Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Сръбската църква и Второто въстание от 1815 г.

Петък, 21 Септември 2018 Написана от Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicОбичайте Бога и Отечеството
прота Матей Ненадович

След девет години на борба под предводителството на Караджорджевич, от 1804 до 1813 г., османците отново установяват властта си в т. нар. Белградски пашалък. През есента на 1813 г. отново настъпва трагичен „Кръстовден” за сръбския народ, ново негово разпятие и голгота, а това допринася оголялата „рая” само две години след това отново да се вдигне на въстание.

В това кратко обръщане към онези времена и възпоменание за много страшното за сърбите време ще се спрем, отново в най-общи линии, на ролята на Сръбската църква и свещенството във Второто сръбско въстание. Веднага може да се каже, а по-точно да се напомни, че без приноса и жертвата на свещенството сръбският народ в миналия век не би бил роден нито духовно, нито политически. За илюстрация на онези времена и за реална, макар и приблизителна картина на тогавашното положение на народа, ще си послужим със съвременните свидетелства, оставени ни от участниците и очевидците на събитията в самото начало на 19 в. каквито са, например, прота[1] Матей Ненадович от Бранково, Сима Милутинович Сараилия, Лазар Арсениевич Баталака, малко по-късно Йоаким Вуйч, Милан Миличевич и мн. др.

След военния и политически крах на Първото въстание Сърбия остава обезглавена. Караджорджевич и войводите отиват в Австрия и Русия. Няма вече Сърбия, а нейните земи в този момент приличат на голям и кървав лагер на бегълци. Прота Матей тогава записва: „И вървя няколко дена и денем, и нощем, в недоумение. Виждам димовете от запалените селски къщи: едни от Шапац, а други от Белград как в небето се съединяват, във ведър ден облак начеват и всеки сърбин, който чуе и види това, като че ли го удря в сърцето… От Морава до Колубар, по цялата Посавина,[2] веднага, което не е могло да бъде сграбчено през Сава, то е избягало в планината, а селата и къщите са останали празни и горите, които са близо до пътя, са в огън”. Подобно говори и един друг познавач на това време: „Пътищата са били задръстени от необичайна колона от коли, хора, жени, деца, всякакви стоки и викове на ранените турци, и възклицанията на щастливите плячкаджии, които бързат за Белград, за да продадат своите роби, … агенти на най-отдалечения пазар за роби в турското царство”. Сръбските роби са продавани във Влашко, Дамаск, Смирна, Константинопол и в далечната Александрия в Египет. По повод на това Вук Караджич записва, че през тези години сръбски роб е могло да се купи за пет гроша, докато вол струвал 20 дуката.

Турският терор над сърбите е отмъщение, започнало от пролетта на 1814 г. Така в Груж тефтиши (следователи) на везира Сюлейман паша Скоплянин, потурчен от сръбска Херцеговина, пекли на шиш на тих огън човек, за да даде някаква сребърна тока. Турското бездушно отмъщение се увеличава през есента на 1814 г. след неуспеха на Хаджи-Продановата буна. Нещастието на сърбите става още по-голямо, тъй като по това време Сърбия е завладяна от чумна епидемия, а годините 1815, 1816 и 1817 г. са гладни, неплодородни. Очевидец и съвременник на тези събития отбелязва: „И не само че по селата и пътищата намират своите братя да лежат мъртви без погребение, но и където е стигнала чумата и ги е уморила някъде дрипите им кучета и свине раздърпват, а някъде лисици и вълци частите им разнасят”.

Приведените примери за страданието на народа го принуждават да мисли и да се брани от некръстените и неволята. Началото на този нов отпор на злото е поставено в с. Таково при Горни Милановац, и то на Цветница през 1815 г., когато след службата народът избира руднишкият скотовъд княз Милош Обренович[3] да ги поведе в борбата. Погледнато от перспективата на това наше време, с. Таково и неговата църква в този момент представляват сръбски Витлеем, т. е. мястото, където се заражда духовната, политическата и културната свобода на сърбите. И отново нищо не се случва без сръбските родолюбиви свещеници. Самата идея за Второто въстание се зачева в с. Рудовци, в къщата на именно на прота Ранко Митрович, а князете заклева за вярност самият игумен на манастира „Боговач” Авакум и то под ведрото небе, на снега и студа. Направо пред кръста и Евангелието игуменът проклина всички, които биха издали договора между князете за въстанието. Освен това до княз Милош от самото начало е архим. Мелентий (Павлович), игумен на манастира „Врачевшница”. По време на Второто въстание против поробителите турци няма много боеве и военни операции. Войната се води повече с преговори и дипломация, отколкото с оръжие и войска. Няма големи стълкновения с турците. Значителна е операцията около Палеж (Обреновац), който е освободен на 9.5.1815 г., както и пътя около р. Сава от Белград до Шапац. Турците напускат Валево нощем, между 15 и 20 май, без борба, а голямо поражение претърпяват в сражението пред Чачак, на Любич, в което особено се проявява Танаско Раич. Без големи усилия въстаниците освобождават Пажаревац, Карановац и Ягодина. Колони от турци напускат сръбската земя. Вероятно оттогава датира познатата сръбска поговорка: „Пътища желаят турците, но турци никъде няма”. След тези значителни успехи сърбите замразяват устните преговори и сключеното споразумение между княз Милош и Марашли Али паша. През 1815 г. във Виена, след Наполеоновото поражение, заседава Виенският конгрес на великите сили, където на картата на Европа се чертаят нови държавни граници. Сърбия се надява, че и нейната борба и понесените жертви ще бъдат взети под внимание на конгреса. Освен от царска Русия и цар Александър І обаче тя не получава помощ от никого. Затова много по-късно Сърбия успява да се сдобие с двата познати хатишерифа от 1831 и 1833 г., с които е международно призната за самостоятелно автономно княжество в границите на Османската империя. С тези законодателни актове големият „болен човек на Босфора” благодари на подържниците си от Запада и продължава да съществува.

Естествено, отново се поставя въпросът: какъв е конкретният принос на Сръбската църква в това време? Дали я има и каква е общата роля на църквата и църковните хора, въобще ролята на свещенството в това наистина бурно и за народа ни наистина тежко време? Преди да се даде какъвто и да било отговор на този въпрос, трябва веднага да се каже, че по време на сръбските въстания и бунтове в началото на 19 в. Сръбската патриаршия не съществува. Тя е унищожена преди почти половин столетие – в 1766 г. Сърбите нямат свои национални епископи. Епископите са чужденци, предимно гърци от Константинопол, т. нар. фанариоти. От епархиите съществуват само две: Белградска и Шабачка. Малко по-късно е основана и Ужичка, а в 1834 г. и Тимошка. Владиците,[4] а също така и епископите, по произход гърци, слабо знаят сръбски език и както свидетелстват съвременниците „не разбирали нито душата, нито потребностите, нито обичаите на сръбския народ”. Следователно, свободно може да се твърди, че Първото и Второто сръбско въстание не са насочени само срещу иноверните поробители – турци като политически господари, но са и въстания за обновяването на изгубената духовна самостоятелност и свобода. Още вождът на Първото въстание, Джордже Петрович, се опитва да се освободи от владиците-гърци, които често сътрудничат с турците – със сръбските потисници. Най-сетне, след дълга и упорита борба, княз Милош изпраща първия сърбин за епископска хиротония в Константинопол. Това е Мелентий Никшич,[5] който е ръкоположен през 1815 г. за епископ на Шабац.

Относно приноса на сръбските свещеници и монаси през време на въстанието ще приведем думите на известният хърватски историк Фердо Шишич, който казва: „Едва ли на света има друг народ, чието свещенство да е принесло толкова кръвни жертви на олтара на свободата, както сръбския. Без свещениците… господарят Джордже не би въстанал срещу турците”. Именно буковичкият прота Атанасий заклева въстаниците за вярност. „Без прота Матей от Валавска Бранковина и хаджи Рувим от Боговач и много други Караджорджевич нямаше да воюва. Без свещениците нямаше да въстане против турците и княз Милош. Свещенството е кръщавало и е венчавало в домовете, в долините, на баирите, на планината, в дървета и в дънери, под липи и лески, под черен и бял глог… Всичко това е правено само и само вярата и законът да се запазят и да се добие свобода”. И днес Сърбия е пълна с останали от онова време окопи и ровове, притвори и дървени църкви. Наистина, малобройните и не така добре образовани монаси и свещеници запазват и будят националната свяст и духовно подготвят народа да не се покори на робството и на исляма. Църквите и манастирите са единствените места, където народът свободно се събира, укрепва духовно и морално, празнува славите[6] и християнските празници. Това са и местата, в които се провеждат явните и тайни срещи на народните водачи на сръбския народ. Единствено манастирските училища, като тези в манастирите Тронош, Раваница, Каленич, Боговач, са могли да ограмотят монасите, свещениците и народните учители. Неслучайно ученият монах Викентий (Ракич) написва в 1813 г. „Житие на преподобния крал Стефан Първовенчани”. Споменатият вече прота Матей, който, бидейки свещеник, е принуден от обстоятелствата да бъде и княз, и войвода, и дипломат, казва: „Трябва да благодарим на нашите монаси задето са опазили за нас манастирите, където нашето свещенство се е учило и са се запазили нашите вяра и обичаи, поради което не сме се потурчили или покатоличили, както това става в Босна”. Тази роля на Сръбската църква добре знаят както турците, така и в Австрия, а затова и не е случайно, че жертвите сред свещениците са толкова големи. Тук споменаваме само някои. Това напомняне за светите новомъченици за вярата и отечеството е наш дълг и наше задължение. От свещеническите лица, които особено са се проявили във въстанието, вече споменахме поп Ранко Митрович от Рудовац и архим. Мелентий (Павлович), който особено се проявява в боя пред Палеж, духайки с мехове, за да закали приклада на топа и да го подготви за отбрана, а в боя на Любич пред Чачак, когато сръбската войска започва да бяга от страх, взема барабан и започва да удря и така охрабрява сърбите да победят. В същото време той е духовник на семейството на княз Милош, а в 1831 г. става първият сърбин-митрополит.

Първото и Второто сръбски въстания дават и няколко жертви за християнската вяра – също като онези класически жертви и мъченици, каквито е имало през първите векове на християнството. Привеждаме две такива жертви: християнските мъченици св. Паисий (Ристович), игумен, и св. Авакум – дякон. Пострадали са за вярата в Господ Иисус Христос и то в Белград, на т. нар. Стамбул капия. Живи са набучени на колове. Макар че са принуждавани, не се отричат от вярата, не похулват Христос и не приемат исляма, за да им бъде пощаден тукашният, земен живот. Действително ние имаме такива жертви, каквито е дало да речем и Нероновото (54-68 г.) или Диоклетиановото (284-305 г.) време. Младият дякон Авакум, отивайки да пострада, пее: „Няма вяра по-добра от християнската! Сърбинът е Христов, радва се на смъртта”. Йоаким Вуйч във връзка със свмчк Паисий записва разговор, който е провел с Паисиевата майка в 1826 г. Тя е трябвало два пъти на ден да гледа своят син как виси на кола, а псетата му гризат стъпалата (и св. Богородица е гледала своя Син, нашият Господ Христос на кръста)! С основание Светият архиерейски събор на Сръбската православна църква през 1962 г. поставя тези двама мъченици в реда на светите сърби, тъй като те, както се казва в тяхната служба, „са дали своя живот за вярата и отечеството”. Трябва специално да се изтъкне светия пример на страданието и търпението за вярата на тези двама светци, тъй като този тежък и богат на неволи период в същото време свидетелства, че не всички сърби са били в състояние да останат в православната вяра, както това са направили св. Паисий и св. Авакум. Пример за това е игумен Генадий, който, за да спаси своя син, приема исляма и се сдобива с името Мула-Салия, а синът му, който се е наричал Стоян, получава името Реджеп. Между това, и двамата при първия удобен случай, по време на честния пост, бягат в Сремски Карловци при митр. Стефан (Стратимирович), изповядват се и се покайват, а той ги помазва с миро и ги връща в православието.

Във Второто въстание се проявява прота Никола Смилянич и то в боя при Дубля на 14.7.1815 г. За прота Смилянич се казва, че „по течението на Дрина го познава всеки храст”. За страданието на народа и свещениците свидетелства специално писмо до прота Матей Ненадович от 1815 г. През януари същата година сръбските войводи пишат на прота във Виена, където той пребивава във връзка с конгреса, за положението, което владее в Сърбия през тези месеци. В писмото между другото се казва следното: „Сега, пред Божич,[7] Адем паша пазарски отива от Белград в Ужице и където минава с войската причинява страшни насилия. Оставя подире си такава черна и кървава следа, че в продължение на три години там не ще порасне трева… Тъй като войската едни е заклала, други е унищожила… В Белград коловете на градската крепост са накичени със сръбски глави… От Стамбул до Ташмайдан от двете страни стои парад от хора, около 60-70, набити на колове. Между тях има и монаси. На много от тях песове са изяли телата докъдето могат да стигнат…”.

По времето на Второто въстание особено изпъква по важност и значение дипломатическата активност на прота Матей от Бранково. Той представлява сръбският народ на Виенския конгрес, за което има и писмено пълномощно от сръбските войводи. В пълномощното между другото се казва: „Което той (прота) говори, сключва и подписва, същото и ние долуподписаните от името на целия народ говорим, сключваме и утвърждаваме”. Протовите писма от Виена до Сърбия говорят за незаинтересоваността на великите европейски държави към проблемите на сърбите в Османската империя. По повод на това протът пише до сръбските вождове: „Да знаете колко са тук портите, колко са къщите и праговете, където по три пъти на ден в тежко настроение да идвам и да моля…”. На прота му е много тежко поради неблагоприятната ситуация за Сърбия в международен план, а войводите го убеждават отново да предприеме нещо: „Защо отново не се потрудите, пишат му те, ако разходи имате, защо не отидете пеша и не просите хляб, докато не дойдете до царя. На пътя умирате от глад, но и ние, вашите братя и роднини всяка минута умираме от страх и от зулумите по пътищата… Отново с горчиви сълзи ви поздравяваме и заклеваме в името на тези бедняци… Няма да позволим да ни съдят нито католици, нито проклетите турци” (Писма, с. 279).

Такива и подобни свидетелства от това време наистина има много. В тези обстоятелства църквата прави това, което може и колкото може, тъй като и тя споделя съдбата на народа. По това време в Сърбия има много малко храмове. Народът трябва да се просвещава и освобождава от последицата от многовековното робство на исляма и турците. Сред народа има много суеверия, празноверие, гадания. Много хора нито се кръщават, нито се венчават, нито се изповядват, а още по-малко се причастяват. Наистина, от всички мюсюлмани по сръбската земя турците са малко. Повечето са потурнаци[8] или „сърби по турския закон”, особено в Стара Сърбия и Босна. Прочутите насилници не са турци: Аганалия е потурнак от Босна, Кучук алия от Рудник, Молла Юсуф от Нови Пазар, а Мехмед Фочич от Фоча. Особено са опасни по това време потурчените арнаути от Косово и Метохия.

От друга страна, за да имаме по-цялостна картина на Второто въстание и тогавашните събития и личности, трябва да споменем междуособните недоразумения и неразбирателството между водещите личности от това време. Не само водачът на Първото въстание Джордже Петрович (Кара Георги) е жертва на тези неразбирателства, но и много видни войводи, а и свещени лица. Също така обаче трябва да признаем, че по примера на случващото се в нашата история във връзка с Второто въстание, ясно можем да видим, че сме народ, който е готов искрено и дълбоко да се кае, когато съгреши. Символ на такова покаяние е църквата, която така се и нарича – Покайна. Тази църква не е само дарение от княза от Смедеревска нахия Вуйце Вуличевич заради погазването на светостта на кумството, но е колективен спомен за сръбската готовност за покаяние до сълзи.[9]

Обстановката, хората, животът и времето в Сърбия през първата половина на 19 в. най-добре могат да се изобразят с думите на прота Матей Ненадович, записани в мемоарите му в края на неговия живот. „Аз съм служил и господарувал, попувал съм и войводствал; пътувал съм по народното посланичество по далечни пътища, а когато съм стоял вкъщи в моята градина овошки съм засаждал; воювал съм в общите войни и съм се наслаждавал на благодатта на общия мир; с царете съм говорил свободно, макар и понякога да ме е смущавал говорът на прост кмет; гонил съм неприятелите и съм бягал от тях, живял съм във всяко доволство и отново съм стигал до беднотия; имал съм хубава къща и съм я гледал от гората запалена и разрушена”. Като нравоучение за живота, накрая протът завършва: „… не трябва да се гордеем в щастието, нито трябва в нещастието да се отчайваме… обичайте Бога и Отечеството”.

Превод: свещ. Петър Петров

* „Српска Црква и Други српски устанак 1815. године” – В: Поповић, Р. Српска црква у историjи, Београд 2007, с. 275-285 (бел. прев.).

[1] В сръбския език „прота” или „прот” е разговорната форма за „протопоп”, т. е. протойерей (бел. прев.).
[2] Област в североизточната част на Босна и Херцеговина (бел. прев.).
[3] От планината Рудник в област Шумадия, Централна Сърбия. Там се намира имотът на Милош. До началото на Второто сръбско въстание той се занимава с отглеждането на овце и търговия. Изборът му не е случаен. Милош Обренович (фамилията е на доведения му брат, която той приема след неговата смърт и след като наследява имуществото му) участва дейно в Първото въстание. След потушаването на въстанието остава в Сърбия и прави опити за регулиране на отношенията между сърбите и турците, които остават безрезултатни. Той е и първият сръбски княз след освобождението на Сърбия (бел. прев.).
[4] Ще рече митрополитите (бел. прев.).
[5] Името му идва от гр. Никшич. Намира се в Черна Гора. Вторият по големина град след столицата Подгорица. Мелентий е деен участник в сръбското освободително движение, епископ, първият митрополит-сърбин по това време (интронизиран в 1831 г.), организатор на съпротивата срещу турците, войвода и дипломат (бел. прев.).
[6] „Славата” е частна служба, наподобяваща курбана (бел. прев.).
[7] Божич – Коледа (бел. прев.).
[8] Това са приелите исляма – доброволно или насила. Терминът се употребява основно по отношение на мюсюлманите в Босна и Херцеговина (бел. прев.).
[9] Ще рече дълбоко и всеобхватно покаяние (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9y83 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме