Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

История на Православната църква в Унгария през 20 век

Вторник, 30 Октомври 2018 Написана от Етел Киш

Dormition Church BudapestПравославието в Унгария в началото на 20 век

Законовите основания за дейността на Православната църква, официално призната от Австро-Унгарската монархия, са дадени със Закон 9 от 1868 г. С него се дава автономия и свобода на използване на езика на всички равнища на църковната администрация и в църковните училища, като се санкционира съществуването на Румънската митрополитска катедра в гр. Нагисебен – Сибиу и нейната независимост от сръбската юрисдикция. На практика основаването ѝ е провъзгласено от Събранието на трансилванските румънци в 1864 г. Законът от 1868 г. предписва православните епископи да имат постоянни мандати в Горната камара на Унгарския парламент, като следствие от Declaratorium Illiricum, който е регулирал въпросите, свързани с православието през 18 в.

През май 1848 г. на Сръбското национално събрание в сан на патриарх е издигнат Сремскокарловацкият митр. Йосиф (Раячич; † 1861 г.), за да се подчертае неоспоримата му роля като водач на сръбския народ в Хабсбургската империя. През декември с. г. имп. Франц-Йосиф I потвърждава това решение, почитайки така ролята на митр. Йосиф като водач на сърбите против унгарската революция от 1848-1849 г. Така, след няколко години на прекъсване, патриаршеският титул е възстановен със Закон 9. Междувременно, с указ от 1855 г. Вселенската патриаршия е утвърдила автономията на Карловацката епархия – архиепископия. Карловацкият митрополит-патриарх е избран от общото събрание на сръбските вярващи в Унгария. По същия образец митрополитът на Нагисебен е избран от събрание на православните румънци в Трансилвания, но според закона резултатът от избора е трябвало да бъде утвърден от унгарския крал (в случая Франц-Йосиф). Закон 9 от 1868 г. отменя юрисдикцията на Карловацката митрополия над цялата територия на Унгария, която от 18 в. се е разпростряла в цялата територия на Хабсбургската империя.

Според броя на вярващите православието е било второто по големина изповедание в Унгария: през 1910 г. православните там са повече от 2 980 000 души (от които 1 710 000 румънци и 1 045 000 сърби). По това време в Унгария Православната църква се е състояла от две автономни митрополии и от осем епископии – шест сръбски (Бачка, Будимска, Вършацка, Тимишоарска, Пакрацка и Карловацка) и две румънски (Карансебешска, Арадска).

След австро-унгарското споразумение от 1867 г. и издаването на закона от 1868 г. за националностите в Унгария, сръбската и румънската йерархия заемат изключително законопокорни позиции, стремейки се по този начин доколкото е възможно да съхранят автономиите на своите националности и църкви. Както и преди, те продължават да се борят както с опитите на някои унгарски политици да ограничат действащите закони, така и с радикализма на онези свои сънародници, които са наричани „иредентисти”.[1] Фактически радикално-националистично настроените унгарски политици се опитват да въведат държавен контрол над използването на националните езици, над обучението в църковните училища и над изборите на епископи. Румънските националисти, от своя страна, са искали автономия за Трансилвания и по възможност общорумънски съюз под формата на конфедерация между Хабсбургската монархия и Румъния, и същевременно независима от Унгария, а сръбските националисти искат съюз с Хърватия и Словения. В края на дългата си църковна кариера Георги Бранкович (1890-1907) – най-изтъкнатият от Карловацките митрополити-патриарси – през 1904-1905 г. също възприема изискването за обединяване на Сърбия, Хърватия и Словения.

Бранкович прави много за своята църква. Възстановява манастирите във Фрушка гора, основава семинария и висше училище в Сремски Карловци и дава важни дарения за училищата, с което печели уважението и на своя народ, и на Хабсбургската монархия, и на сръбското правителство. След неговата смърт, през 1908 г. младият тогава Будимски еп. Лукиан (Богданович) е избран за патриарх-митрополит, тъй като другият кандидат – Гавриил Бачки, не получава одобрението на унгарския премиер Шандор Векерле. По-късно, през 1912 г. митр. Лукиан е принуден да отстъпи под натиска на премиера Ищван Тиса и да се откаже от важни елементи на сръбската автономия, което дълбоко огорчава сръбската интелигенция. В същата година той си навлича гнева на Тиса и като назначава за епископ на Буда Георги (Зубкович). Със сигурност обаче не това, а по-скоро сръбската политика води дотам, че на следващата 1913 г. при обстоятелства, които и до днес не са изяснени, в Бад Гастайн, Австрия патр. Лукиан е обезглавен. В същото време Ищван Тиса се опитва с всички средства да постигне компромис с румънците, като използва, от една страна, услугите на законопослушната йерархия, а от друга – влиянието си в румънското национално събрание в Унгария. До края на Първата световна война и обявяването на независима Унгарска република от Михал Кароли румънските православни епископи в Унгария поддържат това законно гледище. Едва през 1918 г. те признават Централния румънски национален съвет – институция, в чието организиране изиграват определяща роля като единствената законна румънска власт. През декември 1918 г., на събранието в Гюлафехервар (Алба Юлия), заедно със своите съюзници – румънските униати (гръко-католици), те вече се изказват в подкрепа на обединението на всички румънци в единно Румънско кралство.

В Закон 9 от 1868 г. има едно уточнение – § 9, отнасящо се до православните енории, които не са „нито сръбски, нито румънски” – говорещите унгарски православни с гръцки или македоно-влашки произход, асимилирани в Унгария в 19 в. и при преброяването на населението заявили себе си като унгарци. Подобни автономни общини, на които е била дадена свобода, право на църковна собственост и на използване на родните им езици, от самото начало вземат за свои свещеници гърци от манастирите на Константинополската патриаршия, но и оставайки под мекия контрол на местната йерархия, на която са били задлъжени да представят новоизбраните си свещеници. Други общини от същата група или със смесен състав на енориите се обгрижват от местните свещеници, основно сърби или румънци, но с независима администрация. Реално, някои от тези енории – в градове като Мишколц, Токай и Дьондьош – вече са престанали да съществуват. През 1884 г., с Енциклика на Вселенския патр. Йоаким IV тези общини са подчинени канонично на Константинополската патриаршия, като автономията им до голяма степен е запазена. В същото време в Унгария Енцикликата не сработва веднага. Със създаването на румънска митрополия в Трансилвания някои от споменатите енории отхвърлят духовната власт на местните епископи и преминават на пряко подчинение на Карловацкия митрополит, без обаче да се отказват от своята автономия (енориите в градовете Брашов, Мишколц и Ходмезьовашархей). За да запазят своята автономия и своето имущество, те обикновено ограничават броя на енориашите до потомците на основателите си – гръцки и македоно-влашки търговци. Намаляването на броя на енориашите не води до сътресения, защото повечето от тях са били доста състоятелни и са заемали високи постове в унгарското общество. Съществуват и други енории – смесени, състоящи се от сърби (или румънци) и гръко-македоно-влашки вярващи, с отделно гръцко училище, останали към местната Сръбска църковна организация (Гьор, Вац, Егер, Естергом и Комаром). В началото на 20 в. обаче повечето от тях изчезват.

Румънците в Будапеща, които не са имали право нито да използват румънския език в богослужението си – в будапещенската катедрала „Успение Богородично”, – нито да основат свое независимо влашко училище, през 1900 г. основават нова енория, осветена от румънския епископ на Арад.[2] Между 1905 и 1909 г. те безуспешно спорят с гръцката енория в Пеща по повод разделението на църковното имущество. Междувременно, през 1902 г. гръцката енория пренаписва акта за своето основаване, подчертавайки гръцкия си характер, като дан към своите основатели, но споменава още и широката употреба на унгарския – като език на църковната администрация. По това време гръцкият е бил вече неразбираем за повечето от енориашите, но е запазвал изключителната си употреба при богослужение. Предвидена е и клауза, заявяваща, че при закриване на общината поради липса на хора, неин приемник ще бъде новата гръцка общност (с унгарско гражданство), като в промеждутъчния период църковното имущество ще се управлява от унгарското Министерство на култовете. Този ревизиран акт за основаване е признат от унгарското министерство на религията и култовете едва в 1910 г. В същото време (в 1906 или 1907 г.) енорията в гр. Сентеш отива още по-далече, като се обявява за унгарска. В 1907 г. е приет т. нар. закон Lex Apponyi, предписващ задължителното изучаване на унгарския, дори и в църковните училища, а заедно с това унгарският парламент пристъпва към обсъждането на задължително избиране на унгарски православен за декан в православната академия, работеща в състава на един от съществуващите университети. На практика обаче в тази насока не са предприети никакви конкретни мерки.

В началото на 20 в. за кратко се наблюдава завръщане към православието на някои енории на русините (карпато-руски) униати (гръко-католици) в североизточна Унгария.[3] Движението е предизвикано главно от тежестите, с които гръко-католическата йерархия обременява вярващите, но е било и отглас на започналото сходно движение в САЩ, възглавявано от св. Алексий (Елек) Тот – активен сред тамошната руска гръко-униатска емиграция от Унгария и Галиция. Освен от стремежа към си завръщане към истинското православие, то клони и към строгия царизъм и към идеята, че русините принадлежат на руския народ. Поради страх от панславянска пропаганда и руско влияние, премиерът Тиса забранява на Карловацкия митрополит да приема тези енории в Православната църква, така че до края на Първата световна война движението не дава непосредствени плодове, но има сериозни последици в източна Словакия (Подкарпатския регион) след войната.

Патр. Георги (Бранкович) има по-голям успех в обръщането на словенските униати – „sokác”, населяващи Херцегсанто, Бачка епархия. Това става в 1899 г., когато той купува земя, на която тази общност да построи училище и храм.

Православните църкви в Унгария между 1920 и 1941 г.

Разпадът на австро-унгарската монархия през 1918 г. и официалното разкъсване на Унгария по договора от 1920 г., води до намаляване на броя на православните в страната до 50 990. В пределите на новата държава остава само една сръбска епархия: епископията на Буда, с един единствен действащ манастир – Грабовацкия. С указ на сръбския Св. Синод, издаден в 1920 г., размерът на епархията е приспособен към границите на новата държава. От 1912-1913 г. епископ на Буда е Георги (Зубкович; † 1951 г.), който е трябвало да преживее войната против Сърбия, започната през 1914 г., след което, през 1920 г. и да положи клетва към новата унгарска държава, оставайки в подчинение на Св. Синод в Белград докато стане възможна реорганизацията на Православната църква. Загубата на вярващи от епископиянта на Буда става още по-голяма поради сръбската окупация от 1921-1923 г. на южната част на онова, което е останало от Унгария, и последвалия обмен на население. На практика този обмен опразва дори оставащите сръбски храмове: около 60-70% от сръбското население в тези години напуска Унгария; от 15 908 души в 1920 г., в 1930 г. техният брой спада до 6 286. По това време живеещите в Унгария православни са: 13 043 румънци, 2 286 българи и 15 554 унгарци.

Указът на Вселенската патриаршия от 19.2.1922 г., който утвърждава автокефалията на СПЦ в Кралство Югославия и на всички спадащи към нея митрополии, споменава и епископията на Буда, като част от автокефалната Сръбска патриаршия. От 1908 г. обаче, с предишен указ на Патриаршията, храмовете от гръцката диаспора са били подчинени на Атинската архиепископия. Това положение се променя през 1922 г., когато в Европа, в Америка и в Австралия са създадени подчинени на Константинополската патриаршия митрополии. Така, през 1922 г. територията на Унгария е провъзгласена за юрисдикция на резидиращия в Лондон Тиатирски митрополит. През април 1924 г., вече в Будапеща, се основава нова митрополитска катедра на Патриаршията, която обхваща Австрия, Унгария и Италия и е оглавена от Герман (Каравангелис), митрополит на Амасия, който обаче е недоволен от новото си назначение. В резултат от неговия протест и от този на сърбите, през октомври 1924 г. тази катедра мълчаливо е преименувана на Екзархат на Централна Европа със седалище във Виена, запазвайки в юрисдикция Австрия, Унгария и Италия. Тъй като е бил зает главно с реорганизацията на гръцките енории в Австрия и Италия, до 1930 г. митр. Герман не се е намесвал пряко в унгарските църковни дела.

Според действащия закон, епископът на Буда остава член на Горната камара на Унгарския парламент, но тъй като автономната организация на Православната църква в Унгария е престанала да съществува, нито той е можел да поддържа някакви контакти с патриаршията в Белград, нито неговите приемници да бъдат назначавани от синода на Сръбската църква. Сръбските енории остават на сръбския епископ на Буда, който обаче – както става ясно от неговата кореспонденция от 1923 г. с митрополита на Сибиу – не е разбирал защо трябва да обгрижва и 18-те румънски енории, останали на територията на Унгария.

Юридически румънските енории не са принадлежали към никоя епископия (нещо, следващо от указа на Румънската патриаршия от 1928 г., ограничаващ юрисдикцията ѝ само до територията на Румъния), и са били администрирани от румънския свещеник в Будапеща протосингел Генадие Богоевичи, при което епископските задължения са били поети от най-близките епископи в Румъния (Орадя и Арад). Това е и време на сериозна липса на свещеници и на растяща нужда от учители и от училища. В съответствие с това, румънските енории правят опити да се организират, избирайки администратори и духовно управление (1927 и 1929 г.), но това не е одобрено от унгарското Министерство на култовете. За да получат свой румънски епископ за Унгария (със седалище в Гюла или в Будапеща), те създават система от деканати.[4] (Първият такъв е създаден през 1932 г., а до 1934 г. броят им достига до четири).

Колкото до енориите от гръцки произход, те продължават да споменават епископа на Буда (чак до 1931 г.), без да имат каквато и да било пряка връзка с него. В същото време той моли за йерархия, подчинена на Константинополската патриаршия. Каноничното освобождаване на тези енории от еп. Георги (Зубкович) е било изключено. На практика, през 20-те години на века той дори сериозно разглежда възможността за назначаване на унгарски свещеници и за въвеждането на унгарския като богослужебен за православните унгарци, за да осуети, от една страна, усилията на Константинопол, а, от друга – апелите за уния с Рим. Скоро обаче еп. Георги ще се разочарова от двама авантюристи, а именно Геза Борош и Ищван Немет.

И двамата бивши римокатолици – при което Ищван Немет дори е бил свещеник – те са ръкоположени през 1926 г. в Ниш от еп. Доситей от Сръбската патриаршия, за да бъдат изпратени в САЩ като мисионери, но в действителност те се завръщат в Унгария, след което се обръщат едновременно към еп. Георги и към митр. Герман да бъдат приети сред унгарското свещенство. Първият от двамата, надлежно информиран за тях, отказва категорично, но вторият, напълно измамен от Немет, накрая ги приема. Скоро след това Борош и Немет започват шовинистична пропаганда и опити за създаване на независима Унгарска православна църква. Не след дълго Борош се завръща в римокатолицизма, а в 1929 г. Немет се установява в енорията в Сентеш (също гръцка), където с одобрението на Константинопол въвежда богослужение на унгарски език. Макар и лишен от сан в 1930-1931 г. от еп. Доситей (който го е ръкоположил в Ниш), той пренебрегва това решение и с покровителството на Амасийски и Централноевропейски митр. Герман, независимо от факта, че е бил женен, е избран от един псевдо-събор за „архиепископ на унгарците”. Нито православните църкви, нито унгарските власти признават ръкоположението му за епископ, извършено в 1934 г. от сирийския православен епископ Моран Мор Игнатий Ефрем I Барсаум. По-късно Немет е отхвърлен и от своите поддръжници в Сентеш и е хвърлен в затвор, а след Втората световна война отново отива в САЩ. След като посещава Унгария през 1930 г., митр. Герман получава предписание от гръцкото правителство да се въздържа от повторни посещения там, за да се избегнат така всякакви усложнения на гръцките отношения с Югославия в резултат от унгарските дела.

Същевременно за бъдещето на унгарското православие са били предложени други възможности. През 1928 г. бившият полицейски служител Янош Руско е ръкоположен от еп. Серафим от Руската православна задгранична църква (РПЗЦ) и определен за гр. Уром – мястото, където през 1801 г. е била погребана Александра Павловна, дъщеря на руския цар Павел I и съпруга на пфалцграфа на Унгария Йосиф. Същевременно о. Руско е бил упълномощен да отговаря за руските емигранти в Унгария. Много скоро обаче – в 1931 г. – той е отстранен по решение на руския задграничен синод в Карловци. След това е приет от руския митрополит на Париж Евлогий (Георгиевски; Руска архиепископия в Западна Европа, Константинополска патриаршия), за да бъде отново отстранен в 1933 г. С помощта на о. Руско в Будапеща е построен унгарски православен параклис, посветен на св. Йоан Златоуст. Подобни неща стават и в други населени места: в Сегед (1932 г.) и в Ходмезьовашархей, а по-късно и в Ниредхаза (1943 г.). Особено силно на този процес се е противопоставял Сръбският епископ, за когото това е било инициирано и извършвано от неканонични свещеници.

По същото време се активизират българите, които от 1916 г. имат църковна енория в Будапеща. През 1929 г. Софийският митрополит предлага да ръкоположи един богат българин от Арад за свещеник на православните унгарци. Кандидатът е имал намерение да основе манастир и духовна семинария, но този проект е изложен на опасност поради съвместното противодействие на сърбите и на Константинополската патриаршия. По същото време, през 1930-1931 г. българите в Унгария построяват в Будапеща голям храм, посветен на св. братя Кирил и Методий. Този храм, който в продължение на десетилетия е единствен български храм в Западна Европа, остава неосветен до 1956 г., главно поради каноничните проблеми на Българската патриаршия.

В продължение на всичките тези години сръбско-константинополският конфликт се върти около въпроса за историческото старшинство в Унгария. Константинополската патриаршия смята себе си за църква-майка по отношение на Унгария не само съгласно Правило 28 на Халкидонския събор за т. нар. „варварски земи”, т. е. за диаспората, но и поради това, че първият християнски епископ и мисионер на територията на Унгария е Йеротей – изпратен от Константинопол в средата на 10 в., преди началото на латинската мисия. Така Константинополската патриаршия издига на пръв план и подчертава и до днес факта, че юрисдикцията ѝ в Унгария никога не е била отменяна, а само отлагана по исторически причини. От своя страна, сърбите оспорват валидността на този аргумент и подчертават факта, че корените на съвременната православна йерархия в Унгария са в сръбските епископски катедри от 15 или 16 в., както и че след експулсирането на турците от Унгария през 1686 г. и голямото сръбско преселение там в края на 17 в. те са останали единствените пазители на православието в тази страна, докато русините и румънците, а и самите унгарци, са предпочели да сключат уния с Рим.

През 1931 г. старите енории с гръко-влашки произход започват да се обединяват в асоциация под името „Църковен съвет на общините с гръцки произход”. Само че тази организация не получава признание от унгарското правителство. Още преди това някои членове на тези енории искат от еп. Георги (Зубкович) да възприеме сан на митрополит на Унгария, оставайки същевременно сръбски епископ на Буда. След отказа му обаче и след като съветът предявява претенции за църковното имущество, незаконно присвоено от сръбските епископи, тези общини се обръщат по-открито към Константинополската патриаршия, същевременно преименувайки общината в Будапеща на „Будапещенска гръко-източна унгарска църковна община, основана от гърци”,[5] и решавайки да приемат новия григориански календар. През 1931, 1932 и 1933 г., заедно с още четири общини, те искат от Константинополската патриаршия да бъдат приети в нейната юрисдикция, същевременно остро критикувайки дейността на такива унгарски свещеници като Руско и Немет. И макар през 1933 г. Вселенската патриаршия да провъзгласява Унгария за своя канонична територия, това е одобрено от съвета едва в 1936 г., а дори и тогава не всички гръцки общини следват преместването и остават с еп. Георги, като например общината в Ходмезьовашархей.

Пазейки своята автономия, тези енории се смятат за подчинени на митрополита на Тиатира, а чрез него – на Константинополската патриаршия, тъй като след смъртта на митрополита на Централна Европа Герман през 1935 г. епископията се е обезсмислила, а екзархатът ѝ е пренесен обратно към Тиатирската митрополия във Великобритания. Будапещенската общност обаче е разглеждала този каноничен указ като условен, защото пълното му действие и законният статут на православните в Унгария са зависели от съгласието, което тепърва е трябвало да бъде обсъдено между Вселенската патриаршия и унгарското правителство. В своето послание от 1938 г. Константинополският патриарх уведомява унгарското правителство, че съгласие не може да бъде постигнато, докато не се стигне до взаимно разбирателство между Вселенска патриаршия и Сръбската църква. В действителност, Сръбската и Румънската патриаршии са протестирали остро против всяка инициатива на Вселенската патриаршия в Константинопол да се създаде Унгарска православна епископия, което рано или късно би означавало инкорпориране на всички православни в Унгария в тази църковна организация, съгласно унгарските политически искания.

Почти до края на 40-те години на века сръбската страна разглежда като единствена алтернатива предложението, направено в 1932 г. от еп. Георги (Зубкович), за създаването на автономен гръко-влашки деканат, подчинен на епископа на Буда, без каквото и да било изразяване на унгарски характер, т. е. без унгарски език в богослужението (както в Сентеш) и с богослужение по григорианския календар.

През 1938 г. от Париж митр. Евлогий изпраща йером. Сергий (Мусин-Пушкин), да служи за руските емигранти в Будапеща, и го назначава за глава на руските организации в Унгария. О. Сергий остава в Унгария по време на войната, но видимо се въздържа да навлиза във въпросите, отнасящи се до унгарското православие. През 1940 г. унгарското правителство изпраща в Константинополската патриаршия новия гръцки архимандрит от Успенския катедрален храм в Будапеща о. Иларион (Васдекас) – бивш професор от Богословския факултет на Варшавския университет, да съдейства за споразумение. Той обаче се завръща без никакви видими резултати. Съгласно неговия доклад, Вселенската патриаршия е предложила за енориите с гръцки произход употребата на гръцкия език или в краен случай употреба и на двата езика, дори в църковната администрация, като е насърчила приема на чужди (т. е. гръцки) граждани в гръцките общини в Унгария, за да подсили гръцкия характер на общността. Реално мнението на Патриаршията е било, че § 9 на Закон 9 от 1868 г. трябва да защитава тези енории само ако те остават гръцки, тъй като унгарците законът е подчинил на сръбския епископ.

Православните църкви в Унгария по време на Втората световна война

След Първия и Втория Виенски арбитраж (1938 и 1940 г.) и унгарското нахлуване в подкарпатския регион от 1939 г. и на север в Югославия (Бачка) в 1941 г., на Унгария са върнати големи територии с православно население. Така организирането на автономна Православна църква в Унгария става спешен въпрос за унгарската власт. Унгария отказва да признае юрисдикцията както на Владимир (Раич), сръбския епископ на Мукачевско-Прешовска епископия, така и на новосъздадените румънски епископии на Орадя, Клуж и Сигет. През 1941 г. в Унгария има двама сръбски епископи – Георги на Буда и Ириней Бачки, които се опитват да поддържат каноничния ред в своите епархии, независимо че са ограничавани във връзките си с патриаршията в Белград. Те следят за каноничния ред и в подкарпатския регион, замествайки така отстранения еп. Владимир. В същото време, главно на север – в Трансилвания, унгарските окупационни сили започват да преследват православното свещенство (двама румънски епископи и над половината свещеници са оставени без заплати и отстранени, а някои линчувани или екзекутирани); миряните са принуждавани да сменят вярата си, разрушавани са храмове, а църковната собственост – завземана, за да бъде предадена на Унгарската православна църква.

Накрая, през април 1941 г., с указ на унгарския премиер Миклош Хорти е узаконена автономна Унгарска православна църква, начело с о. Михаил Попов – бивш капелан от царската армия и лектор в университета в Дебрецен. Същият е ръкоположен от Саватий – Пражки архиепископ към Константинополската патриаршия, но е бил поставен под запрещение от синода на РПЗЦ. Тази църковна организация обаче не е приета от нито една от каноничните православни патриаршии, а поради силното противодействие и засилена дипломатическа дейност на Белград и Букурещ нито една нито от тях не желае да ръкоположи епископ за Унгарската църква. Що се отнася пък до ръкоположение на свещеници, след като архиеп. Саватий е предупреден от Константинопол да не отстъпва пред нови молби и да не ръкополага свещеници, новата Унгарска църква се обръща с успех към Загребския митр. Хермоген – глава на т. нар. „Хърватска православна църква”, а по-късно и към Берлинския митр. Серафим (Ляде) от РПЗЦ.

По същото време гръцките общини рязко протестират против своето включване в тази „псевдо-църква” и продължават да търсят начини да уреждането на споразумение между Унгария и Константинополската патриаршия. В 1941 г. унгарското правителство интернира председателя на Успенския храм архим. Иларион (Васдекас) в Марианостра (бивш манастир, превърнат в затвор) – насилствен акт, целящ гръцката общност в града да бъде принудена да се предаде.

Много по-лесно е било да бъде насилена вече отслабената румънска общност вътре в Унгария – за тази цел в затвора са вкарани седмина свещеници и голям брой вярващи. След освобождаването им, те е трябвало да се присъединят към Унгарската православна църква. Това е последвано от създаването или заграбването на храмове и от непрекъсна пропаганда на отново окупираните територии, ръководени от свещеници на Унгарската православна църква, сред православните, които са били или са вземани за унгарци, тъй като са се присъединили към тази църква, макар че в някои случаи – както, например, в Сфънту Георге – румънците успешно се съпротивляват и гонят унгарските свещеници. В Бачка епархия обаче еп. Ириней успява да се противопостави на тези действия. В 1942 г. унгарското Министерство на култовете открива в Будапеща семинария за Унгарската православна църква, която приютява мнозинството студенти от унгарците и русините, с намерението бързо да ги намести за свещеници в новозавзетите храмове. Нито една от каноничните православни църкви обаче не припознава тази семинария. Неин декан е румънецът Стефан Попович, но истинският ѝ организатор е Фериз Берки, преподавател по канонично право и тогава все още мирянин. С диплома от Православния богословски факултет в Атина, той влиза в унгарското Министерство на религията и култовете, като православен референт, а по-късно – като свещеник – изиграва основна роля в Унгарската православна църква. Създаването на тази семинария е остро критикувано от сърбите и румънците, като par excellence средство за укрепването на унгарската националистична експанзия, докато пък унгарските нацистки кръгове съзират в нея проруско учреждение. Семинарията е закрита през 1944 г., след като един от учениците ѝ извършва въоръжена атака срещу немци в Подкарпатието. Берки и Попович са вкарани в Шопронкьохидския затвор, а Попов, който е интерниран за определено време, скоро след ареста си изчезва. Още преди интернирането на Попов, унгарското правителство, предвид опозицията на местния клир против избрания администратор, се опитва да намери компромис – през февруари 1944 г. унгарското Министерство на религията и култовете (макар официално до м. май 1944 г. да поддържа позицията на Попов) назначава двама негови заместници: един за русините, и друг – за румънците и унгарците. Новият заместник за русините, о. Теофан Сабо е фактически местоблюстител на еп. Владимир от Сръбската православна църква. Със съдействието на останалите двама сръбски епископи, о. Теофан успява да възстанови каноничния порядък в подчинената му общност. Другият местоблюстител, Януш Олах, който още в 1934 г. е бил избран за декан на румънските общини в Унгария, заради приемането на административна длъжност е запретен от служение от епископа на Орадя. Макар някои от румънските общини още от 1943 г. да напускат Унгарската православна църква позицията на Олах официално е поддържана чак до 1947 г.

По време на немската окупация от края на 1944 г. Унгария се превръща в огромно бойно поле. В този критичен период енорията на храм „Св. Йоан Златоуст” в Будапеща спасява много евреи, издавайки им кръщелни свидетелства. Както вече споменахме, тя е основана от о. Янош Руско, а след неговата смърт в 1943 г. в нея служи о. Янош Варю. В същото време Берлинският архиеп. Серафим (Ляде) възлага на руските свещеници да служат на русините в Бачка и номинално да администрират православните в Унгария. Това става поради факта, че като резултат от споразумението между РПЗЦ и нацистка Германия той е упълномощен от немските и унгарските власти да бъде глава на всички православни в окупираните територии. Тези свещеници обаче не навлизат в унгарските дела по подходящия начин, съсредоточавайки дейността си върху своите руски енории. Малко преди обсадата на Будапеща от съветската армия, в края на 1944 или началото на 1945 г., о. Сергий Мусин-Пушкин се връща в Париж, където през 1945 г. поема енорията „Св. Сергий”, а по-късно става и неин председател. С неговото заминаване параклисът в Будапеща престава да съществува. От своя страна Попов, след завръщането си от своята „визита” в Съветския съюз, се обръща в римокатолицизма и повече няма никаква роля в православния живот в Унгария.

Православието в Унгария след Втората световна война

Понеже големите унгарски поселения, особено Будапеща, са сериозно разрушени от тежките боеве между немските и съветските войски, много от храмовете, сред които сръбската катедрала в Буда (район Табан) и гръцкият храм в Пеща пострадват сериозно. Докато по-късно (през 1949 г.) сръбската катедрала, заедно с близката до нея епископска палата, са изцяло съборени, о. Янош Варю успява да получи средства за възстановяване на гръцкия Успенски храм от комунистическия лидер Матиаш Ракоши, при положение че Министерството на възстановяването е контролирано от комунистите. На практика, унгарското правителство предлага да се възстанови по един храм за всяка деноминация. Независимо че о. Олах официално остава глава на Унгарската православна църква и на румънците, той е безсилен поради изтеглянето на румънците от тази църква през 1946 г., за да създадат Румънски викариат. О. Варю е този, който скоро с епископа на Прага Саватий, със сръбския еп. Георги (Зубкович), и дори с Чикагско-Минеаполския карпато-русински православен унгарски архиеп. Леонтий започва консултации за каноничното положение на Унгарската православна църква. Независимо обаче дали той е посрещнат с отказ, както от сърбите, или от по-услужливите Саватий и Леонтий, неблагоприятната политическа ситуация възпрепятства всяко съгласуване.

Не след дълго, в 1946 г., о. Янош Варю е представен на архиеп. Нестор от Московска патриаршия, дошъл Унгария с предложението църквите без каноничен надзор да бъдат приети в Московска юрисдикция. Междувременно, през август 1946 г. гръцката общност изпраща в Лондон архим. Иларион с цел събирането на средства за възстановяване и за организиране на визита при и консултация с Герман Тиатирски – екзарх на Вселенската патриаршия в Лондон. По това време унгарското правителство все още има желание за споразумение с Константинополската патриаршия, като предлага Иларион за епископ на Унгарската православна църква.

Архим. Иларион се връща без съществени резултати и неудовлетворената община започва да мисли за уния с Рим. След тази неуспешна визита и нови разногласия с тази община, архим. Иларион се отказва от поста си и 1947 г. напуска Унгария. В края на 1947 г. общината, все още подчертаваща подчинението си на Константинопол, предлага на о. Варю да служи в Успенския храм. Като следствие от това, храмът официално приютява унгарската енория на храма „Св. Йоан Златоуст”, без обаче двете общини да се сливат. В документите, отнасящи се до замисляното сливане, о. Варю е разглеждан като свещеник на Московската патриаршия, макар по-късно той все още да е сочен в юрисдикцията на Пражкия еп. Саватий, след като сам е предлагал да мине в московска юрисдикция, което обаче не е одобрено в Константинопол. Църковният събор е очаквал бъдещият епископ на Унгария да приеме юрисдикция от която и да е патриаршия, запазвайки пълната си автономия и одобрявайки като богослужебни изключително гръцкия и унгарския език.

През септември 1947 г. о. Янош Варю – по собствените му думи, е поканен в Москва, където Крутицкият и Коломенски еп. Николай настоява той да подаде молба от името на гръцката община в Будапеща за приемане в юрисдикцията на Московския патриарх. Като не е бил упълномощен да върши това обаче, о. Янош отказва, но след завръщането му, в отплата за това, дейностите по възстановяването на Успенския храм са прекратени. От руска страна обаче тази визита е разтълкувана като молба към Москва да възприеме юрисдикцията над гръцката и унгарската църковни общности. В същото време през 1947 г. свещеникът в енорията в Мишколц се връща към еп. Георги (Зубкович), а енорийският съвет престава да съществува. През април 1948 г. в Будапеща се събира „синод”, избрал о. Янош Варю за православен епископ на Унгария, само че нито патриаршиите, нито унгарското правителство са били готови да приемат това решение. По време на личните срещи между Руския, Сръбския и Румънския патриарси на Московското съвещание от юни 1948 г. изглежда че е имало съгласие, че юрисдикцията на православните църкви в Унгария принадлежи на епископа на Буда и на Румънския викариат в Гюла, така че само енориите с нерегулиран статут да преминат към Москва. Предложението на еп. Георги (Зубкович) за завръщане към положението от 1920 г. и към създаването на три отделни деканата в подчинение на епископа на Буда: сръбски, румънски и трети „нито сръбски, ни румънски”, с богослужебни езици съответно църковнославянски, румънски и гръцки, при допускане на унгарския, не среща одобрението нито на гръко-унгарските, нито на румънските общини. Решителната стъпка обаче е направена от държавата към Москва, подкрепена и от личности като изтъкнатия историк Гюла Секфю – унгарски посланик в Москва и приятел на о. Варю. В отговор на това Москва и унгарците изискват от Тито да окаже натиск над Сръбската патриаршия така, че тя да се откаже от позицията си. През м. юни 1948 г. унгарското Министерство на външните работи преднамерено постановява унгарско-римските униати да прекъснат с Рим и да бъде създадена Унгарска православна църква, която да е подчинена на Московската патриаршия. Тази идея обаче никога не се осъществява.

На 15 ноември 1949 г., по решение на Московската патриаршия и съгласно нейните организационни постановления, е създадена нова църковна единица – „Временно висше управление на унгарските православни общини в Унгария”, поемащо отговорността за църквите, които „не принадлежат към никаква юрисдикция”. Документът споменава за осем общини, които не са ясно упоменати, и на които признава правото да използват в богослужението унгарския език и григорианския календар. В Унгария е изпратен и нов администратор, русинът Йоан Каполович. През 1950 г. в юрисдикцията на „Временното висше управление” на Московската патриаршия е осветен и нов руски параклис – „Св. Сергий Радонежки”, чийто председател става видният свещеник от Югославия Михаил Толмачов, който по-късно е сред основателите на англоезичните православни енории в Австралия. През юли 1950 г. Успенската енория е обявена за освободена от юрисдикция и също е присъединена към Московската патриаршия. През октомври 1951 г., с указ на Държавното бюро по църковните въпроси, енорията е разпусната, а нейното имущество дадено на „Временното висше управление”. През 1953 г. към него е включена и енорията в Мишколц, заедно със своите разклонения в Карцаг и Дьондьош, след като преди това комунистическото правителство конфискува тяхното имущество. Накрая, в 1956 г. там е присъединена и енорията в Сентеш. В свое писмо от 23.6.1950 г., Константинополският патр. Атинагор остро протестира срещу решението на гръцката община в Будапеща да приеме унгарската православна община „Св. Йоан Златоуст” и така да промени гръцкия характер на Успенския храм, и отрича каноничността на това действие, предприето без консултация с Вселенската патриаршия. В отговор от ноември 1950 г. енорията заявява присъединяването си към Московската патриаршия, която е признала нейния унгарски характер. Тъй като по това време Москва вече има споразумение с комунистическото правителство в Унгария, Вселенската патриаршия вече не е фигурирала сред признатите от унгарското правителство църкви.

От 1952 г. и досега Временното управление, преименувано през 1955 г. на „Унгарско православно управление” (Magyar Orthodox Adminisztratúra), започва да издава списание Църковна летопис (Egyházi Krόnika), а в 1954 г. Фериз Берки е ръкоположен от Московския патр. Алексий I за свещеник в новата църковна единица в Унгария. В 1955 г. о. Кополович напуска поста си и е заменен от о. Фериз Берки. През същата година енорията „Св. Йоан Златоуст” е окончателно включена в тази на Успенския храм, който сам вече е лишен от своя първоначален статут и автономия. О. Янош Варю е отстранен от служение и лишен от сан. В последващите десетилетия са принудени да напуснат и много вярващи. Новото църковно обединение не е признато нито от Константинополската патриаршия, нито от Сръбската, а и не изпълнява обещанията, дадени на присъединилите се енории, които поради неблагоприятната политическа ситуация и оказаното върху тях насилие са били принудени да се примирят със статуквото. Трябва обаче да се признае, че посредством инкорпорирането си в Московската патриаршия някои от тези енории, като Сегедската и Ниредхазката, за първи път успяват да постигнат канонично приемлив статут.

Между 1955 и 1972 г. о. Ф. Берки публикува основните православни богослужебни текстове на унгарски – в шест тома, главно негови собствени преводи. Управлението е в пряката юрисдикция на Отдела за външно-църковни отношения на РПЦ, без постоянен епископ, а начело с администратор – о. Фериз Берки.

Тъй като извършваното на унгарски богослужение открива нов път за православна мисия, започва и нов поток от новообърнати, чиито роден език е унгарският. Затова и в Ленинград и Москва, в редовна или задочна форма, се обучават и нови свещеници. Тези свещеници, поставяни основно, но не винаги в селски енории, е трябвало да служат при крайно неблагоприятни условия. Били са зле платени, принудени да живеят в нищета и изложени на постоянни безпокойства. При което ситуацията им не се променя веднага след падането на комунизма.

В края на 80-те Ниредхазката енория, където служи покойният вече о. Ищван Ус, става център на мисията „Св. Лазар Унгарски” и организира помощ за трансилванските бежанци и за гладуващите албанци.

Потокът от новообърнатите – главно младежи – към Успенския храм в Пеща става източник на непрекъснато напрежение. Няколко вълни конвертити са принуждавани да напускат храма или буквално изгонвани, като последната вълна, състояща се от дузини ентусиасти заедно със семействата си са изгонени през 1997 г., след продължила няколко години кампания. Тъй като през този период, за разлика от онова, което се е вършело в годините на комунистическо управление, държавата не е оказвала никакъв натиск върху Църквата, а чувството за национална принадлежност на православните е отслабвало, то изгонените конвертити неформално са приемани в други православни енории: сръбски, руски, гръцки.

По време на посещение в Унгария в 1994 г. патр. Алексий II поднася в парламента извинение за стореното от съветската армия по време на революцията от 1956 г. През 90-те Управлението е временно подчинено на епископа на Берлин към РПЦ, а април 2000 г. от него е създаден Унгарски православен диоцез за Австрия и Унгария към Московска патриаршия, който обаче е въвлечен в опити за заличаване на онова, което е останало от автономията на общините. Този ход довежда и до създаването на отделна руска енория – при стария гръцки храм в Будапеща.

Първоначално диоцезът се управлява от архиепископа на Виена и Австрия Павел (Пономарьов), заменен през 2003 г. от еп. Иларион (Алфеев), който остава там до 2009 г. В 2010 г. управляващ е Егоревският архиеп. Марк (Головков), а през 2000 г. Успенският храм получава статут на катедрала, но в печата му е наложен етикетът „руската църква”, както например при официалното посещение на президента Путин през 2006 г.

В настояще време Унгарският православен диоцез има девет храма, включително „Св. Сергий Радонежки”, където богослужението се извършва на църковнославянски по юлианския календар. През 1999 г. три гръцки храма – в Сентеш, Карцаг и Кечкемет – се отделят от Унгарското православно управление, т. е. от Москва, и се присъединяват към Вселенската патриаршия. Статутът на тези храмове днес е предмет на съдебни спорове. Създават се и нови общини, обикновено по инициатива на руски и унгарски вярващи.

Понеже според действащото в комунистическа Унгария църковно законодателство никой чуждестранен епископ с унгарска юрисдикция не може да резидира в страната, след смъртта на еп. Георги в 1951 г., в течение на няколко десетилетия сръбският диоцез остава без епископ и викарият Душан (Вуйчич) ръководи диоцеза без никакъв контакт с патриаршията в Белград. След посещението в Унгария на Сръбския патр. Герман в 1961 г. положението на диоцеза на Буда частично се подобрява и нови свещеници получават разрешение да учат в Белградския богословски факултет. И сега епископите на Буда се ръкополагат в Белград, но без правото да посещават своята епархия. Едва в 1990 г. СПЦ успява да изпрати там еп. Данило (Кръстич) – йерарх с дълбоко богословско мислене, с духовна харизма и благост, който до смъртта си в 2002 г. резидира в гр. Сентендре. Негов приемник е еп. Лукиан (Пантелич), бивш епископ на Славония (от 1985 г.), който става свидетел на разрушаването на епархията си по време на войната в бивша Югославия. В същото време той администрира и сръбските енории в Румъния – към Тимишоарската епископия. Диоцезът на Буда, който има широка автономия вътре в СПЦ, е разделен на три деканата (Буда, Сегед и Мохач), като включва два манастира (Грабоц и Рацкеве) и 37 храма. Много от тези храмове обаче са без свещеник и се администрират от общинската власт по места. Епископията на Буда има богат църковен музей и архив в гр. Сентендре, голяма сграда в центъра на Будапеща, наречена „Текелианум” и издава, на сръбски и на унгарски, църковното списание Будимска епархия.

Колкото до румънците, през 1946 г. те обявяват анулиране на прилепването си към Унгарската православна църква от 1940 г. и създават свой, румънски православен диоцез, с викариат в гр. Гюла, основан по закона от 1868 г., с духовен съвет като административен орган. Този диоцез, разделен в три деканата (Гюла, Мехкерек и Кетедхаза), има 18 храма. В 1999 г. този викариат е преобразуван в епископия Гюла, в юрисдикция на Румънската патриаршия, като получава широка автономия (по отношение, например, на избора на епископ). Първият епископ на Гюла е Софроний (Дринчек), а в 2007 г. негов приемник става Силуан (Мануила).

Българите днес имат един храм в Будапеща и един параклис в гр. Печ (посветен на св. Йоан Рилски), под юрисдикцията на Българската патриаршия. Между 1980 и 1996 г. храм „Св. Кирил и Методий” в Будапеща е седалище на българския екзарх за Западна Европа митр. Симеон. В сравнение със забраната за сръбския епископ на Буда, неговото присъствие е позволено поради факта, че юрисдикцията му е извън Унгария, така че към него е неприложим законът, който забранява пребиваването в Унгария на чуждестранни епископи.

След падането на желязната завеса в 1989 г., чрез митрополита на Австрия Михаил (Стаикос), Вселенската патриаршия на Константинопол започва да повдига въпроса за каноничната валидност на създаденото в 1949 г. Унгарско православно управление и за намесата на Московската патриаршия в унгарските църковни дела. В 1995 г. Вселенската патриаршия създава Унгарски екзархат – с пръв екзарх митр. Михаил, който разкрива енория в Белоянис – село, населено с бивши гръцки комунисти, бегълци от гражданската война, и православен храм, построен в 1996 г. С посредничеството на бившия свещеник на Московска патриаршия, Вселенската патриаршия поема контрола над трите гръцки храма в Сентеш, Карцаг и Кечкемет, които преди това са принадлежали на Унгарското православно управление. По време на тържествата, посветени на 1000-годишнината от основаването на Унгария, в 2000-2001 г. страната е посетена от Константинополския патр. Вартоломей I. С канонизацията на първия крал на Унгария Ищван и на първия унгарски епископ Йеротей, дошъл от Константинопол в средата на 10 в., патр. Вартоломей успява да привлече вниманието на широката общественост върху факта, който е добре известен на историците, че в Унгария византийската мисия предшества латинската. По време на второто си посещение в страната, април 2001 г., той освещава в Будапеща храм, посветен на новоканонизираните светци, в който се подслонява смесена гръцко-унгарска енория и където богослужение се извършва и на грузински. Екзархатът води съдебни дела и за Успенския храм в Пеща.

Според преброяването от 2001 г. в Унгария има 15 928, който определят себе си като православни – от тях 508 българи, 2 473 гърци, 5 598 румънци, 3 502 руснаци, 1 914 сърби и още 1 303, непринадлежащи към нито един от тези етноси, т. е. главно унгарци. Към тях трябва да се добавят и многото чужденци с православно изповедание, но за техния брой липсват подробни сведения. Самите православни църкви в Унгария обикновено оценяват броя на своите верни като приблизително двойно по-голям от официалните данни. Този неголям брой православни е разделен между пет различни юрисдикции.

Съгласно същото преброяване, през 2001 г. в Унгария има 5 289 521 римокатолици. Има още и 268 935 гръко-католици (униати), 1 622 796 калвинисти, 304 705 лутерани и 12 871 юдеи. Няма данни за броя на мюсюлманите.

Очакваното възраждане на православието в Унгария изисква тясно сътрудничество на представените в страната православни църкви, за да се заличат раните от миналото и да се изгради една православна църква, която да е по-открита към проблемите на всички националности и към духовните нужди на унгарците – било то кръстени в детството си или новообърнати в зряла възраст. Въпреки бурната история на отделните православни юрисдикции и следващите от тях страсти, които все още продължават да се предават в наследство, сред свещениците и вярващите съществува и нарастващо желание за тясно сътрудничество.

Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че православието в Унгария е в процес на възраждане. Съществува нова организация на православната младеж – MORISZ, както и популярен сайт за православните от всички юрисдикции (http://www.szimandron.hu), в допълнение към официалните сайтове на Унгарския екзархат на Вселенска патриаршия (www.patriarchatus.hu) и Унгарския православен диоцез (http://magyarorthodoxia.org/).

Макар и малко на брой, православните играят осезателна роля в интелектуалния живот в Унгария. Въпреки борбата си със сериозни финансови затруднения, издателство „Одигитрия”, основано в 2001 г. от сръбската общност в Буда и в чийто редакционен екип влизат представители на различни юрисдикции, продължава да публикува на унгарски език висококачествена православна литература. Сърбите могат да се гордеят със своята древна цъковнопевческа традиция, съхранена тъкмо в Унгария, докато в Сърбия тя вече е заменена от други традиции. От друга страна, в Унгария се развива и нова музикална византийска традиция на унгарски, при водещата роля на Андреа Атланти – унгарски музиколог, живеещ във Франция. Бавен, но устойчив прогрес показва и монашеският живот – както вътре, така и вън от страната: унгарски монаси и монахини има не само в Унгария, Румъния и Словакия, но и във Франция и на Света гора. Надяваме се, че това пробуждане ще се окаже необратимо и ще доведе до възроден общностен живот, на основата на унаследените вековни традиции, като все повече хора ще намират своя път към онази истина, която се съдържа в Евангелията и която бива предавана и живяна от Православната църква.

Превод: Венцислав Каравълчев

Библиография:

Berényi, M. “The Romanian Orthodox Church in Hungary between the two World Wars” („Румънската православна църква в Унгария между двете световни войни”) – In: Annales, Gyula – Békéscsaba: “Publicaţie a Institului de Cercetări al Românilor din Ungaria” 1996, p. 7-47 (на унгарски).

Berki, F. The Orthodox Church in Hungary (Православната църква в Унгария), Thessaloniki 1964 (на гръцки).

Eastern Christianity in Hungary (Източното християнство в Унгария), ed. T. Doncsev, L. Szőke, Budapest 2007 (на унгарски).

Mayer, M. “The Rusyns of Hungary: Political and Social Developments 1860-1910” (= Classics of Carpatho-Rusyn Scholarship 9; „Русините в Унгария: политически и обществени развития 1860-1910”), Boulder, Colo.: “East European Monographs” 1997.

Misaroş, T. On the History of the Romanian Orthodox Communities in Hungary (Относно историята на румънските православни общини в Унгария), Gyula 1990; второ, ревизирано издание – 2002 г. (на румънски).

Records of Protopresbyter Stevan Čamprag (Записки на прот. Стефан Чампраг), ed. F. Bikar, Sentandreja: “Eparhija Budimska” 2001 (на сръбски).

Sava, bishop of Shumadia “The Attempt to create the Hungarian Orthodox Church during World War II” („Опитът за създаване на Унгарска православна църква през време на Втората световна война”) – In: Godišnjak i kalendar Srpske pravoslavne patrijaršije, Belgrade 1991, p. 89-104 (на сръбски).

Seide, G. “Die ungarische orthodoxe Kirche” („Унгарската православна църква”) – In: Ungarn Jahrbuch, 4, 1972, S. 101-114.

Shkarovskij, M. V. “The Orthodox Church in Hungary in the Years 1939-1945” („Православната църква в Унгария в годините 1939-1945”) – In: Церковь и время, 2, 2008 (достъпна на руски в интернет – http://orthodoxia.org/hungary/p/1/4/11/11.aspx; не можах да взема предвид тази статия преди завършването на представения текст).

Staikou, M. Germanos Karavangelos, Metropolitan of Amaseia and Exarch of Central Europe (Германос Каравангелис, митрополит на Амасия и екзарх на Централна Европа), Vol. 1, Thessaloniki 1998, (на гръцки).

* Kiss, E. „A History of the Orthodox Church in Hungary in the Twentieth Century” – In: The Orthodox Church in Eastern Europe in the twentieth century, ed. Christine Chaillot, Oxford – Bern 2011, p. 203-228 (бел. прев.).
На снимката: Катедралата „Успение Богородично” в Будапеща (бел. ред.).

[1] Иредентизъм (лат. irredento – „неосвободен”, „намиращ се под чужда власт”) – политическо движение за анексиране на чужди територии към предполагаемо еднонационална държава (бел. прев.).
[2] Църковната общност е основана в 1791-1792 г., заедно с много други гръцки църкви в страната. През 1785 г. тогавашният епископ на Буда Дионисиос (Папаянусис) от гр. Козани в северна Гърция, е определен от Вселенския Константинополски патриарх за митрополит на Белград и екзарх на Сърбия. Заради своето активно участие в превземането на Белград от австрийците през 1789 г., впоследствие, след повторното превземане на града от турците, той е принуден да бяга, а през 1790 г. получава от имп. Йосиф вакантната катедра на Буда. Макар и Успенската енория в Пеща да е била основана съвместно от гърци и македоно-власи, първоначалният богослужебен език в нея е гръцкият. От 1809 до 1888 г. заедно с богослужението на гръцки, там се служи и на румънски от отделен свещеник. Има и отделно училище, в което се преподава на румънски.
[3] Подкарпатска Рус – историческа област в Украйна, принадлежаща на Унгария и Чехословакия (1919 г.), след това отново на Унгария (1938 г.), а от 1945 г. – на Украинската ССР (бел. прев.).
[4] В римокатолицизма и англиканството деканатите са административни окръзи вътре в състава на дадена епархия, които обединяват няколко близоседни енории (бел. ред.).
[5] Официалното име, употребявано от унгарските православни е „Гръко-източна не-униатска (görögkeleti nem egyesült) община” (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uuwrq 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме