Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Относно отговорността за православието

Понеделник, 12 Август 2019 Написана от Виенски и Австрийски архиеп. Натанаил (Лвов)

Archbishop Natanail LvovНякога, не толкова отдавна, беше онова спокойно време, което някои от нас, по-възрастните, още помнят, когато родителите планираха бъдещите съдби на своите деца – че те ще завършат това или онова определено училище, ще постъпят на една или друга служба и т. н., почти с пълната увереност, че така и ще бъде.

От ранни детски години помня един характерен случай за пълната безопасност на тогавашния живот, а затова и за безпомощността пред лицето и на най-малката опасност. Приготвяхме се да ходим за лятото в Самарска губерния. По това време в Астрахан (т. е. на хиляда километра от Самарска губерния) се бяха появили няколко случая на холера. И ето че при майка ми идваха нейни познати, и я разубеждаваха от „безумието“ да ходи там с децата си.

Смъртта изглеждаше тогава сравнително далечна, някъде в края на съзнанието, и с нея се налагаше да се срещаме сравнително рядко, при това в най-смекчената възможна форма (ако въобще може да съществува смекчена форма на смъртта) – „при свещеника, при нотариуса и при лекаря“. Мнозина преживяваха десетилетия без нито веднъж да не виждат покойник.

Културните придобивки, селищата, зданията и самата империя изглеждаха като че ли непоклатими, и тази непоклатимост на живота в значителна степен заслоняваше от съзнанието вечността, заличаваше се коренната, съществената разлика между вечните неща и невечните, тази разлика някак изчезваше от непосредственото съзнание.

На нас, сегашното наше поколение, принадлежи мъчителното преимущество да живеем в епоха, когато почти не остава камък върху камък от предишната, призрачната стабилност, и разликата между по същество вечното и невечното се изправя пред нас в цялата своя голота. С очите си ние видяхме разрушаването за няколко минути на горди здания, строени със столетия и стоящи в течение на хилядолетия. Станахме свидетели на разрушаването до основи на десетки градове, преживяваме рухването на световната култура, с години наред живяхме всекидневно гледайки смъртта право в очите и утре се готвим да посрещнем един още по-страшен, разрушителен и смъртоносен период.

Вятърът на Апокалипсиса вее над света. И в това веене с още по-небивала яснота се възправя коренната разлика между това, което е по същество вечно, и това, което не е вечно по същество. Следователно, никога човечеството не е стояло така непосредствено пред вечните, т. е. религиозните цели, както сега.

А междувременно именно сега, също както никога досега, човечеството се опитва да забрави тези ценности и да потъне изцяло в материалния живот, който толкова ярко, така поучително илюстративно се разрушава пред очите ни.

Психологически този феномен не е трудно да бъде разбран. Наплашеният от тази катастрофичност на епохата човек, телесно дребното, животнообразно същество не иска да мисли за нищо, иска да забрави на минутата за всичко ужасяващо и потресаващо, на което е станало свидетел, и да отдъхне в чинния и примитивен материален живот.

Ние обаче сме човеци, ние не сме само животнообразни, но и богообразни. Това, което може и трябва да удовлетворява мухата през есента, което може да удовлетвори безсловесното същество, което не гледа на света с осмислен взор, не може да удовлетвори нас. Ние сме длъжни и не можем да не се заемаме с въпросите заради какво живеем, с каква цел творим и за колко време го създаваме. Не можем повече да живеем само за да създаваме градове, пищни здания, красиви статуи. С очите си ние видяхме всички тях да стават на прах за един миг и, следователно, ако в тях, в тези здания и статуи се заключава в каквато и да било степен автентичният смисъл на човешкия живот, това, което ние сме видели, е превръщането на този смисъл в безсмислица. А смисълът на живота на човека не може да се превръща в безсмислица.

Следователно ние сме длъжни, въпреки страшното о-плът-яване на съвременния живот, да се обърнем към това, което говори за вечните цели, за вечния смисъл, т. е. – да се обърнем към религията.

И в религията да търсим не просто красивите обичаи, не традициите, изградени върху този толкова очевидно измамлив живот, а мъдрите отговори на вечните въпроси, автентичната истина, автентичната правда.

Ето защо, извън зависимостта от изглеждащите ни случайни обстоятелства около нашето раждане и възпитание, ние не можем, в търсене на верния отговор на въпросите за вечността, да не спрем нашето внимание на религията, именуваща се не другояче, а именно православна, т. е. преди всичко претендираща да въплъщава в себе си правдата.

От историята на тази религия ние знаем, че това нейно название не е случайно, че в историята си тя е имала възможност да избира много блестящи и ярки наименования, които са избирали отделящите се от нея части. Фактът, че тази религия е избрала за себе си названието православна, показва кое от своите качества, кое свое свойство тя е признала за най-главно.

Ние с вас имаме щастието да сме православни. Трябва обаче добре да разбираме, защо сме именно православни, а не римокатолици, нито протестанти, мохамедани или будисти.

В отминалото спокойно, стабилно време този въпрос за нас, вероятно, дори не би и възникнал. Бихме били православни, защото сме щели да сме руснаци, защото такива сме се родили и от всички страни сме били обкръжени от море от православен народ.

Сега не е така – сега сме заобиколени от човешко море от неправославни. Можем и сме длъжни да избираме между православието и различните видове не-православия. Днес е трудно да бъдеш православен. За това се налага да се бориш, да го отстояваш, и мнозина са се огънали под това бреме, изоставяйки тежкия товар на своето православие.

Можем ли ние да последваме техния пример и, виждайки нищетата, бедността и трудността на православието, от една страна, и богатството и силата на другите видове религии, да се откажем от нашата религия и да я сменим с друга, която в този конкретен момент е по-подходяща?

Разбира се, че не. В това е и разликата между вечните ценности и невечните – че вечните ценности са абсолютни и не подлежат на промените, на които подлежи всичко временно, изменчиво. Истината или винаги остава истина, или нея никога не я е имало.

Нямаме правото в каквато и да било степен да се отказваме от православието още и поради това, че него много малко го познаваме. А между това именно в православието, в пълнота с нищо недостижима, се съдържат отговорите на всички въпроси, възникващи в човешкия дух, включително и най-парливите съвременни въпроси. Под водителството на Божия Дух, най-добрите умове на човечеството са мислили над тези въпроси вече две хилядолетия и, в труд и подвиг, са натрупали толкова богата съкровищница от духовна мъдрост, че и най-разточителните поколения на техните потомци не могат да изчерпят нейната дълбочина.

Една особеност на православието ми се иска да подчертая пред вас днес, като най-решаваща за темата на нашата днешна беседа. Тази особеност се заключава в това, че в еднаква степен православието принадлежи на всички свои чеда. В нашата Църква няма разделение на част учещи и част учещи се. Ние всички сме и учещи, и учещи се. Всички сме отговорни за вярата си. Ако аз отговарям невярно на основните въпроси на нашата вяра, аз сам съм отговорен за това и не мога да прехвърля тази отговорност на когото и да било другиго. Ако моят духовник или моят епископ ме учи невярно, аз нямам право да кажа, че това не е моя работа. Сам съм длъжен да знам моята вяра и да го коригирам, ако той не е прав, и да знам как точно съм длъжен да го поправя.

Ето защо са толкова болезнени всички разногласия в нашата Църква, но ето защо и всички, които живеят чрез нейния живот, я чувстват като своя собствена; не като чужда, а като органично своя и родна. Затова и сърбинът я нарича Сръбска църква, наша вяра, и руснакът я нарича руска, своя вяра, а дори и тунгусите от Манджурия или алеутите на Аляска, приели тази вяра преди едва две поколения, вече я усещат като своя, родна, като лично принадлежащо им съкровище.

От това основно качество на Православната църква за мен е по-удобно от всичко друго да премина към този въпрос, който беше поставен в темата на нашата беседа: само на духовните ръководители ли е дело религиозното възпитание във вашата организация (пък и във всички останали организации, претендиращи да бъдат религиозни), или то е дело общо на всички ръководители, на всички инструктори на младежта?

За това, че вие искате да бъдете религиозна организация, и то тъкмо православна, най-ярко от всичко говори вашият девиз: „За Русия, за вярата“.

Иска ми се да подчертая, че и двата компонента в тези думи имат на първо място религиозно значение. „За Русия“ е също преди всичко религиозен, и едва след това вече и национален, и политически лозунг.

На предишния конгрес ние с вас вече беседвахме за това, че нашата държава се е формирала като религиозно явление. Хората са жертвали времето си, личния си живот, самия си живот, поставяйки се в служба на държавата „от детството и до края на силите си“, т. е. до старост, и всичко са отдавали докрай на държавата тъкмо затова, защото това е била Светата Рус, т. е. православната, служителката на Божията правда. Религиозният елемент в понятието „Рус“ – Света Рус и въобще „руски“ – трябва да бъде осъзнат от нас с особена сила в нашето време, при тези условия, в които ние живеем. Ако това понятие беше само национално, може би, ние не бихме имали правото във Франция, Аржентина или Китай да възпитаваме нови руски поколения. Защо би им било на тях да израстват като руски на чужда земя, където тази тяхна особена национална принадлежност само ще им пречи?

И още едно съображение. Защо да се държим за руското, когато пред очите ни с такава бързина светът се превръща в едно вътрешно цяло, с основни интереси и въпроси, които са съвършено еднакви в Буенос Айрес и в Москва, в Париж и в Томск, на Хаваите и на Новата Земя? Навсякъде върви една и съща борба. Навсякъде еднакво се решава не просто съдбата на една или друга местност, а на цялото земно кълбо. До руското ли ни е тук? Или, по-вярно, при тези условия руското отстъпва някъде надалеч – на трети и на четвърти план.

Ако обаче си спомним за религиозното значение на нашата народност, на нашата държавност, за това, че в течение на столетия сме били основни пазители, защитници и призвани разпространители на православието, тогава ще разберем, че нашето, руското е ценност, от която ние не можем да се откажем, колкото и дълго да бихме се намирали зад граница, с каквито и неудобства да би било свързано това.

Религиозното значение на втората част от вашия девиз – „за вярата“ – не изисква тълкуване.

Приели обаче този девиз за знаме на своята работа, вие сте поели върху себе си и голяма, важна отговорност. Как е възможно да се изпълни подобна задача така, че тя да не остане просто един гръмък лозунг?

Може би, тя може да се изпълни, предоставяйки на епископите и на свещениците възможността да водят религиозната работа във вашите редици, при вашето съчувствие към това?

Не, това е малко. Ние току-що казахме, че основната особеност на православието е това, че то е дело на всички православни, че то принадлежи на всички нас и ако искаме да бъдем православни, ние всички сме длъжни да работим за него. С още по-голяма сила казаното е вярно по отношение на такова велико и отговорно дело като възпитанието на децата.

Та нали тъкмо възпитанието на децата, тъкмо работата над детските души се явява такава работа, която има не временно, а вечно значение, която не изчезва, не пропада – при никакви условия. Тази работа е радост, но и велика отговорност. Ако аз построя дом и след сто години той бъде разрушен, няма ли да е все едно, след разрушаването му, как той е бил построен – добре или зле, уродливо или красиво? А човешката душа е явление вечно и затова и работата с нея е най-високо отговорна.

Само със съвместни сили ние можем да достигнем до истински, а не призрачни резултати в тази работа. Ако витязите и ръководителите ще се отнасят към религиозната работа като към дело на свещениците и на другите духовни ръководители, странично за тях самите (вие ни говорете, а ние ще ви слушаме), то от тази работа няма да излезе нищо. По думите на св. отци, дори и всички ангели и светци да се стараят да помогнат на нечия душа, но тя сама не положи усилия в това направление, то безплоден ще бъде трудът на ангелите и на светците.

Разбира се, обаче и ние – пастирите, – колкото и да сме обременявани от нашите непосредствени задължения, нямаме никакво право да ви оставим без ръководство и без помощ в делото на религиозното възпитание на децата. Над тази най-отговорна задача ние сме длъжни да работим заедно.

И тази съвместна работа крие в себе си неизчерпаеми възможности за развитие и за радостно осъществяване. Съкровищницата на православието е неизчерпаема. Православието дава не само знания за духовния вечен свят, не само духовен опит, но и богати методи, чрез които ние да успеем сами да извършваме изумителни завладяващи открития в най-главната, най-великата от всички области – духовната.

Духовният живот не е скучно и тягостно задължение, а радостно, откриващо най-широки хоризонти съществуване, заради което най-умните, най-изтънчените, най-ценните хора във всички столетия са принасяли в жертва всичко и не са съжалявали за това.

В тази работа ние заедно ще откриваме отговорите на всеки един от вълнуващите ни въпроси – понякога с непосредствено позоваване на един или на друг от св. отци, друг път с намек или косвено позоваване на някоя от свещените книги, понякога от вътрешна интуиция. Когато търсенията на духа са искрени, пътищата, по които Господ отговаря на тези търсения, са много.

В духовния живот и особено в работата ни с децата повече от всичко трябва да се боим от едно единствено нещо и това е всевъзможната неискреност и фалш. Децата – и особено руските деца – чувстват фалша безпогрешно. Православната църква, която цени повече от всичко истината, не безцелно ни е възпитавала в течение на почти хилядолетие. Възпитани от нея, ние не можем да смесваме правдата с лъжата. Ако не вярваш или ако вярваш малко, не играй лицемерно онова, което в тебе го няма. По-добре си признай, и – ако поискаш да получиш съкровището на вярата – ще го придобиеш чрез искрено и добросъвестно търсене.

И така, скъпи мои приятели, завършвайки тази моя беседа, повече от всичко бих искал да ви уверя в това, че всички сили на моя ум и на моето сърце принадлежат на вас, на нашата обща с вас задача – религиозното православно възпитание на децата. На тази задача ще бъда радостен да служа по всяко време, с цялата си душа, ще бъда радостен и на вас да помогна в нея.

Не мислете, че ми принадлежи някакъв особен ключ към съкровищницата на православието. Този ключ принадлежи поравно на всички нас – нейните чеда. Тези съкровища лежат пред нас. В православието няма тайни. В него го има благодатният, достъпен за всички негови чеда, но извършващ се в скришните стаи на душата и само поради това и тайнствен, благодатен живот. Този живот крие в себе си безкрайна радост, която не зависи от каквито и да било външни фактори и затова е непобедима дори и за огнените урагани на сегашното време.

Към този живот трябва да се приобщаваме сами, към него трябва да приобщаваме и другите. Само приобщени към този живот, придобивайки духовен опит, пък бил той и най-малкият, но свой собствен, можем да се надяваме, че ще противостоим на бурите на неверието и на съблазънта, бушуваща в днешния наш свят. Тази задача е едновременно и трудна, и лека. Тя изисква само мъжествена решимост за изпълнението си, искреност и отсъствие на лицемерие при нейното изпълняване, и смирение, благодарение на което нищо от нея да не приписваме на самите себе си.

Превод: Борис Маринов

* Нафанаил (Львов), архиеп. „Об ответственности за Православие“ – В: Азбука.ру; съкратено изложение на доклад на еп. Натанаил от 1948 г., включен и в книгата Ключ к сокровищнице, издадена посмъртно, през 2006 г. от Сретенския манастир, в поредицата „Духовното наследство на руското зарубежие“ (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4faf 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме