Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Изповед и психотерапия

Петък, 30 Ноември 2018 Написана от Фьодор Е. Василюк

F VasilyukКогато подготвях този доклад, позвъня телефонът. Бе моя пациентка, да я наречем Людмила. „Може ли да дойда при вас заедно с адвокат?”. Бях крайно изненадан. (Тези от вас, които познават съвременния руски живот, ще ме разберат: адвокатите при нас са голяма рядкост, даже в съда, а да отидеш на психотерапевтична консултация с адвокат, срещах за първи път.) „Нещо случило ли се е?”. „Да! Аз реших окончателно да се разведа с мъжа ми, защото днес стана ясно, че той фактически ме е ограбил”. „Вие сте възмутени и ви е болно задето сте му вярвали…”. „Пожертвах за него всичко, а той ми се отплати с предателство. Това боли, а освен това, след два дни, на Велики четвъртък ще имаме изповед за целия си живот (Людмила през тази година минаваше курса по катехизация). Ако не простя, не мога да отида на изповед, а да простя – не мога”. „Невъзможно ви е, защото раната е много дълбока?”. „Да, много съм наранена. Много неща прощавам, но това не мога”. „Знаете ли, Людмила, а вие ще можете ли да кажете на Бога същото, което говорите сега на мен?”. „Как така?”. „Вие се подготвяте за изповед и ще разгледате отношенията си със съпруга. И е възможно да намерите нещо, което и сега е по силите ви да му простите. Тогава ще можете да кажете: „Господи, ето това му прощавам, а това, предателството, не мога да простя. Бих искала, но не мога. Твърде много боли”. Идете на изповедта с всичко, което е в душата ви – и възмущението, и обидата, и болката, и самотата. И когато говорите, помнете, че Този, Комуто говорите и от Когото чакате изцеление, в същия четвъртък също е страдал от предателство, болка и самота. И е молил учениците да останат с Него, да останат будни, а те заспали. Може би при вас ще се получи по-добре, защото имате такава болка, такава рана… Знаете ли как се ашладисва дърво? Правят разрез на дървото и поставят там отрязаното клонче – „рана” в „раната”, за да могат да сраснат. Трудно ми е да си представя какво чувства клончето, но от това място, където двата разреза се съединяват, започват да текат живителни сокове, общи за дървото и новото клонче. А без разрезите те не биха могли да се съединят…”. След това помълчахме и Людмила повече не говореше за адвоката.

Това е случай, когато психотерапията и изповедта влизат в отношение на съработничество. Психотерапията помогна да паднат вътрешните бариери по пътя към изповедта, а изповедта – иска ми се да вярвам – ѝ е помогнала да направи стъпка в решаването на този житейски проблем, на който беше посветена и психотерапията: ако не да спаси брака, то поне да възстанови достойните човешки отношения след развода.

При обсъждането на темата за взаимоотношенията между изповедта и психотерапията много често се говори за тяхната конкуренция в контекста на съвременната култура, където психотерапията уж е заела мястото на изповедта. В това, вероятно, има доза истина, но днес аз бих искал да поставя въпроса в съвсем различна плоскост: какво може да ни даде опитът на съвременната психотерапия за делото на изповедта и покаянието?

Покаянието не е отделен акт, а цял път („И настави ни на пътя на покаянието” – се молим на Покайния канон). Смисълът на пътя се определя от неговата цел. И крайната цел и смисъл на покаянието съвсем не са плачът, не е съкрушението, не са сълзите, а е радостта от помирението и срещата. Именно на това беше посветен докладът на владика Антоний. Тази среща се случва, разбира се, не защото ние сме опитни пътешественици и сами стигаме до целта. И даже тази работа не изглежда като в старите аритметични задачи, където от точки А и Б един срещу друг тръгват двама пътешественици с различна скорост. Обикновено в задачата се пита къде ще се срещнат. Изминатата от нас част от пътя не ни дава повод да се възгордеем със своите туристически таланти, даже ние много повече напомняме не на бодри туристи, а на мокра, изплашена овца, чийто принос за срещата с пастира се изчерпва с това, че тя не забравя жално да блее… Но както и да са нещата, без това срещата не може да се състои. И на мен ми се струва, че смисълът на нашата конференция се състои именно в това – да споделим опита от това блеене, опита си от блуждаенето и търсението на ориентири по пътя на покаянието.

Най-опасното нещо за заблудилия се не е липсата на път, а са лъжливите пътечки, които много приличат на истински. О. Александър Шмеман нарече две от тези лъжливи покайни пътечки опасност от „юридизъм” и опасност от „психологизъм”.

Човек се отклонява се в посока към „юридизма”, когато разглежда покаянието предимно дисциплинарно и смятаме като повод за покаяние нарушаването на нормите и на закона. И обратно – отклонилият се в посока към „психологизма” смята за повод за изповед преживяното душевно неблагополучие, тревога, дискомфорт.

Юридизмът е склонен да свежда греха до престъпление и да вижда наказанието като средство за отпускане на греха, а крайната цел за него е възстановяването на справедливостта. Психологизмът иска да сведе греха до вина, в оправданието вижда средство за отпускане на греха, а крайната цел, за него, е успокоението.

Как тези два принципа се проявяват у нас по време на изповед? В първия случай покаянието се превръща в рационално търсене на разминаването между собственото поведение и готовия кодекс. По форма то напомня отчет. И ние даже се смущаваме, ако не сме изпълнили плана си по греховете, тъй като някак е неловко да тревожим лекаря, ако имаме 37 градуса температура… Ако бе 40, тогава всичко е наред. Самото тайнство започва да се смята за подобно на съдебно делопроизводство, когато отначало каещият се, при подготовката за изповед, влиза в ролята на детектив, който трябва за определен срок да открие достатъчен брой престъпления, а сетне, вече в хода на изповедта, застава едновременно като обвиняем и прокурор (понякога и като свидетел от защитата, търсещ смекчаващи вината обстоятелства). Свещеникът пък се поставя в ролята на съдията, а понякога и на адвоката („Виждаш, отче, не се щадя, трябва да го отчетеш”).

Защо обаче този начин на покаяние е лош? Защото той е толкова повърхностен, че не засяга сърдечната дълбочина, не търси корена на греха и следователно не стига до метанойята – промяната на ума, и затова всеки път един и същ душевен бурен досадно израства на същото място.

Тази „юридическа”, формална тенденция заплашва да обхване изцяло изповедта ни, когато в душата няма живо покайно чувство – тя е вцепенена, вкаменена. („Нямам покаяние, нямам умиление, нямам утешителни сълзи” – Молитва след покайния канон.) Какво можем да противопоставим на тази тенденция, за да стане нашата изповед по-дълбока?

Тук нещо може да ни подскаже психотерапията. Сред нейните методи има един, който наричам „психотерапевтична майевтика”. Припомням, че самата дума „майевтика” означава „акушерство”. Сократ е уподобявал своите философски беседи на акушерното изкуство, защото в тях не си е поставял за цел да съобщи готова истина, а е помагал на събеседника сам да износи и роди истината. В психотерапията смисълът на майевтичния метод се състои в това да помогне на човека да активира рефлексия и с нов, свеж поглед да погледне в своите вътрешни принципи, които винаги са му изглеждали твърде самоочевидни, за да се усъмни в тях. Ето пример, който ще ви покаже как работи майевтиката в психотерапевтичната беседа.

Мой пациент, Филип, от юношеските си години сериозно се увличал по източни учения, занимавал се с йога, лятото ходел в ашрам някъде в Сибир, с една дума, живеел напрегнат духовен живот и през цялото време се занимавал със саморазвитие. Но ето че той се влюби. И неговата душа започна да се разкъсва между двете влечения – към йогата и към любимото момиче. Когато превес вземеше йогата, той започваше да си представя, че отива в ашрам и изцяло се посвещава на пътя на самоусъвършенстването. Но тогава пред очите му изплуваше картината на дома, семейната топлина, любовта и той си мислеше: „Нима завинаги ще остана сам?”. И привлекателността на ашрама изчезваше. А когато започваше да си представя семейния живот – деца, грижи, бит, веднага се плашеше, защото не откриваше как може да прави дългите си упражнения, медитации и четене на мъдри трактати. „Как ще се развивам тогава?” – сподели той с мен своите съмнения. Веднъж, когато разбрах, че вече за десети път обикаляше в един и същи кръг със своите колебания, му зададох майевтичен въпрос: „Филипе, правилно ли разбирам: Вие сте убеден, че всяка минута от вашия живот, при всякакви обстоятелства сте длъжен да се развивате?”.

Не очаквах такъв ефект. Филип се сепна и застина изумен може би за половин минута. А в терапевтичното време това е много дълго. Едва след това, когато обмислях станалото, разбрах причината за изумлението му. Идеята за „саморазвитие” за него беше станала толкова самоочевидна, че той бе престанал да я забелязва и, естествено, не можеше да види как тя се е превърнала в кумир за него, който управлява живота му. И когато в майевтичното, леко увеличаващо огледало той видя самия себе си, като слуга на този идол на развитието, беше поразен. Това позволи на Филип да задълбочи своето самоосъзнаване като свободна личност, която иска и може да се развива, но съвсем не е длъжна през целия си живот да обслужва идеята за развитие.

Какво можем да извлечем от подобен психотерапевтичен опит при подготовката за изповед, за да помогнем на собствената си душа да премине от формалното външно назоваване на греховете към дълбочината, към корена на греха?

„Съгреших с лъжа, осъждане, раздразнителност…”, отново и отново повтаря човек на своята изповед. Как да спрем плъзгащото се по повърхността съзнание и да му дадем възможност да поеме навътре?

Да си въобразим следния вътрешен сократичен диалог със самите себе си:

- Ти беше раздразнен? Но помисли каква беше причината, защо така раздразнено разговаряше днес с подчинения си?

- Защото той е мързелив и не беше изпълнил заповедта ми.

- Но какво точно те засегна особено много в това?

- Защото това беше мое нареждане и той прояви неуважение към мен.

- Ти убеден ли си, че на неуважението си длъжен да реагираш с раздразнение?

- Не, разбира се, че не съм длъжен.

- Но ако сам свободно не си вземал такова решение, кое е онова в теб, което те кара да проявяваш раздразнение в отговор на неуважението?

- Очевидно очакването, че всички ще ме уважават, а особено подчинените ми.

- Значи в душата ти има убеждение, че ти безуслвно заслушаваш уважение и всички са длъжни да ти го показват?

- Логично излиза така, но не съм съгласен с това убеждение, то не ми е приятно.

- Защо?

- Това не съм аз! Това е някакъв тлъст, надут от важност отвратителен властолюбец!

Тук вече вътрешният Сократ може да отстъпи, а ние да погледнем резултатите от този диалог. Мислех, че ще трябва да се кая за раздразнението, а проблемът се оказаха властолюбието и тщеславието. Започнах с формално осъждане на раздразнителността, но всъщност я смятах за оправдана, нормална реакция на поведението на тези небрежни подчинени. (Това покаяние изглеждаше даже благородно: ето, макар и справедливо да им се ядосах, при все това обаче се кая.) Оказа се, че в това няма никаква справедливост и естественост, защото не работата ме разстрои, не грижата за нещо, а скрито тщеславие. Започнах с хладния отчет, а сега горещ срам заля душата ми: защото мислех, че смирено съм склонил глава, а открих, че стоя на изповед пред Господа с ръце на хълбоци, украсен с папунски пера и надут от съзнание за собствената си значимост. Колко срамно. Това не съм аз, не съм, не искам да съм такъв, помогни ми, Господи, да свлека всичко това от себе си. Преди минута мислех за себе си като за висока прекрасна палма, грациозно свела клони, а откривам, че всъщност съм едва поникнал картоф, лежащ в мазето, и цялата му надежда е в това да стигне до малкия прозорец, откъдето се прокрадва лъч светлина.

Според руската пословица, „рибата търси по-дълбокото, а човекът – по-доброто”. Мисля, че всъщност е тъкмо обратното: рибата търси къде е най-доброто, а човек – къде е най-дълбокото. И когато успеем с помощта на майевтиката, за която говорихме, или по някакъв друг начин да сторим усилие и от повърхностното „юридическо” изброяване на греховете да пристъпим към дълбочината на душата, тогава протичат следните и „промени на ума”:

- първо, изповедта от безлична става лична, моя (за това неведнъж говореше митр. Антоний в проповедите си);

- второ, зад повърхността на прегрешението се открива коренът на страстта;

- трето, топлохладното отношение към греха се сменя с това, което можем да наречем изгарящ студ;

- накрая, и най-важно – появява се шанс отвъд черупката на греха, зад напластената мръсотия да срещнем странно познат ни образ – не, съвсем не „Троицата” на Рубльов, а картонена самоделна иконка, която има само едно преимущество – това сме ние самите.

Ето това е главното. Необходимо ни е от плоскостта на формалната изповед да се задълбочаваме и задълбочаваме до корена на греха, но не за да изпитаме удоволствието на геолога, откриващ все нови пластове на нашата страстна натура, не за да изпитаме удовлетворението на детектива, разкриващ разгърналата се мафиотска мрежа, а за да стигнем през греха до самите себе си. Ако сме съгласни, че покаянието се увенчава с радостта от срещата, то най-главното в него съвсем не е съкрушението, не е очистването и изправянето, всичко това са само средства. Главното е да се събуди нашата личност. Иначе кой ще се среща с Господа?

Когато Господ дойде, ще бъде лошо, ако ни намери в не докрай изметен и подреден дом, но това е по-добре, отколкото ако дойде в чист, но съвършено празен дом.

Нека сега погледнем към втората лъжлива пътечка по пътя на покаянието, която нарекохме „психологическа”. Как на изповед се проявява психологизмът? Веднага след изповед жената неудовлетворено се оплаква: „И какво, изповядах се и нищо, изобщо не ми олекна!”. Разбира се, чувството за облекчение, за освобождаване от тежестта, от гнета на греха може да бъде чудесна последица от покаянието. Но в духовния живот не бива да бъркаме следствието с целта. Душата по принцип не понася по предписания, които са по войнишки праволинейни. Ако искаме да изпитаме радост, ние не можем да заповядаме на душата си: „Равнис! Мирно! Радвай се!”. Тя няма да ни послуша. Джон Стюарт Мил е писал за „хитрата стратегия на щастието” – за да постигнем щастието, не бива да го превръщаме в цел, нужно е да се стремим към достойни цели и тогава то може да дойде като награда за усилията. Облекчението, както и всяко душевно състояние, не може да бъде цел на изповедта.

Така и в изповедта психологизмът се проявява в това, че започваме да отделяме твърде голямо внимание на нашите душевни състояния, да обсъждаме конфликти, отношения с други, да се опитваме да „обясним” греха. Например, че сме се озовали в ситуация, където се е наложили да избираме по-малкото зло и т. н. Цялата тая „задушевна” беседа е мотивирана от едно – да избегнем срещата със самия обективен грях и с обективната отговорност за греха, а да останем с психологическата сянка на греха – чувството за вина. В това има мотивация да избегнем наказанието – след като веднъж съм признал вината си, то защо да ме наказват – „наклонената глава меч не я сече”.

И така, опасността от психологизма се състои в подмяната на греха с чувството за вина. Тази тенденция при покаянието притиска човека между две еднакво безплодни позиции, които в един психологически тест са наречени „екстрапунитивност” и „интропунитивност”. Опасността се състои в това, че цялата енергия на човека се насочва към търсене или на обвинения срещу другите, или на самообвинения. Обвиняването на себе си съвсем не е по-добро от обвиняването на другите, защото е склонно да превърне в страст самото чувство за вина. Ако трябваше да изобразим графично чувството за вина, тази вина би изглеждала като една навита спирала, която сякаш обвива греха. В това е и коварството: грехът в своята груба правда става невидим, той е скрит в този пръстен на чувството за вина. Подчинявайки се на тази страст, човек става угодлив, пасивен, не гледа в очите, и външно това поведение може да напомня смирение. Той обаче все повече се отдалечава от възможността да се открие и направи стъпка към другия човек и към Бога. И отново се връщаме към общата идея в разбирането на смисъла на изповедта и на покаянието като среща. Култивирането на страстта за вина създава смъртна опасност за покаяние без среща. Това е опасността на Юда. Той се разкаял, но не отишъл на срещата, не е извършил акта на изповедта лице в лице. Затова, може би, в чувството за вина се усеща някаквъв вирус на самонаказанието, а накрая – и на самоубийството.

Така тенденцията към психологизъм може да доведе до изповед без покаяние или до покаяние без изповед, без среща лице в лице. Изповед без покаяние превръща тайнството в душевна комфортна беседа за себе си, а покаянието без изповед заплашва със затваряне в чувството за вина, а страшната, но изцелителна среща се подменя с душевно самоизяждане.

Може да ви се струва странно, че психолог говори за опасността от психологизма. Но работата е там, че психологизмът е опасност и за самата психология и психотерапия. Ето ви пример.

В моя психотерапевтичен кабинет е млада жена, на 26. Тя започва с решителното заявление:

- Мислех, че имам шизофрения. Сетне четох справочника и разбрах, че е невроза.

- Почакайте, почакайте, а какво точно ви безпокои?

- Имам някакво недоверие към своите чувства и загубих вкус за живота – отговори ми тя.

- Значи да разбирам, че преди сте имала вкус към живота?

- Да, когато учих в университета.

- И как го усещахте тогава?

- Е, как, радвах се от ученето, имах интересна работа и истинска любов.

- Кажете ми, а сега имате ли привлекателни занимания, интересна работа, любов?

- Не, нямам нищо.

- Значи вашите чувства не ви лъжат, а ви казват една неприятна, но все пак истина за вашия живот и можете да им благодарите за тази искреност. Знаете ли, не знам защо си представям как при лекаря влиза пациент, който се оплаква, че е загубил вкусовите си усещания, не чувства вкуса на храната, а лекарят го пита: „А каква храна ядете вие?”. „Знаете ли, докторе, аз вече три седмици нищо не ям”. Кажете, Соня, бихте ли се съгласили, ако сега с помощта на някакви хитри манипулации възстановя вкуса ви към живота и вие ще се радвате и веселите, а животът ви в същото време ще си остане все така празен, както сега?

- Не, това би било истинска шизофрения.

- Вашият отговор предизвиква моето уважение. Може ли тогава да кажем, че сте изправена не пред проблем за „неправилни” чувства, а пред проблем за „неправилен” живот, пред проблема на обективната пустота, на смисловата неизпълненост на вашия живот?

Какво ни дава пример за разбиране на изповедта. Сходството между невротичния афект и това, което в аскетиката се нарича страст, се състои в загубата на свобода на личността, в пленяването на личността. Ние така и говорим в страдателен залог: „Завладя ме страстта”, „Обхвана ме гняв”. Не аз чувствам нещо, правя нещо, а гневът и страстта правят нещо с мен, а аз се смятам за пасивна жертва. Соня, за която говорихме, в началото на беседата смяташе себе си за жертва на невроза, а в края стана субект на трагедия. В трагедията няма никакво удоволствие, но там има някакъв достоен човешки мащаб. И в края на краищата по добре е да изживееш трагичната история на живота, отколкото изцяло благополучната история на болестта.

Как сами да си помогнем да освободим активната си личност от психологическите настроения, състояния, емоции? Нямам рецепта. Но ето пример, който съдържа малка подсказка. Моят кръщелник в телефонен разговор ми каза: „Бог навярно ми е сърдит. Вчера (беше Разпети петък) ходих да играя боулинг. Губех винаги. После си загубих кръстчето и започнах отново да печеля”. Можех просто да се ужася и да кажа: „Постъпил си ужасно!”. Но успях да се овладея. Все пак не разговарях със страстен играч, а за страстен играч. Говоря с този, който се опитва да осмисли случилото се с него. Това не е покаяние и не е изповед, а само смутно чувтво за вина, неправда. И от тук започваха два пътя – към бягството в самооправдание и към непосредствената оценка.

Трябваше да му помогна в началото не толкова да види греха, колкото да почувства себе си като този, който трябва да се бори с греха. И му казах: „Антон, абсолютно съм съгласен с теб… Съгласен съм с твоята оценка на тази постъпка. В твоите отношения с Бога тази постъпка всъщност е била за Него не просто обидна, а може би наистина оскърбителна, истинска болка. Така че и аз мисля като теб…”. Не исках да смекчавам ситуацията и да говоря за Божието милосърдие. Той трябваше да узрее за покаянието. Моята задача беше да му помогна да разграничи себе си от греха. Аз не можех да се съглася и да се солидаризирам с греха, но можех напълно да се съглася с този, който оценява постъпката като грях. Човек, чувствайки такова потвърждение, разбира, че другите не отъждествяват неговата личност с греха, и така получава плацдарм за вътрешна борба.

И последното, което бих искал да кажа за преодоляването на тенденцията към „психологизъм”. Тази тенденция се опитва да ни внуши, че грехът е само вътрешно, само душевно-духовно състояние, а не нещо материално, битийно, обективно. А ако е така, то главното за нас е да се изповядаме, разкаем, да получим прошка и с това делото на покаянието приключва. Нека си представим следната картина. Палаво момче играе с топка, без да слуша предупрежденията на възрастните и в края на краищата счупва едно стъкло. Недоволство на родителите, сълзи, „повече няма така да правя”, прошка. След това обаче добрият баща взема инструментите и вика сина си заедно да поставят новото стъкло.

„Бог мисли с вещи”, мисълта на Бога е битийна, онтологична. Така. Вярвам, че и прошката на Бога е онтологична – прощавайки греха, Той едновременно започва работа и за изцелението, възстановявантео, изправянето на нашия нарушен от греха свят. Ние сами нямаме сили да залепим разбитото стъкло, нито да поставим ново, но се стремим да подържим гвоздеите, докато бащата слага новото стъкло – и това е наше задължение. Какво говоря – не е задължение, това е радостен шанс за съвместно творчество с Бога.

Разбира се, това са очевидни неща. И целият въпрос не е в това как да го разберем. Че покаянието не завършва с душевно облекчение и даже не със среща, а с принасяне на плод – въпросът е как да направим това. Ние твърде добре знаем как зърното на нашето покаяние, когато е небрежно хвърлено на пътя, не успява даже да прорасне, изкълвават го птиците.

От гледна точка на психологията проблемът за въплъщаването, за реализацията на резултатите от покаянието е не толкова проблем на нашето безволие и забрава. Това е проблем на нагласа. Понятието нагласа, т. е. вътрешната готовност да действаме по определен начин, е едно от най-важните в психологията. Едни от психологическите закони гласи: ако човек попадне в напрегната социално-психологическа ситуация, той ще действа най-често по логиката на силите в тази ситуация, а не по логиката на своята собствена свободна воля. Възможността да остане верен на себе си се състои в това да избегне попадането в ситуация, или да влезе в ситуация с вътрешна интензивна нагласа, предварително развита в себе си готовност да действаш по определен начин. Нагласата може да не е просто мисъл, а сила и да послужи като проводник на свободната воля да действа в сгъстените сили на света.

Ние укоряваме себе си, че всеки път не ни стига воля и героизъм, за да можем след изповедта да се запазим в подвига на чистия живот. Но може би си заслужава да приемам по-малко романтичния образ на градинаря, който е получил за покайните си трудове няколко зърна, които е нужно да запази, скрие, полива и постепенно да отглежда. Ето че нагласата ще ни даде такава възможност.

Нагласата е психологически орган, обединяващ в себе си вътрешното и външното, съзнанието и поведението. Създаването на духовна нагласа става чрез обединяването на молитвата и действието. Как от гледна точка на психологическите закономерности може да придобием това на практика?

Един от резултатите на покайния самоанализ, например, могат да бъдат малките прости обещания на Бога и себе си – да помолим за прошка обидения, да навестим забравения, да благодарим на този, пред когото сме се оказали неблагодарни. Как да се опазим от суетата и забравата на тези малки обети? Ние имаме толкова хубав духовен инструмент – молитвеното правило. Защо, например, между кратките молитви на св. Йоан Златоуст преди сън да не включим освен молба за избавяне от вечните мъки и нещо по-просто: Господи, дай ми сили да посетя Ирина Александровна или Господи, дай ми решимост да помоля за прошка Миша.

За създаването на духовни нагласи обаче можем не само желаното действие да включим в молитвата, но и молитвата да включим в действието.

Моя пациентка, Светлана, започна да пълнее. Обвиняваше се в лакомия и много пъти си обещаваше да не яде толкова много сладкиши. Но всеки път се улавяше как поглъща поредния сладкиш. Тъй като беше църковен човек, можех да я попитам:

- Вие молите ли се преди или след ядене?

- Да.

- Тогава мога да ви предложа следната психотерапевтична задача. За една седмица оставете своята борба и яжте колкото пирожки искате. Тъй като вие ги обичате – яжте ги бавно, съзнателно, като дегустатор, вслушвайте се във вкуса на всяко парче. Но се молете не след ядене, а след всяка глътка, благодарете на Бога за радостта именно от това късче. Постарайте се да го правите неформално, за да може молитвената Ви благодарност да е свързана реално и съзнателно с преживяната радост от сладкото.

Светлана се съгласи. Както може и да си представите, количеството сладкиши, които изяде през тази седмица, беше по-малко от обикновеното.

Да обобщим изводите от нашата беседа. Психотерапията дава няколко подсказки за две неща – първо, как да помогнем на другия и на самите себе си, за да се освободи от повърхностното назоваване на греха и от обвиващото чувство за вина, и да се задълбочи до корените и източниците на греха, и даже по-дълбоко – до сърцевината на нашата личност, недокосната от греха. Второ, как след това да даде плод на покаяние в реалния всекидневен живот. И най-важното. За да стане възможно осъществяването на срещата, трябва да си напомняме, че задачата на покаянието не е да намерим греха, а да намерим в себе си този, който е готов за среща с Господа. А това е нужно не само на нас. Господ продължава да се обръща към нас с молба: „Останете тук и бодърствайте с мен”.

Превод: Златина Иванова



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u6w8u 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме