Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Жертвоприношение и богослужение

Сряда, 19 Юни 2019 Написана от Прот. Александър Шмеман

Alexander Schmemann EucharistИма много аспекти на идеята за жертвоприношението, но аз бих искал да започна с моя основен интерес, който е богослужението. Това, струва ми се, е в самия център на жертвоприношението и „мястото“, в което всичките му части се обединяват: отказ, принасяне и преобразяване.

На Запад е съществувало противоречие, което се е концентрирало около разглеждането на Евхаристията като жертвоприношение. От едната страна е стояла концепцията, че ако се приеме Христовата Жертва като уникална и пълна, жертвеният аспект на Евхаристията трябва да бъде отречен, а от друга е стояла схоластическата идея, която е дефинирала жертвата единствено в категориите на изкупление и умилостивяване – нещо кърваво, удовлетворяващо божествения гняв или правда. Винаги съм чувствал целия този дебат като погрешен, защото този тип богословие и религия интерпретират жертвата като легалистична трансакция: нужно е умилостивяване, данък на творението, дължим към Твореца; принасяне на най-доброто животно или дори на детето, за да се плати обективно дължимото. Това е перспективата, която смятам че има не просто нужда от корекция, а от много по-радикално преосмисляне, като се започне от самата природа на жертвата, която е била забравена от богословите и понякога преоткривана при изследването на религиите.

Бих искал да отбележа, на първо място, че жертвопринасянето е онтология. Не е само последствие от нещо друго, а е първостепенно изражение или първо откровение на самия живот; то е духовното съдържание на живота. Където няма пожертване, там няма живот. Жертването е вкоренено в разпознаването на живота като любов: като отдаване – не защото аз искам повече за себе си или за да удовлетворя обективна правда, а защото това е единственият начин да достигна до пълнотата, която е възможна за самия мен.

Така, преди жертвоприношението да се превърне в опрощение, репарация или изкупление, то е самото естествено движение на живота. Всичко това откривам в източната Евхаристия, където, преди да стигнем до Кръста, говорим за жертвата на хвалението и за спасението като за връщане към жертвения начин на живот. В опозиция на жертването е консумеризмът: идеята, че всичко ми принадлежи и трябва да го грабна, а самите ние можем да бъдем възстановени от това единствено от сложното движение, което е показано в Евхаристията, където принасяме себе си и сме приети чрез Христовото самоприношение.

Противно на онова, което много изследващи религията феноменолози твърдят, аз бих казал, че източник на жервтоприношението е не толкова страхът, колкото нуждата от общение в истинския смисъл: причастност – като даване и като споделяне. Част от животното, което ядем, е изгорено и принесено на Бога, което означава, че споделяме храната с Бога и така ставаме единосъщни с Него. Смятам, че това е много по-примитивна идея за жертвоприношението, отколкото която и да било друга идея. Силата на жертвоприношението е в даването, защото даването е живот; той е даване-и-приемане и следователно цялото движение е централно и реципрочно.

Зад голяма част от западната богословска гледна точка стои страх или някакъв лесен свръхоптимизъм, а това е различен духовен климат за нас в източното православие. Много е трудно да се изрази опитът на Източната църква с тези термини. Вземете например цялата традиция на жертвоприношението при Месата: преломеното Тяло, пролятата Кръв. Ние в източното православие виждаме хляба и виното като символизиращи творението; виното е евхаристиен дар не защото прилича на кръв, а защото кръвта е живот и виното е нещо, което весели сърцето на човека.[1] Следователно, когато издигаме към Бога Приношението в началото на eвхаристийното последование, ние все още не сме стигнали до Кръста и Страстите, ние сме просто и радостно възстановени и върнати в онова състояние, в което сме приели живота; хлябът и виното ще се превърнат в моето тяло и моята кръв. Това е основното. Радостта идва, защото в Христос ние сме допуснати до този жертвен живот. Не само даваме, но се и издигаме; няма край на възможността да бъдем издигани.

Не е сякаш че няма зло, както някои искат да ни убедят, включително и, опасявам се, Теяр дьо Шарден – това е слабостта, която откривам у него. Злото е изключително важно и жертвоприношението има връзка с това, но ние трябва да установим перспектива, в която идеята за жертвоприношението не е редуцирана до изкупване и изплащане за греха. Трябва да се отървем от този тесен поглед и, от друга страна, трябва да се отървем и от всякакъв свръхоптимизъм, който настоява, че единственото, което трябва да направим, е да извършваме всяко действие като радостно приношение. Не, в този свят Христос е разпнат и, както Паскал казва, злото е действително присъствие, а идеята за жертвоприношението е, че със сигурност радостта не може да бъде достигната без страдание, но страданието, изразено при Разпятието, е само по себе си победа. Значимостта на Христовата смърт не е, че смъртта е удовлетворена – тя е промяна на знаците. Но смъртта все още е смърт. Това обясняваме с учението за Христовото слизане в ада.

Цялата перспектива за жертвоприношението зависи от отправната точка. Началото е преди да има грях или зло, то принадлежи на истинския живот. Тогава идва вторият етап: зло, предателство, страдание, смърт. Жертвопринасянето остава там, но придобива нова сила и преминава накрая към третия етап – есхатологичното значение: края на всички неща, изпълването на всички неща в съвършената жертва, перфектното общение, съвършеното единство. Смятам, че всички тези аспекти са съществени: благодарение, общение, отдаване, споделяне, преобразяване. Всички те са нужни, за да се даде тази по-пълна картина.

Около идеята за общението се появява въпросът каква точно е ролята на човека; как той изпълва своята жертвена роля? Може би Бог също има нужда да бъде нахранен – и тук, струва ми се, можем да мислим за мястото на храната в историята на Сътворяването и Падението. В разказа за творението човекът е създаден като гладно същество и затова Бог е направил света храна за него. Човекът е зависим, а зависимостта е обективно робство. Но ако Бог е господар, а ние сме просто роби, какво може Той да приеме от една вселена, в която всичко зависи от Него? Тук се намесват жертвоприношението и свещенството. Свещеникът е преди всичко жертвопринасящият – сега не говоря за свещенството в сферата на Църквата – и така той е човекът, който свободно може да преобрази тази зависимост: той е човекът, който може да каже благодаря Ти. В момента, в който рабът, когото Бог е сътворил, може да Му благодари за живота си и храната си, той е освободен; жертвоприношението, жертвопринасянето на благодарност е освобождаващо. Винаги съм разбирал грехопадението (или онова, което наричаме „първороден грях“) като загуба на желанието на човека да бъде свещеник, или, може да се каже, желанието му да не бъде свещеник, а потребител, консуматор, и тогава малко по малко той започва да приема, че да живее и да яде са негови права, което е съвършено заробване, защото няма край на „правата“. Достоевски в Бесове ни показва човека, който иска своето последно право – да бъде Бог. Затова се самоубива, за да докаже, че е свободен като Бога. Но онова, което ни прави истински свободни, е принасянето, благодарението, хвалението. Тайнството на храната е в това, че тя няма никакво значение, ако не се превърне в живот. Храната, която ям, е мъртва и нейното възкресение в мен трябва да бъде нещо повече от калории и протеини; трябва да бъде истинско тайнство на жертвоприношението.

Може би трябва да се спрем и на крайната форма на жертвата, която е мъченичеството, което, смятам, трябва да бъде разграничавано от героизма. Второто откриваме почти навсякъде, дори и при животните. То, разбира се, е достойна за уважение добродетел и нямам намерение да я принизявам, но мъченичеството е нещо изцяло различно. Мъчениците са свидетели: свидетели на преобразяването на смъртта. Това, което Христос унищожава, не е физическата смърт, а духовната, която е отчуждението, в което живеем – отчуждаването едни от други, от света, от природата, от Бога и на първо място, от самите нас. Първият християнски мъченик, св. Стефан, умирайки, е казал: „ето, виждам небесата отворени“.[2] Той е бил свидетел на преобразяването на смъртта в живот. „Рождените дни“ на мъчениците са чествани от Църквата в дните на тяхната кончина, на деня, на който са били „родени“. Мъченикът не мисли за своята смърт като за увеличаване на капитала от добри дела, въз основа на който Църквата по-късно може да прави извлечение, но като жертва на любов и хваление; на него му е дадена фантастичната привилегия да се съедини с Христос в смъртта, която не е инцидент, а е кулминацията на живот, живян в пълнота.

Но не е нужно да отиваме чак до мъченичеството, за да разберем истинската функция на страданието. Всички страдаме, обикновено много пасивно, но има и друг вид страдание, което сам си налагам, когато „жертвам“ или „отдавам“ нещо. Това е страданието на някого, който се връща от падение. Имало е един руски поет, който е казал: „Дай ми, о, Господи, силата да се изправя пред Твоя суров Рай“. Използвал думата „суров“: това е различно от обичайното възхваляване на принципа на удоволствието; идеята, че във вечния живот всичко ще бъде лесно. Идеята е по-скоро, че страданието е самият начин на завръщане, на откриване и на растеж. Това е идеята при Теяр дьо Шарден, че страданието е предпоставка и изискване за растеж – всичко, което расте, страда. Има страдание тогава, когато то е избрано, защото няма друг начин да постигна истинската си същност. Не става дума, че Бог е сътворил страданието. Аз съм го създал, като съм отпаднал от този живот, и да се върна към него е трудно. Изисква се дисциплинираност.

Това повдига въпроса за цялостното отношение на съвремието ни към живота и медицината. Разбира се, има огромно разрастване на медицинското познание, но, от друга страна, се опасявам, че съвсем скоро ще стигнем до общество, в което страданието просто ще е забранено по закон. Това не е шега – то е истински ужасно. Вече в Църквата е много трудно да се проповядва каквото и да било, което притеснява хората. Винаги трябва да се проповядва щастлив край на всичко. Смятам, че религиозната реакция трябва да бъде възстановяване на истинското значение на страданието, и виждам, че хората – тъй като вече не могат да се изправят пред страданието – започват да страдат от психически заболявания. Цялата идея зад държавата на всеобщото благоденствие (welfare state) клони към вярата, че страданието е престъпление срещу природата – не трябва да страдаш.

Не вярвам, че Бог е създал страданието и смъртта; Той не е сътворил свят, в който всяка любов приключва в разделение, в който всичко е съвършено обратно на онова, което искаме; и за да разберем това, Литургията винаги ни връща в онзи момент, в който Бог – сътворил света – „видя, че това е твърде добро“.[3] Само когато нещо твърде добро е счупено, си готов да платиш почти всяка цена, за да го възстановиш. Това е нашето участие: жертвата не е само за наша облага. Тя добавя към онази енергия в света, която пресътворява живота. Христос, като използва огромно оръжие, прави смъртта служител на живота, като прави Своята смърт жертва, като я дава с любов. Той превръща дори смъртта в живот. И точно на това са свидетели и съучастници мъчениците.

Дълбочината на значението на жертвата е огромна и синтез на аспектите ѝ, които са разпаднати в наше време, трябва да бъде направен отново. Може би има истина в почти всяка теория, ако някой ги събере и започне с жертвата, като самото съдържание на богосътворения живот, защото Сам Бог е жертвен, непрестанно отдаване, споделяне с творението Си – и в крайна сметка, онова, което иска в замяна, което ще Го „храни“, е любовта.

Странно е, че концепцията ни за жертвата е толкова бедна, защото значението се крие в самата дума: да направиш нещо цяло, или свято – същата дума е.[4] Разпадането на значението ѝ е самата същност на секуларизма и консумеризма. Секуларизмът не е, както някои смятат, отричане на Бога – религия, която предлага здраве и благополучие, е напълно съвместима със секуларизма: идеята, че ти трябва аптека, че ти трябва психотерапевт и религия, за да си здрав. Никога не съм приемал секуларизма за просто атеистичен, а по-скоро за отричане на жертвата: на святото и на цялото, на свещенството като начин на живот. В секуларната идея всеки има нужда от религия, защото това поддържа реда и закона, утешава ни и така нататък. Точно тази гледна точка отрича задълбочеността. Цялата терминология на ранната Църква обаче е възхождане към друго равнище: „Той се възнасяше на небето“.[5] След като Той е човек, и ние се възнасяме с Него. Християнството започва да пада надолу в момента, в който идеята за издигането с Христовото възнесение – движение на жертвеност – започва да бъде подменяна с Неговото снизхождане. И точно тук се намираме в днешно време: винаги Го принизяваме в обикновения живот и така казваме, че Той ще реши социалните ни проблеми. Църквата трябва да слезе в гетата, в света, в цялата му реалност. Но за да спаси света от социалните неправди, целта е не първо да слезе в мизериите му, а в този свят да има неколцина свидетели за възможното възнесение.

Превод: Теодор Аврамов

Schmemann, A. „Sacrifice and Worship“ – In: Parabola, 3, 2, 1978, p. 60-65 (бел. прев.).
За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 3 (140) (бел. ред.).

[1] Пс. 103:15 (бел. прев.).
[2] Деян. 7:56 (бел. прев.).
[3] Бит. 1:31 (бел. прев.).
[4] От лат. sacer – свещен (бел. прев.).
[5] Лука 24:51 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u46yd 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме