Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Интерпретацията на темата за апокалипсиса в кинематографията на 20-21 век

Петък, 17 Август 2018 Написана от Йером. Йоан (Корол)

Hieromonk Joan KorolРазмисълът над разкриването и интерпретациите на апокалиптичната тематика в кинематографията е нещо твърде актуално, ако се отчита, че обсъждането на тази тема става в рамките на екологичната проблематика, при което на понятието за екология се дава една по-разширена трактовка в сравнение с по-рано, при отчитане както на културния, така и духовния, и на образователния аспект, които съвсем органично влизат в това понятие. Апокалиптичната тематика е непосредствено свързана с проблемите на екологията – по силата на това, че едно от класическите сценаристки решения е екологична катастрофа, довеждаща до гибел на всичко – планетата, човечеството или по-голямата му част.

Привличането на кинематографичен материал в този случай е особено актуално по силата на онова значение, което съвременното кино има в масовата култура, както и на въздействието, което то оказва върху общественото съзнание. Освен това, съвременното кино като такова до голяма степен е изразител на обществените очаквания и настроения. То отговаря на търсенията на обществото, едновременно с това формирайки и неговото съзнание и светоглед.

Образът на апокалипсиса в кинематографията на 20-21 век е един от най-силните и изразителни образи и заедно с това една от най-популярните нейни теми. Започвайки в средата на 20 век и стигайки до наше време, са заснети повече от 50 филма и сериали на апокалиптична тематика. Практически – по един годишно. При разглеждането на тази проблематика трябва да се отчита и това, че киноиндустрията е не само сред лидерите в развлекателната сфера, но също и най-мощен фактор във формирането на общественото съзнание, тъй като кинематографският образ е многоизмерно и многопланово явление, обхващащо почти всички възприятия на човека и почти всички негови чувства. Поради тази причина той не е нищо друго, освен едно най-силно изразително средство, което в зрителен образ обхваща в себе си всички видове изкуства.

Ако в по-ранни времена апокалиптичните настроения са били формирани главно от проповедниците (да си спомним за лидерите на старообрядчеството и за екзалтираните протестантски пастори и проповедници от разните секти), то сега тъкмо киноиндустрията определя и формира ако не апокалиптичната настройка, то най-малко поне интерес към тази тематика.

И това е особено важно когато говорим по тази проблематика във връзка с руската действителност, тъй като образът, като такъв, винаги е имал особена функционалност в контекста на руската духовна култура. Достатъчно е да си припомним няколко факта от родната ни история. На първо място, това е срещата на княз Владимир с православието, застанало пред неговите пратеници във величествения и царствен образ на храма „Света Софѝя” в Константинопол. Нейната неповторима към онзи момент архитектура, нейните мозайки и украса, тържествеността на служението, извършвано в нея при участието на императора на ромеите – всичко това се превръща за него в своеобразна квинтесенция на православието. Можем да си спомним и беседата на княз Владимир с византийския монах-философ, показал му изображение на Страшния съд. И не е случайно, че именно образът (архитектурния, иконописния) ще стане ключов момент в развитието на руската култура до 18 век. Същото може да се каже още и за това как Петър I възприема Западна Европа, която също застава пред него като образ на силна (с икономиката и армията си), естетична (с изкуството си), развита (с науката си) и привлекателна (с мотивите на своята изтънчена чувствителност в различни сфери на изкуството) цивилизация. По силата на това, че образът има особена функционалност в нашата култура, то разкриването тъкмо на кинематографския прочит на апокалипсиса има своята особена актуалност.

В рамките на християнската традиция понятието апокалипсис представлява една от съставните за разбирането на свършека на човешката история. Следователно, то е един от аспектите на такова обемно понятие, каквото е последните времена. Християнството говори за последните времена в контекста на прехода от времето към вечността, именно в този смисъл се разбира свършекът на човешката история. При това, необходимо е да се отчита, че християнското разбиране за последните времена не се ограничава със свършека на историята на човечеството. Това разбиране включва в себе си цялата човешка история – от основаването на Църквата в момента на слизането на Светия Дух над апостолите, до края на човешката история. Целият този период се възприема като завършителен етап от домостроителството за спасението на човека и обновяването на света, след което ще се явят „ново небе и нова земя”.

В тесния смисъл на думата апокалипсисът – това е откровението за последните дни на човечеството и, по смисъла на гореказаното, не изчерпва цялата проблематика, която е свързана с понятието за последните времена в християнската традиция. В контекста на съвременната култура, формирана преимуществено в рамките на англосаксонския свят, апокалиптиката се превръща в самодостатъчна тема и се съсредоточава изключително върху такова понятие като край на света, а причините за това са в религиозния живот и духовната атмосфера на Северна Америка, родила и досега раждаща проповедници на апокалиптичната насоченост, т. е. залавящи се не само да разсъждават на тази тема, но и да предсказват край на света. Може да се каже, че кинематографията е прихванала тази инициатива от многобройните секти и религиозни течения в Америка, формирайки по този начин и представите на обществеността за свършека на историята. С други думи – като явление в съвременния смисъл на тази дума, апокалиптиката не е нищо друго освен рожба на религиозния живот на Северна Америка през 19 и 20 век. И не е случайно, че именно САЩ е лидер в продуцирането на киноленти с апокалиптично съдържание – в тях протестантската проповед е преминала към киноекраните, претърпявайки при това силна трансформация.

