафим Саровски (1753-1832), когото с право назовават „игумен на цялата руска земя“. По същото време, в края на 18 и първата половина на 19 в., се разпространява християнството и в Аляска, о-в Кодиак, между алеутите и ескимосите (мисията на св. Герман Аляскински, Инокентий (Вениаминов) и мн. др.).

Първостепенна стойност за времето, в което разглеждаме сръбското монашество и манастири, имат домашните (автохтонните) извори[1] и информация, които отдавна са публикувани, а и постоянно се публикуват. Каква е изворната стойност на изворите, на които се опираме от това време? Кое в разказите на авторите се отнася непосредствено до положението на монашеството по време на Първото въстание? Доколко във фокуса на техните интереси е самото монашество или те свидетелстват за него в контекста на централните събития, а това са самото въстание, въстаническите вождове, воюването и военните операции, в които голям дял има сръбското монашество? Това вече отдавна и добре е известно. С други думи, за живота и подвизите на сръбските монаси и за начина им на живот в манастирите ние нямаме много истинска информация. Имаме достигнала информация, но само изключително в контекста на разказа за въстанието и воюването, което не е главна и същинска ангажираност на нашето монашество, а и на монашеството въобще. Сръбската църква, а с нея и монасите, живеят в тежки обективни условия и преди Първото въстание, но в хода на въстанието и след него тези условия стават особено тежки и са много далеч от идеалния образ, с който се отличава монашеският живот в старите времена, в Средните векове, в Сърбия. Като измерваме това положение с обичайните традиционни критерии на манастирските типици, грамотите на сръбските средновековни владетели и богатите хранилища от духовни монашески четива, заслужава си погледнем и към положението и обстоятелствата, при които се намират нашата църква и монашество в зората на обновата на сръбската държавност, а заедно с това и към постепенното обновление на изгубената по-рано църковна и духовна самостоятелност, т. е. към църковната и държавна независимост, които присъстват, и още как, в съзнанието на нашия народ.

В условията на робството, по отношение на опитния духовен живот, жертвата е по-голямо свидетелство за вярата, отколкото самият подвиг на отшелническия живот. И единият, и другият начин на свидетелство са еднакво стойностни. Първият начин повече подсеща за раннохристиянските времена, когато християнството е забранено и преследвано, а вторият за мирновременните обстоятелства в света и за безметежния живот. Епохата на османско управление при сърбите не е напълно идентична с тази от първите три столетия и положението на християнството в Римската империя по това време. Може да се говори за известни духовни свободи, които християните имат под управлението на мохамеданите,[2] което се открива и по повод на Първото въстание. Да бъдеш християнин формално не е забранено, но във всеки случай не е желателно и е свързано с особено неблагоприятно положение и третиране, а понякога и с физическо насилие, което принуждава мнозина неукрепналите във вярата да я сменят, да приемат исляма и да напускат християнството. Един от основните извори за онова време, Вук С. Караджич, просто констатира, че при сърбите има малко действащи манастири,[3] а много са запустели в течение на вековното османско владичество. Наистина, в края на 18 в. може да се говори за голям полет в духовния живот и особено в обновлението на църкви и манастири, което е известно на всеки, но все пак това е скромен развой, който е много далеч от някогашната стара слава и величие, а това несъмнено предизвиква носталгия. От друга страна, свидетелства той, сред народа е много живо съзнанието за значението и важността на манастирите. Това най-добре се вижда по това, разказва Вук по-нататък, че народът, особено на големи празници, идва в манастирите за изповед и причастие, за което понякога се ходи пеша с дни. По това време много манастири са разрушени. Знае се само мястото, където са били и само народът го знае. Не е съвсем точно казаното, че османците разрушават манастири и църкви. Те не ги разрушават, но не разрешават те да се обновяват, а особено е забранено да се разширяват. След като те биват разрушени, градивният материал е използван за нещо друго.

Вук разказва и че монасите са на по-голямо уважение сред народа, в сравнение с обикновените свещеници. Според него монасите са „по-старши от поповете, тъй като са се отказали от богатство и повече познават църковните правила понеже често четат в църква и служат литургия…“. Когато казва, че са „по-старши“ той има предвид това, че живеят именно заради воденето на монашески духовен живот, поради което имат и по-голям авторитет. В труда Живот и обичаи на сръбския народ Вук привежда и своите впечатления за манастирите, при което ясно различава манастирите в Карловацката митрополия, т. е. в Австрия, и тези в Османската империя, т. е. въстаническа Сърбия. Естествено, сръбските манастири в Австрия са много по-добре уредени. Вук споменава големите манастирски събори за големите празници (Цветница, Благовещение, Преображение): „Когато отиват в манастира, всички (и мъжете, и жените) обличат празнични одежди (кой каквито по-хубави има)“. Дори идват в манастира и в конака от отдалечени краища „ходейки по десет дена пеша“. Вук не говори за богослужението, молитвените правила и типиците в манастирите. Това не е предмет на интереса му. Редът в манастира е само повърхностно докоснат. От Вуковия, а и от други съвременни извори, е очевидно, че епископът няма решаващо влияние върху манастира, може би поради това, че тогава епископите при сърбите са чужденци. Манастирът оказва на епископа обичайното гостоприемство и му плаща определения годишен принос. Това отношение е обусловено от самият порядък, който владее в Османската империя по това време: епископите дават на султана определен налог, а сами вземат такъв от своето подведомствено свещенство и манастири.

Вук отбелязва, че игумен се избира от „околния народ, а владиката само му отдава това, което трябва по закон“.[4] Тук на практика се потвърждава неотчуждаемото и утвърдено от каноните право на епископа да поставя игумен. То е уважавано и приемано в практиката независимо от иноверната политическа власт, каквато без съмнение е мохамеданската по сръбските земи. Стойностна е и Вуковата констатация, че игумен се избира от „околния народ“. Има се предвид народът от непосредствената околност на самия манастир, който, според по-нататъшния разказ на Вук, издържа манастира. С други думи, народът е негов перманентен ктитор. Правото на народа като ктитор или като „втори ктитор“ да избира игумена е в съгласие с ктиторското право, което е широко разпространено и приемано през Средните векове. Според това право ктиторът или ктиторите имат определена привилегия и в управлението на самия манастир.[5] Сам народът с монасите поправя манастира: „Едни секат греди, други ги влачат, едни дават по нещо за храна на майсторите…“.[6] Вук знае за положението в Карловацката митрополия, когато казва, че тамошните манастири са във властта на епископа: епископът поставя игумена или го сменя, грижи се за годишния преглед на прихода и разхода в манастира, както и за дейностите въобще.

Интересен е примерът с манастира „Благовещение“ в областта на Рудник. В този запустял манастир идва монахът Григорий (Радойчич), родом от Херцеговина. Той сам е оставил запис за това как напълно е обновил и духовно е оживил запустелия манастир. Това той е направил в духа на преданието, съборно с йеромонасите Йоаким и Партений, а, както казва той, и с помощта на „избраните кметове, великия нахийски княз, старите хора, които знаеха за манастирската земя“. Също така помагат кадията и мютеселимът[7] от Рудник, като представители на официалната османска власт.[8] Всички заедно обхождат манастирското владение и утвърждават границите му, след което „… огън накладохме, кадията и мютеселима според турския адет кафе пиха, а ние си честитихме общонародно, по сръбския обичай малко се напихме и с това завършихме определянето на синора (междата)…“. Освен това, в самият манастир, що се отнася до духовния живот на монасите, е обновен или отново установен богослужебно-молитвеният ред, т. е. църковното правило, тъй като по-нататък се казва: „По устава на св. отци и нашия закон да извършваме църковното правило и да богомолстваме за християнския народ, както са ни предали св. отци да се грижим за това ден и нощ“. Следователно, тук ясно се казва, че и в обновения манастир е установен манастирски типик или устав за монашески живот в общежитие или киновѝя – такъв, какъвто от векове непрекъснато се спазва по типика на св. Сава Сръбски в манастира „Студеница“ и в „Хилендар“ на Света гора. Сетне, продължава архим. Григорий, „с народа имахме разговор заради земите от манастирското имение, за да разследваме и общонародно да потвърдим и да се знае начисто: докъде е манастирската земя, поради препитанието на свещениците, които ще живеят в манастира и ще държат църковното правило, и ще го извършват за християнския народ“. Очевидно се работи за завръщане на манастирския имот, който, след като манастирът е запустял, е преминал в ръцете на околните. Освен това сред народа добре се знае и помни коя е манастирската земя. Затова тук, отново и неслучайно, се споменава начина, по който е утвърдена манастирската межда, т. е. като общонароден договор в присъствието на „старите хора, които знаеха за манастирската земя“, а също така при присъствието на най-висшите официални лица в този момент: кметове, нахийския княз, кадията и мютеселима.

Как и от какво се издържат монасите? Който се замонаши в началото получава от манастира одежда. По-късно за сметка на одеждата получава годишна издръжка в пари на стойност 25 до 40 гроша в сребро. Доколкото манастирите имат свои енории, монасите „разделяли по между си каквото събирали от енориашите и от четенето на молитви, и това са всичките им доходи“. „Закусват и вечерят всички заедно със старейшината и всеки получава по чаша вино на пладне и вечер…“.[9] Всички манастирски типици особено строго забраняват тайното приемане и ядене на храна – правило, от което не е освободен дори игуменът. Единственото изключение са гостите на манастира и болните монаси, които са имали право да приемат повече храна независимо от установените правила.

От някогашните големи имения от Средните векове „всички наши големи манастири до наше време са запазили по едно село, което е населено върху тяхна земя и се нарича прнявор“.[10] Като най-близък и най-познат му пример Вук привежда манастира „Тронош“, но същото е и положението с останалите манастири тогава. Манастирът „Тронош“ плаща годишно на спахиите, т. е. на османците по 30 гроша „и по една ялова крава и по чифт чорапи“. Жителите, които живеят в манастирските села, имат задължението да плащат годишен харач (= данък) на султана, а към манастира същите имат следните задължения: „А на калугерите работели най-малко по един ден в седмицата и то най-вече в петък, и нищо не са им давали“. В манастира „Тронош“ се е запазила древната практика, застъпена още в неманичка Сърбия, в която игуменът на манастира има и съдебна[11] власт над манастирските селяни. А именно съди ги „както и да е, за дреболии, а понякога ги затваря и бие“. Следователно, игуменът има съдебна компетентност и изпълнителна власт. Колкото до изпълнителната съдебна власт, която Вук споменава в случая с игумена на „Тронош“, трябва да кажем, че в средновековната сръбска държава тази власт има сръбският крал, т. е. държавните съдебни чиновници. Тъй като под османска власт не сме имали държава, разбираемо е, че и в тази област властта принадлежи на църквата, т. е. на игумена. Епископите и игумените са били компетентни да съдят не само духовните престъпления на християните. В класическото Средновековие може да се говори за съдебните глоби като ценен приход в епископиите и манастирите. Това специално се отнася до брачните спорове, които изключително са в компетенцията на църквата, особено за време на османското управление. Игуменът на манастира съди и светските прегрешения на християните, за което му се изплащат съдебни разноски.[12] Когато Вук споменава съборите при манастира, т. е. панаирите, на които присъства голямо множество народ, трябва да се има предвид, че манастирските народни събори се провеждат на големите празници или на манастирските слави, и то от древност. От тези събори манастирът получава големи приходи, които са постоянна ставка в годишните доходи. Съборите се провеждат на манастирска земя, където се извършва покупка, продажба и размяна на различни стоки, а тези, които извършват тази дейност и участват в нея, плащат на манастира определена такса.[13] Със заминаване на османските спахии в процеса освобождението, всичката земя остава за манастирите и не е могла да се отчуждава.

В османско време сръбските манастири притежават подвижна и неподвижна собственост. Като неподвижна се споменават: земя, лозя и сливови градини, а освен това имат и собствени енории, докато земята обработват колективно. Един значителен извор на приход за издръжка на манастир са т. нар. писания[14] и волни пожертвования. За записването на дарения Вук казва: „Калугерите не са идвали в манастира наготово, като гости, а всички са отивали по народа (по цялото Турско), докъдето се говори сръбски език. Събирали всичко (пари, стока, жито, напитки, платове), а което не могли да донесат или докарат в манастира, продавали на място и го превръщали в пари, а и много хора сами по празниците донасяли в манастирите милостиня“.[15] Също така Вук отбелязва, че Караджорджевич забранява събирането на дарения поради бедността на народа, който не е могъл, въпреки че става дума за доброволни пожертвования, да издържи всички данъци. По въпроса дали монашеството ни е в криза, Вук констатира: „Който е способен човек рядко иска да отиде при калугерите, макар че от преди едните калугери са били народни господари, господарски се хранили, в кожуси се обличали, на добри коне яздили и добро оръжие носили…“.[16]

Участие във въстанието

Монашеството не е изключение от общонародното движение за освобождение от османците. Напротив, то се оказва във фокуса на това движение. Всички извори, които се отнасят до Първото сръбско въстание, единогласно говорят за това. Участието на монасите във въстанието е разнообразно – опосредствано и непосредствено. Днес знаем почти всички тях поименно, както и дейността им. Още от преди въстаническото време, в края на 18 в., по времето на Кочина Крайна[17] някои монаси изпъкват като народни първенци. Преди самото движение на Коче Анджелкович от Австрия в Османската империя идват доверени офицери, за да разузнаят обстановката, а със себе си вземат за доверени съратници хора от народа, най-вече монаси и свещеници. Сред монасите, съпровождащи разузнавателната дейност в сръбските земи под властта на османците, се споменават: игуменът на „Горнак“ Исая (Стеванович) и Викентий (Йованович) – игумен на „Раваница“, а след това монаси от „Любостиня“, „Волявчи“, „Врачевшница“ и „Драча“.[18] През 1784 г. трима австрийски офицери са в Сърбия: прапоршчик Покорни, като Павле (Грегорич), подпоручик Митесер – като Михайло (Ковачевич), и Перетич – като Максим (Кръстоношич), а в Сърбия ги предвождат монасите Джордже (Дедеич) от „Никола“ и Викентий (Йованович) от „Раваница“, които за добре свършената работа дори са наградени от австрийския император с парична награда и пенсия.[19]

Особено голям е приносът на Бачкия еп. Йован (Йованович), помогнал много по времето на Кочина Крайна и особено при превземането на Белград през 1790 г. Той не само повдига духа на въстаниците в Западна Сърбия, но и пребивава там. В манастира „Каони“ при Шапац отслужва благодарствен молебен по повод на освобождението на Белград. Пребивава и в „Раваница“, а в „Тронош“ се среща с игумена Стефан (Йованович).[20] Вследствие от военните действия в 1790 г. османците ограбват манастира „Студеница“, а игумена Леонтий заедно с четирима монаси затварят в тъмница. Тогава студенецкият архим. Василий пренася манастирските драгоценности и мощите на св. крал Стефан Първовенчани най-напред в Карановац, а сетне в Ягодина, в Смедерево, в Белград…[21]

През пролетта на 1790 г. фрайкорите се оттеглят от Сърбия, а движението за освобождение опада. Игуменът на манастира „Тронош“, Стефан (Йованович), пише до Карловацкия митр. Моисей Пътник да се застъпи пред императора за сърбите, които се чувстват изоставени и предадени.[22] Същата година мощите на св. Крал са пренесени във „Войловица“. Все тогава Стефан (Йованович) е във Виена заедно с други сръбски изселници, за да търси от австрийския имп. Леополд гаранция за сърбите, които сега се връщат от изгнаничеството. Там прекарва около три месеца. Той пръв формулира програмата за сръбската автономия в границите на Османската империя,[23] по която сърбите трябва да плащат данък на османците чрез своите князе, а във всичко останало да са свободни, което е частично реализирано с мирния договор от Свищов (1791 г.), в чиято първа точка на сърбите се дава обща амнистия (= опрощение), а в осма точка се постановява, че избягалите в Австрия сърби са нейни пълноправни поданици.[24]

Благодарейки за така стеклите се привилегии, сърбите успяват за времето 1793-1798 г. да обновят голям брой манастири и църкви: „Раяновац“, „Челие“, „Боговач“, „Рача“, „Благовещение“, „Волявча“, „Св. Роман“, „Клисура“…[25] През цялото време игумен Стефан (Йованович) е политически и военно активен: „Той събирал хората, организирал подписки, пишел молби, съставял депутации, лично ходел ту при вождовете на войската, ту при владиката, ту при императора във Виена…“.[26] Годината 1799 е неплодородна за Сърбия, поради което игуменът отива при Капитан-пашата в Зворник, за да моли за царевичен хляб. Там е отровен. Някой си лекар на пашата, грък на име Янко, му сипва отрова в кафето. Погребан е в манастира „Тронош” без да е навършил и 40 години. М. Миличевич разказва, че хубаво пеел, служел и проповядвал, а на народа помагал с храна и пари. Бил отличен пример за сръбски духовник.[27]

В какво конкретно се изразява участието на монасите в народното освободително движение? Това добре се илюстрира отново с примера на „Тронош“ и игумена Стефан (Йованович). В едно писмо до императора във Виена от 1791 г. Стефан му напомня за заслугите на манастира от австро-турската война (1788-1791 г.), когато манастирът „… издържа и храни сто императорски войници пълни четири месеца, така че много се изтощава“.[28] За тази несъмнено голяма заслуга Стефан получава от императора само едногодишна парична помощ от 200 форинта, което, според изричното признание на игумена, е твърде малко.

От примера на Герасим (Георгиевич; 1831-1839 г. – Шабачки епископ) се вижда истинският пастирско-духовен принос на монасите по време на война. Монах-духовник е който утешава и окуражава в неволята. По този повод самият Григорий записва, че е срещнал опечален човек, чийто единствен син е загинал в бой с османците. Герасим го утешава и му казва: „Твоят син не е загинал в кражба или хайдутлук, а е бил с младите момци и със своите братя-юнаци и юнашки е загинал в боя, и е пролял своята кръв за правдата, за своето родно отечество и нашата християнска вяра. В неговото семейство ще остане името, а душата му на онзи свят ще се весели с ангелите в Божия рай…“.[29]

Също така, монах е онзи, който преди всичко излъчва духовност и заради който народът идва в манастира за молитва, изповед, благословение, духовна поука и съвет. Същият монах, Герасим (Георгиевич), дългогодишен брат на „Студеница“, в който е дошъл от България, дава списък на всички монаси в манастира за времето от 1788 до 1813 г. Списъкът наброява 43 монаси, сред който особено игумен Константин, за когото говори най-много и подчертава, че той е „свят човек, блажена душа, … подобен на древните преподобни и св. отци: кротък, смирен, благоразумен…“. Описва го като жив светец, старец, и казва, че „никога досега през целия си живот не съм виждал на земята подобен на него човек“. За своя духовник о. Константин монах Герасим съобщава, че е умрял в послушание вън от „Студеница“, докато е бил таксидиот в Сараево. Интересно е и сведението, че повечето от споменатите 43-ма монаси от „Студеница“ умират извън манастира: във „Врачевшница“ се упокояват Йосиф, Исая и Мартирий; в „Каленич“ – Симеон, Никодим, Леонтий, Василий, Моисей и Паисий, а във „Фенек“ – Михайло и Саватий. В „Раяновац“ при Белград са погребани Герасим и Мелентий, а в Сараево умират Моисей и Константин.[30]

По какъв начин още монасите са взели участие във въстанието с оглед дейността не само на свещените, но и на свещено-монашеските лица. Това участие е по-малко в самите военни операции, а повече се изразява в други видове дейност. За характера на участието на свещените и особено на свещеномонашеските лица във войната за освобождение от османците най-добре свидетелства едно писмо на Карловацкия митр. Стефан (Стратимирович; 1790-1836 г.), изпратено от Кленк в Срем на 10.8.1810 г. Между другото, в писмото се казва: „Не е добре свещениците и монасите да носят оръжие, да влизат в бой, да оставят църквите и молитвите и да приемат призвание, що не е тяхно. Но свещениците нека да се държат при Бога, нека учат народа в църквите, нека издигат църкви, училища да откриват и, ходейки по своите енории, да ободряват народа… Онези свещеници, които сега са сред войводите да не забравят, че са свещеници и че само поучение, слово, съвет и ободрение им приляга, а не оръжие, саби и пушки, за да началстват… Добре е да се умножават ревнителните и богобоязливи свещеници и монаси. Нека с ревност изпълняват своето дело; ако и да не са учени, Бог ще ги умъдри, както и Своите рибари е умъдрил…“.[31] Явно е, че това писмо на митрополита до въстаниците в Османската империя идва след добро осведомяване за начина, по който свещенството и монашеството участва в това движение – митрополитът със сигурност знае за свещениците и монасите, които са сред ръководещите войводи и въобще сред ръководителите на въстанието. Такива свещеници той съветва да не се хващат лично за оръжието, а в духа на своето служение да поучават, съветват, окуражават, утешават, да изпълняват цялото богослужение. Добре знаем от други съвременни извори, че всички свещени лица във въстаническа Сърбия не са се придържали строго към това негово напътствие и съвет. Такива са, например: прот. Матей Ненадович, поп Лука Лазаревич, х. Мелентий (Стефанович), игумен на манастира „Рача“ и мн. др. Известно е, че хаджи Мелентий е роден в с. Бирач в Босна, замонашил се е в манастира „Тронош“, през 1794 г. посещава Светите земи, а през 1795 г. е Соколски войвода.[32] И Съветът сметнал тъкмо него за достоен, та през 1810 г. го избрал да замени сваленият митрополит на Белград, гърка Леонтий (Ламбрович). Същият е член на сръбското пратеничество в Русия, което търси там военна помощ. При тези обстоятелства хаджи Мелентий получава от руския имп. Александър І златен кръст. През 1813 г. той издава едно предписание, с което препоръчва във всички църкви и манастири да се четат молитви за народа.[33]

Подобно е участието във въстанието и на други свещеномонаси. Така, от лагера във Врачар в Белград на 28.8.1804 г. е дадено пълномощие за сръбското пратеничество в Русия, което, между останалите, са подписали монасите: х. Мелентий (Стефанович), игумен на „Рача“, х. Константин, игумен на „Чокешина“, йером. Мелентий, изпратен от „Студеница“, Софроний, игумен на „Рибница“.[34] Голяма пастирско-духовна ревност показва архим. хаджи Джеро († 1804 г.), който като духовник много успешно изтребва завинаги разпространеното сред народа кръвно отмъщение. С тази цел той заклева народа пред храма, което става при следните обстоятелства: когато на Възкресение народът се събира при църквата, той отказва да започне богослужението докато неговите подведомствени енориаши на святото място не се помирят по между си.[35] Също така х. Рувим († 1804 г.), игумен на „Боговач“, родом от Бабина Лука до Валево (1744 г.), „… знаел да говори гръцки, да изписва икони, кръстове, панагии и печати да прави“. Сам за себе си казва, че е „кръсторезец“, тъй като най-добре умеел да прави кръстове. От времето на началото на Първото въстание именно от него е останал голям брой записки и надписи – запазени са повече от сто. Запазен е един опис от 1796 г. на книгите в неговата библиотека, която наброява 39 книги предимно с духовен характер и съдържание.[36] Оставил е и записка за това в Книга за тълкуване на Псалтира, която е отпечатана в Москва през 1791 г.

Въстаническите водачи добре са знаели ролята и значението на монашеството във въстаническите години, ценили са ги и са ги уважавали. Така, Караджорджевич, на 21.1.1813 г., в своята известна Прокламация наред с всичко останало посочва мястото и ролята на духовника, като пише до князете: „… да съберете цялото си княжество (това пише от Топола до прота Матей Ненадович) на едно място, от всяка къща по един човек и всички калугери и попове, и да направите едно богомолство всички заедно. Калугерите нека правят бдение и да четат благопотребни прошения и на колене да споменават за победата над агаряните, и след всичко това, когато свърши богомолството да изберете един добър писар – калугер или поп, който може да чете пред народа…[37] Писар при Караджорджевич е архим. Сава (Петрович; Полянина, 1792 г. – Белград, 1861 г.), игумен на манастира „Св. Роман“. За него се казва, че „две години е учил книга“ в манастира „Милково“. Монах Исая от „Каленич“ е ангажиран за писар и за другар в боевете от Коста Анджелкович – Коче Капитана.[38]

Правителстващият съвет, първата въстаническа власт, заседава най-напред във „Волявча“. Прота Матей Ненадович отбелязва по този повод: „Във Волявча намерихме огън и един арар [чувал] с калугерско царевично брашно“.[39] По-нататък се казва, че до манастира не може да се дойде с кола, а само пеша. „Намерихме един селянин, който направи от липа маса и две пейки. Настанихме се в една стаичка, простряхме една кърпа за глава на масата, сложихме св. Евангелие и манастирския кръст, и около това провеждахме заседания“.[40] С одобрението на Караджорджевич Съветът се премества от „Волявча“ в манастира „Врачевшница”, където на членовете му е много по-удобно да работят: „Калугерите ни приеха много добре, … определихме най-хубавата игуменова стая за заседания. Заедно с калугерите ядяхме в голямата трапезария… Седейки в Боговач се угощавахме заедно с калугерите – нали и ние купувахме по нещо, но не всичко. В Боговач имаме двама калугери, Неофит от Дрен и игумена Моисей. Те са помагали като преписвали плановете. Затова трябва да благодарим на нашите калугери, защото са запазили за нас манастирите, в които нашето свещенство се е учило и където нашата вяра и обичаи са се запазили. Поради тях не сме се потурчили или покатоличили както в Босна е станало“.[41]

Голям брой наши монаси в края на 18 и в началото на 19 в. имат към името си добавката „хаджи“, което означава, че са ходили в Светите земи и са се поклонили на техните светини, което според древния обичай им дава правото да се наричат хаджии. И днес това за християните е голямо начинание, а особено за онова време, като се имат предвид големите разходи по пътуването, тежестта на дългият път от заминаването до завръщането и постоянните големи опасности от иноверците. По това време Светите земи посещават следните лица:

1) Архим. х. Данило. Първото въстание го настига в с. Вранич до Белград, където събира милостиня за манастира „Дечани“. Понеже в този момент е било опасно да се движи, „боейки се както от турците, така и от сърбите, три седмици прекарва с нашето семейство в ливадите по-далече от селото във волска кошара…“.[42] Той е обновител на манастира „Високи Дечани“ (1708-1820 г.). Роден е в Паштровица.

2) Архим. х. Атанасий (Радованович; 1771-1826 г.) от манастира „Никола“ в Овчар, кум на княз Милош Обренович.[43]

3) Печки митр. х. Захарий, роден в околностите на Куманово, монах във „Високи Дечани“ († 1830 г.). Добре знаел гръцки език и бил много образован.[44]

4) Монах х. Йосиф от манастира „Вуян“, родом от Добриня. Ранен в боя при Делиград († 1852 г.).

5) Х. Рувим († 1804 г.) – 60-годишен старец пострадва в Белград в събитията около клането на князете. Мъчителите късали парчета месо от живото му тяло с клещи, а когато го повели за екзекуцията на Стамбул капия в Белград, той по пътя се молел на Бога. Когато стигнали, помолил за още четвърт час, да „довърши молитвата за изход на душата и му се дало да види чудо. Свършвайки молитвата, мъченикът рекъл: „Готов съм, свършете своето!“.[45]

По същото време пострадва и х. Джеро. Х. Мелентий (Стефанович) пътува до Светия град през 1794 г.[46]

Заключение

Сбита оценка за ролята на едно монашеско лице сред въстаниците в началото на 19 в. дава един надпис от манастира „Врачевшница“, когото е видял и преписал Йоаким (Вуич) в 1826 г. на портрета на архим. Мелентий (Павлович). Надписът гласи: „Мелентий Павлович, архимандрит врачевшницки, народолюбец, мъчен спътник, духовник, съветник, храбър войник, неуморим в работата, който страда заради общото благосъстояние на сръбския род…“.[47]

Авторът разглежда положението на монашеството в сръбските земи в края на 18 и в началото на 19 в. През този период сръбското монашество се обновява, тъй като общите условия на живот стават много по-добри благодарение на политическото освобождение от османците. Особена е ролята на монасите в развоя на духовността и народната просвета чрез училищата, чийто основатели по манастирите са те. Също така монасите посещават Светите земи, Света гора и съседните православни страни, като в същото време често вземат участие във военните операции и в сръбската дипломация по това време. Имаме и монаси, които са жертви за християнската православна вяра: х. Джеро, х. Рувим, д. Авакум, иг. Паисий и мн. др., някои от които са вече обявени за мъченици на Православната църква.

Превод: прот. Петър Петров

* Поповић, Р. „Српско православно монаштво у устаничкој Србији“ – В: Српска црква у историји, Београд 2007, с. 285-304.
В оригиналния си вариант текстът носи подзаглавието „По повод 200-годишнината от Първото сръбско въстание (1804-2004)“.
Първа публикация на текста като: „Монаштво у устаничкој Србији (1804-1814)“ – В: Богословље, 1-2, 2004, с. 177-192 (бел. прев.).