Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Състоянието на Сръбската църква през първата половина на 19 в. според „Пътешествие“ на Йоаким Вуич

Понеделник, 07 Октомври 2019 Написана от Прот. Радомир Попович

Joachim VuichЙоаким Вуич – „сръбски писател“, както често той се подписва в писмата си, е много интересна наша личност от края на 18 и началото на 19 в. Потомък е на онези сърби, които по силата на обстоятелствата бягат в Южна Унгария и там основават нови огнища. Макар там да им е по-добре, отколкото на братята им, останали под османска власт, те не забравят старите си домове, откъдето са произлезли и с които ги свързва всичко, което имат и което някога са имали. От там те бдително следят за всичко, което се случва със сърбите, останали под османска власт. Тази бдителност се засилва особено в началото на 19 в. поради Първото и Второто сръбско въстание, които слагат край на петвековното османско робство. Техните очи са вперени в Караджорджевич и Милош Обренович и във всички онези, които, където и да са, безсъзнателно или по план, работят за общото сръбско дело – освобождението от османците. Между другото, за Йоаким Вуйч може да се каже, че и той е един от тези, които със своята преди всичко просветителска работа са допринесли за сръбското освобождение и за събуждането на националната свяст, както и за формирането на държавата.

Йоаким Вуйч е роден в гр. Бая през 1772 г. Тук завършва и основно образование. Гимназия учи в Калоч и Сегедин, а право слуша в Братислава. Знае добре латински, а от живите езици: френски, немски и унгарски. Еврейски знае доколкото „с помощта на речник може да превежда светите еврейски книги и да пише писма на еврейски език“. Пътува много, но не е само наблюдател, а записва всичко, което вижда, чува и научава. Жив и немирен дух, че освен това и образован, той пропътува Италия, а на търговския кораб на някой си сърбин-търговец Квикич обикаля почти цялото Средиземно море: Яфа, Палестина, Смирна, Константинопол, Одеса, Александрия и Триест. За пръв път идва в Сърбия в 1806 г. по времето на Караджорджевич. По-късното свое пребиваване в Сърбия от 1826 г., когато пропътува цялата тогавашна Сърбия, описва в „Пътешествие по Сърбия“. Този свой труд той отпечатва за пръв път през 1828 г. в Будим.

Първоначално се издържа от работата си като учител, а по-късно получава и значителна парична помощ от княз Милош Обренович, когото нарича в своите писма „милият мой баща“. Има нещастен брак с една вдовица, с която се развежда през 1831 г., като със „зла жена“. След това известно време прекарва в манастира „Бездин“ в Тимишоарска епархия. Отново идва в Сърбия в 1834 г., а на следващата 1835 г. основава първия театър в Крагуевац. След едно безрезултатно пътуване из Русия се завръща в Белград, където на 8.11.1847 г. умира. Преди смъртта си завещава цялото си имущество на православната църква „Св. Никола“ в Бая.

Вуичевото „Пътешествие по Сърбия“ е първият наш пътепис за освободена Сърбия, в която навсякъде след робството се събужда нов живот. По желание на княз Милош Йоаким Вуич трябва да пропътува освободена Сърбия, да разгледа и опише „древностите и старините“ и да ги представи пред всички като огледало на сръбското величие и културни ценности. Пътувайки из Сърбия по това време, той опознава много наши знаменити личности, както и до тогава слабо или никак непознати краища. По детински той се радва и въодушевява от всичко, което в сръбските земи е прогресивно и добро. Главна цел на пътуването му и на неговите интереси са църквите и манастирите, а голямата му заслуга се състои в това, че ни е оставил описание на много наши старини, които днес вече ги няма. Преписва голям брой грамоти и сръбски записки от манастирските листове и старите книги за издигането на задужбини. Въпреки че съобщава всички сведения стереотипно и в стила на дневник, те са от голяма полза за проучването на нашите минали времена.

В краткото „предисловие“, т. е. в предговора към своята книга, Вуич съобщава на читателя какво съдържа тя и какво може да се узнае и научи от нея. Сам казва, че дава опис на старите църкви и манастири „които нашите предраги сръбски крале и царе“ са издигнали, а османците са разрушили и сега Милош обновява „за да може да се служи в тях и да се принася жертва Богу“. По-нататък казва, че от книгата му може да се научи каква е Сърбия: какви са нейните села, градове, крепости, реки, гори, дъбрави, планини, каменни стени, пещери, ливади, ниви и пасища, а сетне говори и за обичайте и народните носии, както и за това с какви права и привилегии се ползват сърбите.

Щом получава пътнически документи от австрийските власти във Виена, Вуич, от Сан-Андрей през Нови Сад и Земун идва в Сърбия. Излизайки от лодката, с която се прехвърля през р. Сава в Белград, пада на земята и я целува. Ето така той описва този момент:

Благодарение на Бога ето ни в премилото отечество на предрагите наши прародители, в земята напълнена с мляко и мед, в земята на бившите царе, крале и деспоти. След като паднах на земята, целунах я с радостни сълзи.

Щом стъпва на територията на Сърбия, Вуич, съгласно целта си, описва своите впечатления и наблюдения, като разказва за положението в Сърбия – такова, каквото наистина го намира там. Неговите пътеписни бележки са разностранни, кратки и информативни. Той пътува от място на място, както тогава се е пътувало, пеша или на кон, в съпровод от най-малко един момък, осигурен му от княз Милош. В разказа си обикновено съобщава, че е дошъл тук и тук в някое място, че е отседнал при свещеника или при кмета, които винаги го приемали много добре, и записвал, ако има нещо интересно и важно в това място. За миналото на църквите и манастирите, които е видял и за които ни съобщава, той не знае много сведения, тъй като по онова време те са издигнати от развалините и са доведени в нормален вид за използване.

За да не попадне по своя доста напрегнат и за онова време доста рискован път на евентуални неприятности и неразбиране, княз Милош му издава в Пожаревац съпроводително писмо, с което го препоръчва на духовните и светските власти. Това писмо изглежда така:

Обявление,

с което се препоръчва на всички наши власти, мирски и духовни, да имат задължението навсякъде да покажат на този господин Йоаким Вуич – писател, който идва, за да види нашите църкви и манастири по този край и да прегледа всички съществуващи в тях древности и редкости, всичко. Пристойно и с всяка учтивост и готовност да го посрещнат и да му покажат всичко това, за да може той, господин Вуич, да види всичко, което иска да види, а след това честно да го изпратят до друг манастир и църква. Навсякъде нашите мирски власти да имат старанието за пренасянето на него и неговите вещи от едно място на друго.[1]

И наистина Вуич навсякъде се натъква на сърдечен прием, поради което на много места хвали гостоприемството на нашия народ.

От разказа на Йоаким Вуич разбираме какви са били църквите по онова време. Наистина рядко има такива от твърд материал. Само в Пожаревац, Крагуевац и на още няколко места, където Милош често отсяда, съществуват зидани от камък църкви. За Белградската църква (днешната „Съборна“), тази в Шапац, Валево и в други селища от нахията казва, че са направени от дърво. За миналото на църквите не говори много, а само съобщава разказите на стари хора. За църква, за която не знае нищо, само казва, че тя „много пъти е разрушавана от турците“,[2] а в последно, т. е. в Милошово време, е издигната отново и е обновена. Преди Милошовото и Караджорджевото време не са смеели дори да обновяват църквите. Османците не позволявали или много трудно давали разрешение за такива дейности. Във връзка с това Вуич разказва за един свой разговор, който провежда в с. Сладиница със стареца Бранко: „Не ни даваха да изграждаме църкви, а за училища не можехме и да мислим. И ако някъде някаква църква или манастир искахме само да поправим, то трябваше за това да се издейства от царя ферман или бурунтия, … а нещастният ферман или бурунтия за нас, бедните сиромашки хора, струва по толкова кесии гроша“.[3] Вуич съчувства на чичо Бранко и същевременно се изразява най-похвално за княз Милош, който всичко е задвижил към по-добро. Когато говори за вътрешната уредба на църквите и манастирите Вуич също е много обобщаващ. Ако са налице някакви значителни предмети, църковна утвар, стари книги или някакви записки, той се спира на тях и говори за това в подробности. Когато разглежда вътрешността на някоя църква и не намира там нищо значително, той обикновено записва: „В църквата всичко се намира в порядък според устава на христолюбивата Църква…“.[4]

Интересно е, че Вуич съобщава, че някои от нашите най-известни манастири са в много лошо състояние. Така, описвайки манастира „Жича“, казва, че той е в много лошо състояние „така че през развалините и пукнатините може да се види самото небе и пак през тези развалини и пукнатини в църквата пада дъжд“.[5] Знаменитият манастир „Манасий“ също не е в добро състояние, тъй като „църквата е прокиснала“. Живописта във всички църкви – ако въобще е била запазена – е в лошо състояние, тъй като османците са издраскали и са повредили всички „молери“,[6] а по онова време, когато Вуич пътува по Сърбия, не е предприето още нищо за реставрацията им. За манастира „Раваница“ – задужбина на княз Лазар, той разказва, че по времето на Първото въстание много пъти е опожаряван и рушен и „в него турците са влизали с насилие, боли очите на светителя, сено и дърва внасяли в нея, за да запалят църквата отвътре“.[7]

Мнозинството манастирски църкви, които поради недостиг на монаси са опустели, са преобразени в енорийски църкви, които се обслужват от енорийски свещеници или понякога от един монах. В своето „Пътешествие“ Вуич никъде не споменава нито един женски манастир, нито пък въобще говори някъде за женско монашество в Сърбия. Това означава, че тогава при нас не е имало такова. Мъжките манастири, които са навсякъде и имат щастието да имат монаси, всъщност нямат по много монаси. Най-големият брой, който Вуич споменава, е най-много петима до шестима, а обикновено има по един или двама монаси, рядко по трима или четирима. Всички енорийски църкви, колкото ги има, главно имат свещеници. На едно място той казва, че в с. Миоковици при Овчар няма свещеник, а вместо него тук служат свещеници от манастира „Никола“, а също така казва, че поради недостиг на монаси манастирът „Никола“ държи мирски свещеници.[8] Това взаимно допълване е напълно разбираемо с оглед на цялата околност, в която се живее. Честите войни, бунтове и метежи се отразяват негативно най-вече на манастирите, монасите и свещениците.

Вуичевото „Пътешествие“ не ни дава много сведения за училищната подготовка и образование на свещениците и свещеномонасите. С оглед на общото просветно-културно равнище на нашия народ може да се каже, че свещенството ни по това време все пак е донякъде образовано и като такова върши своята верово-просветна мисия сред сръбския народ, макар че това образование е далеч от задоволителното. Още има едва грамотни свещеници и монаси. Така Вуич, когато пребивава в манастира „Клисура“, чува от игумена о. Висарион един разказ, в който онзи убедително му разказва как неотдавна с голяма мъка са укротили вампира, който ходел нощем по околните села. Чувайки този разказ, Вуич възкликва:

Боже всеблаги, как този народ в заблуждение, непросвещение и суеверие живее. Щом свещените лица за такива суеверия мислят и говорят, то какво простият народ ще мисли и говори.[9]

Книгата там все още е истинска рядкост. Много са малко църквите, които имат всички богослужебни книги, а за други книги трудно би могло да става и дума. Само някои от манастирите имат скромни библиотеки. Така например, манастирът „Боговач“ има библиотека от 108 книги. След това малко повече книги намира в манастира „Врачевшници“ и в манастира „Сретеня“ при Овчар.

Отскоро във всяко място, наред с църквата и манастира, се намира и училище с един или повече учители и не голям брой ученици. Било е така: „олтарът на знанието е бил при олтара на вярата“. Училищата в Сърбия са изградени с усърдието на Милош Обренович, неговия най-малък брат Ефрем Обренович и много нахийски князе. Всичко необходимо за училището осигурявал народът, а заплатите на учителите изплаща княз Милош. Показателен е примерът в манастира „Врачевшници“: „… виждам едно добре уредено манастирско училище, … в което се намират 12 ученика и един учител, на име Симеон Зорич, от Цезарея. Учителят в това училище получава заплатата си ежегодно от споменатия по-горе архим. Мелетий, а препитанието си получава безвъзмездно в манастира“.[10] Когато говори за гр. Шапац, споменава двореца на Ефрем Обренович, а след това този на Ужичко-Валевско-Шабашкия архиепископ. В Шапац се намира училище от „два класа“, което означава, че тук може да се получи малко по-високо образование. По-нататък казва, че в този град има и „хоспитал“ – болница, която се състои от една малка и една голяма стая.

Между това, не трябва да се забравя, че по онова време османците все още са господари – факт, с който сърбите трябва да се съобразяват на всяка крачка, но сега сръбският народ се намира, така да се каже, в равноправно положение с турците. Вече не търпим брутално угнетяване. Нашите манастири и църкви плащат на спахиите известна сума пари или десятък в натура от прихода от земите, които притежават. Изключение са църквите, изградени върху т. нар. еминска земя, която е освободена от всякакви данъци. Плащането в натура е разнообразно. Свещениците от отделните църкви дават данък от десет гроша. И Вуич дава за пример свещеника в с. Стапарим, Ужичка нахия, който дава всяка година на спахиите по една лисича кожа или по чифт плетени вълнени чорапи, а манастирът „Боговач“ плаща по 10 гроша и чифт кожени чизми.[11]

В Милошева Сърбия по това време навсякъде преобладава сръбското население. По пътя си Вуич рядко среща турци, а и твърде малко говори за тях. Единствено, когато е в Чуприя, казва, че там има повече турци, отколкото сърби, че има джамия, но няма църква, а училището се намира в механата и че не посмял да се задържи дълго там.

Понеже само да премина през улицата и веднага турските деца тичат след мене, плезят езици и със зъби се хилят, а също така и старите турци правят същото, защото съм облечен в немски дрехи.[12]

Много рядко споменава турските джамии, а ако помене някоя, казва, че се намира в запуснато и лошо състояние. Пребивавайки в Ягодина, споменава джамията „с едно ново минаре, което е обновено от Негово княжеско сиятелство, господин Милош“. И още допълва: „На това минаре вика ходжа, който в същото време е и ковач, който еркери кове, коне подковава, чисти конюшни и се нарича Солиман“.[13] Изредените дейности, с които се занимава ходжата, са знак, че той няма статут на ходжа. Противно на това, животът в Сърбия се пробужда, възкръсва. Малко в романтични краски той изобразява тази атмосфера и сам не може да се нарадва. В с. Сладиница, на вечеря при селският кмет и с момъка Панто, той записва:

А откакто започнахме да вечеряме, още преди вечерта, по гората, шумата и ливадите овчари, козари и други пастири всички еднакво свиреха и пееха. Отново по селото девойки накладоха огън, па седяха около огъня и предяха къдели. И цялото това така хубаво и дружно пеене върви като музикален концерт.[14]

Със същото въодушевление описва и идването на народа в манастира „Горнак“:

Така, в същият ден привечер народът вече започва да идва на събор, а на сутринта… след утринната и литургията народът бе покрил цялата околност извън манастира.[15]

В края на „Пътешествие“-то Вуич дава характеристика на сръбския народ, където покрай останалото говори и за неговата набожност приблизително така:

След това сърбите са и доста набожни, които обичат своя християнски закон повече от всичко на света и свещенството във високо почитание държат. А това е могло да се постигне, защото толкова манастири и църкви нашите предци, които са били преди нас – силните цар Душан, св. крал Милутин, св. крал Драгутин, св. княз Лазар, са изградили… А тази ревност, усърдие и любов към Бога и народа се потвърждава и сега от Негово Княжеско Сиятелство Господин Милош Обренович, сегашният върховен княз и вожд на сръбския народ, който също така от голямо усърдие и любов към Бога и народа със собственото си иждивление 13 нови църкви… и 4 опожарени и разрушени манастири отново из основи въздигна и към съвършенство приведе.[16]

Както се вижда, Вуичевото „Пътешествие“ ни дава достатъчно сведения, които са много ценни за нашата църковна история през първата половина на 19 в. Освен това, то е изиграло значителна роля през миналия век за нашата интелигенция, която тогава започва да се формира. От него са се възползвали и по-късните сръбски писатели и пътеписци, както и всички интересуващи се от нашето минало и старина. От него тръгва и него има за пример и Йосиф Веселич, който в 1867 г. издава Опис на манастирите в Сърбия.[17] Говорейки за тях подробно, той описва нашите манастири четиридесет-петдесет години по-късно и казва, че сега са в много по-добро състояние. Също така, от Вуич се ползва и Сретен Попович за написването на труда си Пътуване по нова Сърбия,[18] в който по достъпен начин описва условията, в които живее нашият народ през 70-те години на 19 в. Описва постепенното освобождение на някои наши области и това, което е донесло робуването на османците. Съобщава, че в нашите села още има хайдути, но сега мотивът за хайдутството вече не са турците, а непокорството към новата власт, която започва да се формира в Сърбия по онова време. От всичко това виждаме, че за нас Вуичевият писателски труд има голямо значение. Той е причина и същевременно подтик за по-нататъшна работа в това направление.

Превод: прот. Петър Петров

Поповић, Р. „Стање у српскоj цркви у првоj половини ХІХ века према Путешествиjу Jоакима Вуjића“ – В: Српска црква у историjи, Београд 2007, с. 245-254.
За първи път текстът е публикуван като: „Српска Црква почетком 19. века према Путешествиjу Jоакима Вуjића“ – В: Гласник СПЦ, 2, 1981, с. 44-47 (бел. прев.).

[1] Путешествиjе 1 – с. 61-62.
[2] Пак там, с. 86.
[3] Пак там, с. 72.
[4] Пак там, с. 78.
[5] Пак там, с. 182.
[6] Молери – стенописи (бел. прев.).
[7] Путешествиjе 2 – с. 118.
[8] Пак там, с. 150.
[9] Пак там, с. 5.
[10] Пак там, с. 127-128.
[11] Пак там, с. 56.
[12] Пак там, с. 124.
[13] Пак там, с. 129.
[14] Пак там, с. 71.
[15] Пак там, с. 105.
[16] Пак там, с. 179.
[17] Веселић, J. Опис манастира у Србиjи, Београд 1867.
[18] Поповић, С. Путовање по новоj Србиjи, Нови Сад 1879.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uh969 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме