Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Въплъщението

Вторник, 25 Декември 2018 Написана от Свщмчк Иларион (Троицки), архиеп. Верейски

Rozhdestvo„Има такива, които не придават никакво значение на слизането на Божия Син и на домостроителството на Неговото въплъщение – него, което апостолите са възвестили и пророците са предсказали, че чрез него трябва да се осъществи усъвършенстването на нашата човешка природа. Такива трябва да бъдат причислени към маловерците”. Това четем в съчинението на св. Ириней Лионски Доказателство за апостолската проповед. Не съдържат ли в себе си тези думи на великия църковен богослов от 2 в., отново прозвучали вече в нашия 20 в., укор и изобличение за съвременното религиозно съзнание? Та какво само множество хора трябва да бъдат причислени днес към маловерците задето твърде много принизяват значението на „домостроителството на въплъщението” и задето даже са готови да не придават на това въплъщение никакво значение! Та нали за съвременното религиозно съзнание е особено характерно това, че то желае да бъде християнско, но без Христос, Сина Божи. Нали на него му е нужно християнското учение, но то знае малко за въплътилия се Син Божи. Цялата същност на Христовото дело се изчерпва с Неговото учение и Сам Той е само един „велик учител” наред с Буда, Сократ, Конфуций, Толстой. „Аз – пише Толстой в предисловието към женевското издание на „Кратко изложение на Евангелието” – гледам на християнството като на учение, даващо смисъл на живота, … а затова и за мене е все едно Бог ли е бил или не е бил Бог Иисус Христос”. Независимо от това пренебрежение на Толстой към личността на Христос Спасителя, мнозина обаче са готови да го смятат за „истински християнин”. Какво ли друго може да означава това, освен че за такива хора божествената личност на Спасителя не е път и в сърцата им не се появява болка от кощунственото принизяване на техния Спасител в разреда на простите хора, пък били те и велики?

Съвременното съзнание, открай-докрай пропито от интелектуализъм, е погубващо за живата вяра във въплътилия се Син Божи. Тъкмо то заставя Христос, Синът Божи, да бъде подменян с човека – Иисус от Назарет. Християнско изповедание при нас се нарича и протестантството, само че това изповедание, най-много подходящо за светогледа на съвременния европеец, вече почти докрай е изгубило вярата в божеството на Спасителя, във въплъщението на Сина Божи на земята. За повече от половината немски пастори е възможно да остават в своето звание, отричайки божественото достойнство на Христос, като не вярват във въплъщението на земята на Божия Син.

Не по-малко печално е, може би, и това, че въплъщението на Сина Божи не цени много и нашата школска догматика – в своите учебни ръководства. Нашата догматика умее така да представи делото на нашето спасение, че то се оказва без каквато и да било връзка с въплъщението.

„В грехопадението на прародителите човечеството безмерно е оскърбило Божието правосъдие и не е могло да удовлетвори това правосъдие дотогава, докато Христос, Сина Божи, като е пострадал на кръста за греховете на целия свят, не е удовлетворил Божията правда, примирявайки хората с Бога, и не ги е избавил от греха, проклятието и смъртта”. И досега в учебниците по догматика учението за спасението продължава да се излага в такъв приблизително вид. Като оставим настрана това, че подобно учение е създадено от изцяло чуждото на Църквата юридическо световъзприятие на римокатолическата схоластика, не можем да не забележим, че самият факт на въплъщението на Божия Син някак се премълчава и за значението на този факт просто не се говори.

За юридическата представа за нашето спасение се оказва необходим само кръстът, страданието, но не и въплъщението; нужна ѝ е само страшната Голгота, с помръкналото слънце, с треперещата земя, с раздиращата се завеса, а не мирният Витлеем, с небесните ангелски хорове, които пеят: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:14).

Не така учат за спасението Църквата и нейните най-велики богослови, именувани отци на Църквата. Говорейки за спасението, те преди всичко споменават въплъщението. Именно чрез това въплъщение трябва да се осъществи съвършенството на човешката ни природа. За това съвършенство съвсем не е достатъчно едното само учение, пък било то и християнското. Човечеството трябва не само да бъде научено, но и да му бъдат дадени сили за постигане на нравствено съвършенство, които то – отслабеното от греха – няма. „Нашият неизменен Колумб на всички открити Америки” (така е наричал Толстой В. С. Соловьов) е мислил, че повтаряйки отдавна известната проповед за любовта ще може да пресъздаде света, само че не е пресъздал живота даже на най-близките до себе си хора. С ума си човекът признава, че законът на божествената любов е висок и е добър, но няма да намери в греховната си природа сили за осъществяването на този закон, а обратното – постоянно ще вижда в себе си друг закон, воюващ против закона на неговия ум, и ще му остава само, заедно с великия апостол, да възкликне: „Нещастен аз човек!” (Рим. 7:24). Съвършено безумна е мисълта човечеството да бъде спасено с едното само учение. Вече толкова пъти различни учения са учили света, само че всичко това без никаква полза. И когато на Христос започнат да гледат само като на учител, лишават цялото християнство от всякаква жизнена сила и жизнено значение. И Словото Божие, и съчиненията на св. отци настояват, че Христос е въплътилият се Син Божи, единосъщен на Бога Отца. Без въплъщението на Сина Божи новият живот на човечеството е просто невъзможен. В това се открива Божията любов към света, че Бог е изпратил в света Своя единороден Син, за да получим чрез Него живот (1 Иоан. 4:9). Бог ни е дарувал вечния живот, и този живот е в Неговия Син. Ето защо този, който има Божия Син, има живот, а който няма Божия Син – такъв няма живот (1 Иоан. 5:11-12). Християните са нова твар (2 Кор. 5:17; Гал. 6:15) и делото на Христос – това е създаването на тази именно нова твар. С какво пък „от ветхия човек” е създадена тази нова твар? Създадена е с въплъщението на земята на Божия Син единороден, чрез Неговото въчовечаване, както изповядваме в Символа на вярата, а не с едното само учение на Иисус Христос. Писателите от древната Църква дори твърдят, че учението на Христос не е съдържало в себе си нищо съществено ново в сравнение с това от Ветхия Завет. Новото в Новия Завет, това е именно самото въплъщение на Сина Божи. „Четете – пише св. Ириней Лионски в своя труд Против ересите – внимателно даденото ни от апостолите Евангелие и четете внимателно пророците, и ще откриете, че цялата дейност, цялото учение и цялото страдание на нашия Господ са предсказани от тях. Ако пък у вас възникне такава мисъл и кажете „та какво ново ни е донесъл Господ със своето пришествие?”, то знайте, че всичко ново Той е донесъл с това, че Той – възвестеният – е донесъл Самия Себе си. Защото точно това е било и предсказаното – че ще дойде новото, че ще обнови и оживотвори човека… Той принесе Самия Себе си и дарува на човеците възвестените им блага, в които ангелите са искали да проникнат”; „Синът на Всевишния е станал син човечески затова, за да може човекът да стане син Божи”; „Логосът Божи – Иисус Христос, нашият Господ, по неизмеримата Своя благост е станал това, което сме ние, за да направи нас това, което е Той”; „Иисус Христос, Синът Божи, по своята всичко превъзхождаща любов към Своето създание, се е понизил до раждането от Девата, като чрез Самия Себе си е съединил човека с Бога”; „Логосът Божи е станал човек, като Се е уподобил на човека и е уподобил човека на Самия Себе си, та чрез своето подобие със Сина човекът да стане скъпоценен за Отца”; „Това, което се е извършило с Господа, ще се извърши също и с нас, тъй като тялото върви подир своята Глава”; „Творението става съòбразно и сътелесно със Сина Божи. Тварта приема Логоса и възхожда към Него, като става по образ и по подобие Божие”. С такива думи излага св. Ириней своето учение за спасението. Спасението е именно пресъздаване на самата човешка природа посредством въплъщението на Божия Син, благодарение на което човешката природа е получила нови сили, ставайки причастна на божествения живот. Заедно с това св. Ириней изразява непреклонното си убеждение в това, че спасението не би могло да бъде извършено по никакъв друг начин, освен чрез въплъщението на Божия Син. „По какъв друг начин ние бихме могли да получим нетлението и безсмъртието, ако не бяхме съединени със самото нетление и самото безсмъртие. Как обаче бихме могли ние да се съединим с нетлението и безсмъртието, ако преди това самото нетление и безсмъртие не беше се превърнало в онова, което сме и ние, така щото тленното да бъде погълнато с нетление и смъртното – с безсмъртие, та да получим осиновението?”. Ако Бог не беше дарувал спасението, ние нямаше да го имаме сигурно, и ако човекът не се беше съединил с Бога, той не можеше да стане и причастен на нетлението. Отричащите въплъщението и утвърждаващите, че Христос е бил просто човек, родил се от Йосиф, отклоняват човека от възхождането му към Бога. Следователно и всяко усъвършенстване на човека има в своята основа именно въплъщението на Бога на земята.

Така е вярвала и е изповядвала Църквата, така са учили бележитите богослови. И е понятно каква опасност за религиозно-нравствения живот на човечеството са съзрели св. отци на Църквата, когато арианството е излязло на сцената с учението за това, че Божият Син не е Бог, единосъщен с Бога Отец, а просто твар. И великите богослови на „златното” четвърто столетие въстанали против учението на Арий – въстанали именно в защита на въплъщението на Сина Божи, което е необходимо за религиозния идеал на Църквата, защото всички църковни хора винаги са живели и живеят с упованието за обновление в тях на падналия Адам, за обòжението на човешката природа. Този религиозен идеал на Църквата и високия църковен копнеж са били подкопавани в корена си от арианското лъжеучение, което не е смятало Сина за единосъщен с Отца, т. е. отказвало е да признае Божието въплъщение на земята. За отците на Църквата арианите са били преди всичко хора, отрекли се от великото и неизменното в религиозния идеал на Църквата, който за своето осъществяване сам изисква с необходимост въплъщението на Бога на земята – за пресъздаването на човешката природа. Религиозният идеал на арианите и на останалите еретици, отричащи Божията природа на Христос, св. отци на Църквата са представяли винаги като беден и жалък в сравнение с идеала на Църквата.

„Наистина беден и по разума си, и в надеждата си, и по своето дело е признаващият в Христос (само) обикновен човек и с такава нищета на вярата си придобилият надежда в Него” – така говори св. Епифаний Кипърски за евионитите. „Който изповядва Господа наш Иисус Христос, Сина Божи, той е причастник на блаженството, а който отрича Сина Божи – такъв е беден и жалък” – пише св. Кирил Йерусалимски. „Както не чрез твар са създадени тварите, така и тварта никога не може да бъде спасена от твар” (св. Епифаний). „Ако Синът бе твар, то човекът щеше да продължава да е смъртен, без да се е съединил с Бога, защото твар не би съчетала тварите с Бога, сама изпитвайки необходимост за себе си от съчетаващ; и една част от тварите не би могла да служи за спасението на всичките твари, сама имайки нужда от спасение” (св. Атанасий, Второ слово против арианите). „Какво значение може да има тварта за нашето спасение? Какво ще направи тварта за тварите? Какви са ползите на тварите от тварта?” (св. Епифаний).

Когато Модест се опитвал да склони към арианството св. Василий Велики, онзи, по съобщеното ни от св. Григорий Богослов, е отговорил: „Не мога да се покланям на твар, имайки повелението да стана бог” (св. Григорий Богослов, Творения, т. 4, с. 83-83). Тези думи на св. Василий Велики може да повтори цялата Христова Църква – тя е отхвърлила арианството тъкмо затова, защото не е искала да принизява своя висок религиозен идеал – обòжението на човешката природа чрез въплъщението на Божия Син. От този именно идеал е бил въодушевен в своята героична борба против арианството още и св. Атанасий Велики, и за този идеал той е страдал в изгнание и е търпял клевети, ала от Църквата е наречен „Велики”. Високо ценейки своя идеал, Църквата не е отстъпвала на еретиците дори и на йота. В гръцкия език единосъщен се отличава от подобосъщен. Присъствието на тази йота е правело еретиците еретици и е лишавало от надежда за спасение, защото е подменяло въплъщението на Божия Син с раждането на твар, пък била тя и най-висша от всички. За Църквата не само не е било съвършено безразлично бил ли е Христос Бог или не, но дори само непризнаването на пълното и съвършено Негово единосъщие по божествената природа с Бога Отца тя е смятала за „обезсилване на цялото Евангелие” (св. Василий Велики), за непризнаване на Неговото пълно и съвършено единосъщие по божество с Бога Отца. Арианите, това не са християни. „Онези, които наричат арианите християни, са в голямо и крайно заблуждение, като такива, които не са чели Писанието и изобщо не познават християнството и християнската вяра. И наистина, това е същото като да наричаме християнин и Каяфа, а предателя Юда да продължаваме да броим с апостолите, да твърдим, че измолилите Варава вместо Спасителя не са направили нищо лошо, да доказваме, че Именей и Александър са хора благомислещи и апостолът лъже за тях (1 Тим. 1:20). Християнинът обаче не може да изслуша това търпеливо и който се реши да говори това, за него никой не ще предположи, че е здрав в ума си (св. Атанасий Велики).

С такава пък решителност е било отхвърлено арианството именно затова, защото същността на Христовото дело, същността на самото спасение древната Църква не вижда в учението, а в обновлението на човешката природа посредством нейната причастност към божествената природа във въплъщението на единородния Син Божи.

Такова именно учение за същността на нашето спасение ние виждаме при всички най-знаменити отци на Църквата, които са водили догматическата борба с арианството. Подробно те разкриват същите тези мисли, които видяхме вече през 2 в. при св. Ириней Лионски. Всички те, като говорят за спасението, посочват преди всичко въплъщението, именно като средството и основата на спасението. „Господ е приел в Себе си нашето и, като го е принесъл в жертва, унищожил го е и ни е облякъл в Своето” (св. Атанасий, Към Епиктет 6); „Както Господ, като се е облякъл в плът, е станал човек, така и ние, хората, възприети от Логоса, се обòжваме заради Неговата плът”; „Логосът се е облякъл в тварно тяло, за да можем ние в Него да се обновим и да се обòжим” (св. Атанасий, Първо слово против арианите); „Логосът е станал човек, та в Себе си да обòжи нас” (св. Атанасий, Към Аделфий 4); „Всички ние се оживотворяваме в Христа, защото нашата плът вече е не като земна, а с Логоса приведена в тъждество със Самия Божи Логос, Който заради нас стана плът” (Първо слово против арианите 3, 33). Св. Григорий Богослов казва: „Долният човек е станал бог след като се е съединил с Бога и е станал с Него едно, защото по-доброто е удържало преголяма победа, та и аз да бъда бог, доколкото Той е станал човек” (Слова 29, 19). За св. Григорий Нисийски пък „… християнството е подражание на божественото естество и „възвеждане на човека в древното благополучие” (Към Армоний). „Естеството ни отново се завръща в предишното си състояние” (Антиритик 55). И това се извършва именно чрез въплъщението. „Логосът, Който в началото е бил у Бога, и Логосът, Който Сам е Бог, Който в последните дни, посредством приобщаването си към унизеността на нашето естество, поради своето човеколюбие стана плът и, като се съедини чрез плътта с човека, възприе в Себе си цялото наше естество, та чрез разтварянето с божественото (естество) да се обòжи човешкото и чрез техния начатък да се освети заедно целият състав на нашето естество” (Антиретик 15). Според учението на св. Кирил Александрийски, „… Отец е благоволил да възобнови всичко в Христа и да възсъздаде сътвореното в неговото първоначално състояние, и е изпратил при нас от небето Единородния” (Творения, ч. 1). „Единородният Син Божи се е самопонизил, за може да преобрази човешката природа в Себе си и, чрез Себе си, отново да я въздигне в тази изначална красота” (Тълкование на Евангелие според Йоан).

Накрая, св. Василий Велики посочва и още едно значение на въплъщението на Сина Божи. За монасите той пише: „Именно те са показали в човешкия живот колко много блага ни е дарило въчовечаването на Спасителя, защото разкъсаното и на хиляди части разсечено човешко естество, по мярата на своите сили, отново се привежда в единение и със самото себе си, и с Бога. Защото това е главното в домостроителството на Спасителя, дошъл в плът – да приведе човешкото естество в единение със самото него и със Спасителя и, като изтреби лукавото разсичане, да възстанови първоначалното единство – както най-добър лекар, с целителни лечения, отново съединява разкъсаното на много части тяло” (Подвижнически устави 18). Според мислите на св. Василий, главният плод от въплъщението е възстановяването на първоначалното единство на човешкото естество. Ако бъде възстановено това единство, то, значи, трябва да се образува и някакво външно съединение на хората, които по-рано са били разединени от греха. За същото единение на хората е говорил и Христос, посочвайки като идеал за него същностното единство на Лицата на Пресветата Троица: „да бъдат едно, както сме и Ние” (Иоан 17:11). Тези думи Христос е казал в молитвата, която е възнесъл към нашия Небесен Отец преди Своите страдания – не толкова за учениците и апостолите Си, но и за всички онези, които чрез тяхното слово ще повярват в Него. И Църквата е именно това единство на човечеството, за което се е молил Христос и за което говори св. Василий Велики като за едно естество. Ето защо и може да се каже, че това „главно в домостроителството на Спасителя, дошъл в плът”, за което е говорил св. Василий, не е нищо друго, освен създаването на Църквата. Същата тази мисъл следва да разпознаем и в думите на Христос, казани в отговор на „изповедта на Петър”. Симон Петър казва: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (Мат. 16:16). Тогава, в отговор, Христос му казва: „… и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18). Върху какво е създадена Църквата? Върху Петър, както твърдят римокатолиците? В това обаче няма никакъв смисъл. Върху изповедта на Петър? Но ето, че „и бесовете вярват, и треперят” (Иак. 2:19), и те, подобно на ап. Петър, са изповядвали Христа (Мат. 8:29; Марк 1:24; Лука 8:28), а не са в Църквата. За основание на Църквата може да бъде признато единствено самото въплъщение на единородния Син Божи, което по Божие откровение е изповядал ап. Петър, а не по откровение на плът и кръв. Това именно въплъщение на Сина Божи е което лежи в основите на Църквата.

Достатъчно, струва ми се, беше казано за това как църковната древност е учила за въплъщението на Сина Божи. В това именно въплъщение е виждала тя и същността на Христовото дело, и същността на нашето спасение. Съвременното религиозно съзнание не придава, както е казано, никакво значение на въплъщението, но това е казано относно нецърковното религиозно съзнание. Ако обаче дори и школското богословие принизява значението на божественото въплъщение, то Църквата и досега учи за въплъщението все така, както и славните древни богослови. Чрез своето богослужение Църквата е свързана с вековете на разцвета на християнското богословие. Цялото богослужение на нашата Църква е наситено със същите тези идеи относно въплъщението на Сина Божи, които видяхме при великите св. отци. Църквата и досега неизменно пее за преобразяването на човешкото естество, за неговото обòжение в причастността към божественото естество във въплъщението на Сина Божи.

В това не можем да не се убедим, ако прочетем догматическите места от една от службите за Рождество Христово, където наистина виждаме „православното богатство на богословието” (На хвалитните – Слава). Ето тези места. „Днес Бог дойде на земята и човекът се въздигна на небесата” (на литията – Стихира 2). „Да ликува всяка твар и да играе, защото Христос дойде, за да я обнови и да спаси нашите души” (на стиховните – Слава). „Този, който беше създаден по образа на Бога, който беше опустошен поради престъплението и цял се подложи на развалата, и се лиши от лъчите, от божествения живот, отново е възстановен от премъдрия Създател, защото Той се прослави” (Канон на св. Козма Маюмски, Песен 1, Тропар 1). „Като се въчовечи, Ти ни обнови” (Пак там, Тропар 3). „Станал, чрез разтворението, съòбразен на тленния, Христе, с причастността Си към немощната плът Ти ѝ сподели божественото естество” (Пак там, Песен 3, Тропар 2). „За човешкия род обновление, … за хората обновление” (Ирмос на Песен 4 от канона на Йоан Дамаскин). „Като във всичко обедня, подобно на нас, Христе, със самото това единение и общение Ти и тленния Адам обоготвори” (Канон на св. Козма Маюмски, Песен 5, Тропар 1). „Нечувано тайнство днес се извършва – естеството се обновява и Бог става човек” (26 декември, на стиховните – стихира на Йоан монах).

Тези дивни песнопения, изпълнени с дълбок догматически смисъл, ни показват, че – в съвършено съгласие с древноцърковната богословска мисъл – Православната църква вижда същността на нашето спасение в обòжението и обновлението на нашето греховно естество чрез въплъщението на Божия Син. Спасението е извършено не чрез учението, както е склонно да мисли рационалистическото религиозно съзнание на нашето време като цяло, а чрез въплъщението. Църквата води тъкмо към спасението, поставяйки като наша цел обòжението. Отричането пък от тази цел, което е тясно свързано с отричане от въплъщението, лишава от спасение.

Празникът на Христовото Рождество не е възпоменание за раждането на земята на велик учител в идиличната обстановка на пещерата. Не, това е величайшо тържество на откриването на великата (религиозна) тайна на благочестието: Бог се яви в плът.

Превод: Борис Маринов

* Свщмчк Иларион (Троицкий), архиеп. Верейский „Воплощение” – В: Православная беседа (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u8rqw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме