Кръстът и сърпът с чук

Темата на тази статия като цяло се отнася до това, възможно ли е – при определени уговорки – между думата „кръст“ и думите „сърп с чук“ да бъде изписан съюзът „и“ или при всички обстоятелства там трябва да се постави „или“.

В нашето време сякаш окончателно се изяснява, че в света се борят две сили – силата на християнството и силата на безбожния, войнстващ комунизъм, а промеждутъчното пространство между тях все повече изчезва, пропада, при пълно отсъствие на воля и на творчество. От тази пък изключителност на казаните две сили все по-ясна става тяхната непримиримост, тяхната несъгласуемост. По такъв начин, като че ли съвършено ясно е и това че между символите на тези сили, между Кръста и „сърпа с чук“, трябва да съществува същата тази несъчетаемост, същата непримиримост, която съществува и между тези две сили. И това действително е така, в случай че придадем на символа на сърпа и чука онова условно значение, което са му придали комунистите, а именно „сърп и чук“ като символ на диктатурата на пролетариата, символ на въвежданата с желязо и с проливане на кръв система на принудителното щастие, на поглъщането на човешката личност от безличния колектив, на класовата война и на уравниловката. Към това можем да добавим и още много, което самите комунисти не биха добавили, ала което по същество днес трябва да бъде свързано с този символ – той говори за робство, насилие и мъртвило, за ГПУ[1] и Соловки,[2] той говори и дори крещи за гоненията срещу Църквата, за безбожната „петилетка“ и за всичко онова, което е пряко противоположно на християнското отношение към живота, човека и труда, към творчеството и към историческия процес, към отношенията между класите и пр. И така, изглежда като че ли в заглавието на тази статия трябва да се постави думичката „или“ и да се смята, че и самата тази тема – във вида, в който първоначално е озаглавена – не съществува? Междувременно обаче… междувременно на света в момента е необходима и е насъщна автентичната идея на сърпа и чука, само че очистена от своето комунистическо извращаване. Нещо повече – не само на света: на Кръста е необходимо тази автентична идея на сърпа и чука да бъде въплътена. С други думи, днес все по-ясно и по-ясно става, че известните думи от Интернационала, че „избавление не ще ни никой донесе, … с освобождението си със своите си ръце ще се сдобием“, се нуждаят от съществена корекция; че със своите собствени ръце никой с нищо не може да се сдобие!

Освобождаването на живота от тупика, в който той е попаднал, може да дойде само оттам, откъдето силите са по-големи, отколкото в него самия – само оттам, откъдето има възможност за свръхприродно, свръхисторическо разрешаване на въпроса. Да освободи и да подреди чашата на живота може само Църквата. Необходимо е Църквата, обърната към вопъла на света, към социалния ад, несправедливостта, кризите и безработицата, да изрече връчените ѝ отвека думи: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“.[3] Ето ги единствените ръце, които могат наистина да донесат избавление, да осветят пътя на човечеството и да претворят „сърпа и чука“ в символ на труда в Името Христово – труд на Христовата нива.

И така, първото положение е следното: само с името Христово е възможно сега да се осъществи единственото необходимо на света дело – да бъде изведен той от тупика на съвременната безбожна безплодност и бездарност. С Името Христово, с Кръста Христов е възможно на „сърпа и чука“ да бъде придаден техният автентичен смисъл, а именно: с Кръста да бъде осветен и благословен трудът. Съюзът „и“ не просто може, той трябва да стои между тези думи: „Църквата“ и „трудът“, „Кръстът“ и „сърпът с чук“.

Тук трудността не е в принципа – унищожете болшевишкия, насилнически подход към въпроса и всичко ще стане просто. Кръстът трябва принципно да се съчетае с труда.

Сложността е в това, че възниква още един съществен и решаващ въпрос: Кръстът трябва да бъде съчетан с труда, но това може да стане единствено при наличието на още една възможност – само ако бъде доказано, че символът на „сърпа и чука“ може да бъде очистен от началата на насилието и на принудителността, че трудовото начало може да бъде свободно и доброволно избирано. Това условие е неизбежно, защото и Христос, и Кръстът, и Църквата при никакви обстоятелства не могат да вървят ръка за ръка с нищо, в което съществува елементът на насилието и робството. Затова, например, е абсолютно невъзможно да се говори за някаква християнизация на комунизма. Християнизация на комунизма би означавало унищожаване на самата му сърцевина – на принудителността му, на неговото насилничество, на диктатурата на пролетариата и партийната хегемония на управляващия комунистически избор.

Христос – това е свобода. Христовият Лик – това е утвърждаване във всеки човек на неговото свободно и богоподобно лице. Църквата – това е свободен и органически съюз на вярващите с Христос и с Христовата свобода, където Христос призовава трудещите се и обременените да вземат Неговото иго, което е леко, защото се взема свободно. И така, Христос и насилието са несъчетаеми. Ако трудовият принцип в нашата съвременност се съчетава неизбежно с насилието, с диктатурата, с кръвта и желязото, то той и наистина е несъчетаем с Кръста и между думите „кръст“ и „сърп с чук“ действително трябва да се постави разделящата думичка „или“.

Колко леко и несложно е да се докаже със съвсем убедителни доводи възможността за свободния труд и свободното построяване на обществото върху трудовото начало! На практика, човечеството достатъчно е изпитало върху си двете противоположни системи – на принудителността и на насилието. Старата принудителност на капиталистическия строй, унищожаваща правото на живот и оставяща само правото на труд, през последно време започна да лишава вече и от това право. Доволно много е в нея принудителността на кризите, на безработицата, на вътрешно неоправдания и безрадостен труд. Опитайте се обаче да преминете към противоположната система – тази система се оказва система на комунистическата принудителност, на все същия този безрадостен труд по принуда, на добре организираното робство, насилие и глад. Доволно много ни е и това. За всекиго е ясно, че трябва да се търсят пътищата на свободния, целенасочения и целесъобразния труд, че трябва да приемем света като някаква градина, която ние трябва да обработваме. Кой може да се съмнява в това?

И ето че тук пред нас е и най-главната съблазън, най-мъчителното съмнение – още повече убедително, тъй като се основава не върху принципи, а върху нашия конкретен житейски опит.

Започва се вечният спор между свободната Христова истина и едно друго начало – спорът, който така мъдро и толкова точно е показан от Достоевски.

Другото начало, което при Достоевски има толкова много облици: отначало това е древният Рим – великият и принудително организиран човешки мравуняк; сетне идва ред на Великия инквизитор, насилствено насаждащ повсеместното щастие и премахващ отговорността, т. е. свободата от човешката душа; накрая – Шигальов и шигальовщината, бесовщината на Бесове-те, заравняването на планините, превръщането на човечеството в заситено и доволно стадо, имащо правда и задължителен труд, но затова и свободно от всяка отговорност.[4]

Така е било в дните на Достоевски. В нашите дни великият Шигальов се е въплътил. В наши дни той действа под псевдоними, придобили световна слава. Отначало неговият псевдоним е бил „Ленин“, сега „Сталин“, „комунистическата власт“, „генералната линия на партията“.

Във въплъщенията си той се оказва с по-голям брой дефекти от тези на теоретичния Шигальов на Достоевски. Онзи е обещавал на човешкото стадо ситост и доволство; този държи всички полугладни. Принципът тук обаче е един и същ: насилственият характер на въвежданата система от ценности.

Христос, давайки ни Своя свободен път и Своето доброволно избирано иго, с това като че ли е потвърдил възможността на вярата в човешката свобода и в божественото достойнство на човешкия образ.

А ние? Вярваме ли ние в тази свобода? Вярваме ли ние в това достойнство? Не само в някого другиго, а в самите нас, всеки – сам в себе си? Да се отговори на този въпрос по положителен начин е много трудно, макар и този положителен отговор да ни се иска толкова много. И обратно – налице са толкова много данни за отрицателен отговор.

Във всекиго от нас се таи един малък Инквизитор, един мъничък Шигальов и една мъничка генерална линия на партията – затова, защото по отношение сами на себе си ние очакваме принудителност и охотно прилагаме тази принудителност, пригаждайки своята система на живот сред другите. А дори не и в това е главната ни беда, а в това, че тези други – в своето отношение към свободата и принудителността – подхранват нашия вътрешен Шигальов.

За какво говоря? За най-страшното, което е налице в земния живот, в историческия процес, в пулсирането на съвременността – за това, че никой, ама никой не желае волно и задружно, свободно и братски да строи един автентичен християнски живот на труд, свобода и любов. Ако пък строят, то строят нещо друго, а дори и да не е друго – това не е истинско строене на живот, а се свежда до едните, понякога много забележителни, но винаги само думи и теории, и само думи и само теории.

Както на пианиста или на певеца се налага ежедневно да свири и да пее дори и най-елементарни гами – да се упражнява, защото иначе нищо сложно няма да му се получи, както на занаятчията е нужен известен мускулен навик, а на бореца тренировка, така и в християнския подвиг на преобразяването на света трябва да е налице свободно създаван малък битов живот.

Защо да говорим за братството на народите, ако не живеем по братски със съседа си по стая?

Защо да говорим за свобода, ако не умеем свободно да съчетаваме творческите си усилия?

Защо да говорим за християнско отношение към труда, ако работим по принуда или изобщо не работим?

Свободният труд е основата на нашите пътища в Христа. И тази основа трябва да прониква нашия всекидневен, делничен живот. Ако пък това не бъде така, то прав ще се окаже Великият инквизитор, права ще се окаже и генералната линия на партията, прави ще се окажат и всички насилници, уравнители, диктатори и робовладелци, и вместо Божи образ хората ще се окажат стадо.

В този свободен труд нашите усилия трябва да създават от всяко общо дело някакъв своеобразен манастир, някакъв духовен организъм, някакъв малък орден, някакво малко братство. Ако това не е така, значи ние не сме разбрали и не сме приели най-основното, което е в един голям манастир, в един голям организъм, в един орден, в едно братство – в Църквата.

Голяма е радостта на тези, които не се съмняват, че свободният труд може да бъде осъществен в живота на хората. И горко на тези, които разколебават тази вяра.

Монахиня Мария (Скобцова)

Превод: Борис Маринов

* Мать Мария (Скобцова) „Крест и серп с молотом“ – В: Идеи и жизнь, 6, 1933, с. 78-81; настоящият превод е извършен според публикацията на текста на сайта на Яков Кротов – тук (бел. прев.).