Предизвикателството на знанието

Вече е трудно да си припомним кога именно различните описания на кризата на човешката личност или, както казват, на „идентичността” влязоха в нашата всекидневна речева употреба. Изглежда сякаш всичко около нас на своя тоналност говори за това, че човекът се оказва пред опасност, произхождаща от самия него. Отдавна той е най-лоялен поданик на империята на комуникациите – като на някаква деспотично хаотична свръх-държава, на вид сякаш дори и управлявана от някого, но в действителност живееща по свои собствени, неписани, от никого не зависещи закони. Димящото вариво от различни „политики”, утопии, викторини и митове, стоки, желаещи да бъдат купени, продукти, умоляващи ни да бъдат изядени, заедно с планини от пъстри, гърдести или мускулести телеса, произвеждани от фабриките на спорта или на съблазънта, в буквален смисъл се материализират пред очите ни в новата порода човеци, която тази смес произвежда.

Информацията, която се изхвърля в света от неизброимите пукнатини, се отлага в компактен и тесен мъничък свят, който обаче никога не е такъв, какъвто са го замисляли неговите строители. Лицето на земята се променя в нас самите, разкриват се тайните на енергии, можещи да убиват и да животворят; генетичният код – едва-що разшифрован, още малко и ще се превърне в обект на манипулиране; тази сутрин на дневен ред вече е клонирането на човека… До вечерта, изведнъж, вероятно ще е възможно да се поръчва и полът на бъдещото дете, а утре-вдругиден, след договаряне с взетите назаем епруветка или утроба – по поръчка да се включва и нужният талант на нашия ембрион, а също и бъдещите делови качества, с подхождащите им „убеждения” – според джоба на всекиго. Но всяка нова победа на човешкия интелект носи със себе си и едно предизвикателство, с което на този интелект му става все по-трудно да се справя. Буквално сякаш целият свят – видимият и невидимият – се превръща в отпечатък на човешката мисъл, в неин образ, структура, система, създавани, за да превърнат съществуващото в част от един анонимен, планетарен, мислещ манекен. От деня на раждането си този субект е зает с изработването на мислещи механизми, способни все по-добре да служат на поставени без знанието му цели. Веднага обаче щом тези механизми биват създадени, те се изплъзват от властта му. Утвърждавайки своето господство над творението, нашата цивилизация се отделя или, както обичаха да казват три-четири десетилетия по-рано, „отчуждава” се от собствените си изделия, след което – в лицето на своите елити – намира особен вкус в песимистично скръбните и умни речи за своето отчуждение.

Всичко това е известно вече от десетилетия.

Човекът упорито иска да стане по-голям, отколкото е, страстта му към овладяване на света не е нищо друго, освен желанието да помести в себе си всеки подвластен нему фрагмент от вселената. Разбира се, като изключим неколцина наполеоновци, украсили със себе си човечеството, това желание не изгаря вътрешността на всеки скромен член на социума. Както обаче казва апостолът, „не аз вече върша това, а грехът, който живее в мене” (Рим. 7:17). Грехът, който живее във всекиго от нас, се открива в тази съпротива на човешкия субект – като покорител и завоевател – спрямо пред-стоящото нему сътворено „друго”, която се превръща в неотнимаема част от нашата субективност. Не случайният индивид, не обремененият от близките си държавен служител, а всеобщата воля, както би го казал Хегел, проявява себе си в спонтанния – всеки път възприемащ нови форми – проект за свеждане на космоса до провинция на едно глобално аз, до частна собственост на колективния мозъчен апарат. „А от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:17). Но защо да не ядеш, след като заповедта, която е била дадена преди тази заповед, е била да обладаеш земята, заедно с всички твари? Първата екзегеза изхожда от „интелигентната” змия и тя, в края на краищата, се оказва посвоему вярна и справедлива – „… в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите”… (Бит. 3:5).

И ние помним какво се е случило след това.

Предполагам, че и преди беседата си със змията нашите прародители не са били пълни слепци, и ако очите им действително са се отворили, както им е предрекъл лукавият провидец, то те са се отворили не просто затова, че да видят неподвижността на нещата и движението на вятъра, а за да изпоядат всичко това с гледането си, да го изядат лакомо с въображението си, ползвайки се от очите си като от оръдия, от зъби, от челюсти. Това, което се е открило за очите, буквално сякаш се е оказало вече и в тяхно владение, превърнало се е в глина, в работен материал за извайване, в необозрима храна за ума – подобно на дивеч, ранен чрез очите, който не е в състояние да убегне на своя ловец. Бог е сътворил света невъоръжен за нашите очи, беззащитен пред което и да било насилие и най-вече – пред насилието на погледа и на разума. Да ме прости Отец, ако се осмелявам да засегна Неговия замисъл, но не е ли носил в себе си забраненият плод тайната на това познание, което е било предназначено „още преди свят да се създаде” (1 Петр. 1:20) и което Той е имал намерение по-късно да дарува на човеците в Своето Слово? Бог обаче не е пожелал да попречи на змията да Го изпревари, предоставяйки на творението правото да избира самò. Така човекът е предпочел сам да овладее пълнотата на достъпното му познание, а не да го получи в качеството на благословение и дар. Открадналият ябълката е откъснал това, което е можело да бъде негово наследие, превръщайки оттогава всяко придобито от него знание във военен трофей. Поискал е да се постави в служба на Словото Божие, без да знае за Него, още преди То да се е открило и да се е въплътило. Вкусвайки плода на познанието на добро и зло, Адам е станал „плът” на този плод, обречена на тление. И оттогава неговите материални и интелектуални заграбвания ще нарастват до безкрай, безпределно увеличавайки властта му, която ще го прави роб на господаря, който сам той е.

Тази автономия на освобождаващото и поробващото ни отвътре знание е била най-точно от всички формулирана в немската класическа философия – такава, каквато тя се е формирала преди две столетия – и преди всичко в идеята за тъждеството на субекта и познавания от него обект. Познаващото дотолкова е поглъщало познаваното, че вече се е възприемало като „една плът” с него, като една с него трансцендентална същност. Като вещество, като „меката част” на познанието е служил самият език. „Забавен завършек – езикът е призван да отмени Другото, да го доведе до съгласие със Самотъждественото”.[1] На своя снежен връх, в опиянилия сам себе си „обективен” субективизъм на Хегел всяко познание се разгръща като самосъзнание на някакво спекулативно и фиктивно Аз, което е именувано като „Абсолютен дух” или чиста Идея, пораждаща света от самата себе си и отново в себе си познаваща го. Нататък, всичко това ще се принизи и ще се приземи в марксизма, а подир това ще се осъществи – в един пародиен вид – в режима на Научно-материалистическото, т. е. Истинното съзнание, сътворяващо в главите на ЦК[2] фикцията на „разумната действителност” („неразумното”, същевременно, прогонвайки в мазето, в тлението и в ГУЛаг). Впрочем, съвсем логично е, че от своите ледени висоти димиургът на самопораждащите се концепции се е строполил на земята и се е оказал в утробата на икономическата теория, с намерението да преобърне земята. Вероятно Маркс е напипал някакъв нерв на историята и е успял да го засегне, заради което „глухонемите демони”, извикани от него изпод земята, са му отмъстили с трагичния фарс на 70-годишния му триумф.[3] Целият комунистически опит се е превърнал в една грандиозна кражба с взлом в дома на Евангелието. Ограбен от разбойници обаче, „ето, оставя се вам домът ви пуст” (Лука 13:35), така че неговото добро не е достигнало нито до тях, нито до потомците им. Свършила една от безбройните авантюри на „плодовете на просвещението”, каквито ги е имало и в миналото, само че този път в по-голям мащаб, с по-кърваво насилие.

След нейния крах проектът на змията за овладяване на цялата достъпна реалност с помощта на знанието, набирайки мощ, разбира се, по никакъв начин не беше отменен, дори напротив – беше само коригиран и подобрен. Този план вече не зависи от нечия, направлявана към злото воля (на тайни ложи, световни заговори или сионски мъдреци) – той се реализира вън от нас, покрай нас и се направлява от неутолимия глад, постоянно търсещ забранения, скрит някъде от нас плод. Всяко откритие, хвърлящо светлина върху порядъка на нещата във вселената, се превръща в храна, утоляваща глада и разпалваща го отново и отново. Човешкият разум освобождава знанието, заключено, „произнесено някога” в творението, сякаш отвън го прави износено, но това извлечено от вещите знание самò се превръща във вещ-в-себе-си, която в нещо се въплъщава и оживява. И, оживяла, тази вещ вече действа по своя собствена, автономна логика – независимо от това какви са били идеите или намеренията на нейния откривател. Всяко наше проникване в природата на нещата застива като някакъв отпечатък от съществуващото и присъщата му разумност – буквално сякаш се превръща в продължение на нашия дух, но дух по-скоро анонимен и всеобщ, а не индивидуален. Защото всяка човешка истина – била тя философска, строго научна, социална, поетична или музикална – носи духовен характер. „Човекът – това е въплътен дух” – беше казано някъде при о. С. Булгаков, но този дух е двойствен. Никога той не е неутрален по отношение към Твореца на човека, независимо дали човекът ще вярва в Него или не. Всяка истина, открита или създадена от нас, носи върху себе си сянката на метежа, на противенето или послушанието, следите от гордостта, от горчивината или любовта. Тя може да бъде затворена, агресивна, убийствена или откровена и спасяваща. Предизвикателството на човешкото знание се заключава в тази скрита опозиция, когато истината-за-себе-си на човека се стреми да подчини истината-в-себе-си на Бога.

Само че там, „където е опасността, отново там се таи и спасението” – както е казал Хьолдерлин.

Разбира се, обаче, съвсем не в простото отричане на абстрактното, на научното, на историческото или метафизично знание следва да търсим освобождението от неговата неизкоренима двойственост (което би било просто нелепост, някакъв кафтан на амиши (американската секта, чийто привърженици носят костюми от 17 век и не приемат нищо от това, което се е появило по-късно), нахлузен върху съвременното мислене), а в избора на нова духовна ориентация. Ветхият Адам, който живее в нас, е все по-малко способен да се справя с всички победи на своята мисъл и техника без участието на Новия. „Защото без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан 15:5), а най-малко от всичко – да познавате. Всичко, откриващо се пред човешкия разум, му се предлага или принася в изначалната премъдрост на творението: в Христос, Който и днес държи всичко „с мощното Си слово” (Евр. 1:3). И това, което е осветлено от мисълта, което е наречено човешко слово, трябва да бъде върнато обратно на Христос. А най-вече нашите научни и философски познания. Вместо да създаваме нови интелектуални построения за разшифроване на загадките на света, трябва първом да се научим да ги четем в Словото, Което ги е сътворило и Което продължава да съ-участва в тяхното битие и бяг във времето, т. е. не да ги изобретяваме, а да ги разгадаваме – в Самото Него. Всяко истинско научно търсене, което е откликнало на заповедта „пълнете земята и обладайте я” (Бит. 1:28) – тази земя, която тогава е била рай – трябва да започва с духовно усилие, насочено към съотнасяне на познанието с този Смисъл, от който всичко… е и започнало да съществува. Не, авторът на настоящия текст не се опитва да примами никого на неделна проповед – става дума за друго. Става дума за това, че по пътя на Словото, Което носим в себе си, следва да намерим и неизвестния, изплъзващ се на нашия разум път на премъдростта, която изпълва небето и земята.

Семьон Франк е написал: „Предварително е очевидно, че Бог може да се открива на човешката душа, но не може, да речем, да се открие на животното или на камъка; защото вече самото възприемане на откровението е някаква активност, предполагаща съответни способности на разума и на волята”.[4] С цялото чувство за духовното родство, свързващо ме с автора на тези думи, съм принуден да кажа „не” на този постулат (който, впрочем, има зад себе си дълга история). Камъните и зверовете отдавна вопѝят, че е крайно време да приключим с тази неудържима гордост на сама себе си заслепилата се душа, смятаща себе си за единствено възприемаща Божието откровение. При творението Бог е говорил с всички неща и всяко нещо посвоему Го е чуло. „Навсякъде въобще виждаме царството на мисълта, … даже в бездушния камък и в песъчинката”.[5] Всичко, което е създадено, е призвано да бъде и да яви чрез себе си тази мисъл. Истинското познание – това е отклик от първоначалното призоваване, то е диалог между съобщници, среща при Господнята трапеза, поименна проверка на логосите, вложени във всичко съществуващо.

Разбира се, всяка от тварите разполага с различни възможности и начини, с които да съобщи своя отговор. Кой обаче ни е внушил, че на нас са ни известни всичките езици на Откровението по света? Нима сме способни да уловим всички гласове в природата, с които – по Шестоднева – нашите далечни „безсловесни” братя и сестри беседват с Отца? Ако мозъчната дейност е необходима на човека – като на привилегирован събеседник, за утвърждаване на неговото първенство пред животните или тревите, то и те откликват на Откровението чрез строежа на своите тела, чрез „програмата” за своето развитие, чрез начина си на съществуване, защото всичко това изразява контакта им с любящата мисъл, извикала ги от небитие, и още много, което ние не знаем. Всяко познание представлява обмен на приношения или откриване на неведома истина в такава, която изначално ни е разкрита. По същество ние познаваме това, към което Бог ни повиква чрез гласовете на Своите твари, чиято „дейност” в това се и заключава, щото да принесат вестта си на Този, Който ги е сътворил чрез Своята премъдрост.

И ако опасността изхожда от човешкото слово (в неговите произволни видове – на информация, мисъл, разчет, замисъл, проект, формули…), то от същия този източник могат да се явят и изцелението и спасението. Възможен е и различен подход, при който всяко наше знание се превръща в отражение на Словото, когато То не се налага на нещо, а се открива в качеството на отпечатък, оставен от дъжда на Откровението, падащ върху света – видимия и невидимия, и умиващ всяко същество. Ние влизаме в света за това, за да попием тези капки на Божието присъствие в света, да ги „обогатим”, изпълвайки ги със собствения си живот. Познавайки не-Аз-а, човекът преди всичко трябва да умее да разшифрова самия себе си, да се научи да чете в себе си това, което Бог е „произнесъл” в него или което е оставил в безмълвие. Като начало пък следва да се откажем от навика си да продаваме думи на кило, според мярата на тяхната пригодност, да се възползваме от тях само за покупко-продажба на информативни сигнали, а след това да постъпваме в школата на общението на Словото.

Бог е оставил семената Си навсякъде – във вещите, в сърцата, в помислите – и всичко това някога може да се превърне в добра почва и да принесе своя плод в Христос. Има го древното учение на апостолските мъже за „оплодотворяващото слово” (σπερματικός λόγος), което е скрито навсякъде, което е заложено в природата, във всяко изкуство.

Във всеки клас е Тялото Христово,
във всяко тяло е разпнатият Господ.

Така говори Анна Ахматова, и тук, зад думите, може да бъде чут опитът на руското мъченичество от двадесетото столетие. Това виждане е и автентичното познание, което в същността си е хлябът на нашите очи, свещената трапеза, която е приготвена за нас – разбира се, чрез нея може да бъде утоляван вълчият глад, но тя може да бъде приемана и като причастие, дарувано от Логоса, Който присъства във всеки растящ клас, във всяко живо и всяко разпнато тяло. Познанието може да расте като клас, като дар, принасян на жертвеника, макар в нашите ръце този дар най-често да се превръща просто в обект, да се отправя в безсрочното заточение на отчуждените вещи. Всяко придобито знание носи в себе си отклик от Божия глас – в множеството на неговите смисли и речи, проявяващи се във вещите. Те могат да бъдат приети само при обмен на даровете, в Евхаристията на мисълта, в принасянето на цялото наше същество.

„Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците” (Евр. 1:1), може ли Той изведнъж да замълчи след въплъщението на Самото Слово? Онемял ли Той подир онази непостижима история, която ние живеем днес – „в последните дни”, която се е паднало да живеят бащите и която предстои да живеят на децата след нас? Целият свят, във всички негови структури, форми, образи, хора, вещи е станал Негови речи, всяка клетка от човешкото тяло, всяко растение изповядва по свой начин вложеното в него Слово и Го „възстановява”. Всяка жива клетка принася на Бога своята песен на слава, болка, битие. „Всичко, що диша, да хвали Господа!” (Пс. 150:6). И неговата похвала може да стане модел за всичко, познавано от нас.

Нима обаче аз имам намерението да предлагам тук някаква различна, подобрена теория на познанието? Да пази Господ! Аз говоря само за науката, на която ни обучава Евангелието, за слепотата на виждащите и за виденията, които се дават на незрящите, за очите, които отказват да се подчинят на змията и започват да проглеждат за тайните на Царството Божие. Тайни могат да се крият под всеки храст. „Какво от мен на храста му е нужно?” – запитва се Марина Цветаева, изведнъж разтревожена от него чрез зрителното прикосновение.

А нужно е! Не би иначе влязъл
в очите и в мислите, и в слуха ми.
Не беше ли нужно – не би и цъфтял
Право в душата ми зинала…

[6]

Със „зинала душа” започва и познанието на скритото Царство на нещата, което е оживотворено от Божието дихание. То се влива в нас, превръща се в наша тайна, в наше знание. А „диханието на Вседържителя… вразумява” – така е казано в славянския превод на Книга Йов (32:8). Познанието се заключава в това, щото научаващите да го открият в себе си, да съсредоточат върху него своя поглед и слух, да му позволят да заговори в тях. Бог е дал на хората способността отново и отново да се учат от Неговите твари, дал им е, щото чрез разбиращото сърце да откриват вложеното в тях слово. Познанието може да се научи да чете мислите на вещите, както някои провидци, обдарени с благодатен, лек дар, се научават да четат мислите на хората. Тези мисли те възприемат като образи, със свой цвят, свое движение, своя дълбочина.

Два вида разум живеят в човека: разумът-хищник и разумът-причастник. Два типа знание придобиват хората: притежаване и приношение, и тяхното дело е да се сблъскват в невидима бран. В тази „воля за власт” обаче, която живее вътре в нас, няма никаква непобедима фаталност. Всяко научно откритие може да бъде служение Богу – служение, открехващо тайните на Божието Царство. Самата наука може да стане съработничество със Словото, Което е било родено някога от благословената между жените (Лука 1:28). А затова е възможен и друг вид знание, раждащо се в отказа от притежаването: знанието-отклик, ведèнието като молитва, познанието, превърнало се в причастност към тайните. В това знание човекът се завръща към самия себе си, откривайки във всяка вещ дар, който говори за любовта на Отца.

Днес ние стоим на кръстопътя на нашата цивилизация и не ни е останало много време за обмисляне. Или човекът ще се обърне към това откровение, което непрекъснато продължава в творението, или завинаги ще попадне в плен на сътворените и пуснати от него на бял свят хищни инстинкти – както казва Хайдегер, превръщайки се в играчка на собствените си изделия.

Човекът обаче се превръща в човек благодарение на техниката – възразява Ортега-и-Гасет. Това е вярно, но посредством техниката той може и да погуби сам себе си. В най-широк смисъл техниката днес се превръща в негова мисъл, в негов „идол”, в протези за неговото тяло, в заместител на неговите постъпки, в сурогат на неговите удоволствия, в част от неговия мозък. Техниката се стреми (при това без въобще да прикрива намеренията си) в крайна сметка да го замени. Нима в отминалите столетия ние не сме виждали как червената и черната идеократия (тази примитивна форма на техника като отчуждаващо знание и език на това знание) изцяло е подменяла със себе си народи и страни?

Вероятно някой все още помни знаменития някога Единадесети тезис на Маркс за Фойербах? Ще си позволя да го преинача: досега философите само са променяли света, но ето че най-накрая е настанало времето да го открият.

Да го открият пък, това означава да го принесат обратно на Отца.

Превод: Борис Маринов

* Зелинский, В. „Вызов знания” – В: Киевская Русь; текстът е откъс от книгата на автора Взыскуя Лица Твоего, Київ: „Дух і літера” 2007 (бел. прев.).