Великата сила на светоотеческото слово

За всяко земно съкровище е присъщо да изчезва, да се разсейва и погива. Къде са богатствата, пазени някога в съкровищниците на египетските фараони, на персийските царе, на римските и византийски императори? Земните богатства, също както и земната красота, са непостоянна и изменчива, преходна и тленна субстанция. По думите на св. Василий Велики, „… свойството на богатството е непостоянството. По-бързо от поток то изтича покрай владеещите го, сменяйки ги обикновено един след друг. Както река, която, устремена от високото, се приближава към стоящия на брега, но изведнъж, докоснала се до него, в същата минута се отдалечава, така и изгодите от богатството твърде бързо се появяват и се изплъзват, имайки обичая да преминават от едного към другиго. Днес това поле принадлежи на едного, утре ще принадлежи на другиго, а след някое време на още по-друг владелец… И златото, постоянно изтичайки от ръцете на владеещите го, минава към едного, сетне към другиго, а от него – към трети. По-скоро ще задържиш вода, стисната в скута, отколкото задълго да задържиш при себе си богатство. Ето защо, прекрасно е казано: „кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него”.[1] Не се пристрастявай към него с душата си, но извличай от него полза – не го обичай извънмерно и не му се диви като на едно от благата, а го употребявай като оръдие за служение”.[2]

Упованието на земните богатства е като желанието да утолиш жаждата си в знойно пладне със солена вода. Независимо от това обаче една значителна част от човечеството упорито се стреми да утолява духовната си жажда с тази солена вода, изпитвайки мъки при всяка глътка, но утешавайки се с безумната надежда, че следващата глътка, може би, ще донесе облекчение.

Рядко ние осъзнаваме, че Сам Господ е претърпял най-позорната и най-мъчителна смърт на Кръста, за да можем ние да осъществим своето предназначение и да влезем в Царството небесно като достойни граждани на Горния Йерусалим. За това пък Той ни е заповядал: „Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:19-21). Едни от най-ценните от небесните съкровища, които, в изпълнение на Господнята заповед, ние трябва да събираме, са съкровищата на светоотеческата мъдрост.

Св. Писание и творенията на св. отци са основата на целия православен светоглед, на целия православен живот. Както е написал някога Преосвещеният Филарет (Гумилевски), „Църквата Христова е царство на истината и светостта, което е основано от Христа Господа и чрез силата на Светия Дух, и което действа чрез своите избраници, винаги живо в своите членове, … а високата чест да бъдат избрани оръдия на Божия Дух е предоставена на отците на Църквата”.[3] Затова в съчиненията на св. отци се открива ако не всичко, то поне много от онова, което е жизнено необходимо на всеки православен човек. Неслучайно св. Игнатий е написал: „Учението на св. отци на Източната църква е вярно – то е учение на Светия Дух. Умолявам ви: дръжте се за това учение! То ще ви заведе при блажената вечност”.[4] В съчиненията на св. отци се срещат и възвишените полети на преизпълнената от благодат богословска мисъл, стремително издигаща се към самите върхове на богопознанието, и дълбоките нравствени назидания, позволяващи ни да се ориентираме в сложните перипетии на земния живот, и ръководните начала за онази духовна борба, която е неотделима от този земен живот.

Св. отци са живели и творили в най-различни епохи и в най-различни страни. Като се започне от св. Игнатий Богоносец, която е живял през първото и началото на второто столетие в Сирия и който, съгласно Преданието, като дете е бил държан от Самия наш Господ, и се стигне до св. Игнатий Брянчанинов – почти наш съвременник, изминали са две хилядолетия и са се сменили много поколения, но, четейки твореният на тези двама св. отци забравяш за времето – написаното от тях изглежда сякаш е излязло изпод перото на хора, живели в една и съща епоха. Изисканият св. Григорий Богослов, който е елин по рождение и възпитание, е трябвало – в случай, че мислим единствено в категориите на земното битие – да бъде отделен с непроходима пропаст от почти незапознатия с елинската култура и гръцкия език копт преп. Антоний Велики и от сириеца авва Исаак. Еднакво водени обаче тук, на земята, от Светия Дух, удостоени след блажените си кончини да са граждани на Небесния Йерусалим и причислени „към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата” (Евр. 12:23), всички те стоят пред нас като наши съвременници. Още повече, че те и действително са наши съвременници, и много често са ни много по-близки от тези, които живеят заедно с нас – в един и същи „хронологичен отрязък”, но които по дух са ни толкова далечни, колкото са били, например, и изпълващите хиподрумите, прекарващи живота си в пирове и празни утехи, покланящи се на езическите богове александрийци от четвъртото столетие – от подвизавалия се в Скита преп. Макарий Египетски. Бидейки като че ли наши съвременници, св. отци ни изваждат от кръговрата на суетното време и ни правят причастници на времето, което е неразделно свързано с вечността, устремено е към нея и е от нея увенчано. Ако нашата греховна и немощна мисъл бива поне малко удостоявана с докосването си до мисълта на св. отци, то и радостта от намирането на смисъла на човешкия живот и на цялото битие изпълва душата със своето озаряване. Тогава ние имаме „това съкровище… в глинени съдове” (2 Кор. 4:7), и това е щото „в нашето действие нищо наше да не бъде видно, щото нищо наше да не се набива на очи, а всичко да бъде отдавано на силата Божия”.[5]

Велика сила има светоотеческото слово. Св. Игнатий (Брянчанинов) е отбелязвал, че всичко, написано от св. отци, е съставено под внушението или влиянието на Светия Дух и че този, който се ръководи от св. отци, без съмнение също има за свой ръководител Светия Дух. „Усвои в себе си мисълта и духа на св. отци, чрез четене на писанията им… Като единомислен и единодушен със св. отци, ти ще се спасиш…” – пише той.[6]

А св. Йоан Златоуст твърди, че „… четенето на светоотеческите писания ни огражда с духовна стена, очиства съвестта ни, прогонва низките страсти, насажда добродетелта, прави помислите ни възвишени, не допуска да потъваме в неочакваните обстоятелства, издига ни над дяволските стрели, преселва ни на самото небе, освобождава душите от оковите на тялото, дава ни леки криле и всичко добро, каквото и да може да се посочи, поселва в душата на слушателите”.[7]

Животът според творенията на св. отци открива за нас пътя на смирението, което, заедно със страха Господен, е „начало на мъдростта” (Пс. 110:10). Това смирение – включително смирението на ума – не само просвещава душата и тялото ни, но и постепенно съзижда в нас този „вярващ разум”, който е бил присъщ на всички отци на Църквата, и те са тези, които трябва да бъдат нашите ориентири. И затова, „прониквайки се искрено и дълбоко от църковния дух, възприемайки го чрез живеещите в Църквата благодатни дарове – в молитвата и в богослужението, в тайнствата, вероучението и въплъщаването в живота на цялата тази съвкупност на църковното съзнание и усет – ще бъдем способни и на вярно възприемане и усвояване на онази дълбока мъдрост, с която са изпълнени светоотеческите творения”.[8]

Превод: Борис Маринов

* Сидоров, А. И. „Великая сила святоотеческого слова” – В: Православная беседа; предисловие към сборника Сокровищница духовной мудрости. Антология святоотеческой мысли, 1: „Агиология – Богопочитание”, М.: „Московская духовная академия и Введенская Оптина пустынь” 2011, с. 7-11 (бел. прев.).