Религиозните теми на Достоевски

В творчеството на Достоевски съществува вътрешно единство. Едни и същи теми са тревожили и занимавали целия негов живот. Достоевски е смятал себе си и се е наричал реалист – „реалист във висшия смисъл”. Неточно е да го наричаме психолог. И невярно е да обясняваме неговото творчество от душевния му опит, от неговите преживявания. Достоевски е описвал и е изобразявал не душевната, а духовната реалност. Изобразявал е първичната реалност на човешкия дух, неговите хтонични дълбини, в които Бог се бори с дявола, в които се решава човешката съдба. Невярно е да се говори, че Достоевски бил обективирал или въплъщавал в своите творчески образи собствените си преживявания, собствените си идеи. Достоевски съвсем не се е затварял в своите уединени мисли. Вярно, в младостта си той е бил „мечтател”. Но този съблазън на „мечтателството” той много рано е преодолял в себе си. Душата му се е открила за всички впечатления от битието. Достоевски е бил наблюдателен до болезненост. Той е бил неспокойно заинтересуван от всичко, което се е случвало около него. По-скоро е страдал от любопитство, отколкото от невнимание към живота. И това е било не обикновено любопитство, а метафизическа любознателност. Достоевски е бил съзерцател, не визионер. И му е било дадено да вижда тайнствеността на първоосновите на емпиричните събития. Виждал е онова, за което е разказвал – описвал е онова, което е и виждал. И в това е основата на неговия реализъм. Неговото творчество не е тълкуване, а изобразяване на човешката съдба.

Твърде рано на него му се е открила загадъчната антиномия на човешката свобода. От една страна, целият смисъл на човешкия живот той е виждал в неговата свобода, при това в неговата волева свобода, в творческия личен избор и самоопределение. Нищо не може да бъде осъществено по друг начин, освен чрез волевата решимост и избор. Затова и Достоевски е защитавал не само своеобразието, но и именно „своеволието” на човека. Дори смирението и покорността са възможни само чрез „своеволието” – по друг начин те нямат никаква стойност. От друга страна обаче никой по-силно и по-убедително от Достоевски не е изобразявал саморазрушителността на свободата. И това е една от най-интимните теми на неговото творчество. В името на „своеволието” или на свободата той въстава срещу „всемството”,[1] срещу всяко обективно принуждение, обосновано само на принудителността и необходимостта. И, заедно с това, той показва как протестантът се превръща в „човек от подземието”, и така започва мистичното разложение, разпадът на личността. Самотната свобода се превръща в обсебване. Вироглавият протест завършва като вътрешен плен. И нещо повече – свободата се превръща в принуждение и насилие. „Човекът от подземието” начаса се превръща в насилник и обсебен. Да бъдеш свободен е опасно. Но още по-опасно е да лишаваш от свобода. За Достоевски е много характерно, че той не толкова моралистично или сантиментално съжалява унизените и угнетените, колкото показва метафизичната опасност от угнетяването за угнетяващите. Който стори покушение срещу свободата и живота на човека, той сам ще погине. В това се състои и тайната на Разколников, в това е и тайната на „Наполеон”. Оказва се, че имаме работа с безизходно противоречие. Свободата трябва да бъде вътрешно ограничена. В противен случай тя се превръща в собственото си отрицание. Достоевски вижда и изобразява този мистичен разпад на самодоволното дръзновение, който се изражда в дързост и даже в мистично безчинство. И ни показва, как изпразнената от съдържание свобода превръща личността в роб на страсти или на идеи.

Антиномията на човешката свобода се разрешава само в любовта. Но нали любовта може да бъде само свободна. Несвободната любов се изражда в страст, тя се превръща в начало на поробването и на насилието – както за любимия, така и за влюбения. И отново Достоевски, с една ужасяваща прозорливост, изобразява тази трагична и антиномична диалектика на любовта – не само на любовта към жената, но и на любовта към ближния. Великият инквизитор за Достоевски е преди всичко жертва на любовта, на несвободната любов към ближния, любовта към несвободата, любовта чрез несвободата. Такава любов изгаря, опустошава възпаленото сърце и опожарява мнимо-любимите: убива ги с лъжа. Истинската любов е възможна само в свобода, единствено като любов към свободата на човека. И тук се открива неразривната връзка: на любовта чрез свободата и на свободата – чрез любовта. В това за Достоевски се е състояла и тайната на съборността, тайната на братството, тайната на Църквата – на Църквата като братство и любов в Христос.

В своето творчество Достоевски е изхождал от проблематиката на ранния френски социализъм. Фурие[2] и Жорж Санд[3] му откриват много в това отношение. И преди всичко – безплодието и опасността от свободата и равенството без братство. За Достоевски това е бил не социален, а метафизически въпрос. Той много рано се убеждава, че едната само симпатия или жалост са недостатъчни за братството. И още повече – за него се открива възможността да обикне човека в името на човека. А това би означавало човекът да бъде обикнат в неговата емпирична смрадливост, а не в неговата свобода. Още по-опасно пък е да обикнеш човека само в неговата човешка правда, в идеалния му образ – тук винаги е неизбежна опасността да бъде „очернен” живият човек заради неговия мним идеал, да бъде задушена неговата мечта, да бъде окована неговата измислена идея. От своя дълъг размисъл Достоевски стига до извода за невъзможността на хуманистичното братство. От идеала за братството обаче не се отрича – за него правдата в този идеал е безспорна.

От социалистическата мечта за братството Достоевски преминава към органичната теория за обществото, като преработва славянофилските теми и темите на романтизма. И в тях обаче той не намира търсения синтез. Ако човекът не може и не е длъжен да се превръща в „òрганово болтче” в системата на авторитарните отношения, то той не може и не е длъжен и да се превръща в медиум за естествените чувства на симпатията. Макар и организирано отвътре, чрез „хоровото начало”, органическото братство много малко ще се отличава от „мравуняка”.

Достоевски е бил твърде чувствителен тайнозрител на човешката душа, за да може да се спре на органичния оптимизъм. Истина е обаче, че и до края той не е преодолял органическата съблазън. И все пак, самият замисъл на органическото братство при него се преобразява. Той е разбирал и е признавал единствено братството в Христос – чрез любовта към Христос и към ближния в Христос. Достоевски е бил готов да каже и повече: единствено в Христос можем да имаме и нашите ближни, единствено в Христос човекът се превръща и може да стане за другия човек негов ближен. Без Христос и вън от Христос хората, оставайки далечни един от друг, винаги си остават чужди и могат само да посягат един на друг, да се насилват и да се угнетяват един друг – чрез взаимната си свобода и признаване.

Така, замисълът на Достоевски се раздвоява. Той още не се отрича от надеждите за осъществяване на всечовешкото братство и въвежда този идеал в своите исторически и публицистични схеми. Остава утопист, очаква и жадува за Царството Божие на земята, „надява” се, че държавата ще се преобрази в Църква. При него обаче това остава просто замисъл. Той го желае, но не го вижда. И не го вижда не затова, защото този идеал все още не се е осъществил в историческата емпирия. Та нали малко от това, което е виждал Достоевски, е видимо в емпиричен план. В мистично видение на Достоевски се открива и сънят на Версилов, и Великия инквизитор той е виждал в „света на идеите”. За тези съзерцания историческите образи са били само „сенки” и „предобрази” – исторически символи на първично-реални събития. Особено характерно е, че Достоевски никога не е виждал своите утопични идеали. Никога пред него не се е разгръщало светлото видение за „Светата Русия” и „руския социализъм”. А за тях Достоевски е говорил често и много. Напротив – по отношение на тях той е виждал друго. Виждал е не братство, а светци и праведници. Достоевски е мечтал за „руски социализъм”, а е виждал „руския инок”. И ето кое е важното: този инок дори не е и мислил, нито е желаел да строи нито братства, нито социализъм. Нито Макар Иванович, нито старецът Зосима, нито Тихон Задонски, когото Достоевски творчески е обцелувал с художественото си проникновение – всички те не са били исторически деятели, нито строители. Именно те обаче, във възприятията на Достоевски, са осъществявали докрай тази любов и тази свобода, и това братство. Така при Достоевски прозрението се разминава с мечтата.

И в своите творчески размишления обаче Достоевски е оставал метафизик. Като е разрешавал не социалния въпрос, а въпроса за крайната съдба на човека. Историята му се е откривала като непрестанен Апокалипсис, като разрешаване на въпроса за Христос. Това е виждал той в историята. Виждал е как се строи Вавилонската кула. Виждал е как Христос се е срещнал с Аполон, как мечтата за човеко-бога се е сблъскала с истината за Богочовека. Виждал е как в историята на западното човечество се е осъществила не само идеята, но и страстната воля към човеко-божие, жаждата за един иманентен апотеоз на човечеството за окончателното уреждане в името на човека. И тази воля се е откривала за него в осъществяването на несвободата, в създаването на „мравуняка”, в страстните блянове по Кристалния дворец.

Достоевски е бил повече привличан от западния човек, отколкото от западната култура. Тревожила го е западната тъга, противоречията на западния и европейския дух. Той е прозирал и е изобразявал метафизичната и религиозната, мистическата болест на този дух. Смисълът на тази болест той е виждал в съблазънта по свободата, а затова и в съблазънта по Бога. Защото да повярваш в Бога, да приемеш Бога не е възможно по друг начин, освен в свобода.

Метафизическото или мистичното отравяне на западния живот той е съзерцавал в живите исторически образи. И в тях по-правдиво и по-зорко е виждал и е изобразявал тази метафизична история на човешкия дух, за която така е скърбяло неговото сърце, а не в историческите схеми или в публицистичните разобличавания. Достоевски е обичал Запада. И не само затова, защото е научил много от западните мислители и търсачи, не само затова, защото в Запада е виждал и е чувствал втората родина на руския дух. И дори не и затова, защото историята неотвратимо е сблъсквала Русия с Европа, така че по друг начин и да не може да бъде разрешен руският или православният въпрос, освен чрез разрешаване на въпроса за Европа. За Достоевски това е било въпрос не на историческа неизбежност, а на християнски дълг. На Запад образът на Спасителя не е помръкнал. В самото отричане от Христос, в самото си обсебване от хуманитарната съблазън Западът е оставал за Достоевски християнски свят. И тук Бог се бори с дявола, а полето на битката са човешките сърца. Достоевски го е вълнувала тъгата и гибелта на западния човек. На нея не е трябвало да се обръща гръб, защото тук се решава съдбата на човешките души. Отново в името на любовта и съборността, в името на всечовешкото братство Достоевски се е стремил към вселенски синтез, към снемане на „европейските противоречия”. И тук, преди всичко, се е проявявала неговата напрегната до изстъпление любов към човека.

Често и до днес Достоевски бива наричан „жестокият талант”. И е вярно, че той за човека разказва страшно и зловещо. А най-страшен е неговият разказ не тогава, когато той изобразява човека в неговата ярост и неговото буйство, в огнения вихър на страстите и на изкушенията – най-страшен е разказът му тогава, когато с неподражаема зоркост той изобразява мъртвото вълнение на разложения дух, опустошаването на падналите човеци, когато той показва страшните образи на небитието. Такъв е Ставрогин. Такива са и тихото беснеене, и немощта на страшните бури. Само че и над това небитие звучи тържествената и всепобеждаваща Осанна. В тази Осанна се намира най-голямата тайна на Достоевски. В нея е неговата сила. Той не се е съблазнил от тайнозрението на злото. И не го е направил съвсем не затова, защото е видял в злия живот само кривите пътища на доброто. Напротив – на Достоевски злият свят се е открил в своята окончателна затвореност – да се излезе от него е възможно само със скок или с полет. И не затова се е съблазнявал Достоевски, защото е вярвал в Божието всемогъщество и в победата на Божията сила над черната немощ на греха. Той е очаквал победа не от всемогъществото, а от божествената любов. Но най-важното – той никога не се е съблазнявал по отношение на човека. Никога за него не е бил забулван Божият образ в човека. А не е бил забулван затова, защото него навсякъде го е откривала любовта. Тази любов е предпазвала Достоевски от песимизма. Тя го е опазвала от изплашването и от страха. Той е вярвал от любов, не от страх. Пред духовния взор на Достоевски винаги е стоял образът на Христос. И той е свидетелствал за безкрайността на божествената любов към човека. За човека е невъзможно със своето отчаяние или съмнение да влезе в спор с Бога и да принизи божественото свидетелство на самия човек.

Напразно са обвинявали Достоевски в „розово християнство”. Неговата вяра е била трезва и мъжествена. Нито от себе си, нито от останалите той някога е прикривал целия ужас и целия трагизъм на греховния и грехопаднал живот. Само че истинската вяра не може да бъде изгубена. Тя е нещо по-висше от отчаянието. Вярата поражда надежда. И надеждата свети, и свети със „спокойствие за човека, а източникът на живот и спасение от отчаянието на всички човеци и условието sine qua non[4] за битието на целия свят се заключава в тези три думи: Словото стана плът”. В това откровение е и източникът на силата и на вярата на Достоевски, източникът на неговата радост – радостта за Богочовека.

Превод: Борис Маринов

* Флоровский, Г. „Религиозные темы Достоевского” – В: О Достоевском: Творчество Достоевского в русской мысли 1881-1931 годов. Сборник статей, сост. В. М. Борисов, А. Б. Рогинский, М.: „Книга” 1990, с. 386-390; настоящият превод е извършен според публикацията на текста в интернет-проекта Библиотека Халкидон – тук (бел. прев.).