Вярата на Авраам

На 22 октомври Руската православна църква празнува паметта на праведния Авраам – човек, живял на нашата земя преди четири хиляди години. Неговата памет се почита, разбира се, не само от Руската църква, и не само от всички други православни църкви, а и от целия християнски свят. Всички християни, в различни впрочем дни, имат в календарите си споменаване за този човек. Нещо повече, всички монотеисти на планетата, християни, юдеи и мюсюлмани (а това е повече от половината от нейното население), почитат именно Авраам като родоначалник и основоположник на своята вяра, на вярата като такава.

В своето Послание до галатяни (3:7) св. ап. Павел пише: „ония, които се облягат на вярата, са синове Авраамови“. Какво означава това новозаветно твърдение? Справедливо ли е такова отношение на християнина към един човек, който е живял две хиляди години по-рано от Спасителя на света Иисус Христос? Справедливо е, и ето защо.

В тази беловласа древност всички народи са били политеисти. На земята е нямало нито едно семейство, което да не се е покланяло на идоли. Праотецът Авраам също не е представлявал изключение – за това Библията говори съвсем определено: „вашите отци, Тара, баща Авраамов и баща Нахоров, в старо време живееха отвъд реката и служеха на други богове“ (Нав. 24:2). Авраам е израсъл в среда на идолопоклонници, бил е откърмен в политеистична култура. Независимо от това, тъкмо към него прозвучава божественият призив: „излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; и Аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти… и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена“ (Бит. 12:1-3)!

Ние не знаем защо Бог се е обърнал именно към Авраам. Може би затова, защото именно този човек е бил готов, както никой друг, да Го послуша, бил е готов, следвайки Божия призив, да скъса със своя народ, със своята култура, да напусне (думите „лех леха“ от еврейския оригинал означават не „излез“, а именно „напусни!“) своята земя. Ще рече, той е бил способен изцяло да скъса с цялото си минало, независимо че по онова време е бил достигнал до почетната 75-годишна възраст. Та кой ли на тази възраст е способен на толкова рязка, толкова радикална промяна? Авраам обаче е послушал и е проявил към Него вярност. Вярата на Авраам – това не е някаква отвлечена интелектуална убеденост в съществуването на Единия Бог. Неговата вяра е вярност към Него. Това не е вяра в Бога, а вяра на Бога.

Когато в Стария Завет се говори за вярата, употребяват се глаголите „аман“ („стоя твърдо“, „уверен съм“) и „батах“ („разчитам [на някого]“, „доверявам се“). От първия от тези глаголи произлиза познатата на всички ни дума „амин“. „Аврам повярва („хеемин“ – хифилна производна от корена „аман“) на Господа, и това му се вмени за оправдание“ (Бит. 15:6). Спорът за вярата и делата, разгорял се през 16 в. между римокатолиците и протестантите, е безсмислен: библейската вяра сама по себе се е вече и праведност; тя е и „дело“ – дело на решителното и пълно доверие към Бога, на твърдата увереност в Него. Увереността и верността на Авраам ще бъдат изпитвани многократно и той ще издържи на всички изпитания, с които Бог ще го изкушава. Ще издържи дори и на най-силното и най-парадоксално от тези изпитания – изискването да принесе в жертва единствения, по чудесен начин даден му от Бога син, наследника, с когото са свързани всички Божии обещания, цялата авраамова надежда, целият смисъл на неговия живот. Той, Авраам, е отец на всички вярващи (Рим. 4:16) не само защото е бил първият на земята монотеист, дори изобщо не заради това. Авраам е отец на всички вярващи затова, защото неговото поведение е образец, модел за всекиго, който пожелае да бъде вярващ. Искаш да бъдеш вярващ в автентичния, в библейския смисъл на тази дума – бъди по такъв начин предан на Бога, така се доверявай на Него, както го е правил Авраам.

Вярата бива различна. Най-често тя е такава: аз вярвам в Бога и Му служа, и затова очаквам от Него помощ в осъществяването на моите планове и благословение за всички мои повече или по-малко благочестиви дела. И много рядко тя бива такава: аз вярвам на Бога, доверявам Му се, осланям се на Него, а затова съм готов и да изпълнявам Неговата воля – каквато и да би била тя, ако ще и най-неприятната и най-„неизгодната“ за мене! Готов съм да бъда Негов раб, оръдие за осъществяването не на моята, а на Неговата воля. Нима обаче това не са два различни, дори два диаметрално противоположни модела на отношения с Бога? Нима това не са два образа на вярата, които се противопоставят един на друг, ала не по смисъла на Бубер,[1] в който една на друга се противопоставят гръцката πίστις и еврейската „емуна“ (отглаголно съществително от същия този корен – „аман“), а много по-дълбоко, екзистенциално. Та кой на кого е помощник: Бог на тебе или ти на Бога?

Извън обема на кн. Битие името на Авраам се споменава в Стария Завет 73 пъти – може би не по-малко от името на Моисей. Многократно то е употребено и в Корана – 68 пъти. Което говори за това, колко важен е образът на неговото поведение за идващите след него поколения – за тези, които смятат Авраам за свой баща. Впрочем, съгласно кн. Изход, Бог, явил се за първи път на Моисей в Синайската пустиня, му се представя тъкмо като „Бог Авраамов“ (Изх. 3:6).

С каква цел Бог е избрал Авраам? Писанието ни отговаря: за да бъде благословено в него цялото човечество (Бит. 12:3). Божественото избиране никога не става само заради този, който е избран. Ако Бог избира някого, това е винаги заради всеобщото благо – за благословение на всички. Бог отделя Авраам от собствения му народ с целта да обедини и да спаси всички народи. Авраам е отделен от всички за да бъдат благословени всички, отделен е от езичниците заради благословението на езичниците. Началото на Божието домостроителство за спасението на човечеството е отделянето на Авраам от самото това човечество. От него, отделения от всички народи на земята, Бог ще създаде особен народ – Свой собствен народ, ще встъпи с този Свой народ в съвършено особени отношения – отношенията на Завета, ще му изпраща пророци и ще му дава чрез тях Своето откровение. И, накрая, ще се осъществи пълното и окончателно Божие откровение – в Иисус Христос, Който е „син Авраамов“ (Мат. 1:1). С това обявление и започва Евангелието, Благата вест, провъзгласяваща спасението на цялото човечество.

От призоваването на Авраам са минали четири хиляди години и днес повечето от хората – пет от седемте милиарда души, населяващи нашата планета, вече не изповядват многобожието. Не изповядват това най-тежко от всички възможни заблуждения. А всичко това е започнало от него, от Авраам, и затова ние го и почитаме.

Превод: Борис Маринов

* Арсений (Соколов), иг. „Вера Авраама“ – В: Киевская Русь (бел. прев.).

[1] Виж: Бубер, М. Два образа веры, М.: „Республика“ 1995, с. 233-340.