Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църквата във Вранския край през средните векове

Петък, 08 Февруари 2019 Написана от Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicДнешният град Враня и неговите околности в антично, пред-славянско време не се споменават в подробности в изворите за административната организация на ранната Християнска църква в широките простори на Балканския полуостров. Вероятно бъдещи археологически проучвания и в тази област ще обогатят скромните ни засега знания. Изследователите на ранното християнство на Балканите само констатират, че християнството, като нова вяра на тези територии, е пуснало дълбоки корени още в апостолския период от християнската ера, т. е. още през първото столетие. Трябва да имаме предвид, че в първата половина на първото столетие от християнската ера проповедникът сред многобожниците, св. ап. Павел, пребивава като християнски мисионер в градове като Солун, Филипи, Верия и може би в още някои други градски средища, които св. ап. и ев. Лука в кн. Деяния не е споменал изрично (Деян. 16:9-17 сл.). Новата вяра прониква във вътрешността на Балканите от юг, по долините на реките Вардар и Морава, по познатия римски път Сингидунум-Византион от изток или по пътя Виа Игнатия (Драч-Византион).

Малко повече сведения за организиран църковен живот на Християнската църква в тези територии имаме едва от 4 в., веднага след Медиоланския едикт (313 г.).[1] За нашата административна област и нейната църковна организация в първата половина на 4 в. почти подробни сведения намерихме в документите на църковния събор, проведен в Сердика (днес София, България). Именно на територията на Илирик по време на познатите църковни спорове, свързани с ариевата ерес, се провеждат няколко църковни събора, в които масово участват основно епископи от тази административна област. Съборът в Сердика е проведен през 343 г.[2] В съборните документи епископите са споменати поименно, като се следва йерархията на техните катедри: еп. Гауденций от Наисус (Ниш), еп. Евтерий от Сирмиум (Сремска Митровица), еп. Валент от Мурса (Осиек), еп. Амантий от Виминациум (Костолац), еп. Урсакий от Сингидунум (Белград), еп. Македоний от Улпиана (Липлян) и мн. др. Освен седемте споменати имена на епископи и на градовете, от които те идват, други сведения за тях почти няма. Нас обаче най-вече ни интересува кои места и области са заемали отделните епископии, къде са съществували храмове и т. н.

Вероятно днешният град Враня и неговите околности принадлежат на Улпиана и нейния епископ. Иначе гр. Улпиана се намира на много важната пътна права Ниш-Лиш. Според много старо християнско предание Улпиана е утвърдена като стар християнски и духовен център в тези територии. С Улпиана се свързва култът и почитането на двамата древни християнски мъченици св. Флор и Лавър.[3] Флор и Лавър са пострадали за християнската вяра още през 2 в. по времето на римския имп. Адриан (117-138). Като значим и важен християнски център този град остава такъв и в ранните средни векове. В рамките на своите огромни строителни дейности в Илирик имп. Юстиниан І (527-565) обновява запуснатия гр. Улпиана, който е бил значително ощетен от голямото земетресение, обхванало този край през 518 г. Обновеният град придобива и ново име, Втора Юстиниана,[4] за разлика от Първа Юстиниана. Първа Юстиниана е напълно нов град, който никога преди това не е съществувал на това място и който в юстиниановата нова църковна организация става седалище на едноименна архиепископия. Той не просъществува дълго време като град и голям църковен център в Илирик. В началото на 7 в., след 602 г., вече не се споменава в писмените извори, а през цялото средновековие градът не е обновяван.

Град Втора Юстиниана също не живее дълго време като епископия. Последвалото скоро интензивно заселване на славяни прекъсва по-нататъшното му развитие. Епископът на този град, на име Павел, се споменава в документите на Петия вселенски събор, състоял се в Константинопол през 553 г. Еп. Павел от Улпиана, т. е. от Втора Юстиниана, пребивава в Константинопол, но не присъства на събора, тъй като заедно с още някои епископи от Илирик се противопоставя на официалната верова политика на имп. Юстиниан в спора за „Трите глави”.[5]

Особено важно място в историята на църковно-административната организация в Илирик заема епохата на споменатия вече имп. Юстиниан, чието значение и принос за християнството може да се сравни с тези, които имат, да речем, имп. Константин Велики († 337 г.) или Теодосий І († 395 г.). В близост до своето родно място през 535 г. императорът основава гр. Първа Юстиниана.[6] Според резултатите от археологическите проучвания през 20 в., това е днешното археологическо селище Царичин Град при Лебане. Като архиепископия, Първа Юстиниана е имала в духовна юрисдикция следните епископии в Илирик, съответно провинции, с техните главни градове: Средиземна Дакия – главен град Сердика, Крайбрежна Дакия – главен град Рациария, Първа Мизия – седалище Виминациум, Дардания – седалище Скопие, Превалитания – седалище Шкодра, Втора Македония – седалище Стоби (античен град, разположен на устието на реките Черна и Вардар), и част от Втора Панония с град Басенси).

От изложението се вижда, че архиепископия Първа Юстиниана обхваща главно земята, която малко по-късно населяват сърбите. Това е пространството от р. Дунав до Вардар и от София до Шкодра. И тук се забелязва, че юстиниановите законодателни документи Новела 11 от 14.4.535 г. и Новела 131 от 543 г. само изброяват областите, които новата архиепископия обхваща, но не подробно, и дори и не всички епископии, които съществуват, са споменати тук. Точният брой на епископиите в Първа Юстиниана, както и териториалният им обхват, не са известни и е много трудно да се потвърдят, тъй като не съществуват никакви определени писмени сведения. Враня и околностите му обаче са в границите на Първа Юстиниана, тъй като се намират в провинция Дардания, чийто главен град е Скопие.

Ранният период от славянската история на балканските територии не е добре познат. Старата църковна организация, която през 6-7 в. славяните при заселването си на Балканския полуостров заварват и която до тогава функционира отлично, сега е почти напълно разорена и унищожена, за което значително допринасят новите заселници, по вяра многобожници. Трябва да минат няколко века от първото заселване на славяните, за да заживее отново на тези територии църковна организация вече с ново паство – славяните, съответно сърбите, окончателно приели християнството чак в седмото или осмото десетилетие на 9 в. Само тук-там, попътно, през този период понякога се споменава по някой по-голям църковен и епископски център или известна църковна личност. В рамките на християнска Византия обаче, като държава и нейната църква, на териториите, които сърбите са населили, сега бързо започва да никне новата сърбославянска писменост и християнска духовност, започва нова епоха в историята на сръбското християнство.

Подробни сведения за състоянието на Църквата в сръбските земи имаме от началото на 11 в. С падането на Самуиловото царство в 1018 г. е прекъсната Българската – съответно Охридската патриаршия, която е сведена до ниво на архиепископия като Охридска архиепископия със седалище в Охрид. По този повод имп. Василий ІІ издава три грамоти, в които се изброяват всички епископии, които принадлежат към новата архиепископия.[7] Според изследванията на Стоян Новакович,[8] Враня и околността му принадлежат към Скопска епархия. Според същите грамоти Скопска епархия има 40 лица в свещен сан и също толкова пàрици – църковни хора. Като по-големи селища в същите грамоти се изброяват: днешното селище Бинач – Биначка Морава (Βινετζην), Изморник (Πρεαμορον) – полето около Морава от Будриг до Моравското поле около Бояновац, селището Лукован (Λυκοβαν) – югоизточно от Враня в долината на Луковска река – в планината между Враня и Кюстендил. По-нататък в грамотите се споменава селището Принипон (Πρινιπον), в района на р. Пчиня, която е приток на р. Вардар. Следователно, областта на Скопска епархия, според споменатите грамоти, обхваща територията на юг до прохода на Вардар, а на север – до северната падина на Скопска Черна Гора, където извира р. Баничка Морава, Моравското поле, между Куманово и устието на р. Моравица.[9]

Една от епископиите в рамките на Охридската архиепископия е Морозвидската.[10] Тя обхваща следните места, специално споменати в грамотата: Козяк, Славище и Лукавиц, Пианац и Малешево. Същите се споменават и в грамотите на сръбския крал Милутин, които той издава в началото на 14 в. за манастира „Грачаница”.[11] Козяк е планина, в чието подножие, в долината на р. Пчиня, се намира манастирът на св. Прохор Пчински. Славище е предпланинска област около Крива Река – Крива Паланка до клисурата Каваклия.

Както вече беше казано, в земите, където живеят християни-сърби, преди св. Сава Църквата принадлежи към диоцеза на Охридската архиепископия, следователно на Константинополската патриаршия.[12] Съществуват епархии, храмове, манастири, свещенство и монашество, възниква християнска литература на славянски език. Главно това са преводи от гръцки, но отрано има и автохтонна литература, каквато са житията на светците и службите на славянските светци. Така е до времената на св. Сава, когато възниква Сръбската национална църква, т. е. Жичката архиепископия – с изцяло национално свещенство, собствена църковна организация и устройство.

Първите епископии на териториите, където вече живеят християни-сърби, се споменават в грамотата на имп. Василий ІІ от 1019 г. Три от общо 31 епископии, които се споменават в трите грамоти, по-късно преминават в състава на създадената от св. Сава Сръбска архиепископия. Първа е Липлянската епископия със седалище в Липлян (античната Улпиана или Втора Юстиниана по времето на имп. Юстиниан през 6 в.). По това време сърбите живеят на византийска държавна територия и са в духовната компетентност на Константинополската патриаршия, а епископите им винаги са били гърци. Споменава се и епископът на Раса, както и този на Призрен. Между това, в края на 11 в. във византийските извори се споменава за сръбския жупан Вукан, който воюва с Византия. В тези военни стълкновения много пъти се споменава селището Липлян, където резидира епископ. Вукан е бил немирен византийски съсед и често е нападал през границата византийската територия като „плячкосвал съседните градове и земи, и се домогвал до самия Липлян, за да го запали с огън”.[13]

Ето защо сам имп. Алексий І Комин лично предприема военен поход срещу сърбите. Много пъти е сключвано примирие, което Вукан често нарушава. Ана Комнина, съвременник на събитията, като пише за тях не казва и дума за Липлянския епископ. В записка за похода, който през следващата година предприема Йоан Комин обаче, се споменава монах от Липлян, който известява Комин за Вукановите планове за нападение срещу Византия през граничната област Зигон при гр. Звечан.[14] Името на този монах е останало неизвестно, но сведението само по себе си говори за византийско църковно присъствие на тези територии и ангажирането на едно църковно лице във византийските чисто военно-политически начинания от интерес за Византия. Скоро след тези събития жупан Вукан предприема успешен поход дълбоко във византийската държавна територия: прониква до околностите на Скопие, стига до Враня и се връща от там с много пленници.

