Исихастки елементи в биографията на св. Стефан Дечански от Григорий Цамблак

Относно биографията на св. Стефан Дечански има написани две жития. Първото, старото житие, е написано от един от Данаиловите продължители, неизвестен за нас по име, и се намира в познатия Данаилов сборник или произведението Животът на сръбските крале и архиепископи. Старият автор на житието на св. Стефан вероятно е монах и съвременник на цар Душан, поради което е предпазлив когато говори за св. Стефан Дечански и отношението му към неговият син Душан.

За разлика от първото, второто, по-ново житие на св. Стефан, появило се около 70 години по-късно, променя историческият му образ. Автор на второто житие е добре познатият ни Григорий Цамблак – човек, чиято национална принадлежност трудно можем да определим със сигурност. Описвайки в житието конфликта между бащата и сина, Стефан Дечански и Душан, Цамблак, за разлика от своя предходник е неутрален и дори е благосклонен към св. Стефан. Тази авторска благосклонност е очевидна в цялата структура на житието и се е отразила върху произведението, като напълно е изменила ситуацията и околностите, в които е протекъл животът на Стефан Дечански. Игумен на манастира Дечани, за Сърбия чужденец, със своето дело Григорий Цамблак по същество, оформя култа към св. Стефан Дечански и допринася щото възникналият и формирал се в манастира Дечани култ още повече да проникне сред народа по цяла Сърбия. Според Цамблаковото описание св. Стефан Дечански е търпелив страдалец, крал-мъченик, когото баща му Милутин най-напред ослепява и изпраща в изгнание, а по-късно, по заповед на сина му Душан, е удушен в гр. Звечан.

Това, което в Цамблаковото житие на св. Стефан особено привлича вниманието ни, са онези места, в които авторът представя на читателите краля като поборник и бранител на православната вяра и набожност. Набожният крал брани православието от варлаамската ерес, като противна и пагубна за исихасткото православно духовно движение.

Цамблаковото житие на св. Стефан Дечански се появява в момент, когато Сърбия е обхваната от силното влияние на духовното движение, познато като исихазъм. Исихазмът, както е известно, има дълга и плодотворна история на Изток. Неговото влияние идва в Сърбия при княз Лазар от Парорийската пустиня в България.[1] И не само у нас, в Сърбия, но и по целия Православен изток много книжовни произведения от 14 в. са написани под исихастко влияние и са проникнати от него. Данните показват, че в тях, и особено в биографичните (житията и култовите светителски служби за отделни светци), е отдадено преимущество на духовната вътрешност на образа, на неговата мистична страна. Така животът на светеца се представя чрез така изградения духовен образ, представен с елементите на външната активност в практическия живот.[2]

Наред с всичко останало, исихасткото схващане и учение е и в основата на Цамблаковото книжовно творчество. Четейки Цамблаковата биография на св. Стефан, не е трудно да видим, че за Цамблак св. Стефан Дечански е човек на съзерцанието, човек, който непрекъснато се моли, размишлява. Исихазмът, като обособено духовно движение, се характеризира с учението за безмълвие (исихѝя) постигано чрез молитва, от което се придобива особен духовен дар и способност да се вижда нетварната светлина, с която е заблестял Христос в момента на Преображението пред Петър, Яков и Йоан (Мат. 17:1-2). Самият Цамблак пронизва цялото си произведение с това схващане и на много места ни представя св. Стефан като духовен очевидец на тази чудесна божествена светлина. Така например, в самия момент на ослепяването той според описанието в житието „лежи неотдавна мъртъв и заспал…” и изведнъж вижда светеца, „на когото светлината на благодатта сияеше на лицето му”.[3] За св. Стефан това наистина чудесно виждане е същевременно подтик и стимул, че и той, преди всичко със смирение, търпение и молитва, в манастира Пантократор в Константинопол, където е и прогонен, придобива истинско духовно и физическо просветление, което се вижда и външно върху лицето на сътворения по образ Божи човек (Бит. 1:26-27). Същевременно, по отношение на греховното състояние, контрастът е допълнен с представата за тъмнината като противна на светлината, която отделя човека от Светлината и от Извора на светлината, от Бога, Който живее в непристъпна светлина.

Известно е, че спорът около исихазма трае във Византия повече от 30 години и завършва с победата на православните монаси начело със св. Григорий Паламà през 1351 и 1352 г., а Григорий Цамблак пише житието на св. Стефан Дечански в първите години на 15 в., ок. 1404 г., и поставя тези исихастки спорове във връзка със св. Стефан. Ако като историци настояваме на историческата точност, то по отношение на точността това е очевиден анахронизъм. Знаем, че крал Стефан Дечански умира през 1331 г. и в действителност не е съвременник, т. е. не се включва непосредствено в исихастката борба на св. Григорий Паламà, която започва след смъртта на св. Стефан. Положително за Цамблак историческата точност не е много важна като такава, тъй като той има съвсем друга цел. Своя герой, чийто живот и дела описва, той поставя във връзка със споменатите спорове около исихазма, жертвайки историческата точност, за да може заслугата за тяхното успешно завършване да се припише и на св Стефан.

Григорий Цамблак и сам добре познава не само исихазма. На него му е позната и същината на антиисихасткото учение на еретика Варлаам, поради което казва, че той отрича „… и преображението на Владиката, което наистина се е случило на планината Тавор, показвайки пред светите Свои апостоли и ученици славата на Своето божество”.[4] Варлаамитите са отричали, че православните монаси могат да преживеят, да видят преображенската Таворска светлина.

Според описанието по-нататък в същото житие, с мъдрите си съвети св. Стефан Дечански допринася за това, византийският цар Андроник да победи с правилното учение, заради което и сам е награден с духовно просветление, за което Цамблак говори така: „А някаква благодат сияеше на лицето на мъжа, … тъй като такова е лицето на тези, които са с чисти сърца, на тези, които с мислени очи гледат Бога и се изпълват с неизказана радост и от тук лицето им добива лъч светлина”.[5] С „очите на сърцето” св. Стефан Дечански вижда св. Николай, който му се явява втори път: „Видя с очите на своето сърце онзи мъж, който му се яви по-рано…”.[6] В този случай духовните очи, „очите на сърцето” са по-важни и по-значими от телесните очи, от които св. Стефан е лишен, тъй като тези духовни очи никой не може да му отнеме. Нищо не може да наруши и разбърка неговото смирение и пълно безмълвие нито дори и загубата на „най-малкия син”, който умира на заточение в Константинопол.

Лицето на св. Стефан засиява с чудесна преображенска светлина и в момента, когато встъпва на кралския престол след смъртта на своя баща, крал Милутин, през 1321 г., „… хвърляйки кърпата от очите, показаха се на ония, които са се събрали святото лице, а още и светлите очи и препаса се (!) за достойното за него сръбско царство”.[7]

Придобиването на нетварната, небесна светлина е плод на усърдна молитва – молитва, която преобразява човека отвътре и е сигурен знак, че молитвата е чута и приета пред Бога. Цамблак ни казва, че такова нещо се случва със св. Стефан Дечански преди самата битка при Велбъжд: „И така, стоейки, прекара (Стефан Дечански) цяла нощ. А когато настъпи денят, излезе, имайки светлина на лицето, като Моисей, когато на старини излизаше сутрин от палатката”.[8] Също така и в момента на смъртта на св. Стефан не само неговото лице, но и цялото тяло е „честнò тяло”, а „скверната ръка” на убиеца се долепва до „светата врата” негова и го задушава. Самото погребение на светеца в гроба пък се уподобява на залеза на слънцето: „А на него нищо подобно, но като някакво слънце под земята залезе”.[9]

Това, както и другите исихастки места в Цамблаковата биография на св. Стефан, са интересни и за историците, доколкото Цамблак представя своя герой като истински борец за вярата. Към това, между другото, го насочва и посткосовската трагедия на Сърбия и отбраната на вярата и отечеството като свети длъжности. Съвсем точно е, че в Цамблаковото време не е имало дори и най-малки църковни исихастко-паламитски спорове, каквито е водил св. Григорий Паламà през първата половина на 14 в. Като биограф, той търси в близкото минало и отива около петдесет години назад, и като най-свеж пример взема паламитско-варлаамитския спор около исихазма. Този спор в своето време е много остър, а победителите дълго триумфират и винаги са по някакъв начин актуални. Между такива победители в борбата за истинното и правилно учение на Църквата Цамблак нарежда и св. Стефан Дечански, като по този начин още повече извиква образа му и неговата величина сред своите съвременници.

Превод: свещ. Петър Петров

* Поповић, Р. „Елементи исихазма у животопису светог Стефана Дечанског од Григориjа Цамблак” – В: Богословље, 1-2, 1982, с. 99-102; настоящият превод е извършен според публикуването на текста в: Поповић, Р. Српска црква у историjи, Београд 2007, с. 203-208 (бел. прев.).