Последният руски европеец Алексий Втори

Естествено, ние разбирахме, че той не е вечен и с тревога мислехме през последните години за деня, когато той ще си отиде от нас… Когато обаче този ден настъпи и, като за няколко месеца не успя да доживее своята 80-годишнина, патр. Алексий почина, в това се оказа почти невъзможно да повярваме. Та нали той беше с нас през всичките тези 18 години, когато Русия беше на остър завой, а Руската православна църква се завръщаше сред нас от небитието.

Едва четири дни преди това, завършвайки поредния курс на лечение в Германия, патр. Алексий за първи път отслужи Литургия в мюнхенския съборен храм на Руската задгранична църква, запечатвайки лично онова единство, което беше постигнато преди половин година – дотогава главата на Руската църква не служеше в храмовете на РПЗЦ. Едва вчера, на празника Въведение Богородично той служи в Кремъл, в Успенския събор. А в самото навечерие на смъртта си се молеше при мощите своя велик предшественик – св. патр. Тихон.

Нима можеше даже да се помисли, че почти изпадналият в немилост митрополит – само няколко години по-рано свален от поста си и заточен от управляващия делата на Московската патриаршия в Ленинград затова, че се е осмелил да пише до ЦК на КПСС с предложението за по-широко участие на Църквата в живота на обществото – на 7 юни 1990 г. ще бъде избран за предстоятел на Руската църква?

Руски дворянин, европеец по произход и по рождение, последният църковен, пък и какъвто и да било значителен в обществото деец с не-съветско възпитание (Алексей М. Ридигер е вече 10-годишен, когато СССР достига до неговата Естония), но с голям опит в епископското служение вече при съветските условия, патриархът фактически се оказа в последните десетилетия главно свързващо звено на цялата разкъсана от революции и войни руска традиция. Може би затова той така остро чувстваше ужаса на гражданската война и ѝ се противопостави – и с молитва, и с действие – както през 1991 г., така и през 1993 г.

Може би затова в църковното управление той беше обединител и помирител – до най-последната черта, когато мнозина около него призоваваха вече не да се премерва, а да се реже. Запазването на единството на Църквата бе за него висш и главен приоритет през целия период на неговото патриаршество – а нали това беше време, когато всичко наоколо се делеше и се трошеше. Обръщайки се днес назад към осемнадесетте години на неговото патриаршество, кой трезв наблюдател би казал, че единството на Московска патриаршия в земите на постсъветското пространство и запазването на Руската църква като, разбира се, мистическа, но още и като земна връзка на разделения от границите и идеологиите народ е било нещо предопределено? Именно под негово ръководство обаче стана точно така – сякаш напук на всичко!

И във вътрешноцърковните дела, където напрежението между ултраконсерватори и либерали понякога достигаше температура на непоносимост, той внимателно водеше Църквата по пътя на спокойната откритост към света, която толкова много пречеше на мнозина „ревнители”. Може би, защото за разлика от преобладаващото мнозинството от нас, които дойдохме в Църквата през последните десетилетия и в движение наново конструирахме своята изгубена традиция, той беше човек на живата и естествена, никога неизгубвана традиция?

В условия, когато църковно-държавните отношения се градяха наново и държавата нямаше каквото и да било ясно виждане върху тази система, когато вековната инерция постоянно подтикваше към одържавяване на църквата, той не се уморяваше да повтаря своята формула: отделена от държавата, но неотделена от обществото.

В периода, когато навсякъде в обкръжаващия ни свят тактиката, сякаш, съвършено победи стратегията и водопадът на събитията ни заставяше просто да реагираме на тях, той мислеше с десетилетия напред. Преди няколко години в интервю главният редактор на Православна енциклопедия Сергей Кравец ми сподели как всички казвали на патриарха: у нас няма интелектуални сили, за да издадем многотомна енциклопедия, така че дайте да направим тритомен речник – ще бъде и по-реалистично, и по-полезно. Патриархът обаче казал: не, трябва да направим енциклопедия, защото тогава, след 25 години, около нея у нас ще възникне истинското интелектуално ядро на църквата.

Намиращ се на висотата на отговорността на своето служение, когато всяка негова дума се интерпретираше в една или друга посока, той рядко имаше възможността да се покаже пред обществото в неофициална обстановка. Затова още по-скъпи са моментите, когато той изведнъж рязко променяше стила на общуване. Например, когато енориаши от един от московските храмове му подариха канарче, след това той изпрати официално писмо до председателя на храма – на бланка, със заглавие и всички останали стандартно-високопарни неща, но и с приписката: „Предайте на децата – канарчето свикна с новата обстановка, вече пее”.

Имаше и потресаваща памет за хора и лица – веднъж видян от него човек той помнеше с години, питаше за него. И когато говореше с някого, той говореше именно с него, лично – не изобщо. И това при положение, че през него минаваха хиляди, стотици хиляди.

Веднъж се случи така, че в Неделята на всеопрощението, когато започва Великият пост и вечерта се отслужва особено интимния „Чин на всеопрощението”, когато всички църковни хора се стараят да бъдат в своята енория, по професионална журналистическа необходимост аз се оказах в храма на Христос Спасителя. По реакциите на мнозинството присъстващи на службата лесно можеше да се разбере, че почти всички от събралите се в храма не са енориаши, а случайно отбили се. Денят беше хубав и разхождащите се из центъра на Москва и отбили се в храма бяха много. Светейшият също разбираше това и затова проповедта му беше просто като две и две – абсолютните начала на вярата. Като застана на колене и поиска прошка от всички, той каза: „А сега елате и ще ви благословя за Великия пост”. И ето че стотици, а може би и хиляди, главно нецърковни или слабо църковни хора се занизаха на опашка към патриарха – за благословение. След известно време отначало един, след това друг свещеник се приближаваше до уморения патриарх, за когото това беше втора служба за деня, предлагайки му да го смени. Патриархът обаче отказваше да напусне мястото си насред храма. Отмина, вероятно, половин час, на мене ми дотегна и си тръгнах. А патриархът все така стоеше, благославяйки един подир друг хора, които едва бяха пристъпили прага на храма и съвсем не беше ясно дали ще останат в него…

Много ще ни липсвате, Ваше Светейшество!

Превод: Борис Маринов

* Золотов, А. „Последний русский европеец Алексий Второй” – В: Патриарх и народ (бел. прев.).

На 5 декември 2018 г. се изпълниха 10 години от блажената кончина на Светейшия Московски и на цяла Русия патриарх Алексий II (бел. ред.).