Действително, не много време след тези събития, които се датират в 1093-1094 г., Липлян се споменава по времето на знаменития Охридски архиеп. Теофилакт († след 1108 г.). Тъкмо той, в писмо до Средецкия епископ, го съветва по случай спора с игумена на Рилския манастир, че трябва да отнесе спора за отсъда в Синода: „Всичко това трябва да направиш заради съда, който се води над епископа на Липлян. Този съд могат да завършат онези, които са го повели, а и ти си един от тях и заради решението, за което винаги чакам вас, както и сам вече писах по-преди, и от тук, накрая на следствието, ще приемеш решението за брата…”.[15] В нашите извори повече не се говори за развитието на църковния спор с Липлянския епископ, който Теофилакт споменава тук. Известно е само това, че Липлянският епископ е свален. Също така през 1107 г. Синодът на Охридската архиепископия изпраща писмо до Средецкия епископ, в което се казва, че Синодът не е решил въпроса с Липлянския епископ, тъй като Средецкият епископ не е дошъл на синодното заседание, а без неговото присъствие проблемът не би могъл да бъде решен. Накрая, Липлян се споменава и като мястото, където по-рано е сключено примирие между византийците и сръбския жупан Вукан през 1093-1094 г. В този момент византийците нямат възможност да се справят с немирния Вукан и решават да прекратят войната, тъй като, както се казва, далматинците (имат се предвид сърбите) „все пак са християни…” и не е редно да се воюва с тях. По повод сключването на това примирие, жупан Вукан довежда със себе си в Липлян „роднини и избрани жупани и с радост предаде на императора като на баща своите синове по имена Урош и Стефан, Вукан и останалите, общо двадесет на брой”.[16]

В края на 12 в. сръбският велик жупан Стефан Неман, бъдещият св. Симеон, за първи път разширява границата на сръбската държава за сметка на византийската държавна територия, като присъединява към нея следните области: Ниш, Лесковац, Липлян и Враня. Това териториално разширение обуславя и самата църковна организация, която създава св. Сава през 1219 и 1220 г. Границите на Сръбската църква през средните векове почти винаги съвпадат с държавните граници, а титулът на сръбските владетели, крале и царе се покрива с титула на сръбските църковни глави.

Епископиите, които св. Сава организира и установява като цяло са познати: техните седалища са по манастирите, а от сериозните проучвания са известни и техните териториални граници. От старите епископии, които са съществували преди св. Сава, са познати само три – със седалища в Раса, Призрен и Липлян, докато Морозвидската епископия по това време вече е запустяла. Състоянието остава почти непроменено до края на 13 в., до териториалното разширение, осъществено от крал Милутин на юг и югоизток. Така той оформя сръбската държава: двата Полога, Овче поле, Злетово и Пианац. В Милутиново време, с увеличаване на държавната територия, се разширява и територията на Печката архиепископия над онези области, които сега стават сръбски. Така, в Милутиновата грамота за манастира „Грачаница” се казва, че кралят разделя областите Враня, Славица, Злетово, Морозвид и двата Полога на Призренска и Липлянска епископии.[17]

Необходимо е да споменем и неколцина от светците, живели и подвизавали се на територията на Враня и областта. На първо място това е св. Прохор Пчински,[18] който и днес се почита не само в този край. Св. Прохор е живял през 11 в. Районът на р. Пчиня е горист и богат на вода край и винаги е бил удобен за тих и усамотен живот на монаха-християнин, какъвто е бил и св. Прохор. По негово време този край е бил на границата на Византия. В житието на св. Прохор изрично се споменава византийския имп. Роман ІV Диоген (1067-1071), на когото светецът, между другото, предсказва, че ще стане император и което се и сбъдва (оттам иконографското изображение в манастира „Св. Прохор Пчински”, на южната страна на манастирската църква). Отначало св. Прохор се подвизава в малка пещерна църквичка – в пещерите в Нагоричане (днес тази църквичка е обновена при манастира „Св. Георги” в Старо Нагоричане). След това той живее тридесет години в планината Козяк, в пещера, в която се и упокоява. Днес, за съжаление, това място почти с нищо не е отбелязано – нито с параклис, нито с църква! Светецът е погребан на мястото на днешния манастир, който носи неговото име. Първият храм там съществува от втората половина на 11 в. и е изградена от споменатия византийски имп. Роман ІV Диоген. По-късно сръбският крал Милутин изгражда голям храм, в който светителските мироточиви и чудотворни мощи почиват и днес. През вековете и до днес манастирът е място за набожно поклонение и молитва не само за сърбите, но и за много други.

Освен в неговия манастир, фрески, на които е изобразен св. Прохор Пчински, се намират още в Нагоричане, Печ, Грачаница, Благовещение, Журче при Битоля, Ораховица, Рилския манастир.[19]

Преп. Йоаким Осоговски[20] – подвизава се отначало в с. Градец при Крива Паланка, а след това по поречието на р. Сарандапор и най-накрая по течението на р. Ступица – потока Бабин дол. Светецът е живял през 11 в., както и св. Прохор Пчински, а идва в този край от „запад”, от околностите на Враня. Св. Йоаким се почита много не само при сърбите, но и при русите и българите. Първият храм, посветен на този светец, изгражда някой си овдовял свещеник Теодор, който става монах. След това този храм обновява крал Милутин. Известно е от средните векове, че крал Стефан Дечански по време на поход, преди битката при Велбъжд през 1330 г., се е молил в храма на св. Йоаким Осоговски. Изходът от битката е успешен за сърбите. В този манастир ок. 1350 г. приема монашество познатият монах и исихастки писател старецът Исаия – брат на Хилендарския манастир на Света гора. При обстоятелствата на разпадане на сръбската държава, в навечерието на смъртта на цар Душан, този манастир е обновен от войводата Константин Деянович, „Костадин бег” от сръбските народни песни.

Фрески с образа на св. Йоаким Осоговски се намират в манастирите: Нагоричане, Лесново, Поганово, Беловски – Земенски манастир, Ораховица, Печ, Благовещение, Журче. Паметта му се чества на 29 (16) август.

Св. Гаврил Лесновски[21] също е живял през 11 в. Роден е в Осечко Поле при Крива Паланка. Приема монашество и съгражда манастира „Св. архистратиг Михаил” в Лесново при Кратово, на който става и пръв игумен. Подвизава се около три десетилетия в Лесновската планина, а след това в околностите на Злетово – в планината Луково. Упокоява се на Обли връх (Стронгилото). Показва се като велик чудотворец – лекувал е болните животни и народа, който набожно и с голяма вяра пристъпва към него. Върху неговия гроб сръбският деспот Йован Оливер изгражда храм. По време на българския цар Йоан Шишман (1371-1391) мощите на светеца са пренесени в околностите на Рилския манастир, в храма „Св. Апостоли”, където се намират и сега.[22] Паметта му се чества на 28 (15) януари.

Превод: свещ. Петър Петров

* Поповић, Р. „Црква у врањском краjу у средњем веку” – В: Врањски гласник 26-27, 1993-1994, с. 17-24; настоящият превод е извършен според публикуването на текста в: Поповић, Р. Српска црква у историjи, Београд 2007, с. 131-142 (бел. прев.).

[1] Сръбски превод на Медиоланския едикт и коментар виж в: Поповић, Р. Одбрана документа Васељенских Сабора, Београд 1993, с. 81-84.
[2] Подробно за събора в Сердика виж: Bernard, L. W. The Council of Serdica 343 A. D., Sofia 1983.
[3] Най-новото издание на житието на св. Флор и Лавър в сръбски превод виж в: Поповић, Р. „Свети Флор и Лавр мученици из Улпине” – В: Богословље, 1-2, 1990, с. 99-107.
[4] Петровић-Пешикан, М. „Античка Улпиjана према досадашњим истраживањима” – В: Старинар, 32, 1981, Београд 1982, с. 62; Максимовић, Љ. „Северни Илирик у VІ веку” – В: Зборник РВИ, 19, 1980, с. 25.
[5] За Петия вселенски събор и юстиниановата верова политика виж: Поповић, Р. Одбрана документа, с. 53-60.
[6] От доста богатата нова литература за Първа Юстиниана и резултатите от археологическите проучвания виж: Кондић, В., В. Поповић Царичин Град, утврђено насеље у византиjском Илирику, Београд 1977.
[7] Тези грамоти са публикувани в: Gelzer, X. “Ungedruckte und wenig bekannte Bistümerverzeichnisse der orientalischen Kirche” – In: Byzantinische Zeitschrift, 2, 1893, S. 42-46.
[8] Новаковић, С. „Охридска архиепископиjа у почетку ХІ века” – В: Глас СКА, 76, 1908, с. 46-48.
[9] Пак там, с. 48.
[10] Gelzer, X. Op. cit., S. 43; Новаковић, С. Цит. съч., с. 25-26.
[11] Jанковић, М. Епископиjе и митрополиjе Српске Цркве у средњем веку, Београд 1985, с. 30.
[12] За Църквата при сърбите преди св. Сава виж: Калић, J. „Црквене прилике у српским земљама до стварања архиепископиjе 1219. Године” – В: Сава Немањић – Свети Сава, историjа и предање, Београд 1979, с. 27-52.
[13] Византjски извори за историjу народа Jугославиjе, 3, ур. Г. Острогорски, Ф. Баришић, Београд 1966, с. 386.
[14] Пак там, с. 387.
[15] Пак там, с. 305.
[16] Пак там, с. 388-389.
[17] Jанковић, М. Цит. съч., с. 30.
[18] Паметта му се чества на 1 ноември, следователно на 19 октомври по стария календар. Виж: Поповић, J. Житиjа светих за октобра, Београд 1977, с. 407-412; Милеуснић, С. Свети Срби, Крагуjевац 1989, с. 16-18.
[19] Милеуснић, С. Цит. съч., с. 18.
[20] Поповић, J. Житиjа светих за август, с. 280-283; Милеуснић, С. Цит. съч., с. 22-24.
[21] Иванов, Й. Български старини из Македония, С. 21931, с. 394-400; Поповић, J. Житиjа светих за jануар, Београд 1972, с. 489-492; Милеуснић, С. Цит. съч., 19-20.
[22] Сведенията за странстванията на мощите са противоречиви. До нас са достигнали две жития на преп. Гавриил Лесновски: Проложно житие и Народно житие. Проложното житие е известно по препис от 1330 г., направен в Лесновския манастир от книжовника Станислав Лесновски. Днес то се съхранява под № 53 в библиотеката на Сръбската академия на науките и изкуствата. Народното житие е известно по препис, направен от Иван Христов от Кратово в 1868 г. Днес се съхранява в Народната библиотека „Св. Кирил и Методий” в София.
Според Проложното житие, „… и след дълго време мощите му бяха пренесени в българския град Търнов и бяха положени на Трапезица в „Светите апостоли”, където лежат и до днес, като излъчват целебна сила и до ден днешен”.
Според Народното житие, „… поради дяволска завист някой си турски цар, Амурат от Шам, вдигна бран срещу сърбите с триста хиляди войници. Като разбра това, българският патриарх в град Търново побоя се от пожар [в манастира], дойде, взе мощите на преподобния, пренесе ги и ги положи в Трапезица, в църквата „Св. апостоли”, където лежат и до ден днешен и струят изцеление”.
Както се вижда от текста, не е споменат нито един български владетел. Според двете жития мощите са пренесени в Търново, но двата извора фиксират различно време, в което се случват тези събития (Проложното житие преди 1330 г, а Народното житие около Косовската битка през 1389 г.). Сведението, че мощите са пренесени от патриарха на Търново само по себе си повдига много въпроси. Според данните в житията на други светци, чиито мощи са пренесени в Търново, патриархът не участва лично в пренасянето, а ги посреща пред града. В търновската агиографска и химнографска литература няма никакви следи за тези събития. След падането на Търново под османска власт повече не се споменава нищо за мощите на светеца. По-подробно за това виж в: Стара българска литература, т. 4: Житиеписни творби, С. 1986, с. 171-175, 567-569 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udwkq 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме