Традиционалист съм, следователно съществувам

В хода на културните войни думата „традиционалист“ си спечели популярност и е възприета по най-разнообразни начини. Най-общо, тя е начин за себеименуване най-вече от страна на онези, които се отъждествяват като религиозни и които на вид са верни на съответните си религиозни традиции, противопоставяйки се на атаките било против религията като цяло, било от страна на други – вътре в собствената им традиция, които подлагат под съмнение отделни главни положения на тази традиция. За православните християни достатъчен би бил един прост пример: типично за самоопределящия се като традиционалист е да се противопоставя на ръкополагането на жени в дяконство, докато не-традиционалистът – обикновено наричан, пейоративно, „либерал“ – би поставил под съмнение невъзможността за такова ръкополагане на жени като даденост.

Разширение на „традиционалиста“ са „традиционните ценности“, които вече са обозначение за един много специално подбран набор от „ценности“, свързани с пола и сексуалността. Наскоро „традиционните ценности“ се превърнаха и в транснационален лозунг, който се издигна над несъгласията между Изтока и Запада, доколкото на Запад вече има и такива (американските евангелисти), които влизат в съюз с източните (руско-православните участници), с цел да благоприятстват за засилването на „традиционните ценности“ чрез установяването на национални и интернационални юридически структури.

Нататък, значението на „традиционните ценности“ се разширява с помощта на неологизма „православен морал“. Казвам „неологизъм“, защото никога в историята на християнството – най-малко поне що се отнася до православното християнство – думата „православен“ не е функционирала като някакво прилагателно, отнесено към „морал“. Никога. В случая въпросният неологизъм има твърде не-традиционалистично – смея да кажа, модернистично – звучене. Той може и да се харесва на онези, които са привлечени от някаква версия на т. нар. „Бенедиктов избор“,[1] но тази донатистка логика на чистотата отдавна е била осъдена от Църквата.

Моята теза е много проста: употребата на думата „традиционалист“ и на нейните производни форми („православен морал“, „традиционни ценности“…) е философски несъстоятелна, т. е. тя е погрешна. Защо ли? Защото всички ние сме традиционалисти. Защо? Защото като човешко същество е невъзможно да съществуваш без традиция. За да го кажем по друг начин, без-традиционалисткото съществуване е невъзможно. Или – по още по-различен начин казано – човешките същества съществуват не просто вътре в и чрез традицията, а като традиция.

И ако тази теза е неочаквана, онова, което може да е още по-шокиращо е фактът, че в действителност тя съществува много отдавна и аз определено не съм първият, който я артикулира, а просто повтарям аксиома, която е спечелила доста широк философски консенсус и е била може би най-добре произнесена от философа Алисдър Макинтайър, чиято работа повечето от така наречените „традиционалисти“ тайно си присвояват. Те обаче правят това селективно, тъй като пропускат да споменат, че за Макинтайър всичко е традиция – дори либерализмът, със съпротивата си против който „традиционалистите“ се самоопределят. Фактът, че либералната демокрация сама по себе си е традиция, която е подкрепяна от определени граждански практики, е убедително показан от философа от Принстън Джефри Стоут.

Тук вече „традиционалистът“ би допуснал, че всичко е традиция и че ние всички сме традиционалисти, но вероятно ще се помъчи да ни докаже, че употребата на думата „традиционалист“ е предназначена недвусмислено за противопоставяне на онези, които се отъждествяват с общо споделяната религиозна традиция, но се опитват да я изменят, за да бъдат по-адаптивни към сегашната култура, по-приемливи. Те биха заключили, че онези, например, които твърдят, че жените трябва да бъдат ръкополагани в дяконство,[2] оскверняват православната традиция с безбожната либерална традиция. Наистина, този подход би бил повече философски и богословски защитим, само че в случай на подобна претенция думата „традиционалист“ се нуждае от прилагателно, от типа на „чист“, така че да посочва какъв точно вид традиционализъм е бил пробуден.

И този аргумент обаче все още не отразява в достатъчна степен действителността. Та как бихме описали някого, който практикува православното християнство по честен начин, възприема авторитета на догматическите определения на вселенските събори, вярва, че Иисус е и съвършен Бог, и съвършен Човек, че Бог е станал Човек – за да може човеците да станат богове (в обòжението), и на базата на тъкмо тези „традиционни“ вярвания твърди, че вътре в тази традиция са възможни дискусията и промяната по въпроси, като например пола и сексуалността? Ако мисленето вън от всякаква традиция е невъзможно и ако тези аргументи са били изработени на базата на мислене вътре в и чрез вярванията на православната традиция, нима това не е един „православен традиционализъм“?

Тук някой би се опитал да възрази, че заявяването на претенции по отношение на пола и сексуалността е просто инфилтрация на традиция, която е взаимно изключваща се спрямо православната традиция. Какъв е обаче случаят, ако приведените аргументи са наистина основани върху богословски принципи и вярвания, които са конститутивни за православието? И ако някой претендира, че самият факт, че ние дискутираме такива въпроси е само благодарение на либерализма, то контра-аргументът е историческият факт на съществуването на онези езически философи, които със своите въпроси са отправяли предизвикателства към християнските мислители. Ако в действителност източникът на въпросите дисквалифицира самите въпроси, тогава на тази основа следва да отхвърлим и цялата история на християнската мисъл.

Това, което тези „традиционалисти“ често забравят или избират да пренебрегнат, е, че Алисдър Макинтайър експлицитно твърди, че докато самите традиции често биват различавани благодарение на различни свои епистемологични презумпции, всяка една традиция трябва сама да е отворена към всички въпроси и предизвикателства, в случай че иска да оцелее като традиция. Жизнеспособността на традицията ще зависи от това колко добре тя може да отговори на предизвикателствата и въпросите на всяка отделна епоха, същевременно инкорпорирайки в себе си най-добрите прозрения на традициите, които ѝ съперничат, правейки това по начин, който няма да заплашва нейната вътрешна кохерентност. Това съвсем не означава, че традицията трябва да променя своите главни положения, но ако тези главни положения не успяват да дадат правдоподобни отговори – въз основа на собствените си и не подлежащи на преразглеждане презумпции – тогава тази традиция наистина няма да оцелее.

Това, което думата „традиционалист“ обърква, е действителния дебат, който не е върху това дали някой е традиционалист или е нетрадиционалист, дали е вярващ или е невярващ. Тук линията на разлома се разпростира върху несъгласието по отношение на презумпциите или на вярванията, поддържани общо от онези, които се придържат към съответната традиция. Ако се върнем към нашия пример, когато аз твърдя, че Църквата трябва да позволи жените-дякониси, това не е с намерението да направя православието по-приемливо, а просто защото не съществува нито един сигурен богословски аргумент, който да е съвместим с вярата в Боговъплъщението (включваща Кръста и Възкресението) и който да би изключил възможността жените да служат на Църквата по този начин. Същото това би ми послужило като пътеводна светлина и тогава, когато мисля по темите на сексуалността.

Едно е сигурно: нерелигиозният свят поне ме смята за традиционалист. Само че употребата на този термин в нерелигиозния свят представлява просто обратната страна на неговата лоша религиозна употреба. Да го кажем още веднъж – не става дума за това да бъдеш традиционалист против не-традиционалиста. Това, за което става дума, е да се установи какъв вид традиционалисти сме ние. За протокола, аз съм традиционалист на Въплъщението.[3] И подозирам, че и онези, с които имаме несъгласия по отношение на това какво е и кое не е сред подлежащите на обсъждане неща в православната традиция, също споделят тази епистемологична презумпция. Нашият истински спор се отнася до приемливия обем на различията, които могат да съществуват сред тези, които споделят една обща догматическа традиция.

Така че ние следва да оценим своите собствени презумпции и да потвърдим тези общи презумпции, и особено догматите си, като базисни правила на дебата. И да спрем да използваме думи като „традиционалист“, „традиционни ценности“ и „православен морал“, които размътват онова, което ние споделяме като общо или които, в най-лошия случай, са станали риторични инструменти за демонизиране. Тези думи са спирачки за разговора, които – за всеки, който познава историята на християнството, са антитетични за живото Предание на Църквата.

Превод: Борис Маринов

* Papanikolaou, A. „I am a traditionalist; therefore I am“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).