Памет и забрава

Забравата на човека за това, че в него има душа, се открива в забравата от него не на това, което трябва да бъде забравено, и от паметта не за онова, което трябва да се помни. В живота има неща, за които трябва да се помни винаги, а има и неща, които бързо трябва да бъдат забравени. Ако изменим известното изречение, бихме могли да се обърнем към всекиго с думите: „Кажи ми какво забравяш и какво помниш, и ще ти кажа кой си”.

Нека започнем, братя и мои слушатели, да запитваме себе си какво ние помним и какво забравяме. И с това да отворим вратата на самопознанието. Помним ли ние Бога, или поне помним ли за Бога, Който ни дава живота? Не забравяме ли ние единствения Източник на нашия живот? Ако душата ти, човече, не забравя Бога, то колко дълбока и колко чиста е тази нейна памет? Помним ли ние, че Господ е вън от пространството и от времето, че Той е с нас навсякъде и винаги? Ние, хората, не винаги сме с Него (не сме с Него, например, когато грешим) или Го отричаме с живота си. Господ обаче е милостив, дълготърпелив е и винаги е с нас – навсякъде – и вижда всички наши помисли, замисли, желания и надежди.

Помним ли ние, братя, че Бог е Стопанинът на нашия и личен, и всеобщ живот; че Той е най-великата Светиня, Чистота, Любов и Правда? Удържа ли паметта ни Божиите скъпоценни закони, завети, указания и напомняния, които Бог дава на душите за тяхно спасение? Остава ли в паметта ни учението за евангелската любов и удивителното в нея доверие към нас? Помним ли, че в Христос Бог ни нарича Свои деца, братя и приятели, независимо от това, че с живота си често водим борба против Божиите светини? Не, Той не ни нарича Свои врагове – не нарича така дори тези, които вървят против Него.

Помним ли ние какво е сторил за нас, за цялото човечество Христос? Как Словото на Живота се е въчовечило и ни е научило на съвършеното добро, на висшата правда – как То е създало за нас нов свят на вътрешно светлия, самоотвержен човек, на приятеля Божи и Божия син? Помним ли ние и онова ужасно дело, че нашата земя не е защитила Твореца, а мнозина са Го оскърбявали и са Го разпнали? Помним ли как не се е намерило място за нашия Спасител на земята, каквото и до днес не Му дават – помним ли как Той е станал Странник още от първата Своя земна минута във Витлеем и чак до последната, в Йерусалим? Помним ли ние, че тази вражда към Христос продължава в света? Като „мълния, проблясваща от изток и до запада” обаче, тайнствено и неопровержимо Той възкръсна и излезе от Своя гроб, и се яви на учениците – на дванадесетте, на седемдесетте и на петстотинте. И те Го познаха, а след това напусна земята, възнесе се на небето, скри се в невидимото, за да стане още по-близък за всеки човек, за всяка човешка врата. Ето, стоя на вратата и хлопам.

Помним ли ние, че „Господ е близо” и приема нашата молитва? Помним ли своите грехове, слабости, безумства и несъвършенства? Пазим ли в паметта си истината за това, че нашият много кратък земен живот отстои само на косъм от великия и незрим духовен свят – от вечността, където всички ние отиваме? Че във всяка една минута от живота тази тънка граница може да се разруши, и душата ни да бъде въведена в духовния безсмъртен свят на Съда на Господнята правда? Че към този Съд, към тази Правда върви целият ни живот и ние трябва да се готвим за тази среща? Помним ли ние за това, особено тогава, когато тъмният облак на злото и лъжата, приближавайки се към душата ни, ѝ нашепва лукавите си, лъстиви, змийски слова, всявайки в нас неверие в небесния живот, и душата ни започва да се колебае, да се прелъстява и да скланя към злото? Помним ли, след като сме извършили греха, че Господ е безкрайно милостив и че ни открива пътя към нашето възстановяване, към покаянието и благодарността към Бога за опрощението? Помним ли в минутата на тъгата и унинието, че Господ е близо до нас и че Той е дълготърпелив? Помним ли в минутата на злото и на изкушението, че Господ е праведен? Живеейки сред хората, помним ли ние, че нашият Спасител е Спасител и на другите хора? И че нашият Небесен Отец е Отец и на всички хора? Помним ли ние, че човекът бива и оправдаван, и осъждан само „от своите дела”? И че „без вяра (без доверие към Божията Светлина) не е възможно да се угоди на Бога”, както ни казва Писанието?

Паметта ни пази мъдростта, чистотата и истината! Блажен е човекът, който помни за съкровищата на божествената любов и ги удържа със своето слабо съзнание на вярата. Нека всяка душа, братя и сестри, да живее чрез любовта! Това е и Самият вечен Живот.

За много неща попитах и вас, и самия себе си, изпитвайки какво е онова, което вие помните и което вие забравяте в живота… И за още много и големи неща бих могъл да продължа с въпросите си. Бих искал обаче да разпитам и нашата човешка забрава. Както и паметта, забравата също може да бъде светла и тъмна. Нека запитаме и нея, забравата: погълнала ли си ти, изтребила ли си ти всички онези обиди, които са ни нанесени в света; потопила ли си ти в Бога всичките горести на света, цялата болка и всичките страхове на живота? Погълнала ли си житейската ми суета, всичките ми нищожни обиди, житейски вълнения и празни слова, всички суетни спорове?… Само на поле, очистено от плевели, израства животът и в чистия свят на човека расте вечната радост.

Забрава! Бъди светла и отнеси, подобно на вода от чист извор, земния прах, потопи го в себе си, без да изгубваш чистотата си. Наистина, човек може да нарича себе си само този, който помни нужното и мъдрото, и забравя нищожното. Който забравя суетата и помни великата правда.

Избави ни, Господи, от суетните помисли и лукавите възпоменания. Отровите се таят в тъмните гънки на човешката памет и сред нечистите човешки възпоменания демоните свиват мерзките си гнезда, и там се раждат змиите, които хапят хората. Много в живота трябва да бъде забравяно и за много в живота трябва да се помни. Неегоистичната любов открива светинята на човека и светлата памет ни въвежда в Светлината.

Превод: Борис Маринов

* Иоанн (Шаховской), архиеп. „Память и забвение” – В: Азбука.ру; текстът представлява беседа от цикъла радиопредавания, водени от автора по Радио „Гласът на Америка” за СССР, след което е отпечатан, заедно с други беседи, в известния сборник на архиеп. Йоан Апокалипсисът на малкия грях (бел. прев.).