Преди да пристъпим към анализа на основните произведения на апокалиптичната кинематография следва да отбележим и това, че самият факт на включването на тази проблематика в орбитата на толкова влиятелен вид изкуство, предназначено за широка аудитория, е неизбежно свързан с преосмислянето на изначално християнското понятие в рамките на динамично развиващия се либерален дискурс, определящ нравствеността и съдържанието на обществената мисъл от деветнадесетото и двадесетото столетие.

Връщайки се към началото на нашето търсене, ще напомним, че за цялата история на киноиндустрията, започвайки от средата на 20 и свършвайки във второто десетилетие на 21 в., са заснети повече от 50 филма и сериали, квалифицирани като апокалиптични. Подобно изобилие на материал, както и сведенията за него, ни позволяват да проследим еволюцията на апокалиптичната тематика от самото начало на нейното осмисляне в рамките на кинематографията и до днес.

На първо място си заслужава да отбележим, че кинематографското осветляване на свързана с края на света проблематика е тясно свързано със състоянието на обществено-политическия дискурс през 20-21 век. Можем да наблюдаваме, че с течение на времето филмите на апокалиптична тематика преминават от своята военна насоченост, която е особено характерна за периода на студената война, към проблематиката на екологията и сблъсъците с така наречените извънземни цивилизации. Не на последно място тук се намира и тематиката за постапокалипсиса, която се е превърнала в производна тема на световната катастрофа.

Не е маловажно още и това обстоятелство, че на границата на хилядолетията и с наближаване на 2012 г. в апокалиптичната кинематография преобладава религиозната тематика – в 1999 и 2001 г. се появяват дори опити за почти дословно възпроизвеждане на събитията, пророчески описани в библейската книга Откровение (Апокалипсис). В центъра на апокалиптиката на филмите „Код Омега” и „Вечната битка”[1] стои личност, противопоставяща се на Христос и решила да утвърди своето световно господство. Тази личност в християнската традиция се именува като „антихрист”. Заслужава също така да се отбележи, че през целия изследван период се срещат някои кинематографски опити, наподобяващи библейския сюжет за Всемирния потоп („Когато се сблъскват светове” и „След утрешния ден” от 2012 г.[2]) и други библейски сюжети.

Съдържателно погледнато интерпретацията на апокалипсиса в кинематографията се отличава от християнската трактовка за събитията от последните дни. Независимо от сценичните решения, същността на това различие се корени в това, че централна точка в апокалиптичното кино е катастрофата. Ако в християнската светогледна парадигма разрушаването на света завършва с неговото обновяване, с явяването на „новото небе и новата земя”, то в светската парадигма, която стои зад светските филми, на преден план излиза катастрофа, изобразяването на която привлича максимума от техническите и от изобразителните средства на съвременната киноиндустрия. В християнското разбиране т. нар. „край на света” не е нищо друго освен разкриване на новия живот, началото на новото битие на света, подразбиращо окончателно преодоляване на злото и сломяване на неговото господство в света. Това е излизане отвъд границите на времето, битие във вечността. Освен това, кинематографията не се спира до темата за катастрофата, като продължава съществуването на света в контекста на постапокалипсиса, само че това като правило е въпрос за оцеляването на човека в агресивната среда, създадена от световната катастрофа („Светът, плътта и дяволът”, „На брега”, „Последният човек на земята”, „Човекът омега”, „На другия ден”, „Писмата на мъртвия човек”, „Проектът Съншайн”, „Аз съм легенда”, „Пътят”, „Книгата на Илай”[3]). Така че в киното апокалиптичните събития представляват нов обрат на историята, развитието и краят на който обрат могат да бъдат непредсказуеми, както е непредсказуема и самата борба за оцеляване. Тук няма перспективи, няма надежди. В кинематографско изпълнение постапокалипсисът е нещо пряко противоположно на християнското разбиране за резултатите от апокалипсиса. Ето защо, може да се каже, че кинематографията решава въпроса за съществуването на човечеството вън от християнския дискурс, предлагайки свои сюжетни решения, които понякога са чисто умозрителни.

В допълнение към това апокалиптичните филми носят с себе си и един окултен и антихристиянски подтекст, тъй като разглеждат самата катастрофа от гледната точка на езическите, окултни откровения, а по-нататъшната перспектива на човечеството – извън християнската светогледна парадигма, в рамките на която е формирана културата и на Европа, и на Америка, и на Русия. Във филма „Легион”[4] Бог сякаш се е разочаровал от човечеството и изпраща ангели, начело с архангел Гавриил, за изпълнение на смъртната присъда на света, но архангел Михаил се разбунтува срещу това. Падналият ангел, който в християнското предание е първопричина за злото, се проявява като спасител на света. Не по-малко специфичен сюжет ни е предложен от кинолентата „Книгата на живота”,[5] където Второто Христово пришествие също е интерпретирано вън от християнския дискурс. Христос, представен в силно изопачен кинематографичен вид, решава съдбата на света с участието на сатаната, което е невъзможно от гледна точка на християнското разбиране за свършека на човешката история. Съдейки по реакциите, които този филм получава, зрителят може да констатира, че точно този прочит на апокалипсиса отговаря и на еснафските очаквания. Ще приведем пример с един отзив за този филм: „Именно по такъв начин съм си и представял и края на света, и мислите на Христос по този повод. Както и въобще отношенията между бога, дявола, пророците и обикновените смъртни. И бях много радостен да видя своите собствени мисли на екрана. Тук надсмиването и развлечението е повече, отколкото изследването. Хартли показва как и спусналият се от небето в този необичаен ден Божи Син, и дяволът могат да бъдат човечни, показва колко загрижени са те за проблемите на Апокалипсиса. Единият не желае да си навлича такъв голям грях и да унищожи толкова много народ, а другият разбира, че след края на света ще остане без работа, защото смисълът от него е в уравновесяването между доброто и злото”.[6]

Така, цяла поредица от филми предлага диктат на злото и неговото влияние върху съдбата на света като вариант за мистично решаване на апокалиптичния сюжет, което е съвършено невъзможно в християнски контекст.

Още един, съществен момент в разкриването на нашата тема е това обстоятелство, че в християнския светоглед център на Апокалипсиса е Бог, докато в апокалиптичните филми Неговото място заема човекът. Именно човекът поема върху себе си мисията за спасяване на света от последствията на катастрофата или от самата катастрофа. Случва се една подмяна на Бога с човека, което може да бъде наречено закономерен резултат от ренесансовата култура. Особено характерен в това отношение е един епизод от „Вечната битка”, в който, когато един от главните герои влиза в храма по време на отслужване на месата, свещеникът и енориашите се обръщат към него с молба за спасение, след което заедно с него напускат храма, прекъсвайки свещенодействието на месата.

Отбелязвайки несъмнения факт на отстъплението от каноните на християнското тълкувание на събитията от апокалипсиса, не можем и да не кажем, че изначално – в 50-те и 60-те години на 20 в. – кинематографията все пак е запазвала връзка с библейската традиция, за което свидетелстват филмите по библейски сюжети. Във връзка с нашата тематика това твърдение се илюстрира от кинолентата „Война на световете” (1953 г.). Ще приведем извадка от една рецензия за нея: „Финалът на картината, като развива веднага няколко психологически линии на възприемането на чуждата инвазия – военна, научна, обикновено-еснафска, подчертано-егоистична и, накрая – духовна, религиозна… отдава предпочитанията си именно на последната”.[7] „Изводът, че едва пред лицето на големите бедствия човечеството е в състояние да се обърне към Бога е, разбира се, много в духа на Америка от 50-те”.[8]

В заключение нека отбележим, че едно пълномащабно изложение на събитията от Апокалипсиса е невъзможно даже и в рамките на християнския дискурс, тъй като тази книга е тайнствена и в християнската екзегеза са разкрити далеч не всички смисли, които са заложени в нея. Ето защо, най-добрият отговор на християнското изкуство на призива на съвременността би било разкриването на личния апокалипсис, т. е. на откровението за присъствието на Бога в преобразеното сърце на човека, което именно е и предусещането за глобалния апокалипсис, завършващ с откровението за господството на Бога в новия и преобразен свят. Подобна насоченост би могла да способства не само за християнското свидетелство в света, но и за създаването на по-позитивен емоционален, психологически и духовен фон във възприемането на апокалиптичната тематика.

Превод: Борис Маринов

Иоанн (Король), иером. „Интерпретация темы апокалипсиса в кинематографе XX-XXI вв.” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Става дума за американските филми „The Omega Code” от 1999 г. и „Megiddo: The Omega Code 2” от 2001 г. (бел. прев.).
[2] „When Worlds Collide” и „The Day After Tomorrow” (бел. прев.).
[3] „The World, the Flesh and the Devil” – 1959 г.; „On the Beach” – 1959 г.; „The Last Man on Earth” – 2015-2018 г. (сериал); „The Omega Man” – 1917 г.; „The Day After” – 1983 г.; „Письма мёртвого человека” – 1986 г.; „Sunshine” – 2007 г.; „I Am Legend” – 2007 г.; „The Road” – 2009 г.; „The Book of Eli” – 2010 г. (бел. прев.).
[4] „Legion” – 2010 г. (бел. прев.).
[5] „The Book of Life” – 1998 г. (бел. прев.).
[6] Отзива за филма „Книгата на живота” виж тук.
[7] Този отзив за филма виж – тук.
[8] Пак там.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9kxa 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме