Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Прогрес и преображение

Понеделник, 26 Ноември 2018 Написана от Свщмчк Иларион (Троицки), архиеп. Верейски

St Hilarion TroitskyПреди сто години догаряше кладата на европейския пожар, когато Московската духовна академия започна своето съществуване.[1] Заревото на нов и още по-ужасен европейски пожар освещава сега нейната стогодишнина. Против кого воюваше нашата Русия тогава, сто години по-рано? Против Франция, против „просветената” прогресивна Франция. Тогава наш враг беше страната току-що преживяла века на просвещението, на Волтер, на революцията. Страната, провъзгласила великите принципи на свободата, на равенството и братството и изобретила гилотината – за прокарването в живота на тези високи принципи. Сега ние воюваме с Германия. Нима обаче не е Германия, която през последните години върви начело на европейската култура и прогрес? Несъмнено, тя е. По пътя на прогреса тя, безспорно, с много е изпреварила всичко. В Германия руснакът неволно се изумява от това колко много може да бъде направено за удобството на земния живот. В съзнанието неволно се прокарва мисълта: „Колко много сме изостанали!”. Сам аз съм изпитвал това, кръстосвайки Германия от Торун до Кьолн и Аахен. „Във всичко, което засяга земното устройване, Германия заема първото място, играе ролята на школа по цивилизация, на нея понастоящем принадлежи културната хегемония, защото всяка съвременна фабрично-капиталистическа и научно-идеалистическа култура, до известна степен е „made in Germany”,[2] носи върху себе си печата на германския дух”.[3]

Що за съдба е съдбата на Русия – да води войни против прогресивните, против най-културните от човешките общества? Що за хора сме ние, руснаците – разрушители или спасители на европейската култура? Мисля, че нашето разногласие, противоречието ни с Европа лежи по-дълбоко от наблюдаемата повърхност на текущите събития; мисля, че противоречието засяга идейните основи на самото разбиране за живота.

Културните успехи, които са достигнали нашите просветени противници, разбира се, са възможни единствено при условието, че на достигането на тези успехи е обърнат най-голям дял от народното внимание. За своето процъфтяване културният прогрес по необходимост изисква пълно покорство пред него от страна на човешкото общество. Той се достига по-скоро от тези, за които се е превърнал в своеобразен идол. И, разбира се, несъмнено е, че за европейското съзнание прогресът отдавна е станал не просто идеал, а тъкмо идол. Та нали думите като „култура”, „прогрес” и подобните на тях съвременните европейци и нашите западници произнасят направо с някакво благоговение; за тях това са свещени думи. Всяка дума против ценностите на културата са готови да провъзгласят за кощунство. Еретика пък, който се съмнява в ценностите на прогреса или изобщо не признава тези ценности, го грози бой с всевъзможни тояги.

Не е трудно обаче да се покаже, че и идейно, и практически прогресът е неразривно свързан с войната и с някакъв род необходимост от него произтичат даже и жестокостите и зверствата на немците, за които четем сега във вестниците. Та нали идеята за прогреса представлява приспособяване към човешкия живот на общия принцип на еволюцията, а еволюционната теория е узаконяване на борбата за съществуване. В тази борба погиват най-слабите и оцеляват онези, които са най-добре приспособени към нея. Та пренесете борбата за съществуване върху взаимните отношения на цели народи и вие ще получите война, и ще разберете смисъла на железния германски юмрук. Войната е международна борба за съществуване, а въоръженият юмрук – най-доброто приспособление към тази война. Последната дума за еволюцията обаче е казана от Ницше. Той е, който е посочил целта на по-нататъшното развитие и тази цел е свръхчовекът. По труповете на слабите възхожда свръхчовекът към своята висота. Той е жесток и безжалостен. Християнството, с неговата кротост, смирение, опрощение и милосърдие, за Ницше е отвратително. И с християнските добродетели свръхчовекът трябва завинаги да скъса – за него те са порок и погибел. При Горки Игнат Гордеев поучава в нецшеански дух своя син Тома, как да се отнася с хората: „Тук… работата е такава: паднали са, да речем, две дъски в мръсотията – едната е гнила, а другата е добра, здрава дъска. Какво трябва да направиш тука? Каква полза има от гнилата дъска? Остави я, нека да си лежи в мръсотията – по нея може да се премине, за да не ти се цапат краката” („Тома Гордеев”). Пренесете тези думи в политиката и ще получите политиката на Германия. Нима Германия не търси кой народ да натопи в мръсотията, за да може да мине по него така, че „да не си цапа краката”? Германската политика, може да се каже така, е проникната от духа на ницшеанството. „Deutschland, Deutschland über alles!” – ето го припевът на германския патриотизъм. Слабите народи, това са дъски, по които, без да си цапа краката, великият германски народ върви напред по пътя на прогреса си. Германците са готови даже на големите народи, даже на руския народ да гледат като на оборски тор за подобряване на почвата, върху която трябва да расте и да процъфтява германският културен прогрес. За прогреса са нужни богатства, затова дайте ни ги на нас! Сами се разорете и ако ще от глад умрете, но да живее нашият германски прогрес! Вижте каква политическа дружба проявява Германия с несъмнените варвари – турците! Оказва се така, че за „възстановилите истинското християнство” протестанти мюсюлманите са несравнено по-мили от православните християни. Защо? Нали затова, защото онези не протестират против грабителствата на немците и покорно са готови да станат оборски тор. Миналата година воюваха на Балканите. Някакво, както изглеждаше, дело на немците! Но кога немците особено силно размахаха меча? Когато сърбите наближиха Адриатическо море. Малкият народ получаваше възможността да има своя собствена търговия и да стане икономически независим от немците. Това обаче прогресивната немска нация не можа да го понесе. И звънтенето на немския меч в този случай може да се преведе с думите: „Да не сте посмели! Вие сте длъжни да работите, а да се обогатяваме – това го можем само ние. Защото това е необходимо за културното процъфтяване на нашата автентично просветена страна”. И ето че сега Европа пламна, запалена от немците!

По този начин се разкрива неразривната и съществена връзка на прогреса с войната и с жестокостта. Желязото и мечът прокарват пътя на човечеството напред. Колесницата на прогреса върви по трупове и оставя зад себе си кървави следи.

Войната е най-добрият показател за вътрешната същност на културния прогрес и в тази вътрешна същност на прогреса се открива ужасна трагедия. Какво в действителност прогресира най-бързо от всичко останало? Несравнено по-бързо от културните удобства на живота прогресират оръдията на войната – оръдията за унищожение и на човешката култура, и на самия човешки живот. Броненосецът старее много по-бързо от човека: ако е на двадесет години, броненосецът е вече негоден старец. Толкова бързо се придвижва усъвършенстването на оръдията на смъртта! Преди десет години ние още не познавахме думата „самолет”, а сега вече четем за войната във въздуха. Животът още не е получил полза от самолетите, а по кървавите полета на войната смъртта вече не може без тях. И е страшно да си представим съвременната война – с нейните ужасни оръдия и грамадни снаряди, с нейните мини и фугаси, с бомбите и шрапнелите, с вълчите ями и телените заграждения. Но нали това е някакъв ад и безумие! Войните от миналото столетие често изглеждат като детски забавления. А това – това е прогрес! Затова и можем да кажем, че войната – това е самопроклятието на прогреса!

Руският гений обаче ще понесе суровата присъда на европейската цивилизация и на прогреса от своята особена гледна точка, от гледната точка на своя идеал, съществено различен от европейския идеал за прогрес. По времето на турската война Достоевски е писал в своя „дневник”: „Между докараните в Москва славянски деца има едно, момиче на осем или девет години, което често изпада в несвяст и за което особено се грижат. Тя изпада в несвяст от спомените си – сама, със собствените си очи, е видяла това лято как черкезите дерели кожата от нейния баща, и я одрали цялата. Този спомен при нея стои натрапчив и най-вероятно ще остане завинаги, може би с годините в смекчен вид, макар че впрочем не знам дали тук е възможно да има смекчен вид. О, цивилизация! О, Европа, чийто интереси толкова ще пострадат, ако сериозно забрани на турците да дерат кожата на бащите пред очите на техните деца! Тези толкова висши интереси на европейската цивилизация, разбира се, са търговията, мореплаването, пазарите, фабриките – та какво може да бъде по-висше в очите на Европа? Това са такива интереси, за които е забранено да бъдат докосвани не само с пръст, но даже и с мисъл, но… но „да бъдат проклети тези интереси на европейската цивилизация!”. Аз смятам за чест да се присъединя към това възклицание – да, да бъдат проклети тези интереси на цивилизацията и дори и самата цивилизация, ако за нейното запазване е необходимо да се дере човешка кожа. Само че това е факт: за нейното запазване е необходимо да се одира човешка кожа!”.[4] Ето с какво не може да се примири руската съвест! Кожата на човека, пък бил той и най-малкият и най-нищожният, е по-скъпа за руската съвест и от най-грандиозните успехи на прогреса. Руската съвест вижда, че за успеха на цивилизацията е необходимо да се сваля кожата от хората и не може да се успокои с никакви речи за културата и прогреса. А това е така, разбира се, защото руската съвест има свой собствен идеал, който е съществено различен от европейския идол на прогреса.

Къде е обаче и в какво се заключава този идеал? Заедно със старите славянофили и ние можем да твърдим, че духът на славянството се определя от православието. Можем да кажем, че жизненият идеал на славянството е религиозният идеал на православието.

В какво обаче се състои религиозният идеал на православието? Той не се състои в прогреса, а в преображението. Новият Завет говори за преображението на човешкото естество. Христос говори на Никодим за ново раждане. По думите на ап. Павел, който е в Христос, той е нова твар (2 Кор. 5:17). Хората трябва да носят образа на небесния Адам (1 Кор. 15:49). От слава в слава те биват преобразявани от Духа Господен (2 Кор. 3:18). С тях се случва обличане в новия човек, който е създаден по Бога – в праведност и святост на истината (Еф. 4:24). И ще бъде „ново небе и нова земя!” – така е Говорил Господ чрез устата на древния пророк (Ис. 65:17). Новото небе и новата земя християните очакват и по думите на ап. Петър (2 Петр. 3:13), а пророкът на Новия Завет казва: „И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали, и морето вече го нямаше. Тогава аз, Иоан, видях светия град Иерусалим, нов, слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж. И чух висок глас от небето да говори: ето скинията на Бога с човеците, и Той ще живее с тях; те ще бъдат Негов народ, а Сам Бог ще бъде с тях – техен Бог. И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече, защото предишното се мина” (Откр. 21:1-4). Процесът на преображението на човешкото естество и на земните твари ще се развива неизменно и неотклонно – дотогава, докато Седящият на престола не каже: „Ето, всичко ново творя… свърши се! Аз съм Алфа и Омега” (Откр. 21:5-6). Някога всичко ще се покори на Сина и тогава Сам Синът ще се покори на Онзи, Който всичко е покорил Нему, за да бъде Бог всичко във всички (1 Кор. 15:28). Новият Завет не познава прогреса в европейския смисъл на тази дума, в смисъла на движението напред, в една и съща плоскост. Новият Завет говори за преображението на естеството и за движение, вследствие от това, не напред, а нагоре, към небето, към Бога. В кратката си равносметка Новият Завет гласи: бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец (Мат. 5:48).

С този идеал на преображението е живяло още древното християнство. Прочетете християнските писания от първите две столетия и вие ще видите как те са проникнати от идеята за новия човек. Ние сме „нов род”[5] – смело говорят християните даже в лицето на езическия свят. Християнинът е нов, като че ли току-що родил се човек. По мисълта на св. Игнатий Антиохийски Богоносец, християнството е „домостроителство за новия човек” (οἰκονομία εἰς τὸν καινὸν ἄνθρωπον).[6] Като използват като „въже” Светия Дух, християните въздигат във висините оръдието на Иисус Христос, което е кръстът. Вярата им ги въздига, а любовта е пътят, по който всички те се изкачват. И затова всички те са „… богоносци и храмоносци, христоносци, светоносци”.[7] И така, навсякъде ние виждаме идеята за новия човек, не за прогресивния, а за новия; навсякъде е идеалът за вътрешното преображение, а не за външния прогрес.

В периода на разцвета на богословската църковна мисъл съществено значение за църковното богословие получава идеята за обòжението, която ще намерите при всички най-велики богослови на Църквата, започвайки от 4 век. Тази идея отново поставя пред християнското съзнание, като негова цел преображението, а не прогреса.

Накрая, идеята за обòжението и за преображението навсякъде се е утвърдила също и в църковното богослужение. Нашето богослужение не е сладникаво-сантименталното виене на самодоволния буржоа-протестант в неговата кирхе, нито боязливата просба на нещастния римокатолик за пощада и помилване; нашето богослужение, това е химн за човека, който от тъмнината и смъртната сянка, от дълбоката греховна бездна се стреми към светостта, към чистотата, към Бога и към небето, на планината на преображението. Православната църква пее: „Като се облече в целия Адам, Христе, Ти обнови в древност помраченото естество и на Своя лик чрез преображението го обòжи”.[8] Църквата вижда основата и залогът за преображението на цялото естество във въплъщението на Божия Син, а затова и приканва своите чеда: „Събудете се, лениви, които винаги сте прилепени о земята, изправете се и се въздигнете на висотата на божественото възхождане!”.[9]

И така, идеалът на православието е преображението, не прогресът. Спасението си православното съзнание вижда не в материалния, пък бил той и най-блестящ прогрес, а заедно с Ареопагита изповядва, че „спасението… не е нищо друго, освен обòжение”. И че „… обòжението на свой ред е уподобяване, доколкото това е възможно, и единение с Бога”.[10]

И при провеждането им в живота, идеалите на прогреса и на преображението се оказват, разбира се, твърде различни. Тяхното различие и понякога дори тяхната пълна противополжност се разкриват в култа. Казвам, в култа, тъй като често и еволюционно-позитивният светоглед на европейските народи се опитва да създава свой собствен култ. Европеецът е прекланял колена пред богинята на разума, след това пред човечеството, вписвал е сред своите светци имената на велики хора. В Париж някога дори християнски храм е бил обърнат в Пантеон, където и сега, в доволно непривлекателно и занемарено подземие се пази отдавна изтлелият прах на Русо, Волтер и разни деятели на „великата” френска революция. Из всички немски градове едва ли не на всяко кръстовище ту просто стоят, ту са седнали на коне фигури на разните там Фридриховци, Вилхелмовци или на Бисмарк. Всички те – горди фараони на прогреса, славни завоеватели, творци на велики културни събития. Загледайте се обаче в православните църковни светци. Там също ще видите велики и прославяни личности. Кой обаче е изобразен на иконите, около които ние кадим, пред които пеем величания и които ние, след като принесем нашето земно поклонение, благоговейно целуваме? Преимуществено тук са изобразени отшелници и пустинници. Те не само не са били дейци на прогреса, но и почти винаги принципно са го отричали. Затова обаче, живеейки на земята, те са се преобразявали, често са сияели с Таворската светлина и в молитвата си са се възнасяли от земята във въздуха. Църквата остава вярна на своя идеал на преображението и във века на парата, на електричеството и авиацията канонизира смирените и некултурни подвижници. През последно време и у нас на народа се натрапват разни монументи. Те са слабо понятни на народа, тъй като православното съзнание разбира един паметник – храма, посветен на името на светеца, а не на този, който е просто велик.

Вече казах, че духът на славянството, и в частност духът на великия руски народ, се определя от идеала на православието. Възпитан предимно от Православната църква, в своето съзнание руският народ носи великия идеал на преображението, а в светлината на този идеал западноевропейският идеал на прогреса изглежда някак нисък, а понякога дори противен. Ето защо, при цялото свое смирение руският народ винаги се отнася към европееца отвисоко. Пред Запада е готова раболепно да любезничи само откъсналата се от народа интелигенция. Сред руския народ пък винаги има едно донякъде скептично отношение към западноевропейския прогрес. На този народ му е ясно и понятно, че за паницата леща на културния живот европеецът е продал безвъзвратно правата на своето божествено първородство. Че немецът е продал душата си на дявола, а руснакът така се е отдал – и в това е неговото несъмнено превъзходство, защото от дявола той може и да се отърве, а немецът няма с какво да се откупи.

Цялата културна и политическа дейност изглежда на руснака само една халтура, на която е грешно да отдадеш душата си изцяло. Интересите на преображението за него са несравнено по-висши в сравнение с интересите на прогреса. Даже Пушкин веднъж пише такива стихове:

Не мога да ценя високите права,
замаяли ума на не една глава,
и не роптая аз, че не реши съдбата
за данъците спор да водя с реч крилата
или да отклоня царете от войни,
и все ми е едно печатът в наши дни
ще мами ли глупци и цензура ли зорко
ще бди, за да възпре досадния бърборко.
Това са днес, уви, слова, слова, слова
и други, по-добри, желая аз права,
и друга свобода примамва ме под свода:
зависим от властта, зависим от народа –
не е ли все едно? Да пази бог! Недей
да даваш ти отчет, за себе си живей,
на себе си служи; за власт и за ливрея
не скланяй ни глава, ни съвест, ни идея;
по твоя воля ти се скитай всеки ден,
с природни красоти да бъдеш упоен
и пред шедьоврите на ярко вдъхновение
потръпвай радостен в щастливо умиление.
– Това са истински права!

[11]

Европеецът, точно обратното на това, особено високо цени всякакви високи права, които имат отношение към земния живот. Възторзите на умиление са за него излишен разкош; слаба е в него тъгата по надзвездните светове. Оттук и евтиният душевен покой на европееца и неговото поразително самодоволство. Самото това самодоволство пък за руснака е противно. Ненапразно даже такъв западник, като Херцен го е определил като еснафство, а за същото това еснафство нашият византиец Константин Леонтиев не може да говори по друг начин, освен с отвращение.

Руснакът не може да стане европеец – ограничен и самодоволен, защото на него, по думите на Достоевски „за да се успокои, му е необходимо всемирно щастие; евтино той няма да се примири”.[12] Отделил се от народната вяра и живот – нещо, което често става след Петровото обръщане към Европа, – руснакът се превръща в скиталец. И този тип скиталец, по тълкуванието на Достоевски, за първи път е бил посочен в литературата от Пушкин, чийто Алеко бяга при циганите.[13] С такива търсачи и скиталци е пълна руската литература и до днес. Още при Пушкин обаче полудивият циганин поучава европееца:

Остави нас, горди ти човече!…
За себе си ти само искаш власт…
Зъл и смел си ти – нас остави.

Това поучение на циганина разкрива в своята пушкинска реч Достоевски: „Смири се, горди човече, и преди всичко сломи своята гордост. Смири се, празни човече, и преди всичко се потруди на родната си нива. Правдата не е вън от тебе, а вътре в тебе; намери себе си в себе си, подчини себе си на себе си, овладей се и ще видиш правдата. Правдата не е във вещите, не е вън от тебе, нито е някъде отвъд морето, а преди всичко в собствения ти труд над самия себе си. Победи себе си, усмири себе си – и ще станеш свободен така, както никога не си могъл и да си въобразяваш, и ще започнеш велико дело, и други ще направиш свободни, и ще съзреш щастието, защото животът ти ще се изпълни, и накрая ще разбереш своя народ и неговата свята правда”.[14]

Колкото по-далече сме от народа си и от православието, толкова повече при нас са скитането и блуждаенето. Много е в последните години уродливото в боготърсачеството, но и самото боготърсачество все пак е признак, че в душата на руснака не е спокойно, че няма там европейско самодоволство. Народът търси праведна земя и рязко протестира против това, че тази земя не е показана на картата на учените. За руснака животът няма смисъл без надежда за възможно преображение на печалната, греховна действителност. При Горки Лука („За дъното”, трето действие) разказва: „Имаше такъв случай. Познавах един човек, който вярваше в праведната земя… „Трябва – казваше той – да има на света праведна земя… Тази, казва, земя я населяват особени хора… добри хора! Уважават се един-друг, за всяко нещо си помагат един-другиму… и всичко при тях е славно – добро!”. И ето че този човек все възнамеряваше да тръгне… да търси праведната земя. Той беше беден и живееше лошо… И когато му се струпваха толкова трудности, че едва ли не ще легне да умира, той не губеше дух, а само се усмихваше и казваше: „Нищо! Ще потърпя! Още малко ще почакам, а след това ще захвърля целия този живот и ще ида в праведната земя…”. Той имаше само една радост – тази земя… И ето че на това място – това ставаше в Сибир – изпратиха заточеник, учен човек с неговите книги и планове – нали беше учен, и с всякакви работи… И този човек каза на учения: „Имай милост, покажи ми къде лежи праведната земя и как минава пътят за нея?”. Ученият веднага отвори книгите, разгърна плановете си… гледа, гледа – никъде няма праведна земя! „Тук точно са показани всички земи, но праведна – такава земя няма!”. А човекът не искаше да му повярва… „Трябва – казваше той – да има… търси по-добре… Защото – каза му – ако праведната земя я няма, от твоите книги и планове няма никаква полза…”. Ученият се обиди. „Моите – каза той планове са най-верните, а праведна земя просто никъде не съществува”. И тук човекът се разсърди – но как така? Живях, търпях и всичко вярвах – има! А по плановете излиза, че няма! Грабеж!… И каза на учения: „Ах, ти… негодник такъв! Подлец си ти, а не учен…”. И още веднъж в ухото му! И още веднъж!… А след това си отиде у дома и се обеси!”.

Според тази представа това, на което е длъжна да служи и науката, не е прогресът, а преображението – длъжна е да показва пътя към праведната земя. И наистина, руската философия, това е философия религиозна. Европейците неволно се изумяват от това, че нашата литература неизменно живее с религиозни интереси. У нас великият художник на словото започва с „вечерите в селцето край Диканка”, а завършва с „размишления за божествената Литургия”.[15] Заедно с това висшата ценност за нашата литература – това е душата на човека, а не външното му положение във водовъртежа на културната дейност. Руският писател вярва в осъществимостта на идеала на преображението, в тържеството на доброто и правдата, и затова за него няма погинали, за него няма гнили дъски, които само затова и съществуват, за да може по тях да се ходи през мръсотията без да си цапаш краката.

И дълго мил ще бъда на народа, затуй
че с лирата си чувства аз добри пробуждах…
и за милост към падналите призовавах.

[16]

Така е писал Пушкин, а Достоевски ни е завел в „мъртвия дом”[17] и ни е заставил да плачем от умиление пред красотата даже на престъпната душа, показал ни е „унизените и оскърбените”[18] и ние сме съзрели богатството на техните души. При него убийцата и блудницата четат за възкресението на Лазар и той ни потриса с образите на Соня Мармеладова от Престъпление и наказание, на Грушенка от Братя Карамазови, на Настася Филиповна от Идиот. „Престъпното” се превръща при него в „история на постепенното обновяване на човека, история на постепенното му прераждане, на постепенния преход от един свят в друг” (из Престъпление и наказание). Даже невярващ – като рационалист – в Христовото възкресение, като художник Толстой пише за нравственото „възкресение” на човека. Навсякъде ние виждаме стремежа към преображението и вярата в това, че то е възможно. „Всеобщото изцерение във всеобщото преображение – в разни видоизменения, ние откриваме тази мисъл при великите наши художници: при Гогол и при Достоевски, и дори, макар и в изопачен, рационализиран вид – при Толстой, а от мислителите – при славянофилите, при Фьодоров и при Соловьов, и при много от последователите на последния”.[19] При нас през 1914 г., на многолюдно събрание в Москва един руски княз и професор от университета чете за „Таворската светлина и преображението на ума”. При нас дори и лекомисленият и далеч не безгрешен поет в дивни стихове облича покайната молитва на преп. Ефрем Сириец и признава:

Все по-често идва тя при мене на уста
И с неведома сила падналия освежава.

[20]

Защо това е така? Нали затова, защото на руската душа винаги е понятна, близка е и е скъпа целта и на всички сирийски и египетски аскети-подвижници. Защото тази цел е „със сърцето си да излетиш в областта на невидимото”.[21]

По този път – към „областта на невидимото” – обаче лежи едно постоянно и нелеко препятствие.

Напразно към висотите сионски аз тичам –
Грехът алчен ме гони по петите.

[22]

Грехът – ето го най-големият враг на преображението. Оттук е и при носителя на идеала на преображението това особено религиозно усещане за греха. Религиозното усещане за греха е душевна мъка и страдание. Това е мъката на душевната раздвоеност, която така ярко е описал св. ап. Павел в Послание до римляни.[23] Във възприемането и в преживяването на греха проличава и особено яркото духовно превъзходство на руснака пред европейците. Европеецът, може да се каже, е изгубил това религиозно усещане за греха – на него то му се струва остарял средновековен предразсъдък. Ето защо и грехът е престанал да бъде за него ужас и душевна мъка. За европееца грехът се е превърнал във вселенски анекдот. Описвайки греха, европеецът се смее, а понякога и самия грях облича в такива естетически-прекрасни одежди, че той започва да бъде привлекателен. Грешат, разбира се, и в Русия, както и в Европа, и грешат немалко, но се каят различно. Западът знае „хладното неверие”. Руснакът пък, по думите на Херцен, който е изгубил вярата, в същия този миг ще повярва в неверието и ще стане негов самоотвержен апостол. Ренан, Щраус и Древс в Европа пишат своите хули против Христос леко, свободно и красиво, и все едно че нищо не е станало доживяват века си като спокойни буржоа. Там разрешават въпроса за историческото съществуване на Христос на публични диспути на естрадата, а сами в същото време нагъват сандвичи и пият бира.[24] Европейският Юда, като е предал Христос, спокойно скрива сребърниците в джоба си и след това ги превръща в доходна рента. Руският Юда пък, след като е предал Христос, хвърля сребърниците и с неспокоен взор търси дърво, на което да се обеси. За руснака неверието е ужас и душевно мъчение. При Достоевски дори каторжниците викат на Разколников: „Ти си безбожник! Ти в Бога не вярваш! Тебе трябва да те убият!”.

При което един от каторжниците се нахвърля върху него в решително изстъпление.[25]

А как само нашите писатели изобразяват порока и престъплението! Затруднявам се да назова когото и да било изсред руските писатели, който да е изобразяват порока в привлекателна светлина. Порочни хора в изобразяванията на нашите писатели има чак до най-новите, до Куприн и Арцибашев включително. Хора нещастни, страдащи – хора, които усещат истинския ад в собствената си душа. В изображенията на нашите писатели греховното човечество страда люто и лошо беснува, нееднократно се хвърля в огън и във вода. За нашите писатели грехът е „тъма”, „бездна”, „яма” и нещо, което е „до крайния предел”.[26] В техните представи грехът е страдание, ужас и отчаяние. За руската душа в греха няма щастие и радост – тя страда от него, защото се стреми към преображението, а грехът пречи не на прогреса, а именно на преображението. Веселите песни на земята, възторжените химни на прогреса не могат да заменят в руската душа прекрасните звуци на небесата – руската душа знае и разбира, че небесната песен не се съчинява от грохота на машините и трясъка на оръдията, и че нотите на тази песен не са в чертежите, нито в изчисленията на инженерите. И така, ако идеалът за Запада, това е прогресът, то руският народен идеал е преображението. Руският народ се стреми към града, чийто строител и художник е Бог (Евр. 11:10), и може да каже, заедно с апостола, че „горният Иерусалим е свободен: той е майка на всинца ни” (Гал. 4:26).

Разгръщащата се пред нас велика борба на народите представлява борба между два идеала: прогресът иска да унищожи преображението, забравяйки казаното от Христос, че портите на ада няма да надделеят над истината.

В историята на Московската духовна академия ние стоим на границата между две столетия и за нас е особено полезно – макар и под натиска на грандиозните събития – да си припомним религиозния идеал на православието и жизнения идеал на руския народ. На нас не ни се налага да преброяваме какво нашата родна духовна школа е направила за материалния прогрес. По-добре е да помислим върху онова, което тя е направила за духовното преображение на нашия роден православен народ. И, встъпвайки във второто столетие на родната и скъпа Академия, всеки от нас да има в качеството на ръководещ факел нашия руски идеал на преображението, така че когато дойде време да се трудим на нивата народна да не подаваме коравия европейски камък на онзи, който ни моли за истински руски хляб.

Професор на Императорската Московска духовна академия, архим. Иларион

Превод: Борис Маринов

Свщмчк Иларион (Троицкий) „ Прогресс и преображение” – В: Библиотека „Халкидон; встъпителна лекция-реч, произнесена в академична аудитория на 3 септември 1914 г. (бел. прев.).

[1] През 1814 г. съществувалата дотогава Славяно-гръцко-латинска академия е преместена в помещения на Троице-Сергиевата лавра и започва съществуването си като Московска духовна академия (бел. прев.).
[2] Англ. „направено в Германия” (бел. прев.).
[3] Булгаков, С. Н. „Три идеи” – В: Русская мысль, февраль, 1913, с. 146.
[4] „Дневник писателя за 1877 год” – В: Собрание сочинений, т. 11, СПб. 41891, с. 45-46.
[5] Послание към Диогнет, 1.
Цит. по превода на Светослав Риболов в: Светоотеческо наследство. Изборник, С.: „Омофор” 2001, с. 106 (бел. прев.).
[6] Послание до ефесяни, 20, 1.
Цит. изд., с. 22 (бел. прев.).
[7] Пак там, 9, 1-2.
Цит. изд., с. 18 (бел. прев.).
[8] Песен 3, тропар 1 от Канона на св. Козма Маюмски на утринната на Преображение Господне.
[9] Икос на Преображение.
[10] За църковната йерархия, 1, 3.
Цит. по превода на Иван Христов в: Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия. За църковната йерархия, С.: „ЛИК 2001, с. 65 (бел. прев.).
[11] Из стихотворението на А. С. Пушкин „По Пиндемонте” („Из Пиндемонти”, 1936 г.) – цит. по превода на Светлозар Жеков в: Арсений Тарковски и други руски поети, С.: „Нов Златорог” 2007, достъпен и онлайн – тук (бел. прев.).
[12] Дневник писателя за 1880 год., „Пушкинская речь” – В: Полное собрание сочинений, т. 11, с. 436.
[13] Става дума за главния герой от поемата „Цигани” (1824 г.) на А. С. Пушкин (бел. прев.).
[14] Пак там, с. 437-438.
[15] Става дума за творбите „Вечера на хуторе близ Диканьки” и „Размышления о Божественной литургии” на Николай Василиевич Гогол (бел. прев.).
[16] Из стихотворението „Паметник неръкотворен си въздигнах” („Я памятник себе воздвиг нерукотворный”, 1836 г.) на А. С. Пушкин; поетичен превод на български на цялото стихотворение – в сборника Руски поети, съст. и превод П. Велчев, С.: „Захари Стоянов” 2009 и онлайн – тук (бел. прев.).
[17] Става дума за повестта Записки из Мертвого дома (бел. прев.).
[18] Става дума за едноименния роман на Ф. М. Достоевски от 1861 г. (бел. прев.).
[19] Трубецкой, Е. Н. „Свет Фаворский и преображение ума” – В: Русская мысль, май, 1914, с. 27.
[20] Из стихотворението „Отци пустинници и жени непорочни” („Отцы пустынники и жены непорочны”, 1836 г.) на А. С. Пушкин (бел. прев.).
[21] Из същото стихотворение (бел. прев.).
[22] Първи две строфи от еднокуплетното стихотворение „Напрасно я бегу к Сионским высотам” (1836 г.) на А. С. Пушкин (бел. прев.).
[23] Рим. 7:15 (бел. прев.).
[24] Виж: Сахаров, Н. „Союз монистов и борьба с ним в Германии” – В: Богословский Вестник, 3, 1911, с. 777.
[25] Достоевский, Ф. Полное собрание сочинений, т. 5, СПб. 1894, с. 541.
[26] У последней черты е роман в две части от 1910-1912 г. на руския писател, драматург и публицист Михаил П. Арцибашев (1878-1927), който е преведен и издаден и на български още през 1919-1921 г. от издателство „Хемус”, и в който се описва самоубийството на седем различни типажа – всички те принадлежащи към интелигенцията (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u63ca 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме