Православието и сръбската духовна идентичност

Най-дълбоки, най-трайни и най-стойностни са духовните следи. Дори и мерено с тукашните мерки, това е така. Духовните стойности са трайни. Те надживяват времето и пространството. Един от основните и исконни въпроси е как вечно и безкрайно да бъдеш жив. Това е стремеж или неутолима жажда за вечното, за безсмъртното и надеждното, също както и въпрос, около който е съсредоточено битието на хората като такова. Най-добрият, най-всеобхватният отговор на този въпрос е дал нашият Господ и Спасител Иисус Христос, а са го потвърдили Неговите ученици и последователи през цялата история до днес. Отъждествяването, идентификацията с Господ Христос е най-добрият път и начин да придобием вечност и безсмъртие. Християните приемат това име тъкмо от Христос, тъй като са повярвали в Него. С Него живеят и се спасяват. За тях няма друго име под слънцето, с което да биха могли да се спасят (св. ап. Павел). Съществува и градация или степенуване между християните, тъй като не всички са еднакви. Най-добри са тези християни, които могат да кажат за себе си заедно със св. ап. Павел, а и не само да кажат: Не живея вече аз, но (вместо мене) живее Христос. Целият опит на Църквата показва, че без резерви и остатък тъкмо монашеството е израз в най-висока степен на духовен елит и духовна аристокрация.

Новите богословски изследвания за духовността показват, че можем да говорим за една категория на монашеска цивилизация вътре в самата Църква. Монашеството има основание в самата същност на християнството и християнството без него, като свят интегрален дял, не може дори да се мисли. Този, който оставя всичко, той добива всичко и дори, по думите на Господ Христос, добива много повече. Монасите доброволно решават да умрат за света, далеч преди онзи час, в който смъртта с един решителен и безпощаден удар ще пресече всички връзки, свързващи ни със света. От тук те са и някаква категория пророци на вечното бъдеще и безсмъртие, тъй като още тук и сега не само съобщават, но и със своето присъствие и начин на живот оприсъстват очакваното възкресение на мъртвите и живота в бъдещия век. Те вдъхват надежда и, макар и бедни, всички обогатяват със своята бедност.

Православното монашество показва най-дълбоко и най-реално сръбската духовна идентичност. За нас, сърбите, още от началото на приемането на християнството (7-9 в.) монашеството винаги е духовният барометър, който най-вярно показва доколко сме християнски и духовно просветени, доколко в себе си и около себе си сме победили този свят и неговите изкушения, доколко реално и искрено сме тръгнали след Христос. Има сведение, свидетелстващо, че през Средните векове на петдесет домакинства има един монах. За това време казваме, че е време на духовен и държавен напредък. Времената на криза са в същото време и времена на криза сред монашеството и обратното. Когато манастирите ни са полупразни, изпразнена е и народната душа.

За нас най-добрата духовно-хранителна школа е именно манастирът Хилендар на Света гора. Съгласни сме, че сръбското християнство не започва от времето на св. Сава, но е сигурно, че от него то тръгва с бързи крачки. Хилендарската духовна работилница прави от смъртните безсмъртни, духовно оживотворява и оздравява греховните и създава от тях свободни жители на Царството Божие. Основателите на манастира Хилендар, св. Сава и баща му св. Симеон, преди всичко са основали самите себе си първоначално на Господ Христос – като на крепък и непоколебим камък. Всичко най-добро, което се случва след това в Хилендар е само следствие от техния добър, неповторим пример и образец. Можем само да гадаем как би изглеждало нашето минало, настояще и бъдеще без Хилендар и неговите монаси, като най-зрели духовни плодове отглеждани там и дарувани на всички нас. Те са живо, ходещо Евангелие, практическата философия на християните (бл. Августин), най-добрата проповед без думи и убеждаване, най-впечатлителните примери, най-верните свидетели, най-образцовата педагогика. Нито учението, нито науката, нито писмеността сами по себе си не носят победа, а работата върху самия себе си и победата над самия себе си е най-могъщата победа, която можем да придобием, без да застрашаваме другите. Никакви заповеди и закони, никакви съвети, а победата на вярата, надеждата и любовта. Победа не на друг и не победа над другите, а постоянна победа на вярата, която побеждава света, греха, смъртта, преходността.

Хилендар е велик, защото с векове отглежда и пази това, което е най-скъпо не само на този свят – оформя духовно човешката душа: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си и какъв откуп ще даде човек за душата си? Хилендар сияе със скромността и бедността на тази земя. Тайната на прелома – духовната рецепта за изход от самия себе си, ръководство, което е изписано живо върху скрижалите на сърцата и съвестите. Дълбокото преживяване на радостната тъга, каляването и – в каляването – обогатяването, както на себе си, така и на другите. Не може се укри град, който стои навръх планина и елате и вижте колко е благ Господ. Не вярвайте на нашите думи, нито вярвайте на нашите писания и описания, но елате и се уверете – така препоръчват хилендарците и Хилендар. Но не оставайте равнодушни! Виждането и осъзнаването задължават. Ако си видял – покажи какво си видял. Нека и другите видят това, което си видял. Монасите действително могат да кажат за себе си „че са видели истинската Светлина, че са приели Светия Дух”.

Манастирът Хилендар и Света гора като цяло са рефлексия и отблясък на най-добрия пример от Православния изток: Египет и неговата пустиня, каменистия и стръмен Синай и неговите незабележими, но постоянно будни жители, вечните поклонници в Светата земя, древните манастири на Месопотамия и Мала Азия. Достатъчно е само бегло да сравним най-старите монашески правила на монасите от египетската пустиня, Райската лествица на преп. Йоан Лествичник (6 в.), която като съвършена духовна рецепта най-сигурно качва в Небесния Йерусалим, или първия монашески устав (Типик) на св. Сава Освещени от юдейската пустиня – на светеца, на чийто гроб отива и св. Сава Сръбски, и чието монашеско име и духовен пример взема. Св. Бенедикт от италианския град Нурсия (6 в.) в своите монашески правила за западните монаси, живеещи в общежитие, не пише нищо ново и особено, а само кореспондира с известните облажавани правила от Изтока, особено с тези на св. Василий Велики († 379 г.). Монашеските типици във връзка с уставите на Света гора – Атон, започвайки от Таргос-а (на гръцки означава козел, тъй като е написан на кожа от козел; пази се и до днес на Света гора) от 972 г. само повтарят това, което е вече духовно изтъкано и здраво оформено във великите манастири векове назад.

Значението на Света гора и манастира Хилендар се състои и в това, че те успешно пренасят монашеството и го вкореняват на широките простори на многолюдния славянски народ, който току-що, във времето на възникване и конституиране на Света гора, като велика монашеска общност, влиза чрез кръщението в светлината на християнството чрез делата на двамата велики монаси – светите братя Кирил и Методий (втората половина на 9 в.) от Солун, в близост до Света гора. Първите думи, написани със славянската азбука-писменост са думите именно от Евангелието според Йоан: В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото… На просторите на сръбската земя, в съседство с Византия, както и в младата държава на българите, задълбочената християнизация заживява насадена от големия брой манастири. Новопокръстените в края на 10 в. руси в самото начало попадат под благотворните духовни лъчи и въздействие на Света гора. Великите основатели на Киево-Печорската лавра в първопрестолния Киев, св. Теодосий и св. Антоний (11 в.), са духовни чеда на Света гора. От тук монашеството се разпространява и усвоява широките пространства на руските земи, и до днес то не е престанало да се разширява и увеличава.

Ако, по-нататък, търсим изворната духовна тъждественост (идентичност) на сръбския народ, ще я намерим и припознаем в православното християнство и най-вече във връзката с монашеското духовно наследство като негов най-добър и оригинален израз. Писмеността, духовната култура, православното християнско изкуство и иконопис, архитектурата, поезията, обичаите, фолклора са напоени с християнската вяра и идеали. Ние, сърбите, въпреки че понякога се опитваме, не можем да избягаме от себе си и от своята духовна идентичност. Изминалият неотдавна 20 в. показва между всичко останало и това, че духовната ни култура е дала и двама от нашите най-изтъкнати духовници – св. Николай Охридски и Жички и преп. Юстин (Попович). Не по-малко са и другите духовни плодове, които ние трябва съзнателно да достигнем и да следваме.

Превод: свещ. Петър Петров

* Поповић, Р. „Православље и српски духовни идентитет” – В: Свети манастир Хиландар српска царска лавра, прир. М. Паjић, 2005, с. 17-21; настоящият превод е извършен според публикуването на текста в: Поповић, Р. Српска црква у историjи, Београд 2007, с. 5-9 (бел. прев.).