Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Православната църква в Молдова през 20 век

Понеделник, 24 Септември 2018 Написана от Емил Драгнев

Emil DragnevПравославната църква в Бесарабия през 20 век

В резултат от войната между Русия и Османската империя през 1806-1812 г., по силата на Букурещкия мирен договор от 1812 г. източната част на княжество Молдова, дотогава васална на Османската империя, е анексирана. Русия се отказва от анексията на Влахия, а сетне и от анексията на цяла Молдова, включваща и областта между реките Сирет и Днестър (повече от две трети от територията на страната), и анексира само областта между реките Днестър и Прут (около половината от територията на страната).

Новата провинция на Руската империя получава името Бесарабия. Преди това така се е наричала една неголяма област на левия бряг на р. Дунав, между реките Прут и Днестър, с център гр. Килия, който до края на 15 в. е владение на влашките господари от рода Басараб.

Много бързо тази източна част на княжеството Молдова е преобразувана в административна единица на Руската империя. През 1873 г. е приключено с последните прояви на автономия и Бесарабия става губерния. В действителност автономията е била ликвидирана доста по-рано, в 1828 г., когато с административна реформа руският език е въведен като официален, а румънският е можел да се употребява само в редки случаи.

На 21.8.1813 г. на каноничната територия на Молдовската митрополия, основана в 1401 г., се утвърждава Кишиневската и Хотинска епархия на Руската православна църква (РПЦ). За пръв йерарх на тази епархия е избран румънец по произход – митр. Гавриил (Бънулеску-Бодони).

Политиката в областта на църковния живот в новата провинция следва общоимперската тенденция за русифициране на елита, включително на духовенството. Въведени са административните правила на РПЦ. Румънският е изваден от употреба дори и от семинариите, а богослужебните книги се издават само на църковнославянски език.

В Бесарабия не е оставена никаква църковна автономия. Както и всички епархии в Руската империя, и тук всички назначавани от Св. Синод йерарси са руснаци.

Бесарабия се е отличавала само по това, че повечето вярващи, както и част от духовенството и монашеството говорят на румънски език, който се е наричал молдовски. Така една от основните задачи на руските епископи в Бесарабия, особено през втората половина на 19 в., е да се заличи тази разлика, главно чрез преместване на свещеници и монаси с румънски произход в други губернии и замяната им с идващи от други места.

Апогеят на тази политика е свързан с името на еп. Павел (Лебедев; 1871-1882 г.), който забранява преподаването на румънски език в училищата (там, където все още се е преподавал), скоро след което епархията става изцяло рускоговоряща. Мисията на еп. Павел включва още и присъединяването към Кишиневската и Хотинска епархия на южните райони от Бесарабия, които са отново анексирани от Русия след Берлинския конгрес от 1878 г.

Православната църква в Бесарабия от началото на 20 в. до възсъединяването си с Румъния

В началото на 20 в. започват нови сътресения – първоначално по-леки, които скоро се превръщат в истинско бедствие, предизвикало дълбоки промени.

В периферията на Руската империя за първи път се появява национално движение. За да не му позволи да се разгори, РПЦ в Бесарабия решава да направи някои отстъпки.

Пределът на тези отстъпки, чиято цел е била да отслаби възможността за молдово-румънски сепаратизъм, е достигнат при управлението на еп. Владимир (Синиковски; 1904-1908) и почти съвпадат със събитията от първата руска революция (1905-1907 г.). Йерархът на Бесарабия настойчиво препоръчва тогава да се употребява румънски език в богослуженията, особено в селата, където по-голямата част от населението е румънско. Той също така получава разрешение от Св. Синод да въведе в Кишиневската духовна семинария изучаването на румънския език и румънската музика. От 1908 г. на румънски започва да излиза списанието на братството „Рождество Христово” Luminatorul (Светилник), което излиза и до днес.

Руските власти се опасяват, че отстъпките, направени от еп. Владимир, са опасни и могат да доведат до национален сепаратизъм. В резултат от тези опасения той е заменен от строгия Серафим (Чичагов) – офицер от запаса, бивш полковник от руската армия (1908-1914).

Еп. Серафим е разтревожен от ново явление в църквата, което е било наречено „инокентиевщина”. Това е религиозно движение, зародило се в 1908 г. и свързано с йером. Инокентий от гр. Балта. Последният е родом от Бесарабия, а неговите проповеди са вдъхновени от Евангелието. Смятан е за светец и чудотворец. Трябва да подчертаем, че той е проповядвал на румънски език, което е привличало голям брой слушатели – християни с румънски корени. Това на свой ред привлича вниманието на официалната йерархия, но първи тогава реагира не епископът на Каменец и Подолск, в чиято епархия се е намирал гр. Балта, а епископът на Бесарабия, който се обръща към Св. Синод с молба за отстраняването на този монах с есхатологични видения и вероятно „ересиарх”. Засега сериозно критично и документирано изследване, посветено на о. Йнокентий и на „инокентиевщината” няма. „Инокентиевци” и днес съществуват в Балта, който през 1924-1929 г. е столица на Молдовската автономна република, а днес е в Украйна.

По време на Първата световна война официалната църква е задължена да обоснове справедливия характер на участието на Русия в тази война като използва различни средства. Новият Бесарабски архиепископ Платон (Рождественски; 1914-1915) не върши някакви големи, запомнящи се дела.

Последният йерарх, назначен в Бесарабската епархия от Св. Синод на РПЦ – Анастасий (Грибановски; 1915-1918), има репутацията на строг аскет. Лягайки да спи, слагал под главата си камък вместо възглавница. Политическите усложнения обаче извеждат на първи план незавидното състояние на църковния живот в епархията.

На 27 февруари (12 март) 1917 г. руската монархия е свалена. Като се има предвид фундаменталното значение на понятието цар в системата на православните ценности, става ясно, че това не е просто смяна на правителството. Революционната вълна пренася със себе си други, непривични за църковния живот понятия, като демокрация, свобода и др. Преоценката на ценностите става неизбежна и за църквата.

Първото обществено действие на бесарабското духовенство в духа на съвременните събития става Извънредното епархийско събрание на духовенството и миряните от Кишиневската епархия, проведено на 19-25.4.1917 г. по инициатива и под егидата на „синодалната” РПЦ. Неговите решения отчитат многобройните проблеми на епохата: каноничния статут на Бесарабската църква, „демократичните” тенденции в църковния народ, както и проблема за национално-етническия характер на тази църква.

Нуждата от нова процедура за избор на йерарси в Бесарабия води до решение на друго извънредно епархийско събрание, свикано след закриването на Московския събор. Преди това, в август 1917 г. е проведено още едно извънредно епархийско събрание, на което е създаден Върховен съвет на Кишиневската епархия – учреждение революционно по дух и с много широки пълномощия, достигащи чак до правото да низвергва йерарси.

Следващите събития водят до противопоставяне на висшата църковна йерархия с руски произход, която принципно е била склонна на демократични отстъпки в духа на Февруарската революция. Не е била склонна обаче на отстъпки към исканията, засягащи етническия проблем, които съвпадат с интересите на по-голямата част от вярващите – етнически румънци и група клирици начело с архим. Гурие (Гросу) и свещ. Константин Попович. Йерарсите отстояват следните искания: епископите да имат местен произход, да говорят молдавски (съответно румънски) и да бъде дадена автономия на Бесарабската църква. Тези искания откриват пътя на национално-освободителното движение, ръководено от Молдовската национална партия.

Декларацията за независимост на Молдовската демократична република от 24.12.1917 г. поставя на дневен ред въпроса за статута на Бесарабската църква. Висшата йерархия продължава да настоява за запазването на статута на канонична зависимост от РПЦ, докато група клирици начело с Гурие (Гросу), в съответствие с новата политическа ситуация, наложила се след провъзгласяването на независимостта, настояват за автокефалия. От 18.2.1918 г. започва кампания за свикване на поместен събор, който да е упълномощен да приеме решение за обявяване автокефалия на Бесарабската църква.

Бесарабската православна църква в рамките на румънското православие

На 27.3.1918 г. Съветът на страната (Sfatulаrii), като изразител на волята на бесарабския народ, приема решение за обединение на Република Молдова с Кралство Румъния. Тази коренна промяна създава нови условия за решаването на църковния въпрос, но архиеп. Анастасий и неговите викарии Гавриил и Дионисий не се съгласяват да бъде поставена под съмнение тяхната принадлежността към РПЦ.

На срещата в Яш, проведена на 24.4.1918 г., архиеп. Анастасий категорично отказва да признае новата юрисдикция и напълно игнорира поканата да се присъедини към Св. Синод на Румънската православна църква, независимо от факта, че като глава на Бесарабската епархия е признат именно той.

Нещо повече, през юни същата година той напуска страната, за да вземе участие в работата на Св. Синод на РПЦ (за член на който е избран, с 3-годишен мандат). На това заседание синодът на РПЦ е трябвало да подготви „Всеруски събор”. Преди това той успява да получи примирителното писмо на Московския патр. Тихон до митрополита на Молдова (в Яш) Пимен, изпратено на 23.5.1918 г. В това писмо на св. патр. Тихон се говори за защитата на правата на РПЦ в Бесарабската епархия, като се предлага неочаквано в случая решение: духовенството и народът на Бесарабия сами да определят своето бъдеще в църковно отношение. Патр. Тихон съветва да се свика поместен събор или епархийско събрание, което да определи каква да бъде вътрешната организация на Бесарабската църква и какви трябва да бъдат нейните отношения с Руската и съответно Румънската православни църкви. Св. Тихон моли да му бъде съобщено това решение и заявление на румънската църковна власт, за да може Св. Синод на РПЦ да вземе собствено решение за съдбата на Бесарабската епархия.

След отказа на архиеп. Анастасий и неговото заминаване за Русия, Св. Синод на Румънската православна църква на 14 и 16 юни издава два важни документа: Постановление и Пастирски томос. Като се прави анализ на обстановката и се оценява заминаването на архиеп. Анастасий като доброволно напускане, румънският Св. Синод изпраща в Кишиневската епархия епископа на Хуш – като наместник до избирането на законен архиерей. Синодът се обръща и към епископите Гавриил и Дионисий, с молба да определят своята позиция по отношение на Румънската православна църква. Двамата йерарси заявяват, че се подчиняват на обстоятелствата и се отказват от длъжностите на викарии, дори в случай, че бъдат поканени да станат членове на Св. Синод на Румънската православна църква, и напускат страната.

От друга страна, идеята за автокефалия на Бесарабската църква отчасти съвпада с намерението на Румънската църква да направи Бесарабската митрополия съставна своя част, подобно на Молдовската митрополия, независимо от мнението, че Бесарабската епархия трябва да влезе в състава на Молдовската митрополия.

Първа задача на архиеп. Никодим е реорганизацията на управленската структура на Кишиневска и Хотинска епархии – по образеца на останалите епархии в страната и тяхната оптимизация след „нововъведенията” от революционния период, предизвикал съвместяване и удвояване на отговорностите и работата в учрежденията. Освен това той премахва духовния съвет (консисторий), върховния съвет на епархиите, училищния църковен съвет, стопанското управление и др. След оставката на архиеп. Никодим през декември 1919 г. от Кишиневската катедра той е сменен от еп. Гурие (Гросу). Това става на 3.1.1920 г. и в този ден митрополит-примасът на Румъния Мирон (Кристя) издава акт, съгласно който духовенството и народът на Бесарабия получават широки права, включително и да имат епископ с местен произход.

Когато епископ на Кишинев става Гурие (Гросу) положението се усложнява от едно събитие, което не може да получи еднозначна оценка. На 21.2.1920 г. е свикан извънреден епархийски съвет с представители от средите на миряните и духовенството, избрани по „демократичен път”. На този съвет се провеждат първите в епархията свободни и демократични избори на епископи. За Кишиневски и Хотински архиепископ е избран Гурие (Гросу), а за викарий – Дионисий (Ерхан).

По такъв начин едно събрание или съвет е избрало едновременно двама йерарси без законодателна подкрепа, което е безпрецедентен случай в историята на румънската държава. От гледна точка на църквата, както и на държавата, този случай може да бъде квалифициран единствено като незаконен. Организаторите обаче с чиста съвест смятат, че постъпват напълно законно, според решението на Св. Синод на РПЦ от 5.6.1917 г. за избор на йерарси от епархийските съвети – едно решение, прието по инициатива на патр. Тихон, който призова духовенството и народа на Бесарабия сами да решат своята съдба.

След този спорен случай трябва да отбележим и някои различия по въпроса за юрисдикцията, съществуващи в Яш, а след това в Букурещ и Кишинев. Ако румънските държавни и църковни власти са смятали всички формалности по прехода на Бесарабия в юрисдикцията на Румънската православна църква за напълно решени в съответствие с Постановлението и Пастирския томос, противоположната гледна точка се изразява в това, че не всичко е доведено и утвърдено докрай. И именно епархийското събрание, изразявайки волята на бесарабското духовенство и народ, с избирането на назначените от Румънската църква йерарси, узаконява прехода от юрисдикцията на РПЦ към тази на Румънската патриаршия, според предложението на патр. Тихон. В действителност това решение (за преминаването от една юрисдикция в друга) не е съобщено на РПЦ заради неспокойната обстановка в Москва, където патр. Тихон е арестуван, а след това и хвърлен в затвора.

Споровете за законността на това събрание продължават близо година. В края на краищата в Букурещ възтържествува търпимостта и е приета наложилата се вече позиция. Независимо от обвиненията в проява на сепаратизъм, на 17.12.1920 г. Св. Синод на Румънската православна църква, в присъствието на министъра на религиозните култове и културата Октавиан Гоги, признава избора на бесарабските йерарси за законен. След тяхното представяне в кралския двор в Букурещ, а на 29.3.1921 г. и в Кишинев, в епархийския център на 15.5.1921 г. се състои тържественото и официално утвърждаване на архиеп. Гурие (Гросу) за предстоятел на Кишиневската и Хотинската епархии, а Дионисий (Ерхана) е утвърден за негов викарий, като всичко това се случва в присъствието на митрополит-примаса и на министъра на религиозните култове и културата.

Разработеният през 1921 г. проект за Организационен устав предвижда създаването в Бесарабия на две нови епархии. Това решение е мотивирано от съществуването в миналото на две епископски катедри – Хотинска и Измаилска. Извънредното епархийско събрание, проведено на 14.3.1921 г. в Кишинев, не възразява срещу тяхното създаване. На 2 февруари и на 13 март 1923 г. е взето решение за учредяване на Хотинско-Балтска и Белгородо-Измаилска епархии.[1]

До този момент не е имало утвърден нов Организационен устав, който да установи общи правила за цялата, значително разширила се след 1918 г. канонична територия на Румънската православна църква. Липсата на такъв устав е заплашвала с повторение на сценария от февруари 1920 г. За да примири народа (духовенство и миряни), който е силно привързан към местните обичаи, с централната власт, на 13.3.1923 г. архиеп. Гурие свиква извънредно епархийско събрание, на което е решено да се търси компромис. Там, като запазва правото си за избор на йерарси, Бесарабската църква изразява своята „беззаветна преданост към всерумънското братство”. В същото време обаче, отчитайки обстоятелствата, тя постановява, че назначаването на двамата неотдавна утвърдени йерарси ще бъде осъществено в съответствие с румънските синодни порядки, но при условие, че единодушното решение на събранието относно конкретните кандидатури бъде потвърдено от шестимата представители на Бесарабия във Великата избирателна колегия.

Великата колегия избира за Хотинско-Балтската катедра кандидата, издигнат от епархийското събрание, а именно еп. Висарион (Пую). С кандидата на Белгородско-Измаилската епархия обаче нещата стават по различен начин. Вместо поддържаната от събранието кандидатура на архим. Юлий (Скрибан), Великата колегия избира свещ. Николай Котлярчук, професор в Богословския факултет в Черновци. Всички възражения на бесарабската делегация са отхвърлени, а решението на Великата колегия е утвърдено с указ на краля от 31.3.1923 г.

Ще отбележим, че като представителен форум първото Извънредното събрание на Бесарабската църква от 7 и 16 март 1921 г. заявява, че иска за свой предстоятел патриарха на Румънската църква и това желание е писмено изразено в предложенията, включени в редица статии за подготовката на Организационен устав на Румънската православна църква.

Най-накрая с публикуването на закона от 6.5.1925 г., според който Румънската православна църква се състои от 5 митрополии, включително петата подред и хронологически последна – Бесарабската, започва да се сбъдва желанието на бесарабците за собствена митрополия, както им е завещал Гавриил (Банулеску-Бодони). На практика обаче до нейното възникване изминават три години. За назначаването на митр. Гурие (Гросу) духовенството и народът се изказват почти единодушно. След дълги години на отлагане, отчасти обяснимо с политическите обстоятелства, както и с противодействието от страна на част от висшата йерархия и особено лично на еп. Висарион (Пую), на 28.4.1928 г. архиеп. (Гурие) става митрополит на Бесарабия.

Въпрос от изключителна важност не само за религиозния, но и въобще за интелектуалния живот е откриването в Кишинев на богословски факултет, който да е административно подчинен на Яшкия университет. Откриването на първото в Бесарабия висше учебно заведение става след дълги дебати. Богословският факултет, разположен в помещенията на бившата семинария, отваря своите врати за студенти на 8.11.1926 г.

От 1928 г. декан на факултета става известният богослов и писател Гала Галактион (о. Григоре Пишкулеску), а някои от възпитаниците на факултета изиграват значителна роля в църковния живот на Румъния и въобще в областта на богословието. Сред тях са бъдещият архиеп. Антим (Ника), Николае Чудин, архим. Василе (Василаке), Исидор Тодоран, Александър Северин и др.

Терминът „бесарабско православие” препраща към заглавието на книгата на Гала Галактион и много дълбоко отразява реалността на православието в Румъния. Въздействието на руското православие, както и процесът на секуларизация в бившето Румънско кралство (особено след революцията от 1848 г.) и продължението на секуларните реформи от Александър Йоан Куза водят до разминаване между православната религиозност в Бесарабия и останалите области на Румъния.

Едно от нещата, които силно смущават религиозния живот в Бесарабия, е календарната реформа от 1924 г. Привързаността към стария календар е била прекалено силна, особено в Молдова и Бесарабия, където проблемът допълнително се задълбочава от политическите усложнения, което е използвано от пропагандата, подхранваща местния сепаратизъм и носталгията за времето на руското владичество. Така, към края на междувоенния период Бесарабската православна църква, преживява време на реорганизация и адаптация, с множество усложнения и смутове, които са характерни за процесите на промяна. Тя има стройна епархийска система, огромен брой вярващи, високообразовано духовенство, възпитано в Кишиневския богословски факултет, издава сп. Светилник и в-к Мисионер. Бесарабската епархия, митрополията с Белгородо-Измаилската епископия и Хотинско-Балтската епископия на Буковинската митрополия имат 1090 храма, 1104 свещеника, 20 манастира, 9 скита с 2414 монаси и монахини.

Положението на Бесарабската православна църква по времето на съветската окупация (1940-1941)

Анексията на Бесарабия от СССР, договорена от секретния допълнителен протокол на пакта Молотов-Рибентроп, има катастрофални последствия за църковния живот. Значителна част от духовенството (около 40%) се прехвърля в Румъния. В Бесарабската църква настава нещо като „междуцарствие”. Йерарсите, назначени от РПЦ, не бързат да заемат своите места. В новите политически условия религиозният живот е изисквал друг начин на действие. Това вероятно обяснява появата през декември 1940 г. на такава еднозначно мрачна фигура, като някой си Алексий, наричащ се Тулски епископ и станал скоро след това архиепископ Кишиневски и Бесарабски. Трудно е да се посочи откъде се е появил той – дали в действителност е бил йерарх на РПЦ или просто облякъл расото агент на НКВД (КГБ)? Днес е известно, че през 1933 г. той предава на руските органи по безопасността своите събратя – монаси, които са се укривали в Свято-Сергиевия храм в Москва, че през 1939 г. е поставен под забрана да служи, а в 1940 г., като станал епископ на Тула, поема и делата на Кишиневската епархия.

Най-тежкият удар в първите месеци на съветската окупация е нанесен по градските и особено по Кишиневските църковни учреждения. Всички храмове и параклиси към учебните заведения, военните подразделения и болниците, дори параклисът в резиденцията на митрополита са използвани за нецърковни цели. Хората са били силно възмутени от действията на новата власт, ограбваща храмовете и изземваща ценностите в тях, дори иконите и одеждите на свещенослужителите.

В селските енории съветската политика е малко по-гъвкава. За да не предизвикат масово въстание на селяните, които са силно привързани към религиозните ценности, там се избягват репресивни методи, а се действа външно, съгласно законите. По законите на СССР единственият собственик на недвижимото имущество е държавата. По такъв начин всички църковни здания и земя стават държавна собственост. За да практикуват своята вяра, вярващите е трябвало да вземат под аренда храма и неговата територия, но цените, които са свободно определяни, непрекъснато се покачват. Ако за свещеника и вярващите тези непрекъснато нарастващи цени ставали непосилни, храмът се закривал и веднага започвал да се използва за други цели, а пресата обявявала, че жителите на това селище, като са осъзнали безсмислието на религията, доброволно са се отказали от храма и от услугите на свещеника. Такъв е бил пътят към окончателното тържество на атеизма. Този подход не е означавал, че е нямало насилие и жестокости. Броят на изселените, убитите или безследно изчезналите свещеници само за година окупация (юни 1940 – юни 1941 г.) достига 1941.

След 22.6.1941 г. съветските власти, напускайки Бесарабия, разрушават напълно или силно повреждат много от храмовете. Митрополитската катедрала е опожарена, а зданието на епархията заедно с параклиса – разрушено.

Връщане в лоното на Румънската патриаршия (1941-1944)

Една от главните задачи на завърналата се румънска власт става възстановяването на нормалния църковен живот. Йерархическата структура е реорганизирана много бързо. На мястото си се връща Бесарабският митр. Ефрем (Енеску), който в 1938 г. сменя митр. Гурие (Гросу). Завръща се и еп. Дионисий (Ерхан). Не след дълго еп. Дионисий се оттегля на покой поради напреднала възраст и влошено здраве и е заменен от еп. Поликарп (Морушка), който дотогава е бил пастир на румънците в Америка. Друг епископ – Партений (Чопрон), който по-рано се е грижил за армията, сменя епископа на Хотин и Балт Тит (Симедрю), който става митрополит на Буковина. Започва работа по реорганизацията на епархията.

Утвърждаването на ръкоположения Алексий Тулски е прекратено до изясняването на неговия каноничен статут. Свещениците, изоставили Църквата и вярата и станали съветски пропагандатори, са отстранени. Богослужението се извършва по новия календар. На 31.10.1942 г. в присъствието на крал Михай и кралицата-майка Елена и на трима бесарабски архиереи е повторно осветена след реставрация Кишиневската митрополитска катедрала.

Отново се издават Светилник, Мисионер, Епархийски бюлетин. Появяват се и нови издания: Кишиневски архиепископски бюлетин, Бесарабска църква, а богословът-историк о. Павел Михаил създава Църковен музей при бившата митрополитска катедрала.

Възобновена е и благотворителната дейност на църквата. За съжаление през този кратък период на възраждане църквата не успява да възстанови дейността на Кишиневския богословски факултет. След 1940 г. той се слива с Богословския факултет на Университета в Черновци.

Януари 1944 г. в Букурещ е свикана Велика избирателна колегия, която назначава йерарси в много епархии, включително в Бесарабската, които дотогава са оглавявани от наместници. Тогава е и назначен вторият митрополит на Бесарабия Ефрем (Енацеску), развил активна църковна дейност до последните дни преди съветската окупация.

Православната църква в Молдовската съветска социалистическа република

Втората съветска окупация се проточва с десетилетия. Военните обстоятелства заставят съветската власт да заеме нова позиция към Православната църква. Нуждата от патриотична поддръжка принуждава съветската власт да промени своята стратегия, целяща пълното унищожение на Църквата. Сега тя избира позицията на относителна търпимост към църквата, която въпреки това е силно ограничена в дейността си от Кремълското споразумение от 1943 г. Като цяло тази нова ориентация в църковната политика на съветската власт не търпи сериозни промени до самия край на СССР – може би отчасти благодарение на огромното значение, което вече се е придавало на международното обществено мнение.

Резултатът от тази стратегия е, че политиката на съветската власт към Църквата в Бесарабия – вече Молдовска съветска социалистическа република[2] – се характеризира с две отчасти противоречащи си тенденции: консервативна и ограничителна. Църквата не е подлежала на програмата за бързо унищожаване, но нейната дейност все повече и повече е била ограничавана. Трябва да отбележим, че за разлика от 1940 г. Бесарабската църква вече придобива канонична структура, разбира се, в лоното на РПЦ.

В условията на относителна изолация, отнасяйки се с внимание към забраните, установени от гражданската власт, йерарсите на Кишиневска и Молдовска епархии от Венедикт до Йонатан, избран в навечерието на промените, не са могли да се изявят като личности. Повечето от вярващите са ги познавали само по фотографиите в църковните календарчета, които ежегодно печата РПЦ.

В съответствие с практиката на РПЦ е върнат Юлианският календар. Румънският език се употребява крайно ограничено, основно при проповеди в селските храмове, още повече че самата проповед за властта изглежда като религиозна пропаганда и всячески се възпрепятства. В този период няма никакви учебни заведения за подготовка на свещеници и липсва всякаква религиозна периодика и литература.

За намаляване броя на действащите храмове, властите възстановяват практиката за отдаване под аренда на храмовете и въвеждат непосилни данъци за вярващите. Тази практика е особено активно прилагана по време на периода на изкуствения глад от 1946-1947 г., когато населението няма никаква възможност да плаща. До 1949 г. са закрити почти половината храмове. Действащи остават само 48 храма, а богослужение не се извършва поради липсата на свещеници, част от които са отстранени от служение, а други репресирани от съветската власт.

„Хрушчовото затопляне” донася нови промени в политиката на атеистичната държава към Православната църква. Независимо от относителната либерализация в други области на живота, натискът над Църквата се усилва. Непосредствените репресии са прекратени, но започва подривна дейност – понякога доста изкусна, често груба, насочена към изработване на законови основания за закриване на храмове и манастири. Измислят се политически, икономически, културни и др. мотиви, а в административния отдел на епархията се внедряват сътрудници на ДС, които откриват различни случаи на „попски измами”, което води да отстраняване от служение на много представители на Църквата и често приключва със затварянето на храмовете, където те служат.

Понякога властта успява да избегне съпротивата, но в някои случаи вярващите решително протестират и тогава се прилагат репресивни мерки. Особено показателен е случаят с унищожаването на манастира в с. Ракула, който се съпротивлява цели девет дни. Това води до арест на игуменията и още осем жители на селото. След закриването на най-стария манастир в региона – манастира „Киприан”, са унищожени неговата библиотека и изключително богат архив. Трябва да отбележим, че с цел избягване на конфликти и евентуални усложнения много от антирелигиозните акции на властта се извършват нощем. В 1963 г. именно през нощта властта взривява прочутата камбанария на митрополитската катедрала, а на сутринта мястото е внимателно заравнено.

Главните усилия са насочени към затваряне на манастирите, самото съществуване на които е в разрез с идеите за устройство на обществото по съветски образец. През 1960 г. от 24 манастира, съществували след края на войната, остават само 7, в 1961 г. – 4, а в края на 1965 г. от прочутото бесарабско монашество остава само един женски манастир в с. Жабка, останал действащ до края на комунизма, благодарение главно на игуменията си, която през Втората световна война се е сражавала в редовете на Червената армия.

При „брежневския застой”, когато църковният живот е ограничен до минимум, на преден план излизат „положителните мерки”, т. е. атеистичната пропаганда, с която съветският човек се среща на всяка крачка, започвайки още от детската градина. Пред всички средства за информация и култура стои задачата да възпитават хората в духа на атеизма. Нещо повече, вярващите са представяни като болните хора на обществото. Независимо че законът не прави разлика между вярващ и невярващ гражданин на държавата, в действителност пътят за обществено развитие е затворен за вярващи, както и за обществена кариера и висше образование. Само с прикриване на религиозността, при постоянен риск от разобличаване малка част от вярващите успяват да получат университетска диплома. Всичко това обяснява значителното намаляване на посещаемостта на храмовете и съответно лесното им закриване от властта на основание липсата на посетители. Към края на съветската епоха има едва 194 действащи храма.

Православната църква в края на съветската епоха и след провъзгласяването на независимостта на Република Молдова[3]

Промените идват през 1989 г. с началото на организираното национално движение. Първият признак на новото време става смяната на митр. Серапион (Тадеев), който е символизирал консерватизма на РПЦ и безчувствеността по отношение на исканията на националното движение, както и на архиеп. Владимир (Кантарян), който поне е можел да говори румънски. В 1990 г. са назначени двама нови епископи: Петър (Педурару) в Балта и Викентий (Морар) – в Бендер. Мнозина – както в църквата, така и в обществото, въодушевени от строителството на новата национална държава и отново откритата румънска идентичност, смятат, че тези промени не са достатъчни. Политическата независимост на новата държава е изисквала също и независимост на църквата.

В същото време инерцията на съветското наследство и носталгията, подхранваща в някои надеждата за връщане на миналото, влизат в противоречие с тенденциите за формиране на румънската идентичност. Противопоставянето се проявява още в зората на независимостта на Молдовската държава. На 3.4.1992 г. група от 52-ма членове на парламента се обръща с послание към Московската и Румънската патриаршии, с искане за започване на диалог „с цел възстановяването на църковното единство на румънския народ”. Като разглежда искането, Св. Синод на Румънската патриаршия отговаря, че никога не е признавал отделянето на Бесарабската митрополия с катедра в Кишинев и на Буковинската митрополия с катедра в Черновци. Въобще, Румънската патриаршия никога не е признавала катастрофалните последствия от пакта Молотов-Рибентроп.

Московската патриаршия заема еднозначно отрицателна позиция по отношение на тази инициатива. Нещо повече, разгърната е кампания против представителите на духовенството в Република Молдова, поддържащи идеята за съединяване с Румънската православна църква. Последица от тази позиция става разделението сред епископата на Православната църква в Молдова.

Постсъветската епоха се характеризира с оживяване на църковния живот в старите храмове и манастири и със строителството на нови. Ако в 1988 г. са действали само 194 храма и един женски манастир, в с. Жабка, то в 1994 г. този брой чувствително нараства. Вече има действащи 864 храма, 21 манастира – 11 мъжки и 10 женски и един скит. Тази динамика се запазва и в следващите години. В 2001 г. действащите храмове вече са 1076, манастирите 34, а скитовете – 6.

След 1989 г. превърнатият в изложбена галерия катедрален храм „Рождество Христово” е върнат на църквата, а през 1990 г. в него започват възстановителни работи. През 1997 г. е построена камбанарията на храма – две събития, които правят огромно впечатление на населението.

Значителни промени настъпват и в устава на Кишинево-Молдовската епархия. В 1992 г. патр. Алексий II и Св. Синод на РПЦ вземат решение да дадат на Кишиневската епархия официално име „Молдовска православна църква – МПЦ”. В 1994 г. решението е одобрено от Архиерейския събор в Москва, а архиеп. Владимир получава Томос за самоуправление и сан митрополит на Кишинев и цяла Молдова.

Според този Томос Молдовската митрополия получава правото на самоуправление в икономическите, административните и правовите въпроси. Законодателната власт в църковната област преминава в ръцете на Синода на Молдовската православна църква (МПЦ), чийто статут е утвърден с решение на правителството на Република Молдова от 17.11.1993 г. Митрополитът се избира от Синода на МПЦ по списък с кандидати, утвърден от Московския патриарх, като кандидатите трябва да са молдовски граждани и да знаят румънски и руски. Според закона за култовете от 24.3.1992 г. правителството предава на църквата култовите здания и части от прилежащите им територии.

Основани са и редица прицърковни учреждения. Открити са училища за църковно пеене в Бендера (1996 г.), в манастира „Св. Марта и Мария” (с. Гигимус, 1998 г.) и в с. Чиштелница (училището е преместено от Гербовецкия манастир).

През 1991 г., по решение на правителството, в рамките на Молдовския държавен университет, в помещенията на старата семинария, е възстановен Православният богословски факултет, в чийто параклис до неотдавна се намира гимнастически салон. В 1993 г. факултетът е изваден от Университета и преобразуван в Богословска академия, като остава в същата сграда, което предизвиква практически проблеми, защото студентите остават без стипендии и възникват трудности с признаването на дипломите на завършващите извън структурите на МПЦ. Едва в 2003 г. правителството узаконява дейността на Богословската академия. От 2005 г. това висше богословско учебно заведение получава името „Университет по православно богословие”.

Неотдавна, през 2005 г., в Забричан-Единецкия район беше основан и Богословски институт „Св. Йоан Богослов”, който обаче и до ден днешен не е признат от държавата и неговите дипломи важат само вътре в МПЦ.

От 1995 г. започва кампания за въвеждането в училищата за средно образование на курсове по религия. И до днес изучаването на религия се допуска само факултативно, по желание на родителите на децата, които учат в съответното училище и с разрешение на училищната администрация. По този модел се организира и пастирската дейност в армията, в медицинските учреждения, в домовете за възрастни и в затворите.

Първото периодично издание Православен вестник с едноименно приложение на руски започва да излиза от 1995 г. От 1998 г. се издава в-к Камбаната на Молдова, както и негов руски вариант. От януари 2001 г. излиза в-к Олтар на вярата – официален орган на Кишиневската митрополия. Започват да излизат и периодични издания в редица епархии на МПЦ. В Единецката и в Бричанската епархии от 2000 г., с благословението на еп. Доримедонт, започва да излиза епархийски информационен бюлетин Витлеемска звезда – на румънски и руски. В периода 1990-2002 г. излиза сп. Църква, а от 2002 г. – сп. Православие. В Тирасполско-Дубосарската епархия се издава списанието на руски език Православно Приднестровие. През 1993 г. полиграфическият комбинат в гр. Орхея става издателски център на митрополията, където на румънски език се печатат основните богослужебни книги.

Сериозна реорганизация на структурите на МПЦ започва в 1995 г. със създаването на Тирасполско-Дубосарската епархия – начело с еп. Юстиниан, докато епископът на Бендера и викарий на Молдовската митрополия Викентий е преместен в Русия. В 1998 г. пък е основана Кагулско-Каушанската епархия, преименувана малко по-късно на Кагулско-Лапусанска, а в 2005 г. в Кагулско-Комратска епархия, оглавявана от еп. Анатолий, и Единецко-Бричанска епархия, оглавявана от еп. Доримедонт, починал на 31.12.2006 г., след което катедрата овдовява. Балтската епархия става Балтско-Фалештска и се оглавява от еп. Маркел.

През ноември 1995 г. се състои първото заседание на Архиерейския събор на МПЦ, на което е обновена структурата на митрополията, която сега вече се състои от осем отдела: строителство, реставрация, живопис, пастирска работа сред младежта, пастирска работа в армията, в полицията и юридическите учреждения, издателство, цензура и връзка с медиите, манастири и монашески живот, външен отдел, инспекции, контрол и ревизии.

През 2005 г. е създадена Ниспоренската епархия, начело с еп. Петър. В 2008 г. МПЦ се състои от шест епархии: централна, оглавявана от архиепископа на Кишинев, Тирасполско-Дубосарска, Кагулско-Комратска, Единецко-Бричанска, Ниспоренска и Балтско-Фалештска.

Освен официалните традиционни структури на Православната църква са учредени и няколко православни организации: едни в обединение с Църквата, а други – неправителствени. Такива са „Ихтис-Молдова”, официално призната през 2000 г., социалният център „Агапи”, основан през 2004 г. и подчинен в канонично отношение на МПЦ, център за милосърдие и духовна терапия „Катред”, основан в 2000 г. и др.

„Асоциацията на студентите – православни християни” е основана през 1996 г. и е регистрирана като структура на МПЦ. Тя издава периодиката Логос, което преди това е била приложение към Православен вестник. Асоциацията организира поклоннически туризъм из светите места на Република Молдова, както и в чужбина. Провежда и катихизация сред възрастните и децата. Много от манастирите и енориите организират мисионерски и благотворителни кампании.

Да се върнем обаче отново към събитията от 1992 г., започнали с призива на група парламентаристи за възсъединяване с Румънската православна църква. Припомняме за отрицателната реакция на РПЦ, която като практическа мярка поставя под запрещение и изважда от неговата резиденция в Балта еп. Петър (Педурару). Всички молби към Московския патриарх за неговото възстановяване в сан остават без отговор.

През септември 1992 г. част от духовенството и вярващите, ориентирани към националното възраждане на Румънската православна църква, основават за защита на своите позиции православно братство, носещо името „Стефан Велики”. На 14 септември събрание на голям брой клирици и миряни от епархията под председателството на еп. Петър взема решение за възстановяването на Бесарабската митрополия, като за целта праща делегация в Букурещ при Св. Синод на Румънската православна църква с молба митрополията да бъде приета в каноничната юрисдикция на Румънската патриаршия. Начинанието е подкрепено от група парламентаристи и 275 дейци на културата, науката и изкуството.

Като не получава отговор на молбата до Московския патриарх, на 27 септември еп. Петър изпраща на Румънския патр. Теоктист нова молба за приемане в юрисдикцията на Румънската православна църква. На 8 октомври той се обръща към правителството на Република Молдова с молба за признаване и регистрация на Бесарабската митрополия, която молба остава без отговор. Следващите преговори с правителството и парламента на Република Молдова също не дават резултат. По-късно, на 18 декември, за Букурещ се отправя делегация от клирици и миряни, оглавявана лично от еп. Петър, с молба за приемане Бесарабската митрополия в юрисдикцията на Румънската църква.

На 19.12.1992 г. Св. Синод на Румънската православна църква взема решение за възстановяване на Бесарабската митрополия и с патриаршески акт я признава за съставна част от себе си. Съгласно своя устав, Бесарабската митрополия запазва правото да извършва богослуженията по стария Юлиански календар. Съдържанието на патриаршеския акт е изпратено за сведение до всички православни църкви и до правителството на Република Молдова.

Това действие РПЦ оценява като неканонична намеса във вътрешните работи на Молдовската православна църква в юрисдикцията на Московска патриаршия. Такава позиция заема и правителството на Република Молдова.

След четири години отлагане, на 19.8.1997 г. молдовският апелационен съд се произнася в полза на Бесарабската митрополия по делото срещу правителството, което отказва да признае минаването в юрисдикцията на Румънската църква. Това решение предизвиква враждебна реакция на Молдовската митрополия. С окончателното решение на Върховния съд от 9.12.1997 г. дейността на Бесарабската митрополия е призната за незаконна.

Това решение оставя за Бесарабската митрополия само един единствен път – да се обърне към международните правосъдни организации.

Следва обвинение, че по църковните въпроси, към които се отнасят и преговорите между Румънската и Московската патриаршии, обръщането към светска структура, каквато в случая е Европейският съд по правата на човека, е недопустимо. Към такова решение обаче принуждава поведението на РПЦ, която отказва да прояви добра воля в проблема с Бесарабската митрополия. Освен това обръщането към светска организация, а именно Европейския съд е предизвикано и от това, че по църковен въпрос веднъж вече е прието решение от друг светски съд, а именно Върховния съд на Република Молдова.

На 13.12.2001 г. Европейският съд по правата на човека приема решение в полза на Бесарабската митрополия, задължаващо правителството на Република Молдова официално да я признае.

След заявлението на министъра на правосъдието Йоан Мореи, нарекъл Бесарабската митрополия „оръдие на румънския империализъм”, правителството на Република Молдова веднага подава насрещен иск, който е разгледан и отхвърлен от Европейския съд по правата на човека. На 27.3.2002 г. първоначалното решение е отново и окончателно потвърдено. На 30.6.2002 г. властите на Република Молдова са принудени да признаят законността на Бесарабската митрополия и да започнат, съгласно закона за култовете, процедура по регистрацията на нейните енории, манастири, богословски училища и обединения. Европейските учреждения продължават да контролират отношенията на държавната власт на Република Молдова и Бесарабската митрополия.

Ново изостряне на конфликта следва след заседанието на Св. Синод на Румънската православна църква от 22-24.10.2007 г., на което е официално признато възстановяването на викарните епархии на Бесарабската митрополия от междувоенния период, които са четири на брой: Кишиневска архиепископия, Балтска епископия, Южнобесарабска епископия и Дубосаро-Приднестровска епископия. Това решение обаче не включва въпроса за избора на епископи и за създаването на съответни управленчески структури.

На това последва светкавична враждебна реакция от страна на Москва, Кишинев и Тираспол.

За ноември 2007 г. е планирана среща на предстоятелите на Румънската православна църква и РПЦ в Москва. Срещата обаче се състои в България, в Троянския манастир и не довежда до някакъв сериозен резултат. Реакцията на молдовските власти става още по-негативна. В изявление по националната телевизия на 1.12.2007 г. президентът на Молдова Владимир Воронин заявява, че ще оспори решението на Европейския съд от 13.12.2001 г., ако Бесарабската митрополия не прекрати дейността на три от своите четири епархии – без Кишиневската. На 19 декември президентът на Молдова потвърждава своята нетърпима позиция към Бесарабската митрополия. В такава ситуация Бесарабската митрополия на 9.1.2008 г. се обръща към Генералния секретариат на Съвета на Европа, към Съвета на Министрите на Съвета на Европа и към докладчика на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за Република Молдова с молба за контрол по изпълнението на решението на Европейския съд от 13.12.2007 г от властите на Република Молдова. На 21.1.2008 г. молдовският президент Воронин получава от Московския патр. Алексий II приза „човек на годината” – за личния му принос в поддръжка на каноничното православие в Молдова.

През 2008 г. Бесарабската митрополия има 4 епархии, 120 енории и 1 манастир и е възглавявана от митрополита на Бесарабия и екзарх на Новите земи.[4]

Превод: Венцислав Каравълчев

Библиография:

Латиница

Agrigoroaiei, I. Basarabia de la Unire la integrare, Chişinău 2007.

Buzilă, B. Din istoria vieţii bisericeăti din Basarabia, 1812-1918; 1918-1944, Bucarest – Chişinău 1996.

Galaction, G. Zile basarabene, Chişinău 1993.

Păcuraru, M. Basarabia, aspecte din istoria Bisericii şi al neamului românesc, Jaşi 1993.

Tihonov, L. Politica statului sovietic, faţă de cultele din R.S.S. Moldovenească, 1944-1965, Chişinău 2004.

Кирилица

Пасат, В. И. Трудные страницы истории Молдовы, 1940-1950, М. 1994.

Суровая правда истории, Кишинев 1998.

Русак, В. История Российской Церкви, М. 2002.

Цыпин, В. История Русской Православной Церкви. Синодальный и новейший периоды, 1700-2005, М. 22005.

Виж също:

Brezianu, A. Historical Dictionary of the Republic of Moldova, Lanham (Maryland) 2000.

Bruchis, M. The Republic of Moldavia. From the Collapse of the Soviet Empire to the Restoration of the Russian Empire, N. Y. 1996.

Caşu, I. “Historiography on “Recent History” in the Republic of Moldova” – In: Past Continuous: Writing Recent History in Post-Communist Eastern Europe, ed. S. Antohi, P. Apor, M. Kopecek, Budapest: “CEU Press” 2005.

Durandin, C. Histoire des Roumains, Paris 2005.

King, C. The Moldovans. Romania, Russia and the Politics of Culture, Stanford: “Hoover Institution Press” 2000.

Livezeanu, I. Cultural Politics in Greater Romania: Regionalism, Nation Building & Ethnic Struggle, 1918-1930, Ithaca (New York) 2000.

Studies in Moldovan: The History, Culture, Language and Contemporary Politics of the People of Moldova, ed. D. Dyer, Boulder (Colorado) 1996.

* Dragnev, E. “The Orthodox Church in Moldova in the Twentieth Century” – In: The Orthodox Church in Eastern Europe in the twentieth century, ed. Christine Chaillot, Oxford – Bern 2011, p. 177-202 (бел. прев.).

[1] Град Белгород – Днестровски, в Румъния известен под името Cetatea Alba, а в Руската империя като гр. Акерман.
[2] Територията на Бесарабия и на Молдовската ССР не съвпадат напълно. Земите на Северна и Южна Бесарабия са предадени на Украинската ССР, а Транснистрия, която никога не е принадлежала на Молдовското княжество, сега е присъединена към Молдовската ССР.
[3] Когато говорим за периода след независимостта на Молдова, под Молдовска митрополия се подразбира митрополия, подчинена на РПЦ, а под Бесарабска митрополия – митрополия, подчинена на Румънската православна църква. През 2004 г. етно-демографската картина е следната: молдовани – 78%, украинци – 8.4%, руснаци – 5.9%, гагаузи – 4.4%, българи – 1.9%, други – 1%. От конфесионална гледна точка православните са абсолютно мнозинство – 93.3%, баптисти – 1%, адвентисти – 0.4%, петдесетници – 0.3%, старообрядци – 0.15%, други вероизповедания – 1.1%, атеисти  – 1.4% и неопределили се – 2.2%. Римокатолиците заявяват 4645 човека, евангелистите синодо-презвитериани – 3596 човека. По време на преброяването 1667 души се обявяват за мюсюлмани и 3608 за юдеи.
[4] Последната част от титула – екзарх на Новите земи – означава, че митрополията обхваща и енории, които се намират извън пределите на Република Молдова.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9c64 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме