Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Произходът на патриаршеския богослужебен Диатаксис на Димитриос Гемистос от 14 век

Понеделник, 04 Февруари 2019 Написана от Прот. Александър Рентел

Fr A Rentel1. Въведение

Гръцките средновековни документи, които литургистите наричат диатаксиси, представляват сборници от рубрики с указания към клириците за правилното извършване на Литургията. Патриаршеският диатаксис обяснява богослужебния ред когато патриархът оглавява св. Литургия, „как и кога” се извършват различните ръкоположения, а също може и изцяло да описва последованието на проскомидията, извършвано преди началото на Литургията от свещеник и дякон, без участието на патриарха. Един от най-важните запазени ръкописни патриаршески диатаксиси е съставен от високопоставен служител на Патриаршията от края на 14 в., „протонотария (по-късно велик сакеларий) на Великата и пресвята Божия църква, кир дякон Димитриос Гемистос[1] (? – ок. 1397 г.)”.[2] Нашата статия цели да опише литургическия контекст, в който се появява Диатаксисът от 14 в. за патриаршеската св. Литургия и да проучи историческите условия, при които той се появява. Това е изключително важно за разбирането на неговия произход и на мотивите за написването му. Все пак този Диатаксис е не само литургически по същност – той създава и впечатлението, че е официален документ на патриаршеската канцелария.

Ако наистина Димитриос Гемистос е съставил този Диатаксис – което е почти сигурно – това не означава, че той е създал нов текст от нищото. Сравнение между неговия Диатаксис и други извори показва, че този текст е компилация от местни и външни традиции: патриаршеските традиции в Константинопол и – изненадващо – атонския Диатаксис на божествената литургия дело на Филотей Кокин (ок. 1300-1377/78),[3] който на два пъти е бил патриарх на Константинопол (1353-1354, 1364-1376 г.).[4] Също така, навсякъде в Диатаксиса си Гемистос внимателно посочва богослужебните роли на отделните членове на патриаршеската канцелария, от което можем да заключим, че той има по-специален интерес към тях.

Макар да няма критическо издание на Диатаксиса, нито подробно изследване за него, контурите му вече са очертани. Литургистите са привлекли вниманието към преките извори, от които е съставен, а историците, занимаващи се с подобни въпроси, са скицирали историческия контекст. Андре Жакоб и Робърт Тафт са посочили двете основни литургически влияния върху Диатаксиса: константинополската евхологична традиция и Диатаксиса на Филотей Кокин.[5] Трудовете на Жан Дарузес пък са спомогнали да посочим патриаршеската канцелария като място на съставянето му. Той е открил, че Диатаксисът, особено в частта си за ръкополагане на епископи и издигане в сан на митрополити, отразява някои от вътрешните дела на патриаршеската канцелария.[6] Дарузес дори е изказал хипотезата, че има връзка между Диатаксиса и друг документ от канцеларията – Ἔκθεσις Νέα,[7] написан в същия период. Въпреки че, поради липса на доказателства, Дарузес не е бил твърдо убеден в хипотезата си,[8] неговата историческа рамка остава валидна, а по-обстойният анализ на изворите потвърждава канцеларския контекст при съставянето на Диатаксиса. Дарузес обаче е бил възпрепятсван поради липсата на критическо издание и задълбочено изследване на Диатаксиса, за което е и изразил недоволство.[9]

2. Литургичният контекст

2.1. Традицията на диатаксисите

Гръцката дума ἡ διάταξις и синонимите ѝ ἡ τάξις, τὸ τακτικόν,[10] τὸ διάταγμα, δια-(συν-)τάσσω носят идеята за наредба, която дава „детайлни инструкции какво трябва да се извърши”.[11] Ἡ διάταξις може да означава военна заповед, дислокация на войска, завещание (в юридически смисъл) или дори опис на имущество. Също може да означава и имперски декрет или държавна разпоредба, както е в Юстиниановите новели.[12] Във византийския период думата започва да се използва като синоним на манастирски типик,[13] като например Диатаксисът от 11 в. на Михаил Аталиат[14] или на Тивериуполския еп. Мануил от 11-12 в.[15]

2.1.1. Ранната история на литургическите диатаксиси

Както вече бе обяснено, литургическият диатаскис принципно означава сборник от рубрики, които „посочват как точно следва да се извърши ритуалът”.[16] Диатаксис може да бъде написан за всяко богослужение, като например св. Литургия, утринна, часове, вечерна и т. н.[17] Диатаксисът на патр. Методий I (2 пол. на 8 век – 847 г., заемал престола между 843-847 г.),[18] например, посочва как вероотстъпниците следва да бъдат приемани обратно в общение.[19] Съвременните литургисти използват думата „диатаксис” главно за да обозначат тези документи, които „подробно описват и кодифицират и най-малките детайли на евхаристийното богослужение” и които са съставени за патриаршеската, архиерейската, презвитерската или монашеската св. Литургия, а в по-ново време – за описанието на проскомидията.[20]

Диатаксисите за св. Литургия се развиват сравнително късно в историята на византийския обряд и изглежда, че те са отговор на почти пълното отсъствие на рубрики в текстовете на ранния Евхологий. Няколкото рубрики в най-ранните евхологии се ограничават до заглавията на молитвите, отразяващо тяхното място в богослужението, до инструкциите кой от служещите казва един или друг възглас или прошение, или евентуално до най-общото очертаване на богослужебната последователност.[21] Освен тези прости рубрики, всички други напътствия за извършване на богослужения са част от устна традиция. Диатаксисите запълват този текстови вакуум, давайки инструкции на свещенослужителите, които те е трябвало да използват паралелно с Евхология. От началото на 12 в. сред константинополските извори се забелязва, че рубриките от диатаксисите започват да се включват в текста на самите евхологии.[22] От друга страна, всички видове паметници – евхологии с минимален брой рубрики, евхологии, съчетани с диатаксисните рубрики и самите диатаксиси – продължават да съществуват в ръкописната традиция до идването на печатните книги.[23]

2.1.2. Диатаксисът на Филотей Кокин

Диатаксисът на Филотей Кокин е може би най-популярният за св. Литургия във византийската традиция. Филотей го написва докато е игумен (пролетта на 1342 г. – юни 1345 г.)[24] във Великата лавра на Света гора,[25] като се основава на атонските монашески традиции.[26] Неговият Диатаксис започва с духовно напътствие към свещеника, който ще отслужи св. Литургия, детайлите относно влизането на свещеника и дякона в олтара, тяхното обличане, извършването на проскомидията и отслужването на Златоустовата литургия от един свещеник и един дякон. Многото запазени ръкописи с Филотеевия Диатаксис и неговото широко разпространение във византийския свят свидетелстват за популярността му.[27] Тази популярност може да се обясни с престижа на Филотей както като Константинополски патриарх, така и като висш представител на исихасткото богословие.[28] Неговият Диатаксис е разширил своето поле на влияние и чрез „широката мрежа от [исихастки] монашески контакти”, които са изградили една „нова сплотеност с религиозна и идеологическа природа”, което, от своя страна, е образувало „източно християнската икумена[29].[30]

Влиянието на Филотеевия Диатаксис в средите на византийската църква е било огромно, като то не се е ограничавало само до гръкоезичния свят или манастирите. Духовните напътствия, поместени в началото, дават основание дори да предположим, че когато го е съставял Филотей е имал за цел далеч по-широка аудитория. Тези напътствия казват, че свещеникът, който ще отслужва литургия, освен всичко друго, трябва и да се въздържа от съпружеско общение през нощта срещу извършването на богослужението[31] – рубрика, която очевидно не е насочена към монасите. Следователно този Диатаксис е бил насочен към цялото духовенство – както мирско, така и монашеско.

В края на живота на Филотей и скоро след смъртта му, неговият Диатаксис е преведен на славянски от св. патр. Евтимий Търновски (1375-1393)[32] и митр. Киприан Киевски (1375-1406),[33] ученик на Филотей. Тези двама славянски епископи са превели Филотеевия Диатаксис и са го разпространили в своите църковни диоцези.[34] Редакция на този Диатаксис е включена в първото гръцко (печатно) издание на св. Литургия, публикувано от Димитриос Дукас в Рим през октомври 1526г.[35] Изданието на Дукас по-късно е използвано от Яковос Леонгинос (Giacomo Leoncini) в неговото гръцко издание на служебника (Венеция, 1578 г.), което пък е използвано впоследствие от венецианските печатари за последвалите гръцки издания както на Служебника, така и на Евхология.[36] По-късно тези печатни гръцки издания на Евхология, базирани на Дукас, осигуряват основите за т. нар. реформирани книги на патр. Никон в Русия.[37]

2.1.3. Други монашески диатаксиси и проскомидията

Освен Диатаксиса на Филотей Кокин, между 12 и 15 в. се появяват няколко други такива анонимни сборника, основно в монашеските среди. Отличителна черта на тези диатаксиси е наблягането – понякога водещо до изключването на други рубрики от Литургията – върху проскомидията, чието развитие е пряко свързано с развитието на самия диатаксис. Тафт предполага, че нуждата от контрол върху развитието на това последование е стимулирало съставянето на толкова много диатаксиси в този период, включително и на Филотеевия.[38] Има и други индикации за объркване, и въпросите, които са вълнували църковните кръгове спрямо проскомидията и нейното развитие.[39] Не е ясно обаче доколко тези диатаксиси е трябвало да са указващи (както името предполага) или просто са описвали действащата практика.

2.1.4. Константинополският патриаршески богослужебен ред

Заедно с тези монашески диатаксиси и акцентирането им върху проскомидията, съществуват и други рубрики, описващи реда на богослуженията във Великата църква в Константинопол, „Св. Софѝя”. За богослуженията, различни от св. Литургия, имаме добре познатия Типик на Великата църква, който съдържа рубрики за катедралните последования и литиите в столицата за периода до 10 в. включително. За извършването на св. Литургия най-ранният текст, наподобяващ диатаксис, е вече загубеният Pyromalus Codex, публикуван от Гоар.[40] Ръкописът описва отслужването на Василиевата литургия в Константинопол през 10 в.[41] Тясно свързан с Pyromalus Codex е латинският превод на Василиевата литургия от манастира „Йоханисберг” за пръв път публикуван от Г. Витцел през 1546 г.[42] Тази йоханисбергска версия, съставена чрез вече изгубен гръцки ръкопис, отразява богослужебния ред на Великата църква в Константинопол от края на 10 и целия 11 в.[43] Същият този превод бива препубликуван в 1549 от Й. Кохлеус.[44] В допълнение към тези извори А. Жакоб е открил константинополски диатаксис на презвитерска литургия в латински превод на литургията от Лъв Тоскан, датиращ от 12 в.[45] Последният главен извор преди Гемистос е диатаксисът, който Тафт издава от ръкопис от 12 в. и за който смята, че отразява богослужебната практика от 11 в.[46] Характерни елементи на тези документи са споменаването на голям брой клирици (патриарх, епископи, свещеници, дякони, църковнослужители) или архитектурните особености на „Св. Софѝя” (скевофилакион, нартекс, амвон, „реките” по пода и пр.), а в някои случаи и специфични указания за патриаршеското богослужение (допълнителни особености при Входа, императорски и патриаршески приветствия, множеството специфични указания от Типика на Великата църква и пр.).

2.1.5. Диатаксисът на Димитриос Гемистос

Диатаксисът на Димитриос Гемистос навлиза в литургическите среди в края на 14 в. Неговият труд представлява комбинация от различни традиции: константинополския патриаршески ред, монашеската традиция в диатаксисите и в най-голяма степен – Диатаксисът на Филотей Кокин.[47] От една страна, Гемистос е подредил своя Диатаксис следвайки практиките от катедралния ред на „Св. Софѝя”. Неговият текст описва в подробности Литургията, със сложна система от рубрики за патриарха, съслужаващите с него свещенослужители, църковнослужителите (οἱ ὑπηρέται), певците (οἱ ψάλται) и служителите в патриаршеската канцелария. Текстът предполага, че в „Св. Софѝя” св. Литургия се извършва със специфични референции, макар да не е упоменато точното им местоположение в рамките на сградата – патриаршеския и епископските тронове,[48] дяконикона и проскомидийната ниша,[49] „реките” в мозаечния под на кораба,[50] солея и амвона,[51] малка платформа в царските двери,[52] местоположенията на различни икони в катедралата.[53]

Частта от Диатаксиса, която описва избора на митрополити преди началото на Литургията още повече ситуира текста в константинополската традиция и потвърждава, че той е бил създаден в патриаршеската канцелария.[54] Това „извънредно свещено”[55] последование се извършва преди св. Литургия, като предшества описаното по-нататък в Диатаксиса въдворяване на митрополити.[56] В тази част от текста е положена особена грижа да се опишат всички детайли за ролята на патриаршеските служители в целия процес. Диатаксисът посочва, че след великото славословие и завършителната ектения на утринната церемониалмайсторът (ὁ τοῦ ἐπὶ εὐταξίας), заедно с дяконите, води патриарха до платформа, на която е поставен патриаршеският трон. Тогава великият хартофилакс,[57] заедно с ипомниматографа (ὑπομνηματογράφου) и йеромнима (ἱερομνήμονος),[58] също водени от церемониалмайстора, пристъпват към патриарха. Псалтите, призовани от церемониалмайстора, се покланят (προσκυνήσαντες) пред патриарха и пеят „На многая лета, владико” (Εἰς πολλὰ ἔτη, δέσποτα). Архонтите на храма също пристъпват и се покланят, в строг ред според ранга си (κατὰ τάξην), и застават от двете страни на патриарха. Екзокатакилите (ἐξωκατάκοιλοι), т. е. петте най-старши члена на патриаршеската канцелария,[59] са седнали на стълбите на платформата, а протонотария и логотета са до самия патриаршески трон. След това другите епископи излизат от олтара[60] и сядат на свои тронове, заедно с патриарха. Едва тогава кандидатът е идвал и е заставал пред патриарха, епископите и членовете на канцеларията и е прочитал своето изповедание на вярата. След това изборът се е утвърждавал от патриарха, с участието на великия хартофилакс. Именно великият хартофилакс е възлагал ръката си, от името на патриарха, върху главата на новоизбрания митрополит.[61]

Диатаксисът на Гемистос, с всичките си подробности за този специфичен ритуал, прецизните си рубрики за патриарха, епископите и членовете на канцеларията,[62] определено не е целял просто да бъде поредният богослужебен диатаксис, а ръководство за ползване от патриарха и неговите служители при извършването на св. Литургия в „Св. Софѝя” в Константинопол. Внимателното описание на Гемистос относно ролята на патриаршеската канцелария в Литургията е забележително в сравнение с други константинополски богослужебни извори. Желанието да изброи всяка роля на членовете на канцеларията би трябвало да е една от причините за написването на този диатаксис. Заинтересоваността на Гемистос към ролята на канцеларията и предаността ѝ към константинопослките традиции не трябва да ни изненадва; самото заглавие ясно показва целта: „Диатаксис на патриаршеската литургия както се извършва във Великата църква, … съставен от протонотария на Великата и Пресвета Божия църква, кир дякон Гемистос”.[63] Няма съмнение, че дякон, протонотарий в патриаршеската канцелария, би бил верен следовник на традициите в Константинопол.

От друга страна, изненадващо е да намерим духовно поучение, веднага след заглавието, насочено към „тези, които ще извършват светите тайнства…”.[64] Този пасаж е почти дословно взет от Филотеевия Диатаксис. Следва кратък параграф за подготовката на патриаршеския трон и пълно описание на последованието на проскомидията, почти дума по дума преписано от Филотеевия Диатаксис. Гемистос очевидно взима Филотей като основен източник на информация, но това е най-видно в частта за проскомидията. Гемистос е преписал и други части от Диатаксиса, но те са малко на брой и като цяло адаптирани към патриаршеските традиции.[65] В тези пасажи редакторската намеса на Гемистос е била да замени фигурата, водеща богослужението, от свещеник (ἱερεύς) на патриарх, да определи действията на съслужаващите клирици и да вземе пред вид архитектурата на „Св. Софѝя”. Така или иначе тези пасажи са незначителни спрямо пълното адаптиране на последованието на проскомидията от Филотеевия Диатаксис.

2.2. Проблеми при интерпретацията

Макар в последованието на проскомидията Гемистос да прави и някои дребни промени, не е ясно дали те са изцяло негово дело или от извършени вече редакции на Филотеевия Диатаксис, който той използва като свой извор. Някои промени вероятно отразяват естественото развитие на Филотеевия Диатаксис през 35-те години между неговото създаване и употребата му от Гемистос.[66] Източникът на другите промени е трудно определим. Трудно можем да разберем дали самият Гемистос е променил реда за разрязване на агнеца от първата просфора[67] или по негово усмотрение са пропуснати някои специфични поменавания при третата просфора (за кръста, за небесните сили и преподобните светци),[68] а също промяната на някои други формули[69] или тези промени се дължат на текста на Филотеевия Диатаксис, който той е използвал. Необяснима разлика при Гемистос е липсата на каквито и да било поменавания на императора по време на проскомидията,[70] въпреки че той бива споменаван на Литургията.[71] Друга разлика в Диатаксиса на Гемистос са поменаванията на дяконите, като те са можели да правят това само чрез подаването на просфора на свещеника, който е вадел частици от нея, докато дяконът е казвал имената на тези, които е искал да помене.[72] От друга страна, Диатаксисът на патр. Филотей позволява на дяконите да поменават самостоятелно.[73] Други промени могат с по-голяма сигурност да бъдат приписани на Гемистос и те отразяват спецификите на „Св. Софѝя”: очакването на голям брой хора за причастие и от там приготвянето на много потири,[74] споменава съслужаващите епископи (ἀρχιερέων),[75] а също и адаптациите за съслужаващия клир, позволявайки им също да поменават имена на проскомидията.[76]

Това са основно повърхностни разлики. Фактът си остава: ясно е, че Димитриос Гемистос е бил мотивиран да инкорпорира последованието на проскомидията като почти дословно копира атонския Диатаксис на Филотей Кокин в своя патриаршески Диатаксис, но какво точно е мотивирало подобно решение остава неясно. Наистина, налице са богослужебни проблеми що се отнася до самото извършване на проскомидията, ако се извършва според указанията в Диатаксиса на Гемистос, като така изникват още въпроси по отношение на този избор. Тези богослужебни проблеми ни дават основание да предположим, че причините за инкорпорирането на Филотеевия Диатаксис не са били изцяло литургически.

Един основен въпрос е защо проскомидията, извършвана от свещеник и дякон, е включена в Диатаксис за патриаршеската литургия, след като самият патриарх въобще не участва в това последование. Основополагащ елемент на всяка друга част от Диатаксиса на Гемистос е детайлното описание на всичко, което патриархът и членовете на канцеларията му правят по време на Литургията и различните ритуали, в които участват (например, ръкоположението). Патриархът не участва в проскомидията и не е споменат в тази част на Диатаксиса. Дори не е напълно ясно кога точно трябва да бъде извършено самото последование. Диатаксисът просто посочва, че „когато настане време, вторият [по старшинство] свещеник, заедно с един от дяконите, отива в протесиса и извършва проскомидията…”.[77] Разбира се, това последование е извършвано преди започването на св. Литургия, но Диатаксисът предполага и утринната също да се случва преди Литургията. Първият безспорен детайл от Диатаксиса на Гемистос, отнасящ се до конкретен богослужебен момент е времето, когато патриархът се облича.[78] Това става по време на утринната, но както изглежда, след проскомидията. Дали това означава, че проскомидията е извършена до или по време на утринната? Диатаксисът със сигурност показва, че тя не може да се случи между утринната и Литургията, защото това е времето за ръкоположения и офикии. Всъщност, изглежда това, което е от истинско значение, не е кога точно се отслужва проскомидията, а защо това не е указано в дитаксиса. В целия текст се вижда вниманието, отделено от автора, да посочи „кога и как” следва да бъде извършено всяко свещенодействие. Защо това не важи за проскомидията?

А дали някой би предположил, че евхаристийният хляб е бил изпечен в сутринта на богослужението, точно както на Света гора, и така свещенослужителите би трябвало да внимават за парата, излизаща от агнеца, докато бива изрязван от просфората?[79] Или, както вече писахме, как така императорът, патронът на „Св. Софѝя”, не е удостоен със специално поменаване на проскомидията, след като е споменаван в цялата Литургия? Защо в атонския Диатаксис се споменават атонските светци, а в този на Гемистос няма никакви константинополски светци? Определено не всяка рубрика от един диатаксис е била следвана дословно,[80] нито пък формата на проскомидийното последование в „Св. Софѝя” в края на 14 в. може да се докаже или отрече от липсата на някои елементи. Все пак Гемистос е включил последованието на проскомидията от Филотеевия Диатаксис с някаква цел, и ако тя не е била да се следва изцяло или частично, какви други причини могат да обяснят това включване? Може би това е още едно свидетелство за нарастващо влияние на Света гора спрямо Константинополската патриаршия в 14 в. А може и да е още едно потвърждение за силно влияние на Филотеевия Диатаксис над византийската литургия. Вероятно чрез включването на Филотеевия Диатаксис в своя, Гемистос свидетелства за огромния личен престиж на Филотей Кокин, който все още е битувал в Патриаршията. Тук обаче отново се появяват усложняващи въпроса проблеми.

3. Историческият контекст

3.1. Филотей Кокин

Както вече казахме, освен богослужебните въпроси, историческата обстановка прави употребата на Филотеевия Диатаксис от страна на Гемистос доста провокативна. След като Филотей е свален от патриаршеския трон, в годините около смъртта му (ок. 1376-1378)[81] и по време на първото патриаршеско управление на Макарий (1376/77-1379; 1390-1391),[82] изглежда неговото споменаване на Литургия е било забранено. Записка в Kleinchroniken, редактирана от П. Шрайнер,[83] казва само, че през 1376-1377 г. „споменаването на патриарх Филотей е забранено”.[84] Макар точните измерения на решението да са неясни, знаем че след свалянето му от престола и неговата кончина някои политики, въведени при патриаршеското служение на Филотей, получават неодобрението на новия патр. Макарий и са отменени.[85] Дарузес смята, че тази забрана е изцяло свързана с Макарий и е лично негово решение, взето без съгласието на синода, чийто членове в по-голямата си част са били назначени от Филотей.[86] Дори след детронирането на патр. Макарий личността на Филотей и неговите политики не са били напълно възстановени или продължени – нещо, което е особено добре документирано в историята на връзките и политиките между Византийската църква и Русия.[87]

Също толкова интересни са другите доказателства, като иконите с неговия образ[88] и службите, писани в негова чест,[89] които сочат, че от края на 14, или поне от първото десетилетие на 15 в. Филотей вече е смятан за светец. Очевидно, както още приживе, така и скоро след смъртта му, Филотей е спорна личност – според някои светец, според други недостоен дори за споменаване. Макар и наследството на този патриарх да надхвърля обхвата на тази статия, вмъкването на материал от неговия Диатаксис в този на Гемистос вероятно отбелязва не само възхода на нов богослужебен диатаксис, но и официалното приемане на Филотеевия Диатаксис от патриаршеската канцелария, което подсказва за реабилитирането на самия Филотей.

3.2. Димитриос Гемистос

Както вече знаем, Димитирос Гемистос е нотарий в патриаршеската канцелария докато Филотей е патриарх.[90] Основната информация, която имаме за живота му, идва от запазени патриаршески наредби от 14 в., редактирани от Ф. Миклошич и Й. Мюлер в Acta et Diplomata Graeca Medii Aevi Sacra et Profana.[91] Наредбите от времето на Филотей и Димитриос Гемистос са били събрани и коментирани от Дарузес в петото и шестото факсимиле от изданието на патриаршеския регистър. Чрез тези наредби е възможно да се проследи кариерата на Гемистос. Той е част от една от „династиите на чиновниците”, изпълнявали различни длъжности в патриаршеската канцелария през 14 и 15 в.[92] Първо споменаване на фамилията Гемистос в патриаршеската канцелария идва от Никейския период на патриаршията от 13 в. В Régestes 1304 дякон с името Василий Гемистос, архонт на Великата църква, е върнат на длъжността си, след неизяснена „латинска афера”. По-късно, през 13 в., по време на опитите за уния между Римокатолическата и Православната църква, трима други с фамилията Гемистос са асоциирани с Патриаршията и техните подписи се виждат под нередактиран документ, одобряващ подобна уния:[93] Мануил, патриаршески нотарий,[94] Константин, протоостиарий[95] на Великата църква,[96] и Михаил, който е приключил дългата си кариера в Патриаршията като велик иконом.[97] Михаил е споменат още веднъж през 1258 г., в писмо от патр. Арсений, в което той е уведомен за смъртта на имп. Теодор II Ласкарис.[98]

За първи път Димитриос Гемистос е споменат в патриаршеския регистър на 13.1.1368 г. като нотарий при патр. Филотей Кокин и като автор на преамбюл към синодно решение.[99] Споменат е отново като „архонт и нотарий на Великата и пресвята Божия църква” в същата 1368 г. в синодното решение за отлъчването на Прохор Кидонис.[100] Между това и следващия път, когато името му се появява в Дарузесовата реконструкция на регистъра, той вече е протонотарий,[101] а след това се появява в частен документ като велик сакеларий, ок. 1394 г.[102] Дарузес е приел, че Гемистос умира ок. 1397 г., когато е избран нов велик сакеларий и протонотарий.[103] Régestes 3255, наредба от 1402 г., посочва, че той е едновременно велик сакеларий и протонотарий.[104] Изказвано е предположение, че е баща на Георгиос Гемистос Плитон (ок. 1360-1452),[105] но аргументацията се основава единствено на византийската традиция внукът да взема първото име на дядо си.[106] Синът на Георгиос Гемистос Плитон е наречен Димитриос. Това е причината да предполагаме, че те са свързани помежду си, но без допълнителни свидетелства това остава спекулация.

Съществува определено объркване в изворите, понеже изглежда, че през същия период е имало и друг протонотарий, носещ фамилията Гемистос. Régestes 2921 от март 1393 г. носи подписа на „протонотарий Гемистос”. Според Дарузес обаче през 1393 г. би било невъзможно този протонотарий Гемистос да е същият, който през 1394 г. е велик сакеларий. Това би означавало, че в рамките на едва една година един и същи човек е получил четири различни повишения. Въпреки това потенциално объркване, Дарузес никога не е изразявал съмнение, че Димитриос Гемистос, нотарий по времето на патр. Филотей и протонотарий през 80-те години на 14 в., а след това велик сакеларий в 1394 г., е авторът на Диатаксиса.[107] Любопитно е, че най-ранно датираният ръкопис на същия Диатаксис, Athos Vatopaidi 135, f. 3r (AD 1389), посочва август 1386 г. като точна дата на съставянето на Диатаксиса, но съдържа само фамилното име Гемистос.[108] Вероятно това объркване всъщност се дължи на възможността по приблизително едно и също време в патриаршеската канцелария да са служили двама протонотарий с фамилията Гемистос, като през 1390 г. вторият от тях е изпълнявал тази длъжност. Възможно е също именно вторият по хронология протонотарий да е истинският автор на Диатаксиса, а другите му ръкописи да посочват грешно име на автора. Все пак основната част от свидетелствата на ръкописната традиция клонят към името Димитриос Гемистос, нотарий по времето на Филотей, като автор на Диатаксиса. Във всички ръкописи, изрично посочващи името на автора, то е на Димитриос Гемистос, като това включва всички ранни ръкописи, а единствено най-ранният Athos Vatopaidi 135 е изключение.[109] Също така, макар Athos Vatopaii 135 да не посочва първото име на автора, това не означава задължително, че авторството може да се припише на друг Гемистос. От друга страна, макар и това да не може да се докаже, лесно се стига до спекулацията, че Димитриос Гемистос, нотарий при патр. Филотей Кокин, е бил в някаква степен мотивиран да напише свой диатаксис, основавайки го на текста на Филотеевия, от чувството за почит към бившия патриарх.

3.3. Патриаршеската канцелария

Вече споменахме за възможността за връзка между Диатаксиса и друг документ, написан от и за патриаршеската канцелария – т. нар. Ἔκθεσις Νέα.[110] Ἔκθεσις Νέα е било вътрешно ръководство за нотариите от патриаршеската канцелария – как правилно да оформят писмата до различните религиозни и светски водачи. Дарузес, който е издал текста използвайки различни ръкописи,[111] определя септември 1386 г. като вероятната дата на създаването му.[112] Тази дата, ако е вярна, е месец след точната дата на съставянето на Диатаксиса, август 1386 г., според маргиналия от Athos Vatopaidi 135.[113] Все пак, дори датировката на Ἔκθεσις Νέα да не е точна, съществува такава цел: създаването на документ от страна на канцеларията, който е за вътрешно ползване от служителите. С други думи, както Ἔκθεσις Νέα обяснява „как патриархът пише…”[114] до когото и да било или как това писмо трябва да бъде адресирано и оформено, така Диатаксисът обяснява „как и кога” патриархът и членовете на канцеларията участват в Литургията.

Също така, Ἔκθεσις Νέα се появява в ръкописите Paris Greek 1362[115] и неговия апограф Patmos 376,[116] непосредствено след Диатаксиса. Друг ръкопис, Athos Dionysius 219, който съдържа две преработки на Ἔκθεσις Νέα,[117] е описан в каталога на Ламброс под №6 като съдържащ „Διατάξις τῶν χειροτονιῶν πότε καὶ πῶς γίνεται ἑκάστη” [Диатаксис на ръкоположенията, за това кога и как се извършва всяко].[118] Това заглавие е подобно на другите заглавия на Диатаксиса на Гемистос. Не е ясно дали това е препис на неговия Диатаксис, като Ламброс просто го е съкратил, или е непозната преработка. По-вероятно става дума за препис на Диатаксиса на Гемистос, но без физическо описание на ръкописа потвърждение е невъзможно. Дарузес е спекулирал по отношение на връзката между Диатаксиса и Ἔκθεσις Νέα, отбелязвайки тяхната близост в Paris Greek 1362, като е нарекъл този факт „забележителен признак”. След това обаче се отказва да приеме каквото и да било за сигурен факт, като казва, че макар да е забележителна, връзката между двата документа „не се потвърждава от други фактори”.[119] Съществуват обаче такива други фактори, както вече предположихме. Ἔκθεσις Νέα може и да не е било написано от Димитриос Гемистос, но е факт, че двата текста са написани приблизително по едно и също време, отразяват подобни проблеми, а също така в поне два ръкописа, дори вероятно три, тези текстове се появяват поместени близо един до друг, а това, ако не друго, предполага общ контекст.

4. Заключение

Внимателното проучване на Диатаксиса на Димитриос Гемистос разкрива целта на съставяне на текста. Явно е, че Гемистос е искал да напише патриаршески диатаксис, внимателно и подробно обясняващ ролите на патриарха и на служителите от патриаршеската канцелария в отслужването на св. Литургия и при различните ръкоположения и офикии. Сравнението с друг канцеларски документ, Ἔκθεσις Νέα, показва че и двата текста са писани с еднаква цел: да служат като ръководство за членовете на канцеларията. Независимо дали Диатаксиса на Гемистос и Ἔκθεσις Νέα са свързани по отношение на произхода си, тяхната близост по отношение на текстовите цели ни помага да поставим съставянето на Диатаксиса в рамките на патриаршеската канцелария. Следователно, учудващ е фактът, че Гемистос, уважаван член на патриаршеската канцелария, е решил да инкорпорира в текста си части от Диатаксиса на патр. Филотей Кокин (най-вече частта за проскомидията) в своя патриаршески Диатаксис. Все пак, по това време Филотей е бил съвсем наскоро свален от патриаршеския трон, а неговото наследство е било обект на спорове, до степен споменаването на името му да е било забранено от прекия му наследник – патр. Макарий. И докато желанието на Гемистос да инкорпорира Филотеевия Диатаксис е ясно, мотивите за това действие не са. Вероятно това е знак, че патриаршеската канцелария е приела Филотеевия Диатаксис като нов богослужебен стандарт, поне що се отнася до извършването на проскомидията. Ако това е вярно, тогава е твърде вероятно употребата на Филотеевия Диатаксис от Гемистос също да отбелязва реабилитацията на Филотей от патриаршията. Ако спрем да гледаме на този Диатаксис просто като на богослужебен документ, за нас става лесно и дори необходимо да четем между редовете, за да разберем в пълнота богослужебния и историческия му контекст.

Превод: Илия Поповски

* Rentel, A. “The Origins of the 14th Century Patriarchal Liturgical Diataxis of Dimitrios Gemistos” – In: Orientalia Christiana Periodica (нататък – OCP), 71, 2, 2005, p. 363-385 (бел. прев.).

[1] Trapp, E. et al. Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit, Vienna 1976 (нататък – PLP), S. 3631.
[2] „Съставено от протонотария, дякон на пресветата Велика Божия църква Гемистос” – Athos Vatopaidi 135, f. 3r. Виж също: Patmos Greek 49, f. 1r (AD 1391), Vatican Greek 754, f. 176r (οκ. 14 в.), Paris Greek 1362, f. 248r. По непонятни причини Абер (Habert) e оставил текста с анонимен автор, пропускайки името на Димитриос Гемистос, въпреки че то е в неговия екземпляр – Paris Greek 1362.
[3] PLP, S. 11917. Филотей Кокин изглежда свързан с почти всеки важен момент във Византия от 14 в., но все още нямаме пълно изследване, свързано с него. За момента от полза са статиите: Laurent, V. “Philothée Kokkinos” – In: Dictionnaire de théologie catholique, 12, 2: c. 1498-1509, и Talbot, A. M. “Philotheos Kokkinos” – In: Kazhdan A. et al. The Oxford Dictionary of Byzantium, N.Y. 1991 (нататък – ODB), p. 1662. За литургическото му влияние виж: Taft, R. F. “Mount Athos: A Late Chapter in the History of the Byzantine Rite” – In: Dumbarton Oaks Papers (нататък – DOP), 42, 1988, p. 179-119 [нататък – Taft, “Mount Athos”; превод на български – В: Живо Предание (бел. прев.).] и цит. литература. За политическото му влияние: Meyendorff, J. Byzantium and the Rise of Russia, N.Y. 1981 и цит. литература.
[4] Две добри издания на Филотеевия Διάταξις τῆς θείας λειτουργίας са: Τρεμπέλας, Π. Αἱ τρεῖς Λειτουργίαι κατὰ τοὺς ν θήναις κώδικας (= Texte und Forschungen zur Byzantinisch-Neugriechen Philologie, 15), Athens 1935 (нататък – Trempelas, Three liturgies), σ. 1-16 = Athos Panteleimon 770 (ок. 1350 г.), и Красносельцев, Н. Материалы для истории чинопоследования литургии святого Иоанна Златоустого, Казань 1889 (нататък – Красносельцев, Материлы), с. 36-79 = Athos Vatopaidi 984 (средата на 14 в.). Забележете, че и Красноселцев, и Дмитриевски (Дмитриевский 2, с. 272-295) каталогизират този ватопедски ръкопис като Athos Vatopaidi 133 (744), но каталогът Eustratiades, S. Arcadios Catalogue of the Greek Manuscripts in the Library of the Monastery of Vatopaidi on Mt. Athos (= Harvard Theological Studies, 11) Cambridge 1924, с. 178-179 го дава като Athos Vatopaidi 984. Същият ръкопис е описан като 1142 в: Aland, K. Kurzgefasste Liste der griechischen Handschriften des Neuen Testaments, Berlin 1994.
[5] Jacob, A. Histoire du formulaire grec de la Liturgie de Saint Jean Chrysostome – непубликувана дисертация: Université Catholique de Louvain, Louvain 1968, p. 443-445 (нататък – Jacob, Histoire); Taft, R. The Great Entrance: a History of the Transfer of Gifts and Other Preanaphoral Rites of the Liturgy of St. John Chrysostom (= OCA, 200), Rome 1978, р. 211; id. Taft, “Mount Athos”.
[6] Darrouzès, J. Recherches sur les ὀφφίκια de l’Église byzantine (= AOC, 11), Paris 1970.
[7] Darrouzès, J. “Ekthesis Nea: manuel des pittakia du XIV siècle” – In: Prêt entre Bibliothèques, 27, 1969, p. 5-127.
[8] Ibid., p. 9.
[9] “… Quelle est l’autorité de cette Diataxis et sa place exacte dans la tradition liturgique?” – Darrouzès, Recherches sur les ὀφφίκια, p. 148. От публикуваните издания Дарузес смята това на Абер за “actuellement ridicule[s]”. Виж неговата рецензия на: Komines, A. Πίνακες χρονολογουμένων πατμιακών κωδίκων (Атина 1968) – в Revue des études byzantines (нататък – REB), 27, 1969, p. 299.
[10] Освен общата богослужебна употреба на тези термини, те могат да служат и за описание на уредбата на императорските церемонии: McCormick, M. “Analyzing Imperial Ceremonies” – Jahrbuch der Österreichischen Byzantinistik, 35, 1985, S. 3-4.
[11] Greek-English Lexicon of the New Testament Based on Semantic Domains, ed. J. P. Louw & E. A. Nida, Vol. 1, N.Y. 1989, p. 33, col. 325-326.
[12] Това са определенията, намиращи се в стандартните речници: Liddell H. G. & R. Scott Greek-English Lexicon with Revised Supplement, Oxford 1996, p. 414; Lampe, G. W. H. A Patristic Greek Lexicon, Oxford 1995, p. 361. Като синоним за „завещание” виж: Kazhdan, A.“Wills” – In: ODB, p. 2198.
[13] Galataritou, C. “Byzantine Ktetorika Typika: A Comparative Study” – In: REB, 45, 1987, p. 78; Talbot, A. M. “Typikon, Monastic” – In: ODB, p. 2132; Thiermeyer, A.-A. “Das Typikon-Ktetorikon und sein literarhistorischer Kontext” – In: OCP, 58, 1992, p. 484.
[14] Gautier, P. “La Diataxis de Michel Attaliate” – In: REB, 39, 1981, p. 17-129.
[15] Petit, L. “Le monastère de Notre Dame de Pitié en Macédoine” – В: Известия Русского археологического института в Константинополе, 6, 1900, с. 1-153.
[16] Taft, Short History, р. 75; от същия: “Diataxis” – In: ODB, p. 619.
[17] Съществува диатаксис, традиционно приписван на Филотей Кокин: διάταξις τῆς ιεροδιακονίας – PG 154, 745-766; Goar, 1-8), който описва в детайли извършването на всенощното бдение.
[18] Kazhdan, A. “Methodios I” – In: ODB, p. 1355.
[19] Arranz, M. “La Diataxis’ de Patriarche Méthode pour la réconciliation des apostats” – In: OCP, 56, 1990, p. 283-322. Текстът на този диатаксис е публикуван в Arranz, M. L'Eucologio Costantinopolitano agli inizi del secolo XI: Hagiasmatarion & Archieratikon (Rituale & Pontificale). Con l'aggiunta del Leiturgikon (Messale), Roma: “Pontificia Università Gregoriana” 1996, p. 283-284.
[20] Jacob, Histoire 436. Докато литургистите наричат всички тези документи „диатаксиси” с оглед яснота при класификацията, не всички от тях носят такова заглавие. Например, оригиналното заглавие на диатаксиса за Moscow synod 271 (381), AD 1289-1311, в Красносельцев, Материалы, с. 18 е Περὶ τοῦ πῶς δεῖ κτελεῖσθαι τὴν θείαν καὶ εράν λειτουργίαν. Заглавието за Moscow synod 321 (428), 14 в., в Муретов, С. К материалам для истории чинопоследования литургии, Сергиев Посад, 1895, с. 17 е: Ἑρμηνεία εἰς τήν ναρξιν τῆς λειτουργίας. В Athos Panteleimon 5924, 19 в., Красносельцев, Материалы, с. 9: Ἑρμηνεία τῆς θείας λειτουργίας.
[21] Примери за всяка от тези рубрики могат да се открият в най-ранния византийски евхологий, Barberini Greek 336, 8 в. (посочките са дадени според номерацията в изданието: Parenti S. & E. Velkovska LEucologio barberini gr. 336 [= Bibliotheca Ephemerides liturgicae, Subsidia 80], Rome 1995); за заглавията на молитвите виж, например, 1.2 „Молитва, която йереят казва в скевофилакиона след като хлябът е бил поставен върху дискоса” или 5.1 „Молитва на входа”, или 10.1-2 „Първа молитва на верните, след разгъването на илитона”. За указанията към служещите виж, например, 13.3-14.9, където е поместен диалогът между свещеника, дякона и народа точно преди започването на анафората от Василиевата литургия. За очертаването на последователността, виж различните случаи на ръкоположения: p. 157-168.
[22] Знаем, че преводът от 12 в. на Златоустовата литургия на латински език (1173-1174 г.) от императорския нотарий Лъв Тоскан е комбинация от текста на Литургията от евхологиите и непознат за нас константинополски диатаксис от 10 в. Виж: Jacob, A. “La traduction de la Liturgie de saint Jean Chrysostome par Léon Toscan. Édition critique” – In: OCP, 32, 1966 (нататък – Jacob, “Léon Toscan”), p. 111-162.
[23] Taft, “Mount Athos”.
[24] Датите за игуменството на Филотей са дискутирани в: Lamerle, P. et al. Actes de Lavra., 4: Études historiques, Actes Serbes, complement et index (= Archives de lAthos 11), Paris 1982, р. 30-32, 62.
[25] Заглавието на Athos Panteleimon 770, преписан, когато Филотей е бил митрополит на Ираклия (1347-1353), казва че Филотей е съставил Диатаксиса докато е бил игумен в Атон. Виж: Trempelas, Threeliturgies.
[26] Например, специфичното споменаване на св. Атанасий Атонски (основателя на Великата лавра) на проскомидията и това на действащия игумен и останалите основатели на манастира; или споменаването на йеромонасите и цялото манастирско братство (ἀδελφότητος) на ектенията: Ibid., p. 8.
[27] Съществуват 31 ръкописа, съдържащи Филотеевия Диатаксис, изброени в: Sinkewicz R. & W. Hayes Manuscript Listings for the Authored Works of the Palaeologan Period (Greek Index Project Series 2), Toronto 1989 J 03 – K 03. Филотей Кокин е под номер 11917 в този проект.
[28] Jacob, Histoire, p. 443.
[29] Meyendorff, J. “Mt. Athos in the Fourteenth Century: Spiritual and Intellectual Legacy” – In: DOP, 42, 1988, 191.
[30] Taft, “Mount Athos”; Id., Short History, p. 81-83. Дарузес включва Диатаксиса на Филотей Кокин в Régestes 2677, давайки мнение, че това е недатиран, вероятно официален документ. В коментара си той подчертава, че не е ясно дали Филотей официално е разпространявал собствения си диатаксис или популярността му се дължи да престижа на неговия автор.
[31] „Μέλλων ὁ ἱερεὺς τὴν θείαν ἐπιτελεῖν μυσταγωγίαν ὀφείλει… ἐγκρατεύεσθαί τε μικρόν ἀφ’ ἐσπέρας” – Trempelas, Three Liturgies, σ. 1.
[32] Kaluzniacki, E. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393), Vienna 1901 (repr. London 1971), S. 283-306; Сырку, П. А. К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке, 1, СПб. 1890, (Лондон 1972), с. 1-31.
[33] Пак там, с. 252 сл. За Кирпиан (PLP, S. 13925) обща информация в: Obsolensky, D. “A Philorhomaios Anthropos: Metropolitan Cyprian of Kiev and All Russia (1375-1406)” – In: DOP, 32, 1978, p. 82-98.
[34] Taft, “Mount Athos”.
[35] Αἱ Θεῖαι Λειτουργίαι τοῦ ἀγίου Ἰωάννου τοῦ Χρισοστόμου, Βασιλείου τοῦ Μεγάλου, καὶ τῶν Προηγιασμένων. Γερμάνου Ἀρχιεπισκόπου Κωνσταντινοπόλεως Ἱστορία Ἐκκλησιαστική καὶ μυστική θεωρία (Rome 1526). Изданието на Дукас е препечатано в: Swainson, C. A. The Greek Liturgies Chiefly from Original Authorities, Cambridge 1884, p. 101-144. Дукас и издателското му дело са обобщени в: Layton, E. The Sixteenth Century Greek Book in Italy: Printers and Publishers for the Greek World (нататък – Greek book), Venice 1994 (Library of the Hellenic Institute and Post-Byzantine Studies 16), p. 276-280; Geanakoplos, D. J. Greek Scholars in Venice: Studies in the Dissemination of Greek Learning from Byzantium to Western Europe, Cambridge, Massachusetts 1962, p. 223-255. Изданието на Дукас е каталогизирано под № 76 в Legrand, E. Bibliographie hellenique: ou description raisonnee des ouvrages publies en Grec par des Grecs aux XVe et XVIe siècle (нататък – Legrand, Bibliographie hellénique), 1, 1885, p. 192-195. За изданието на Дукас виж: Strittmeier, A. “Notes on the Byzantine Synapte” – In: Traditio, 10, 1954, p. 75-76. Както в Layton Greek Book, p. 142, 225, така и в Legrand, Bibliographie hellénique, 1, p. 195, под № 77 е отбелязан Евхологий, най-вероятно съдържал Златоустовата и Василиевата литургия, като също е посочено, че е издаден във Венеция през 1526 г., Εὐχολόγιον σὺν Θεῷ γίω…, но този евхологий трябва да е бил с ограничен печат и е непознат извън каталозите.
[36] Работата на Леонгинос е обобщена в: Layton, Greek Book, p. 358-368. Неговият Литургикон (1578 г.) е под № 157 в Legrand, Bibliographie hellénique, 2, p. 26.
[37] Meyendorff, P. Russia, Ritual, and Reform: The Liturgical Reforms of Nikon in the 17th century, Crestwood, N.Y. 1991, p. 185-186.
[38] Taft, “Mount Athos”. В тази статия Тафт изрежда познатите ни преписи на тези диатаксиси – както на Филотеевия, така и на анонимните.
[39] Засвидетелствани са множество вписвания в патриаршеския регистър между 11 и 12 в., отнасящи се до проскомидията – Régestes 918, 985, 992 и 1107. Виж също: Laurent, V. “Le rituel de la proscomede et le métropolite de Créte Elie” – In: REB, 16, 1958, p. 116-142.
[40] Goar, p. 153-156.
[41] За датирането на този ръкопис и съдържанието му в: Taft, R. “Queastiones disputatae: The Skeuophylakion of Hagia Sophia and the Entrances of the Liturgy Revisited” – In: Oriens Christianus, 82, 1998, p. 68-71.
[42] Liturgia S. Basilii Mag. nuper e tenebris eruta, et in lucern nunc primum edita, Mainz 1546, публикувано повторно от Витцел в Exercitamenta syncerae pietalis multo saluberrima: inter quae lector habes liturgiam seu missam S. Basilii Mag. recognitam…, Mainz 1555. Витцел е намерил този латински превод в ръкопис в немския манастир „Йоханисберг”, близо до Майнц. Латинският ръкопис е вече загубен, унищожен в пожар през 19 в. За историята на ръкописа: Taft, “Skeuophylakion”, р. 68.
[43] Jacob, A. “La traduction de la liturgie de saint Basile par Nicolas d’Otrante” – In: Bulletin de lInstitut Historique Belge de Rome, 38, 1967, p. 52-53. Taft, “Skeuophylakion”, p. 68-71.
[44] Speculum antiquae deuotionis circa missam, et omnem alium cultum Dei: ex antiquis, et antea nunquam euulgatis per typographos autoribus…, Mainz 1549.
[45] Jacob, “Léon Toscan”, p. 111-162.
[46] Taft, R. “The Pontifical Liturgy of the Great Church According to a Twelfth-Century Diataxis in Codex British Museum Add. 34060” – In: OCP, 45, 1980 (нататък – Taft, “Pontifical”), p. 98.
[47] Jacob, Histoire, p. 445; Taft, Great Entrance, p. 211-212.
[48] Троновете са подготвени в Athos Vatopaidi 135, f. 3r-3v; ΑΡΧΙΕΡΑΤΙΚΟΝ, Liber pontificalis Ecclesiae Graecae, ed. I. Habert, Paris 1643, repr. Hildescheim 1970 (нататък – Habert, Archieratikon), p. 1-2, и споменати по-нататък f. 9v-11r; p. 26-28.
[49] Кандидатът за епископско ръкоположение чака в дяконикона до времето на неговата хиротония – Athos Vatopaidi 135, f. 11r; Habert, Archieratikon, р. 28. По време на хиротонията той бива извеждан от диаконикона към олтара: f. 20r; 66. Последованието на проскомидията се извършва в проскомидийната ниша: f. 3v; 2; свещениците и дяконите влизат там преди Великия вход, за да вземат св. Дарове: f. 30v; 75.
[50]„Реките”, зелени мозаечни ивици по пода на „Св. Софѝя”, са споменати в Athos Vatopaidi 135, f. 11r; Habert, Archieratikon, р. 27, „κατὰ ποταμόν” и отново в f. 17r; 54, „κατὰ ἔνα ποταμόν”. Забележете, че текстът на Абер съдържа „ἔνα ποτάν” и не може да се уповаваме напълно на цялото издание. За реките: Majeska, G. “Notes on the Archeology of St. Sophia at Constantinople: The Green Marble Bands in the Floor” – In: DOP, 32, 1978, p. 299-308.
[51] В Диатаксиса са споменати дякони, които се качват и слизат от амвона. Например, един от дяконите се възкачва на амвона, за да каже ектенията и прошенията в края на утринната: Athos Vatopaidi 135, f. 9v; Habert, Archieratikon, р. 26; за започването на Литургията: f. 14r; 52; четецът е на амвона за прочитането на апостолското послание: f. 24r; 70; дякон се качва там за прочитането на евангелието: f. 24v; 72; и т. н. Входът минава през солея по пътя си към олтара: f. 17r; 54; кандидатът за епископско ръкоположение бива воден от дверите на дяконикона през солея до царските двери: f. 20r; 66; кандидатите за свещеническо или дяконско ръкоположение чакат на солея, за да бъдат въведени в св. олтар: f. 32r; 42v; 106, 179; архидяконът, или, ако е имало дяконско ръкоположение, новоръкоположеният дякон, минава през солея до амвона за последната ектения от Литургията: f. 51v; 276. За реконструкция на солея и амвона виж: Xydis, S. G. “The Chancel Barrier, Solea, and Ambo of Hadia Sophia” – In: The Art Bulletin, 29, 1947, p. 1-24.
[52]“Ὁ πατριάρχης ἀνέρχεται εἰς τὴν μικρὰν ἀναβάθραν κειμένην ἔνδον τῶν ἁγίων θυρῶν και εὐλογεῖ τὸν λαόν” – In: Athos Vatopaidi 135, f. 26r; Habert, Archieratikon, p. 73.
[53] Участниците във Входа се покланят на иконите преди да се качат на солея и преди да влязат в олтара целуват царските двери: Athos Vatopaidi 135, f. 17r.; Habert, Archieratikon, р. 54. Патриархът целува и друга икона, поставена на синтрона, след като тайно каже Псалом 85 преди дяконът да прочете евангелието: f. 24v-25r; 72.
[54] Athos Vatopaidi 135 f. 9r-11r; Habert, Archieratikon, р. 26-28. За по-подробен коментар за този ритуал и този конкретен пасаж виж: Darrouzès, Recherches sur les φφίκια, р. 142-152. В това богослужение кандидатът (ὁ ὐποψήφιος) бива представен пред патриарха, чете изповедание на вярата, получава печат (σφραγίς) от патриарха и след това разменя целувание с него и другите йерарси. Както е обичайно във византийската литургична традиция, съществуват различни имена за това последование. В по-стари документи може да се срещне като ἡ μικρὰ σφραγίς или πρόβλησις: Darrouzès, Recherches sur les φφίκια, р. 469-470. Различни примери за по-новите форми на тези последования може да се намери в: Morin, J. Commentarius de Sacris Ecclesiae Ordinationibus, Paris 1655 (repr. Gregg International, 1969), р. 97-102; Habert, Archieratikon, р. 430-434; и Sophronios L. “Τάξις γινομένη ἐπὶ χειροτονίᾳ Ἐπισκόπων ἐν τῇ νήσῳ Κύπρῳ” – Γρηγόριος Παλαμάς, 1, 1917, σ. 483-490. В печатните гръцки евхологии това последование е публикувано с коментар от митр. Митрофан Ниски със заглавието “Τάξις γινομένη ἐπὶ χειροτονίᾳ ἐπισκόπου, κατὰ τὴν ἐρμηνείαν τοῦ Πανιερωτάτου μητροπολίτου Νύσσης Κυρίου Μητροφάνους”. Виж: Papadopoulos, N. Εὐχολόγιον τὸ Μέγα, Athens 1927, σ. 132-133.
[55] Darrouzès, Recherches sur les φφίκια, p. 151.
[56] Въвеждането на митрополити се извършва след трисветата песен, преди четенето на апостола: Athos Vatopaidi 135, f. 20r-23v; Habert, Archieratikon, р. 66-70.
[57] Едно от задълженията на великия хартофилакс е да проучи кандидатите за ръкоположение и офикия. За това и другите му задължения в канцеларията виж: Darrouzès, Recherches sur les φφίκια, р. 334-353.
[58] За тези служебни лица и богослужебната им роля в тайнството ръкоположение, включително представянето на кандидатите за епископско ръкоположение и птерона, или официалното съобщение за ръкоположението, виж: Darrouzès, Recherches sur les φφίκια, р. 368-373, 374-375.
[59] Kazhdan, A. “Exokatakoiloi” – In: ODB, p. 771; Darrouzès, Recherches sur les φφίκια, p. 59-60, 101-103.
[60] Когато е имало епископско ръкоположение, другите епископи са влизали в олтара, за да изчакат обличането на патриарха: Athos Vatopaidi 135 f. 9r; Habert, Archieratikon, p. 26.
[61] „Ὁ μέγας χαρτοφύλαξ ἀπέρχεται ἐν τῷ τόπῳ ἔνθα ἴσταται ὁ ὑποψήφιος καὶ λαβὼν τὴν αὐτοῦ κεφαλὴν τῇ ἰδίᾳ δεξιᾷ καὶ ταύτην ὑποκλίνας ἀσκεπῆ οὖσαν” – Athos Vatopaidi 135 f. 10v; Habert, Archieratikon, p. 27.
[62] Различни членове на канцеларията са споменати и при обличането на патриарха: Athos Vatopaidi f. 7r-9r; Habert, Archieratikon, p. 17-19; на Малкия вход: f. 16r-18r; 53-55; при епископско: f. 20r-23v; 66-70, свещеническо: f. 32r-35r; 106-109, и дяконско ръкоположение: f. 42v-45v; 179-182; на Великия вход: f. 29r-32r; 74-77.
[63] Athos Vatopaidi 135, f. 3r.
[64] „Οἱ μέλλοντες τὴν θείαν ἐπιτελέσαι μυσταγωγίαν…” In: Athos Vatopaidi 135, f. 3r; Habert, Archieratikon, p. 1. Филотеевият Диатаксис започва така: ”Μέλλων ὁ ἱερεὺς τὴν θείαν ἐπιτελεῖν μυσταγωγίαν…” (Trempelas, Three Liturgies, σ. 1).
[65] Срв., например, рубриките за това кога се чете апостолът – при Гемистос: Athos Vatopaidi 135, f. 23r-24v; Habert, Archieratikon, р. 70-72; при Филотей: Trempelas, Three Liturgies, σ. 7-8. В общи линии тези пасажи са еднакви, а разликите идват само от това, че патриархът води богослужението, а не обикновен свещеник. Влиянието на Филотеевия Диатаксис спрямо този на Гемистос относно Великия вход е отбелязано в: Taft, Great Entrance, p. 211.
[66] Съществува, например, тенденцията текстът да бъде разгръщан, като инструкциите, че свещеникът „καὶ λέγει τοῦτο τρίς” (по отношение на конкретна формула или текст) в Диатаксиса на Гемистос, вместо простото „γ’” при Филотей. Срв. Athos Vatopaidi 135, f. 4r; Habert Archieratikon, p. 2; Trempelas, Three Liturgies, σ. 2.
[67] Последователността при Гемистос е: „ἐν τῷ ἀριστερῷ μέρει τῆς σφραγίδος… ἐν τῷ δεξιῷ” – Athos Vatopaidi 135 f. 4r-4v; Habert, Archieratikon, р. 2-3. Последователността във Филотеевия Диатаксис е: „ἐν τῷ δεξιῷ ἀριστερῷ μέρει τῆς σφραγίδος… ἐν τῷ ἀριστερῷ” – Trempelas, Three Liturgies, σ. 2.
[68] Срв. Athos Vatopaidi 135, f. 5r-5v; Habert, Archieratikon, p. 4, Trempelas, Three Liturgies, σ. 3.
[69] Пример за това е формулата, казвана от свещеника, докато разрязва дясната част на Агнеца: „Ὡς πρόβατον ἐπὶ σφραγήν ἤχθη, ὁ Κύριος (срв. Ис 53:7)” – Athos Vatopaidi 135 f. 4r; Habert, Archieratikon, p. 2. „Ὁ Κύριος” не се среща в ранните преписи на Филотеевия Диатаксис: Trempelas, Three Liturgies, σ. 2; Красносельцев, Материалы, с. 42. Друг пример е напълно различната формула при Гемистос, използвана за общото поменаване на починалите при петата просфора: „Ὑπὲρ μνήμης καὶ ἀναπαύσεως τῶν ψυχῶν τῶν κεκοιμημένων δούλων σου, τῶν δείνων”. Срв.: Habert, Archieratikon, р. 5 (Athos Vatopadi 135 не съдържа тези листи. Пропускът се допълва от други ръкописи: Patmos Greek 49, f. 4v; Vatican Greek 721, f. 177v-178r; Paris Greek 1362, f. 249r.), Trempelas, Three Liturgies, σ. 4.
[70] Срв. поменаванията при четвъртата просфора в: Habert, Archieratikon, р. 4-5 (= Patmos Greek 49, f. 4r-4v; Vatican Greek 721, f. 177v; Paris Greek 1362, f. 249r) с Диатаксиса на Филотей: Trempelas, Three Liturgies, σ. 3; Красносельцев, Материалы, с. 44. Фразата „τῶν εὐσεβεστάτων καὶ θεοφυλάκτων βασιλέων” е част от Диатаксиса на Филотей, но не и от този на Гемистос.
[71] На великата ектения в началото на Литургията: Athos Vatopaidi 135, f. 14v (тези пасажи липсват при Абер поради копието, с което работи; Paris Greek 1362 не съдържа пълен текст на ектениите и молитвите от Служебника); на прошенията при епископско ръкоположение: f. 22r, свещеническо: f. 33v, дяконско: f. 44v; на ектенията: f. 26r-26v; и при възгласите на анафората: f. 41v. Patmos Greek 49, f. 5r-55v дава пълния текст за анафорните диптиси, вкл. имперските поменавания. Рубрики за възгласите (ἡ φήμη) за императора са споменати в Athos Vatopaidi 135, f. 18r, 23v; Habert, Archieratikon, р. 70.
[72] “Ὁ δὲ διάκονος λαβὼν καὶ αὐτὸς προσφορὰν καὶ ταύτην δοὺς πρὸς τὸν ἱερέα ἐκείνου τὰς μερίδας αἴροντος αὐτὸς μνημονεύει ὧν ἔχει κατ’ ὄνομα ζώντων καὶ τεθνεώντων” – Habert, Archieratikon, р. 5 = Patmos Greek 49, f. 4v-5r; Vatican Greek 721, f. 178r; Paris Greek 1362, f. 249r. Интересно е да се отбележи, че в коментара си върху Литургията, De Sacra Liturgia, св. Симеон Солунски († 1429) също казва, че дяконите могат да поменават имена на проскомидията единствено чрез свещениците (διὰ τῶν πρεσβυτέρων), защото те „не притежават дара да предлагат (προσκομίζειν) пред Бога” – PG 155, 289AB.
[73] Trempelas, Three Liturgies, σ. 4.
[74] „Eἰ δὲ πλείοντες εἰσὶν οἱ λειτουργοῦντες πληροῖ καὶ ἕτερα ποτήρια ὄσα θέλει ἀναλόγως πρὸς τὸ πλῆθος τῶν λειτουργούντων” – Athos Vatopaidi 135, f. 5r; Habert, Archieratikon, p. 3. След покриването на потира, Диатаксисът казва: „Τὸ αὐτὸ ποιεῖ καὶ εἰς τὰ λοιπὰ ποτήρια εἴπερ εἰσὶ πλείονα” – f. 6r; 6.
[75] Habert, Archieratikon, p. 5 = Patmos Greek 49, f. 4v; Vatican Greek 721, f. 177v; Paris Greek 1362, f. 249r.
[76] „Καὶ οἱ λοιποὶ ἱερεῖς καὶ διάκονοι εἴπερ θέλουσιν αἴρουσι μερίδας ὑπὲρ ὧν ἔχουσι κατ’ ὄνομα” – Habert, Archieratikon, р. 5 = Patmos Greek 49, f. 5r; Vatican Greek 721, f. 178r; Paris Greek 1362, f. 249r.
[77] „Τοῦ δὲ καιροῦ ἑπισάντος ὁ δευτερεύων τῶν ἱερέων ἀπέρχεται μετὰ διακόνου ἑνὸς ἐν τῇ προθέσει καὶ ποιεῖ τὴν προσκομιδὴν οὕτως” – Athos Vatopaidi 135, f. 3v; Habert, Archieratikon, р. 2.
[78] „Εἰ μὲν ψάλλουσιν ἔτι τὸν ὄρθρον φορένει ἔμπροσθεν τοῦ στασειδίου αὐτοῦ μετὰ τὸ τέλος τῆς ἐνάτης ᾠδῆς εἰ δὲ οὐ ψάλλουσιν ὄπισθεν τοῦ στασειδίου” – Athos Vatopaidi 135 f. 7r-v; Habert, Archieratikon, p. 17.
[79] „Καὶ στρέφει τὸ ἕτερον μέρος ἐπάνω τὸ ἔχον τὸν σταυρὸν εἰ μὴ πῶς ἔνι ζέων καὶ ἀτομίζων∙ Τότε γὰρ ὑπτίως κείσθω διὰ τὸ μὴ ποιῆσαι κάτωθεν ὑγρότητα” – Athos Vatopaidi 135, f. 4v; Habert, Archieratikon, р. 3. Срв.: Trempelas, Three Liturgies, σ. 2-3.
[80] „Фактът, че много от оцелелите източници са предписателни, засвидетелстващи какво трябва да бъде сторено при определени обстоятелства, не трябва да ни убеждава, че правилата са били винаги последователно следвани…” – Kazhdan, A., G. Constable People and power in Byzantium: An Introduction to Modern Byzantine Studies, Washington, D.C. 1982, p. 161.
[81] За различните дати на смъртта му виж: Barker, J. Manuel II Paleologus (1391-1425): A Study in Late Byzantine Statesmanship, New Brunswick 1969, р. 9, който определя датата през октомври 1376 г. Алис-Мари Талбот (Talbot, A. M. “Philotheos Kokkinos” – In: ODB, p. 1662), смята, че това е ок. 1377-1378 г., а прот. Йоан Майенодрф (Byzantium, р. 208), датира смъртта през 1377 г. – година след свалянето му от трона.
[82] PLP, S. 16310.
[83] Die byzantinischen Kleinchroniken, Vol. 1: Einleitung und Text (= Corpus Fontium Historiae Byzantinae 12, 1), Vienna 1975, S. 96. Там е посочено като номер 33 (= Régestes 2683).
[84] „Ἔπαυσον τὸ μνημόσυνον Φιλοθέου τοῦ πατριάρχου” – In: Schreiner, Kleinchroniken, S. 96.
[85] Виж, например: Régestes 2700, декрет на патр. Нил (1380-1388; PLP, S. 11648), който отменя неизвестна наредба на патр. Макарий, който, от своя страна, е отменил декрет на Филотей Кокин. Дарузес предполага, че наредбата на Макарий вероятно е била издадена срещу Филотей поради лични мотиви.
[86] Régestes 2683.
[87] Това е добре документирано в: Meyendorff, J. Byzantium. За отношението и политиките на Филотей спрямо Русия виж с. 173-199. За отменянето на политиките му виж с. 209-211. Също Régestes 2705.
[88] Tsame, D. „Εἰκονογραφικές μαρτιρίες γιά τού Ἅγιο Φιλόθεο Κόκκινο, Πατριάρχη Κονσταντινουπόλεως” – Ἐπιστιμονική Ἐπετηρίδα Θεολογικῆς Σχολῆς, 22, 1977, σ. 35-52.
[89] Kotzabassi, S. “Eine Akolouthie zu Ehren des Philotheos Kokkinos” – In: JÖB, 46, 1997, S. 299-310.
[90] Koroljevskij, C. “Le Pontifical dans le rite byzantine” – In: OCP, 10, 1944, p. 213; Jacob, Histoire, p. 443; Taft, Great Entrance, p. xxxvii.
[91] Miklosich, F., J. Müller Acta et Diplomata Graeca Medii Aevi Sacra et Profana, vols. 1-4, Vienna 1860-1890.
[92] Darrouzès, J. Le Registre synodal du patriarchat byzantine au XIVe siecle (= AOC, 12), Paris 1971, p. 126.
[93] Régestes 1304, crit. 1.
[94] PLP, S. 3634.
[95] За длъжността на остиария виж Авксентий (Делипапазов), архим. Литургика, ч. 2, Пловдив 2007, с. 139 (бел. прев).
[96] PLP, S. 3633.
[97] PLP, S. 3636.
[98] Régestes 1338.
[99] Régestes 2538. Заглавието на преамбюла е „Πράξις συνοδικὴ ἐπὶ τῷ Πυργίου τὸ προοίμιον τοῦ νωταρίου Δημητρίου Γεμίστου…”.
[100] Régestes 2541. Споменаването на Димитриос Гемистос в този текст е в PG 151, 713BC (където той е наречен „Мегистос”): „Κὺρ Δημητρίου τοῦ Μεγιστοῦ…”.
[101] Основният източник за това, че е заемал тази длъжност, е от смятания за негово творение Диатаксис.
[102] Hunger, H. “Zwei byzantinische Urkunden der späten Palaiologenzeit aus der österreichischen nationalbibliothek” – In: BZ, 48, 1955, S. 306; Darrouzès, Recherches sur les ὀφφίκια, p. 150.
[103] Régestes 3060, crit. 4.
[104] Hunger, H. “Zu den restlichen Inedita des Konstantinopeler patriarchatsregisters im Cod. Vindob., Hist. Gr. 48” – In: REB, 24, 1966, p. 64 (= Régestes 3255).
[105] PLP, S. 3630.
[106] Masai, F. Plethon et le platonisme de Mistra, Paris 1956, p. 53; повторено в: Diller, A. “The Autographs of Georgius Gemistos Pletho” – In: Scriptorum, 10, 1956, p. 27, n. 2; отново в: Woodhouse, C. M. George Gemistos Plethon the Last of the Hellenes, Oxford 1986, p. 17; и в PLP Faszikel 2, S. 160, n. 3631.
[107] Régestes 2843.
[108] „… τοῦ πρωτονοταρίου… διακόνου κυροῦ τοῦ Γεμιστοῦ”.
[109] „… τοῦ πρωτονοταρίου… κυροῦ Δημητρίου τοῦ Γεμιστοῦ”: Patmos 49 (AD 1391), f. 1r; Cairo Patriarch of Alexandria 371 (AD 1407), f. 15r.; Дмитриевский, 2, с. 376. „… τοῦ πρωτονοταρίου… διακόνου κυροῦ Δημητρίου τοῦ Γεμιστοῦ”: Vatican Greek 721 (ca. 14th), f. 176r; Paris Greek 1362 (ca. 15th), f. 248r; Patmos 376 (ca. mid-15th), f. 207v; Leyden Vossani Misc. 15 (ca. 16th), f. 2r; Athos Dionysios 528 (ca. 16th-17th), Дмитриевский, 2, с. 928.
[110] Régestes 2804.
[111] Darrouzès, “Ekthesis Nea”.
[112] Régestes 2804.
[113] Athos Vatopaidi 135, f. 3r: „ἐν ἕτει ςωϟδ΄ (= 1386) ἰνδ. θ΄, μηνὶ Αὐγούστῳ ἐγράφη ἐν Κωνσταντινουπόλει παρὰ τοῦ Γεμιστοῦ νῦν δὲ μετεγράφη τῷ ςωϟη΄ (= 1389) ἰνδ. ιγ΄ μηνὶ Νοεμβρίῳ”.
[114] Darrouzès, “Ekthesis Nea”, p. 38: „Ὅπως γράφει ὁ πατριάρχης νῦν…”. Тази фраза напомня на заглавията на частите на Диатаксиса: „Ὅπως γίνεται ἡ χειροτονία…”.
[115] f. 260v.
[116] f. 219r.
[117] Darrouzès, “Ekthesis Nea”, p. 12-13.
[118] Lambros, S. P. Catalogue of the Greek Manuscripts on Mt. Athos, 1, Cambridge 1900, p. 366-367.
[119] Darrouzès, “Ekthesis Nea”, p. 9.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ud986 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме