Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църковно-политическото положение в Сърбия до Косовската битка от 1389 г.

Вторник, 25 Юни 2019 Написана от Прот. Радомир Попович

Knez Lazar i kneginja MilicaДвете десетилетия до Косовската битка в сръбската история са много богати на събития и значими личности. Макар да съществуват задоволителен брой съвременни извори, все още има събития и явления от този много важен период от нашата история, които не са добре познати.

Безспорно, едно от най-важните събития, които предхождат битката при Косово е смяната на владетелската династия в Сърбия. След около двувековно управление престава да съществува династията на Неманичите, въпреки че малко преди това тя достига върха на своя успех в личността на цар Стефан Душан и на непосредствените му предшественици. Още преди това неочакваната смърт на цар Душан през 1355 г. отваря и ускорява бурните събития, които през това десетилетие са факт в историята на всички балкански народи. Последният владетел Неманич, цар Стефан Урош (1355-1371), умира в края на 1371 г., а легитимен владетел в родните сръбски земи след гибелта на крал Вукашин[1] в битката при Марица[2] (26.9.1371 г.) е неговият син Марко Марнавчевич (в народните песни Марко Кралевич), тогава османски васал. А известно е, че големият род Марнавчевичи не успява да спечели доверието нито на народа, нито на сръбската държава, дори народното предание осъжда Марнавчевичи, крал Вукашин и брат му – деспот Углеша, като узурпатори на владетелския трон, независимо от това, че те загиват, бранейки наследството на Неманичите от неверниците-османци. Това сведение не е маловажно, ако се има предвид, че и сам княз Лазар загива в стълкновение с неверниците: той е светец и е признат за легитимен наследник на светородната династия, макар и да не произлиза пряко от Неманичката лоза.

Процесът на разлагане на сръбската държава във втората половина на 14 в. преминава през няколко етапа и е свързан хронологично със смяната на няколко много могъщи областни господари, тъй като след Душановата смърт никой не успява да задържи изцяло държавното творение на Душан. От състава на сръбската държава най-напред много бързо се отделят онези южни и югоизточни области, които последни са влезли в състава на сръбската държава.[3] Те гравитират непосредствено към Византия (Епир, Тесалия, Южна Албания). Във втория пояс са сръбските области, които бързо стават османски васали и не са тясно свързани с родната сръбска земя. Там са владеели Марнавчевичи и Балшичи – в Зета. В Македония господари са синовете на Вукашин Марко и Андриаш. След това братята Драгаш, Йоан и Константин, чиито области на изток достигат до Хрисопол и са изложени непосредствено пред османците (Хрисопол е днешният град Кавала в североизточна Гърция).

В старите сръбски земи на първо време като мощен областен господар се издига Воислав Войнович, владеещ голямото пространство от планината Рудник до р. Дрина и от Косово до Адриатическо море. Носел е владетелска титла княз.[4] Междувременно, през 1363 г. той ненадейно умира.[5] След неговата смърт на сцената стъпват Марнавчевичи: крал Вукашин (управлявал от 1365 г.), който първоначално е съвладетел на цар Урош, а след смъртта на Урош – легитимен наследник, тъй като последният няма потомци от мъжки пол, и брат му деспот Йоан Углеша.[6]

В 1368 г. младият жупан Никола Алтоманович, син на покойния Воислав, вече владее по-голямата част от бившите му земи. Неговият бърз политически успех в исторически план се обяснява с отстъпките, които той прави на Римокатолическата църква, както и с помощта, която получава от север, от съседите си маджари.[7]

Краят на годината, в която се е състояла битката при Марица, е и краят на Неманичката династия. Съвременниците схващат това като голямо и страшно събитие. Не само сред народа, но и в църквата се поставя сериозният въпрос за наследяването на престола. Именно в тези години, в самото начало на осмото десетилетие на 14 в., се появява Лазар Хребелянович. Той не е потомък на Неманичите, но неговата жена, както се казва в родословието, „е от племето на споменатите царе“[8] и се изтъква, че Милица произхожда от сина на Неман – Вукан.[9] След трагичното поражение на Марнавчевичи най-мощен владетел в сръбските земи е Никола Алтоманович, но той бързо достига безславен край.[10] През 1374 г. той претърпява поражение от Лазар Хребелянович и босненския бан Твъртко Котроманич, които, като победители, си поделят областите му. Вследствие на тази победа Твъртко внезапно така укрепва политически и военно, че придобива за Босна дела от Алтемановите земи в горна Подрина. След това от Балшич взема Драчевица, областта Конавле и Требине, а малко по-рано Стефан ІІ Котроманич придобива областта Хума. Следователно, голямата част от Неманичките области сега владее Твъртко, което го подтиква, през 1377 г. в манастира „Милешево“ на гроба на св. Сава, да се коронова с двоен венец за крал на Сърбия, Босна, Приморие и западните страни.[11] От този момент нататък, не само на практика, но и на теория босненският бан се старае да оправдае наследяването на сръбската владетелска корона. Родословието от тези години започва особено да изтъква значението на брака между дъщерята на крал Драгутин, Елисавета, и Стефан І Котроманич. Твъртко е внук на Елисавета, а освен това „доказано“ е кръвното родство между династията Котроманичи в Босна и Неманичи в Сърбия.[12] От друга страна, поводът за вземане на двойния венец и титула крал на Сърбия е, както и сам Твъртко казва следният: „Виждам земята на моите прародители изоставена след тях и нямаща свой пастир“.[13]

Както е известно, по нататъшният ход на събитията през втората половина на 14 в. показва, че Твъртко Котроманич не остава легитимен наследник на династията на Неманичите в сръбските земи, тъй като, както много други претенденти, няма поддръжката на Сръбската църква,[14] „единствена свързваща мощта на по-рано единената сръбска държава“.[15] Съдбовна и решителна роля за това Лазар Хребелянович да стане наследник на династията изиграва фактът, че като такъв той е възприет от Сръбската църква, макар че владее само едва четвърт от сръбските земи. Това показва, че политическата сила и мощ не всеки път са достатъчни, тъй като има и политически, и военно по-силни владетели от Лазар, но те не наследяват Неманичите, макар много да искат това, и да се позовават на тяхното наследство и легитимност. А Лазар е познат на Църквата още от самото начало. За него знае Света гора, монасите, които бягат от югоизток, бягайки от османското нашествие, и намират убежище в неговите области. Примирието между Сръбската църква и Константинополската, по думите на Данаиловия продължител, е повече негово дело, отколкото на самия патр. Сава ІV.[16] Като владетел Лазар има само титул княз и самодържец, но затова пък притежава морален авторитет във всички сръбски земи.[17] Освен това чрез роднински връзки той успява да подържа единството с останалите областни господари. Сестра му Драгана, например, е омъжена за османския воевода Мусà, Вук Бранкович е оженен за Лазаровата дъщеря Мара, Александра е омъжена за сина на българския цар Шишман,[18] Теодора за Никола Горянски, господар на Мачва, а Ела – за Джорджо С. Балшич.[19]

Държавата на самодържавния княз Лазар е на върха на своята мощ през 1379 г. и следващите десет години, до косовския сблъсък с османците. Тя обхваща територията по поречието между трите Морави – от извора на Южна Морава до Дунав и Сава на север, а на запад – до Дрина. От по-големите градове му принадлежат Крушевац, като престолен град, Ниш, Ужице, Ново Бърдо и Рудник. През 1379 г. Лазар побеждава господаря на Браничево, Радич Бранкович, а след смъртта на Джорджо Балшич († 1379 г.) придобива Призрен, Хвосно и Будим.[20] За разлика от своите предшественици,[21] които се устремяват на юг, Лазар разширява държавата на север.

В последното десетилетие до Косовската битка османците значително увеличават набезите в централните сръбски земи, които сега владее княз Лазар. След битката при Марица във васално положение спрямо тях е и Византия. През 1369 г. имп. Йоан V Палелог е в Рим, а през 1370 г. – в Млецима, където търси помощ за борба срещу тях. И този път се посочва, че неговото пребиваване на Запад, според думите на съвременника Димитри Кидонис, е „напразна умора“. Османците сякаш безпрепятствено завладяват християнското население на Балканите и внасят страх сред него, което – важно е да се подчертае това – политически е съвсем разединено: по това време има около двадесет и четири самостоятелни държавици. На самата Света гора „всички монаси се изпълниха със страх и смут, а особено отшелниците. Затова големите испостници тогава избягаха от Света гора“,[22] бягайки на север и на запад.

Организираните турски нападения срещу земята на княз Лазар не престават. През 1381 г. по-големите братовчеди на Лазар – Витомир и Цреп Вукославичи – разбиват османски отряд до Дубравница, близо до Парачин.[23] Самият султан Мурад се появява с войска в 1386 г. при Плочник, когато вероятно временно е завладян Ниш.[24] Познатата османска тактика за предизвикване отначало на смут, страх, разстройство в селищната система и стопанството, до голяма степен обхваща и северните сръбски земи. При един свой набег от 1388 г. османците достигат до Херцеговина, до Билеч – владение на крал Твъртко, но претърпяват поражение от войводата на Твъртко Влатко Вукович. Всички приведени събития са сериозно предупреждение и намек за остатъка от сръбските земи, че скоро ги очаква решителен сблъсък с османците. На Балканите те вече владеят Серес (1383 г.), София (1386 г.) и Солун (1387 г.).[25] Църковното и духовното положение в Сърбия преди Косовската битка са приравнени до политическото и общото състояние, което владее в онова време. Обобщено може да се каже, че по отношение на текущото политическо състояние Сръбската църква е продължавала своя живот и е извършвала своята мисия, обединявайки силите във вече много разединените сръбски земи.

Именно Сърбия на княз Лазар е най-подходящият пример за добрите отношения, за симфонията между църквата и държавата. Те не могат една без друга, една на друга си помагат и, когато е необходимо, заедно действат в общия народен интерес. Последните трима сръбски патриарси до Косовската битка Сава ІV, Ефрем и Спиридон се сменят в относително кратък времеви период. Пред днешните наблюдатели стои и въпросът как църковните водачи са гледали на събитията и как те са се държали в тези немирни времена? Как са възприели и как са реагирали на смяната на династията, на честите сблъсъци между областните сръбски господари, както и на предстоящата опасност, еднакво заплашваща и църковния, и държавния организъм, които са тясно преплетени в държавната структура?

Сръбският патр. Сава ІV (1354-1375) има същата духовна изходна точка в Света гора, както и тогавашният Константинополски патр. Калист, а малко по-късно и патр. Филотей. Съвременник е на Солунския архиеп. Григорий Паламà, на Григорий Синаит и мн. др. учени исихасти и духовници от втората половина на 14 в.[26] В краткото житие на Сава, написано от неизвестния Данаилов продължител през 70-те години на 14 в., не се говори благоприятно за провъзгласяването от Душан на Сръбската църква за патриаршия и за неговата царска коронация.[27] Такова схващане за патриаршията и сръбското царство в Сърбия владее главно в духовните кръгове тъкмо в 70-те години. Ако житието на Сава пише някой от Данаиловите продължители, и то на Света гора, веднага става ясно неглижирането на целокупното дело на Душан. Същият автор, от друга страна, твърде благоприятно пише за княз Лазар. Успешно осъщественото помирение между църквите от 1375 г. несъмнено е дело на княз Лазар и е извършено през Света гора. Затова той е „боголюбив княз“, към когото се обръща старецът Исая. Князът пък пренебрегва патр. Сава ІV, чиято позицията по помирението с Константинопол не е най-благоприятна, тъй като по-нататък се казва: „… и дойде (Исая), и едва измоли от него да го освободи от всички задължения“. Печ, седалището на патриаршията, в 1374 г., когато започва акцията за помирението, не се намира в областта на Лазар, а в тази на Джорджо Балшич.[28] По този повод се състои събор, и то в края на 1374 г. – казва се, че светогорската делегация начело с Исая[29] след обръщението на княз Лазар и патр. Сава, отпътува „и целият събор ръководят старата царица кира Елисавета и всички истински владетели“.[30] В Константинопол ги приема патр. Филотей, комуто Исая е добре познат от Света гора, както и на предходника му, патр. Калист. Най-изявеният член на тази делегация след Исая, Теофан, Никандър и Силвестър, е Никодим „силен в книгите, още по-силен в знанието и говоренето, и в отговарянето, грък по род, който с голям труд и старание е изградил два велики и честнѝ манастира в Угровлашката земя и със съвети и помощ на преподобния наш отец Исая…“.[31]

Църковно-държавният събор в Печ продължава и след смъртта на патр. Сава ІV (29.4.1375 г.), което е повод за избирането на нов патриарх. Събора свикват княз Лазар и Джорджо Балшич,[32] тъй като той се провежда на територията, която принадлежи на Джорджо Балшич (Печ и Призрен). За патриарх е избран Ефрем. В много краткото му житие, което не е завършено, изрично се казва, че за него е получено благословение от Константинополския патриарх.[33] Преди това на събора е имало несъгласия и неразбирателство, тъй като много „искаха разбойнически и насила светия престол и сан апостолски да грабнат, и поради това стана не малка беда“.[34] Във второто житие на Ефрем обаче, написано от Печкия еп. Марко, ученик и дългогодишен сподвижник на Ефрем, се говори по малко по-друг начин за Ефрем и за обстоятелствата около неговия избор за патриарх. Според Марко Печки, Ефрем свиква събора, а за княз Лазар не споменава нищо във връзка с него, като само казва по-нататък: „свика събор“, „потърси мъж“, „извика го“, „постави го“, „връчи му свещените правила“.[35] Това писание на Марко дава повод да се заключи, че самият Лазар не е имал много влияние на събора в Печ през 1375 г. при избора на Ефрем и по-късно, когато Лазар става политически самостоятелен и мощен като владетел, Ефрем – като Константинополски кандидат – не му е бил по волята. Освен това, когато Ефрем идва за патриарх в Сърбия, на високо църковно положение са неколцина познати и много образовани светогорски исихасти. Така в България в 1375 г. за патриарх идва Евтимий, който е също учен – светогорски исихаст.[36] В Константинопол е Филотей (1354-1355; 1364-1376), бивш светогорски монах-исихаст, а в Сърбия – Ефрем. Като духовно движение на Изтока, исихазмът обхваща сръбската земя на княз Лазар особено след битката при Марица в 1371 г.[37]

Съвременните извори не дават много ясни сведения за отношението на патр. Сава ІV към въпроса за помирението с Константинопол. Макар в изворите да не се дава изрично известие, все пак може да се долови известен, макар и смътен лъч светлина. Сава гледа неохотно поне на начина, по който помирението е постигнато с вземането на решение в Света гора и самия Константинопол, а в Сърбия княз Лазар, според него, е въведен в заблуждение. Факт е, че след битката при Марица той рязко укрепва и като такъв все повече става важен фактор в държавната, а и в църковната политика – като законен, легитимен наследник на Неманичите. В грамотата, която издава, по-точно в озаглавяването ѝ, Лазар нарича себе си „господар на всички сърби“, „самодържавен на всички сърби“, което означава, че той е владетел на всички незаети от османци сръбски земи. Дори се нарича „самодържавен господар на сърбите и Подунавието, Стефан княз Лазар“, както това стои в самото начало на грамотата за хилендарската болница от 1379 г.[38] Подобно е и в грамотата за манастира „Пантелеймон“: „Стефан кнез Лазар на сърбите и Подунавието“.[39]

Владетелската титла на Лазар с необходимост изисква и самият статут на църквата в неговата държава да бъде променен. След като Лазар е княз „на всички сърби“, то му трябва и законен патриарх „на всички сърби“.[40] Лазар укрепва политически особено много когато през 1379 г., побеждавайки Радич Бранкович, придобива Подунавието и област Браничево. От този момент нататък той внася в своята владетелска титулатура, както видяхме, и това, че е владетел на Подунавието.[41]

А личността на патр. Ефрем е интересна за нас не просто защото той е чужденец – българин, макар по-голямата част от живота си да прекарва в Сърбия[42] и със съгласие на Вселенската патриаршия да е Сръбски патриарх, но и затова, че той е единственият църковен глава, „подал оставка“ от патриаршеския трон.[43] Ефрем е освободен от патриаршеската длъжност на събора от 1379 г., а по негов съвет същият събор избира Спиридон.[44] Обстоятелствата около това освобождаване не са съвсем ясни в родните ни извори. Колко трябва да вярваме на Ефремовия ученик и писател Марко Печки, когато казва: „Ефрем молеше своите духовни чеда, сръбския господар и свещения събор…“; а по-нататък „старост и немощ изтъкваше“, и още „христолюбивият княз Лазар и съборът… по негов съвет поставиха Спиридон на патриаршеския престол“.[45] Знае се, че патр. Спиридон надживява с два месеца Косовската битка. Той умира на 11.8.1389 г.[46]

С право се изтъква, че патриаршеският трон не е опразнен през 1379 г. без за това да има голяма причина[47] и че Ефрем не се отказва от престола „заради старост и немощ”, тъй като се знае, че той умира 21 години по-късно, на 15.1.1400 г.[48] Освен това, непосредствено след Косовската битка, когато в Сърбия владее смут и страх и след смъртта на Спиридон няма възможност за свикване на събор, Ефрем е на 77, а ок. 1390 г. се връща като патриарх и остава в това положение докато в 1391 или 1392 г. е избран патр. Данило ІІІ (до 1396 г.). За тези събития и бурно време Марко Печки говори така: „А Ефрем отива (1379 г.) в манастира на цар Стефан, „Свети Архангели“, където пребивава в безмълвие 9 години. За неговото спокойствие много са се старали господин княз Лазар и христолюбивият му зет Вук, които, идвайки при него от неговото учение се просвещавали“.[49] За обстоятелствата, при които Ефрем заема патриаршеския трон за втори път, този писател и съвременник говори доста резервирано и обобщено: „Но по допущение Божие, заради нашите грехове, безбройно множество – седем агарянски царства – подигнаха се срещу сръбската земя, където княз Лазар с кръв се увенча мъченически, а патриарх Спиридон достигна до края на живота си, та Великата църква остана вдовица. Поради постоянните турски нападения не е могло да се свика събор, та отидоха и помолиха този велик (Ефрем) да помогне на Църквата в тази неволя“.[50] И Ефрем се съгласява, тъй като „вижда безредието в Църквата“ и „така, докато с Божията помощ младият княз Стефан не свика отново събор и не постави кир Данаил за патриарх“. След това патр. Ефрем отново се оттегля, както казва неговият биограф, „а този побърза към обичайното си безмълвие с радост голяма за него и за онези, които престола приемат“.[51] С право се поставя и въпросът дали въобще би могло Ефрем да заеме престола, макар и за кратко, ако княз Лазар беше преживял Косовската битка?[52]

Резюмирайки нашите размишления можем да кажем, че княз Лазар несъмнено има заслуги за помиряването на църквите в 1375 г., но никак не му е по волята изборът на Ефрем за патриарх през същите тези години, с което обясняваме и избора на новия патриарх в личността на Мелнишкия еп. Спиридон.

Спиридон се споменава за първи път като сръбски патриарх на 17.5.1379 г., когато потвърждава грамотата на княз Лазар за манастира „Ждрело“ в Браничево, писана в Печ.[53] Очевидно, Лазар се сработва много по-добре с новия патриарх, което изрично се вижда от издадените манастирски грамоти, които и сам патриархът потвърждава. Това са следните запазени грамоти: 1) Грамота за манастира „Ждрело“, която издава князът, а патриархът само потвърждава, тъй като в нея се казва: „дойде… при мен старец кир Григорий, … донесе и писанието на самодържеца на всички сръбски земи господина княз Лазар…“, а по-нататък князът моли патриарха да „благослови неговото дело…“;[54] 2) Грамота за хилендарската болница;[55] 3) Незапазена грамота за монах Доротей.[56] Грамота за Обрад Драгославич за с. Кукля,[57] която патр. Спиридон потвърждава.[58]

Спиридон е почти постоянно до Лазар, а в патриаршеския си титул има следното: „Спиридон, по Божия милост патриарх на сърбите и Приморието“, но няма както при Лазар „и Подунавието“. Така, в грамотите за „Ждрело“ и хилендарската болница стои: „Смиреният Спиридон, патриарх на сърбите и Приморието“.

Съработничеството между светската и духовната власт в Сърбия при княз Лазар, както е осъществено в личностите на княза и патриарха, наистина е пример за т. нар. симфония между църквата и държавата в нашите средни векове.

През десетгодишния период до Косовската битка Сърбия на княз Лазар е много стабилна държава. Икономически и стопански тя стои много добре, за което най-добре свидетелстват не само големият брой изградени в страната манастири, но и голямото подпомагане на манастири извън сръбските границите. От големите манастири по това време са построени: „Раваница“ (1381 г.), „Ждрело“ на р. Млава, „Лазарица“ в Крушевац,[59] „Дренча“ в Жупа,[60] „Наупара“,[61] „Туман“, „Нимник“, „Милково“, „Рукомия“, „Йошаница“, „Сисойевац“, „Липовац“ при Алсксинца.[62] От тези времена са и по-малките манастири при Кладово,[63] Вратна,[64] Буково,[65] а след тях „Бучие“ – при Тръстеник, „Велуче“ и „Св. Пантелеймон“ при Деспотовац.

Ако се знае, че патр. Ефрем е бил личност, удобна за Константинопол,[66] това със сигурност не може да се каже за наследника му Спиридон, на когото Константинопол приписва дори титлата архиепископ и още добавя „трисепископос“.[67] В. Мошин смята, че този израз, който непопулярно се приписва на Спиридон от страна на Вселенската патриаршия, означава, че до идването си за сръбски патриарх той е бил епископ на две епархии – Кесарополска и Мелнишка.[68] Иначе Ектѐсис нѐа, където Печкият патриарх се третира така, се датира в 1386 г. Действително, в една грамота за манастира „Спелеон“ в Мелник, където Спиридон е епископ, той е споменат в 1386 г. като „днешният Печки патриарх“.[69] Тази грамота говори за конфликта между Сръбската църква и Вселенската патриаршия, към който упътват и известни обстоятелства, споменати в някои грамоти, които обстоятелства указват и за голям конфликт. Факт е, че княз Лазар разширява Сърбия на север в Подунавието и Браничево, а териториалният обхват на Сръбската патриаршия по времето на Спиридон, четвърти по ред патриарх, претърпява известни промени. Така, след битката при Марица в 1371 г., митрополитът на Серес Сава, който е сърбин, напуска града и отива в „Хилендар“.[70] Нека кажем, че гр. Серес е завладян от Душан през 1345 г. и 26 години е под сръбска власт, а първият му митрополит, който е сърбин, е Душановият приятел Яков – бивш игумен на манастира „Св. Архангели” при Призрен. С идването на патр. Ефрем владението на Охридската архиепископия се разширява за сметка на Печката патриаршия. Така, след 1381 г. не се споменава Злетовска епархия, а след това Долнополска и Скопска митрополия.[71] От друга страна, нямаме пълни сведения за всички сръбски епископии от края на 14 в. и по-специално от периода на Косовската битка. Седалището на патриаршията е преместено от Печ в манастира „Жича“ около 1380 г.

От това време се споменават две нови епископии. Така, Карловацкият родослов[72] споменава епископията в Браничево, чието седалище е в храма „Св. Николай“, и епископията в Белград, със седалище в храма „Св. Богородица“.[73] С разпада пък на сръбската държава са изгубени няколко епархии. Дебърска митрополия, например, със седалище в манастира „Св. Николай“ в Баня, при Прибой, и в манастира „Милешево“, в храма „Възнесение Господне“, попада под властта на Никола Алтоманович. Вук Бранкович отново държи манастира „Св. Апостоли“, Бело Поле, както и манастира „Джурджеви Стълби“, седалище на Будимленската митрополия. С политическото падане на Никола Алтоманович през 1373 г. дяловете от сръбската земя, които той владее, а заедно с тях и Печката патриаршия, преминават във владенията на босненския бан Твъртко І Котроманич и по-точно: Горна Подрина, областта Полимла, манастирът „Милешево“, Гацко,[74] Следователно в този момент към босненската държава спада и Дебърската епископия, но тя не се споменава като такава, а има сведения за нова Милешевска митрополия. Мавро Орбини споменава за това, когато казва, че на Димитровден (26.10.1377 г.) бан Твъртко І „е коронован от страна на митрополита на манастира „Милешево“ и неговите монаси в църквата на споменатото място“.[75] В науката вече е изразено съмнение, че един локален епископ би могъл да короняса Твъртко. Също така патр. Ефрем не е могъл да даде своето съгласие за това, така че се смята за вероятно, че короноването в „Милешево“ извършва Дебърският митрополит „в кралския манастир Милешево“.[76]

В Лазаровите новоусвоени северни области, в Подунавието и Браничево, са изградени голям брой нови манастирски здания. До момента на включването им в сръбската държава тези краища са духовна юрисдикция на Вселенската патриаршия в Константинопол. Сега вече те са под духовният скиптър на сръбския патриарх. Точно за това споменава грамотата за манастира „Ждрело“, която Лазар издава в 1379 г. С нея той потвърждава „духовната власт“ на патр. Спиридон, който отново „сговори се с целия събор на светиите и Великата наша църква…“.[77] Същият събор на „Великата църква“ утвърждава Григорий Синаит за игумен на „Ждрело“. Следователно, игумена утвърждават князът, патриархът и съборът и още се постановява, че игумен не може да бъде чужденец: „И да не бъде волята на митрополита (има се предвид Браничевският митрополит) на това място или църковниците му да не тормози, или да оскърбява игумена, но като истински брат… да храни и поменава духовните области…“.[78] От тези думи на грамотата може да се заключи, че игуменът е иззет от властта на Браничевския митрополит, които е юрисдикция на Константинополския патриарх. Конфликтът, или следа от конфликт с Вселенската патриаршия, се открива във вече споменатия по-горе документ от 1386 г., в който Спиридон е наречен архиепископ, макар че помирението е постигнато по легален път още през 1375 г.

Накрая, относно духовното положение в Сърбия във времето до Косовската битка голям брой свидетелства има от съвременниците-писатели,[79] каквито са самият патр. Ефрем, монах Силуан, старецът Исая и др. Те пишат непосредствено преди самата битка с османците. Наистина, Исая не се споменава след постигането на помирението между църквите от 1375 г. Той превежда на Света гора от гръцки на сръбски трудовете на т. нар. Псевдо-Дионисий Ареопагит (За небесната йерархия, За църковната йерархия, Мистическо богословие и За Божиите имена). Това прави по поръчение на Серския митр. Теодосий. Отново дошлата неудържима опасност от страна на османците Исая просто вижда пророчески, като „гняв Божи“, на който никой не може да се противопостави.

Много плодовит писател е патр. Ефрем, който между 1355 и 1371 г. пише няколко значими литургически труда: Канон към Иисус Христос, Канон към св. Богородица, Канон за царя и още 180 стихири на Гл. 8 за св. Богородица и Иисус Христос, както и Кръстобогородични.[80] Ефрем пише, това много лесно се вижда, при непосредствената опасност от османците. Така в молебния канон за царя, патриархът се моли на Господ Иисус Христос:

„Бързо подай сила на царя против неприятеля,
та тихо и безметежно живота да прекараме“.

(първа песен)

В същата песен по-нататък се казва:

„Докрай разори поганското устремление
и на нашия цар помогни, Дево,
тъй като той тъжен заради народа твой ходи,
като пастир добър душата си полага“.

(пак там).[81]

По-нататък патриархът се моли да бъдат спасени царят-„венценосец“, градът, войниците и целият народ, но условието за това е покаянието на всички, поради което нататък се казва:

„Съгрешихме и беззаконствахме,
Твоите заповеди не опазихме,
и ходихме по волята на сърцата наши“.

За османците казва:

„Исмаилските хора на срам
научи, човеколюбче Христе,
и гордостта съкруши на злобителите наши,
та да се посрамят и засрамят заедно
тези, които против нас беснеят“.

(пак там).

Марко Печки пък, в Службата за св. архиепископ Никодим († 1324 г.), в стихирите на „Славата“ на вечерната, се моли така на светеца:

„Молим ти се, угодниче Христов,
с Богородица се моли, на нашите царе
да помогне против неприятелите
и на света смирение да дари…“.

Духовната, т. е. предимно литургическа поезия, която е възникнала преди самата Косовска битка, цялата е пронизана от мотивите на исихазма, който е доминиращ във всички области на културното творчество по това време. На преден план в молитвената поезия се изтъква борбата против страстите, след това дълбокото, всестранно чувство за греховност и преживяването на греховното състояние, както и решителен призив за покаяние. Преобладават мисли и духовни понятия, свойствени главно на монасите-подвижници, които всички страдания, сега очевидно сурово настигащи и тях, и техния народ, виждат като праведно Божие наказание, което са заслужили. Много се четат и използва Псалтирът, Патерикът, мъдрите изречения на св. старци, както и сборникът Добротолюбие.

Превод: прот. Петър Петров

* Поповић, Р. „Црквено-политичке прилике у Србиjи пред Косовску битку“ – В: Богословље, 1-2, 1989, с. 10-21; настоящият превод е извършен според публикуването на текста в: Поповић, Р. Српска црква у историjи, Београд 2007, с. 181-200 (бел. прев.).
На изображението: св. княз Лазар и княгиня Милица – фреска от манастира „Любостиня“ (бел. ред.).

[1] В България е по-известен с името Вълкашин (бел. прев.).
[2] В България е по-известна като битката при Черномен. В тази битка загиват крал Вълкашин и брат му, деспот Йоан Углеша (бел. прев.).
[3] По-подробно за областните господари след Душановата смърт в: Михаљчић, Р. Краj Српског царства, Београд 1975; Lazar Hrebeljanović – istorijakultpredanje, Beograd 1984, с приведени стари и най-нови литература и извори; Историjа Српског народа, 1, Београд 1981, с. 566-593.
[4] Monumenta Serbica, p. 174.
[5] Mihaljčić, R. Lazar Hrebeljanović, p. 34.
[6] Пак там, с. 37-39; Михаљчић, Р. Краj…, с. 59-65; Историjа…, с. 584-589.
[7] Михаљчић, Р. Историjа…, с. 591.
[8] Стоjановић, Љ. Родослови и летописи, с. 85-87.
[9] Пак там, с. 209; Михаљчић, Р. Лазар Хребељановић, с. 50-51.
[10] Орбин, М. Краљевство Словена, Београд 1968, с. 60-61.
[11] Monumenta…, с. 187.
[12] Стоjановић, Љ. Родослови и летописи, с. 36-38.
[13] Monumenta…, с. 176-190.
[14] За да не бъде Твъртко признат от Сръбската църква има една съществена причина: официално в Босна е признато богомилството (бел. прев.).
[15] Mihaljčić, R. Lazar…, с. 65 и 68; Ћирковић, С. Сугуби венац, с. 349-350.
[16] Архиепископ Данило ІІ. Животи краљева и архиепископа српских, изд. Ђ. Даничић, Загреб 1866, с. 289-291; Историjа Српског народа, 2, с. 13; Баришић, Ф. „О измерењу српске и византиjске цркве 1375“ – В: Зборник РВИ, 21, 1982, с. 178; Богдановић, Д. „Измирење српске и византиjске цркве“ – В: О кнезу Лазару, Београд 1975, с. 81-90.
[17] Пурковић, М. Кћери кнеза Лазара, Мелбурн 1957, с. 19.
[18] Става дума за българския цар Иван Шишман (бел. прев.).
[19] Станоевић, С. Историjа Српског народа, Диселдорф 1982, с. 159.
[20] За владетелската идеология на Лазар виж: Мошин, В. „Самодржавни Стефан кнез Лазар“ – В: О кнезу Лазару, с. 14; Острогорски, Г. „Србиjа и византиjска хиjерархиjа држава“ – Пак там, с. 136; Баришић, Ф. „Владарски чин кнеза Лазара“ – Пак там, с. 47.
[21] Острогорски, Г. Историjа Византиjе, Београд 1959, с. 502.
[22] Острогорски, Г. „Света Гора после маричке битке“ – В: Зборник Филозофског факултета у Београду, 11, 1, 1970, с. 278.
[23] Стоjановић, Љ. Родослови…, с. 214.
[24] Пак там, с. 215.
[25] Острогорски, Г. Историjа Византиjе, с. 506.
[26] Пурковић, М. Српски патриjарси средњег века, Диселдорф 1976, с. 83.
[27] Архиепископ Данило ІІ. Животи краљева и архиепископа, с. 380-381.
[28] Пак там, с. 381-382.
[29] Непознати Светогорац, „Житиjе Исаиjе“ – В: Шест писаца ХІV века (Григориje Рашки, Jаков Серски, Силуан, Непознати Светогорац, Монах Jефрем, Марко Пећки). Просвета – Књижевна задруга, Београд 1986, с. 96; Трифуновић, Ђ. Писац и преводилац – Инок Исаиjа, Крушевац 1980, с. 69-77.
[30] Архиепископ Данило ІІ. Животи…, с. 382; Родоjчић, Н. Српски државни сабори у средњем веку, Београд 1940, с. 162; Марко Пећки, „Житиjе светог патриjарха Jефремиjа“ – В: Шест писаца ХІV веку, с. 167.
[31] Непознати Светогорац, „Житиjе старца Исаиjе“ – В: Шест писаца ХІV веку, с. 96.
[32] Архиепископ Данило ІІ. Животи краљева и архиепископа, с. 384; Радоjчић, Н. Српски…, с. 165.
[33] Пак там: „… за поставянето на третия патриарх кир Ефрем с благословението на Константинополския патриарх и целия събор“.
[34] Пак там, с. 384.
[35] Марко Пећки, „Живот светог патриjарха Jефремиjа“ – В: Шест писаца ХІV веку, с. 167.
[36] Тахиаос, А.-Е. „Исихастичко-тиховатељски покрет у последњим децениjама ХІV века“ – В: Теолошки погледи, 1-3, 1975, с. 165; Радосављевић, J. „Исихазам“ – В: Теолошки погледи, 1-3, 1985, с. 21-22.
[37] Марковић, В. Православно монаштво и манастири у средњовековноj Србиjи, Сремски карловци 1920, с. 128; Радовић. А. Синаити и њихов значаj животу Србиjе ХІV и ХV века. Манастир Раваница. Споменица о шестогодишњици, Београд 1981, с. 117-118.
[38] Новаковић, С. „Законски споменици српских држава средњег века, Београд 1912, с. 449; Баришић, Ф. Владарски чин кнеза Лазара“ – В: О кнезу Лазару, с. 48-51; „О повељама кнеза Лазара и патриjарха Спиридона“ – В: Зборник филозофског факултета у Београду, 12, 1, 1974, с. 371; Мошин, В. „Самодржавни кнез Лазар и традициjа немањићког суверинитета од Марице до Косова“ – В: О кнезу Лазару, с. 13-41.
[39] Новаковић, С. Законски споменици, с. 515 и 517.
[40] Историjа Српског народа, 2, с. 11; Богдановић, Д. Измирење српске православне цркве, 1, Минхен 1962, с. 172-189.
[41] Monumenta…, с. 212.
[42] Богдановић, Д. Историjа Српског народа, 1, с. 613.
[43] Архиепископ Данило ІІ. Животи…, с. 208 и 218.
[44] Радоjчић, Н. Српски државни сабори, с. 165.
[45] Марко Пећки, Житиjе…, с. 169.
[46] Стоjановић, Љ. Стари српски записи и натписи, 3, 5042; Пурковић, М. Српски патриjарси…, с. 121; Историjа Српског народа, 2, с. 16.
[47] Пурковић, М. Српски патриjарси…, с. 116.
[48] Стоjановић, Љ. Записи и натписи, 3, 5041.
[49] Марко Пећки, Житиjе светог патриjарха Jефрема…, с. 168.
[50] Пак там.
[51] Пак там, с. 169.
[52] Устно съобщение на д-р Миодраг Петрович.
[53] Monumenta…, с. 212-214.
[54] Пак там, с. 212; Новковић, С. Законски споменици, с. 772-774.
[55] Пак там, с. 449-450.
[56] Баришић, Ф. „О повељама кнеза Лазара…“, с. 371; Архив САНУ, бр. 1400, 10; Monumenta…, с. 200.
[57] Архив САНУ, бр. 8876, 100; Новаковић, С. Законски…, с. 775-776.
[58] Архив САНУ, бр. 8876, 102; Новковић, С. Законски…, с. 776; Monumenta…, с. 202.
[59] Живот Деспота Стефана Лазаревића од Константина философа. Старе српске биографиjе ХV и ХVІІ века, прев. Л. Миркович, Београд 1936, с. 60.
[60] Новаковић, С. Законски…, с. 762.
[61] Петковић, В. Преглед црквених споменика кроз повесницу српског народа, Београд 1950, с. 209.
[62] Радовић, А. Синаити и њихов значаj, с. 117-118.
[63] Петковић, В. Преглед…, с. 180.
[64] Пак там, с. 62.
[65] Пак там, с. 50.
[66] Богдановић, Д. Измирење српске…, с. 89; Пурковић, М. Српски патриjарси…, с. 101-115; Jанковић, М. Епископиjе и митрополиjе Српске цркве у средњем веку, Београд 1985, с. 82.
[67] Ђурић, И. „Ектесиснеа – византиjски приручник за „Питакиа“ о српском патриjарху и неким феудалцима краjем ХІV века“ – В: Зборник филозофског факултета у Београду, 12, 1, 1974, с. 416.
[68] Мошин, В. Самодржавни Стефан кнез Лазар, с. 30.
[69] Ђурич, И. „Ектесиснеа…“, с. 417.
[70] Мошин, В., М. Пурковић Хиландарски игумани средњег века, Скопље 1940, с. 84.
[71] Jанковић, М. Епископиje…, с. 83.
[72] Стоjановић, Љ. Стари српски родослови и летописи, Београд – Сремски Карловци 1927, с. 24-26.
[73] Jанковић, М. Епископиjе…, с. 83.
[74] Ћирковић, С. Историjа Босне, с. 135.
[75] М. Орбин, Краљевство Словена, с. 151.
[76] Jанковић, М. Милешевска митрополиjа. Милешева у историjи српског народа, Београд 1987, с. 147.
[77] Monumenta…, с. 213.
[78] Пак там, с. 214.
[79] Богдановић. Д. Историjа Српског народа, 1, с. 616.
[80] Богдановић, Д. Историjа старе српске књижевности, Београд 1980, с. 182; Историjа Српског народа, 1, с. 613.
[81] Пак там.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4dad 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме