Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Богооставеността според стареца Софроний

Вторник, 02 Юли 2019 Написана от Йером. Николай (Сахаров)

elder sophrony saharovТемата, която избрах да представя на тази конференция, според мен е много актуална за нашето поколение. Живеем в епоха, която се отличава с богооставеност. Много често хората отиват в манастир, за да намерят Бога, молитвата, вътрешния мир и целостта на душите си. И по един парадоксален начин няколко години по-късно, след като са намерили утеха от Божиите дарования, внезапно виждат себе си голи от тези благословения, без вдъхновение. Тяхното обезнадеждяване от Бога, вярата, монашеството и християнството като цяло лека-полека нараства и те изоставят пътя, който са избрали. Към тези хора се обръща старецът Софроний. И, както показва животът, за някои хора този въпрос е най-драматичният в живота им.

Спомням си как веднъж старецът Софроний прие покана да напише книга за някакъв английски издател, за да предложи на читателите четиво за Великия пост. Така се появи на бял свят книгата Неговият живот е мой, посветена именно на този въпрос. За изненада на мнозина тази книга се изчерпа веднага. Повечето, които я купуваха, бяха свещеници. Тя имаше толкова голям успех, защото отговаряше именно на този въпрос: „Защо Бог изоставя хората?“. А старецът Софроний се страхуваше да говори открито по тази тема. Вярваше, че, по думите на св. ап. Павел, това е „твърда храна“, която може да не е подходяща за онези, които се хранят все още с „духовно мляко“. При все това реши да пише по този проблем, след като той е толкова критично важен за нашето поколение.

Абстрактното богословие

Много често „абстрактното“ богословие и богословите, които пишат за духовния и монашеския живот не от своя личен опит, а само по прочетеното от книгите, не знаят как да отговорят на този въпрос. Казват нещо много просто, от рода на „покайте се и Бог ще се върне“, и това по принцип е вярно. Какво става обаче, ако Бог не се върне, когато човек се покае и се смири? Защо понякога трябва да усетим в живота си това, което св. Исаак Сириец изразява като „тъмнина върху тъмнината“. Когато губиш надеждата и светлината на спасението.

Реалността обаче в монашеско-християнския живот е различна. Една руска поговорка казва: „Ако искаш да накараш Бог да се смее, разкажи Му плановете си за бъдещето“. Нещо подобно може да се каже и за абстрактното, теоретичното богословие: „Ако искаш да накараш Бог да се смее, обясни Му богословието си, което да определи как Той да се отнася с нас“.

Защо разбирането на стареца Софроний по този проблем има такова голямо, бих казал световно значение? Защото старецът изгражда богословието си върху живия опит от Бога. Прекарал десетилетия на Света гора като духовен отец, той е имал възможността да види какво се случва в живота на тамошните монаси. В съчиненията си той никога не говори абстрактно, защото пише за Бога, какъвто Той Е. Той беше много искрен и понякога смел, пишейки за истината на монашеския живот. Много е утешително да чуеш дори от такъв човек като него, че „Бог не винаги е лесен за човека“.

Христос като наша заповед и път

Защо Бог изоставя хората? За стареца Софроний всички отговори за живота, човека и Бога се дават от Самия Христос. „Той – пише старецът Софроний – е мярката за всички неща“. Старецът иска да ни разкрие начина, по който следваме Христос, и затова привежда цитати от Евангелието като „пример ви дадох“.

От тази гледна точка Новият Завет е наистина уникална религиозна книга. Един академичен учен старозаветник, Джон Бартън, казва някъде: „За разлика от Стария Завет, в Новия ние не се занимаваме с текст, а с личност“. Словото на Бога „стана плът“, т. е. личност. Това е живото Слово на Бога, нашата жива Торà. Той Самият е „нашата заповед“, Христос е самата заповед. Щом поемем по пътя на Христос, какво виждаме в Него? В началото на Неговото служение виждаме славното Богоявление със слизането на Духа, чудесното Му служение сред хората, успеха на Неговото учение в Израил, множеството народ, който Го следва навсякъде. А след това какво се случва? Колкото повече Христос се приближава до Йерусалим, толкова по-малко са учениците, които Го следват, Той остава сам, изоставен от учениците Си, от всички хора, а накрая, на Кръста, е изоставен дори от Самия Бог. И Господ извиква: „Боже Мой, Боже Мой, защо си ме изоставил?“, и слиза в мрака на ада. Едва след това слизане става възможно славното Му Възкресение и Възнесение на небето.

Следователно този е пътят на Христос, по който всеки истински християнин трябва да върви. Следваме го и го живеем така, както го преживя и Той. Поради тази причина старецът Софроний говори за три подобни етапа в духовния ни живот, по подобие на живота на Христос.

Първият период

Действително първата среща с Бога прилича на чудесно посещение на благодатта. Този период е богат на сърдечни чувства и е изпълнен с много силни преживявания, които привличат целия ум към участие в тях. Прошенията в молитвата, били те малки или големи, по чудесен начин получават отговор още преди да са изречени.

По времето, когато старецът Софроний е бил в пустинята, той е имал такова изобилие на благодатта, че е виждал Бога дори в най-малките събития, случващи се около него. Изгарян от любовта на Бога, старецът Му казал: „Знам, че си с мен. Показваш ми го всеки миг. Дай ми обаче и възможност да Те търся и да Ти покажа вярата си“.

След това обаче идва богооставеността, вторият период, когато благодатта се отдръпва: Тогава всичко се променя, сякаш небето се затваря и то става глухо за всяка молба… всичко в живота става трудно. Поведението на хората към нас се влошава. Природата, хората, всичко се обръща срещу нас – нападения от демонични сили… А върхът на всичко е непоносимата тъга от Божието изоставяне… Човекът е ранен на всички равнища на своето съществуване.

Изоставен от Бога, той няма къде да отиде, защото нищо не е вече в състояние да го утеши в този свят. Старецът Софроний отбелязва, че в този период човек „преживява смъртта на своя дух“. Този период може да продължи години, десетилетия, дори цял живот! Някога старецът Софроний каза в една своя беседа: „Да, Бог чува нашите молитви, но се бави да ги изпълни“. Защо? Поради каква причина?

Според Божия план за творението, човекът е създаден последен, сътворен е свободен. Старецът Софроний пише: „Без свобода няма личност и без личност няма свобода“. Когато благодатта е с нас, естествено е да постъпваме според благодатта. Любовта към Бога и към ближния изпълва сърцето ни и не оставя място за лоши мисли и дела – те просто не остават в ума ни. Така ние сме пленници на благодатта. Това обаче не е истинска свобода. Само когато благодатта се оттегли, само тогава става ясно това, което ние в действителност сме. Тогава ни се дава свободата да избираме, да действаме според това, което ни е научила благодатта, или според лошите помисли, които ни внушават демоните. Тогава нашата ипостас се ражда истински. В тази абсолютна свобода човекът се развива като личност

Целта на отнемането на благодатта е да се даде на човека възможност да прояви своята свобода и верността си към Бога. Без това изпитване на нашата свобода ние не можем да осъзнаем себе си като наистина свободни ипостаси. В състоянието на богооставеност Бог внимава още повече за нас, макар да изглежда, че крие присъствието Си. Това са онези моменти, когато чувстваме благодарност за думите на Христос, които получихме от св. Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“.

О. Рафаил от нашия манастир обичаше да се шегува така: „Our God is professional. He knows to pretend that He does not exist“, т. е. „нашият Бог е професионалист – Той знае как да се преструва, че не съществува“.

Св. Климент Александрийски нарича Христос „педагог“. През този труден период ние биваме „обучавани“ и се учим да останем верни на Бога. В тази вярност се крие истинското ни спасение. Колкото повече Бог изоставя човека, толкова повече човек се учи да се доверява на Бога. Каквото и да се случва, човек винаги знае и вярва, че Бог е с него при всяко обстоятелство, дори ако бъде предаден на смърт. Така човекът стига до непоколебимата вяра и стабилност, която е спасението. Стига до състоянието на вярност към Бога: пристига и остава в „Непоколебимото царство“, пише старецът Софроний.

Когато любовта е по-силна от смъртта, тогава тя е съвършена. След това изпитание, което никой от нас не може да избегне, любовта, която надминава смъртта на човешко равнище, побеждава и вечната смърт и прави човека наследник на непоколебимото Божие царство. Старецът Софроний свързва това състояние с третия период в духовния живот. Този пристан в Бога е истинското възкресение на душата. Благодатта идва и обитава в човека завинаги, а човекът наследява божествения живот като свой. Той вече е преминал от смърт към живот.

Тълкувание на притчата от Лука 16:12

В Евангелие според Лука има един интересен текст, който академичният свят се затруднява да изтълкува. Без учението на стареца Софроний е трудно той да бъде разбран. Кое е това „неправедно богатство“ (άδικος Μαμωνάς), за което се говори в 16-а глава от Евангелие според Лука?

„Верният в малкото ще бъде верен и в голямото, а който е неправеден в най-малкото, и в голямото ще неправеден. И тъй, ако в неправедното богатство не бяхте верни, кой ще ви повери истинското?“. Тази притча може да се бъде изтълкувана само в светлината на учението на стареца Софроний за богооставеността.

Първият период на духовния живот е, когато Бог излива благодатта Си над човека и го привлича с любов към Себе си. Старецът нарича този период „неправедно богатство“. Тогава „на човека се дава истинския опит на Божията вечност“, но благодатта все още не е станала присъща на човека. Този период продължава дотогава, докато любовта на човека достигне такава мяра, че „вече нищо на този свят да не може да отдели душата ни от Божията любов“, докато постигнатото „единство на любовта стане в човека абсолютно“. Неправедното богатство, следователно, е първата благодат, която се дава на аскета-християнин като чист дар от Бога. „Всичко е лесно, когато в душата обитава Светият Дух“, пише св. Силуан, описвайки това състояние. Човекът обаче трябва да усвои този дар. Той трябва да стане „негов“. Св. Силуан обичаше да казва: „Трябва да пазим точно всичко, на което ни е научила благодатта“. Когато благодатта се оттегли, аскетът трябва да живее така, както е живял и когато благодатта е била с него. Тогава нещата стават трудни. Тогава започва вторият период в духовния живот. Едва когато човек докаже, че е достоен за този дар, Бог му дава благодатта вече като „негова“, като „вечно достояние“, както пише старецът Софроний. Тогава вече навлизаме в третия период.

Св. Йоан Кръстител

Има още един евангелски образ, който ни говори за богооставеността в нейната крайна форма. Много хора се питат защо старецът Софроний реши да посвети своя манастир на св. Йоан Предтеча. От една страна, св. Йоан се смята за образец на монашеския живот, но има и още една причина. Св. Йоан е изключителен пример за духовния път, за пътя на Бога и за богооставеността. Нека видим неговото духовно развитие. Не е чудно, че той е наречен от Църквата Предтеча на Христос. Дошъл е, не само за да подготви пътя Му, но и да премине пророчески по този път, свидетелствайки със самия си живот, че Христос е Единият истински Месия. Св. Йоан се е уподобил на Христос. Предтечата е прокарал пътеката на богооставеността и на кеносиса към пътя на Самия Бог и на всички онези, които ще Го последват. Със своя пример и с подобието на пътя му с този на Христос св. Йоан е потвърдил, че Христос е Бог и че Неговият път е пътят на Бога.

В началото, до идването на Христос, св. Йоан Предтеча проповядва, че Силният идва да посети Своя народ. Проповядва световен срив и преображение: „Планините ще бъдат изравнени, пропастите ще се запълнят и огънят на откровението ще погълне цялата земя“. Всички са очаквали (включително и Йоан) идването на Всесилния, в Чието присъствие цялата Вселена ще се разклати. Затова и целият народ на Израил със страх е идвал при Йоан, на р. Йордан, за да изповядва греховете си и да избегне огнения съд.

И след тези страшни думи идва кой? Идва „Иисус от Назарет в Галилея“. Този, Когото човечеството е очаквало още от Адам, идва в смирен образ, в „образа на раб“ (според св. ап. Павел). Само по себе си това явяване на Христос – Богоявление, е било вече „богооставеност“. Христос не е приличал изобщо на Всесилния Бог, а е бил като един обикновен човек.

Какво се е случило след това със св. Йоан Предтеча? Неговият живот се е потопил в бездната на богооставеността: бил е хвърлен в затвора, изоставен от хората, а накрая и от Бога. Нищо от това, което е проповядвал, не се е случило. Никакъв апокалиптичен огън, никакъв съд. Христос преминава от Юдея и Галилея, проповядвайки и вършейки няколко чудеса. Нима това е било страшното световно Божие царство, което св. Йоан Кръстител е проповядвал? В състояние на собствена криза във вярата, Предтечата изпраща от затвора двама свои ученици, за да попитат: „Ти ли си този, който идва, или да чакаме другиго?“. Тези думи на св. Йоан могат да се сравнят с думите на Иисус в момента на Неговата богооставеност на Кръста: „Защо ме изостави?“. Въпреки това, както Христос запазва Своята вяра в Отца, така и св. Йоан запазва вярата си в Бога и в Христос, Неговия Син. Затова Христос казва за св. Йоан: „не се е раждал между жените по-голям от Йоан Кръстител“. Както пише старецът Софроний, „пълнотата на кеносиса се предшества от пълнота на съвършенството“.

Тълкувание на Мат. 11:11

Учението на стареца Софроний ни помага в тълкуването на трудноразбираемите думи на Христос за св. Йоан Кръстител: „Между родените от жени няма по-голям от Йоан Кръстител; но и по-малкият в Небесното царство е по-голям от него“. Много често богословите казват, че св. Йоан е „пред-християнският“ пророк и благословенията, които може да получи и най-последният християнин в Христос (в Новия Завет) са много повече от благословенията, които биха могли да получат и най-праведните хора в Стария Завет. Въпреки това, такова тълкуване не е достатъчно задоволително. В нашите храмове и в богослужебните последования на Църквата св. Йоан се изобразява или се споменава редом с Христос. Тайнството на горните думи се тълкува със смирението на св. Йоан. От момента, когато св. Йоан вижда Христос, той се вдъхновява от Неговото смирение и казва: „а аз трябва да се смалявам“, за да стана достоен за един такъв Бог. Чрез кеносиса на вярата и на богооставеността св. Йоан е смирил толкова много себе си, че е станал най-малкият (колкото повече се смиряваш, толкова повече се издигаш) и никой от хората не може да достигне дълбочината на смирението и самоумалението на св. Йоан в неговия кеносис. Така, колкото и да се смиряват хората, дори и най-малкият в Небесното царство ще бъде „по-голям“, „по-важен“ от непостижимото смирение-умаление на св. Йоан. Поради тази причина той е толкова близо до Христос, до Бога, Който е абсолютното Смирение. Св. Силуан обичаше да говори за христоподобното смирение, а св. Йоан е бил най-съвършеният „между родените от жени“, който е могъл да запази това състояние през целия си живот и затова е станал най-голям в Небесното царство. Интересно е, че Христос казва за св. Йоан Предтеча, че той е най-големият, когато св. Йоан е бил в най-голямата дълбочина на своя кеносис и на своята богооставеност.

С тази именно богооставеност и кеносис на вярата си св. Йоан е станал наистина Предтечата на Христос.

Превод: Златина Иванова

Νικολάου (Σαχάρωφ), ιερομ. „Η θεοεγκατάλειψη κατά τον Γέροντος Σωφρονίου“ – Στο: Σύγχρονες Οσιακές Μορφές, „Έκδοσης Ιεράς Μητροπόλεως Βεροίας, Ναούσης και Καμπανίας“ 2017, σ. 92-102 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u446y 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме