Тайнството Кръщение

Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме? И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот. Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението… Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с Него (Рим. 6:3-5, 8)

Апостолско четиво при тайнството Кръщение

Въведение

Предполагаемата цел на този очерк е кратко и по възможност просто да се обясни богослужението, извършвано при Кръщението. Всеки православен християнин вярва, че с това тайнство той е бил въведен в Църквата и че с Кръщението е започнал неговият живот като християнин. Често ни се налага да присъстваме при Кръщение, а понякога и да бъдем кръстник или кръстница на кръщавания, т. е. да вземаме непосредствено участие в тайнството. Разбираме ли обаче смисъла на тайнството? Не присъстваме ли на него често като зрители на непонятна, древна церемония, в необходимостта от която вярваме, но обреда и езика на която сме престанали да разбираме?

Та нали ако това тайнство, както от първия ден е вярвала Църквата, действително е начало на нашия християнски живот, основа и извор на нашето спасение, то и всяка негова дума, всеки негов обред ни разкриват смисъла на нашия живот и съдържанието на нашата вяра. И нима да бъдеш християнин не означава, на първо място, да пазим и безкрайно да усвояваме в живота си онова, което сме получили в тайнството Кръщение! Но тогава, разбира се, не е достатъчно просто да знаем, че сме били някога кръстени, а е необходимо винаги да се помнят и осъзнават смисълът и силата на Кръщението. Най-добрият пък начин за това е да се вникне в смисъла на богослужението, извършвано при Кръщението и с това винаги отново и отново да го преживяваме.

За съвременния човек много от нещата в Църквата изглеждат „остарели”, „измислени”, „архаични”. Изглежда като че ли Църквата е застинала в своите обреди, несъответстващи на нашето време и неговите нужди, не говорещи нищо на съвременното съзнание, а заради това и недействителни. Почти механично, често с иронична усмивка, ние се подчиняваме на свещеника, който ни казва да се обърнем, „да плюнем и да духнем”, да кажем някакви думи, да вървим след него около купела, но не разбираме за какво е нужно всичко това.

Ако обаче се подходи към църковното богослужение с любов, ако му се отдели макар и малка част от вниманието, което отделяме на всички неща и дела от „мира сего”, тогава ни се открива, че тези на вид архаични и стари обреди имат много дълбок и вечен смисъл, че в тях и чрез тях се извършва нещо вечно, което „по съвременному”, не може да се изрази. За това обаче, повтаряме, са нужни усилия и любов. Нищо няма да се разкрие за равнодушния. За онзи, който съди Църквата, без дори да се е опитал да разбере нейния живот и нейната същност, тя ще остане един затворен свят. Само че „вкусете и ще видите…”.[1] Този, който е направил усилие и е влязъл, знае, че се докосва до божествени тайни, несъизмерими с нашите земни понятия и съждения, изискващи за своето разбиране вяра, любов и смирение. Този, който всичко мери със своите мерки и смята себе си – своя разум, своята логика, своите догадки – за мерило на всичко, той никога няма да разбере църковния живот. Щом обаче човек се съгласи да се смири и да слуша онова, което му говори Църквата, на езика на своите молитви и обреди, на него му се откриват бездънната дълбочина на църковната истина и онзи истинно нов живот, който Църквата дарява. Древните думи и обреди оживяват, тъй като те са вечно нови и нестареещи, и така ни става ясно, че не на Църквата е нужно да се „приспособява” към света, а нашият болен, грешен и суетен свят, нашият живот трябва „да се съобразява” с вечната истина на Църквата.

Преди да се пристъпи към описание и обяснение на самия чин на Кръщението, е необходимо да се направят няколко встъпителни бележки.

1. В древност кръщаването на нови членове на Църквата е ставало в пасхалната нощ, било е наистина „пасхално тайнство”. Тази външна връзка между Кръщението и Пасхата сега е изгубена, но за нея трябва да се напомни, тъй като по същество тя остава неизменна и за нея ни напомнят по-горе приведените думи на ап. Павел. Кръщението е тайнствено участие на човека в смъртта и Възкресението на Господ Иисус Христос. Чрез „подобието” на смъртта – в кръщелния купел, ние се съединяваме с Възкръсналия Господ. Със Своята смърт Той побеждава нашата смърт, със Своето Възкресение Той ни дарява залог за възкресение, със Своето присъствие в нас чрез Светия Дух Той ни дава опрощение на греховете и сила да побеждаваме всяко зло. Ние знаем, че обредът потапяне във вода е един от най-древните, най-разпространени религиозни обреди. И Господ не ни е оставил друг знак, освен това, с което самото човечество от незапомнени времена е изразявало своята жажда за нов, праведен живот, мъката по прощаване на греховете и по съединението с Бога. Този знак обаче Господ е изпълнил с нов смисъл и го е направил действен. Направил го е знак на Своята смърт и Възкресение, и затова „аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 8:38-39).

2. Кръщението се е извършвало винаги в присъствието на цялата църковна общност, в него са участвали всички и то е било дело на всички, тъй като смисълът му е именно в това, че то въвежда човека в Църквата, прави го член на Тялото Христово. И веднага след Кръщението новопокръстеният е участвал в Литургията, приобщавал се е заедно с всички от едната Чаша и от единия Хляб. „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението” (Еф. 4:5). „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло… и всички с един Дух сме напоени” (1 Кор. 12:13). И ако все пак Кръщението е престанало да се извършва при събирането на цялата църковна общност, то смисълът му е винаги един и същ: да въведе човека в Църквата, да го съедини в Христос с останалите и да го включи в единния живот на Църквата.

3. Накрая, Кръщението е било предшествано от период – повече или по-малко продължителен – на подготовка: на така нареченото оглашение, с което и ще започнем обяснението на съвременния чин на Кръщението.

Оглашението

В древност подготовката към кръщаване е включвала: 1) оглашение, т. е. изучаване на вярата; 2) църковна молитва за оглашените; 3) ред „чинове” или обреди, които са подготвяли човека за встъпването му в новия живот.

1. Изучаването на вярата

Човекът, станал оглашен, с това самото вече засвидетелства своята вяра. Тази вяра го е довела в Църквата и Църквата му предава тази Истина и този Живот, които ѝ е дал Господ и които се наричат Предание (от гръцката дума παράδοση – „онова, което е предадено”). Личната вяра трябва да бъде включена във вярата на Църквата, разкрита и възпълнена в нея. Животът в Църквата се състои в постоянна проверка на „своето” – на своята вяра и своята истина – чрез вярата на Църквата и чрез нейното Предание, и това е основата на съборността, т. е. на съгласуваността на всеки с цялото (такъв е и първият смисъл на гръцката дума „католичен”, която означава „съгласен с цялото”); а от друга страна, чрез предаването на истината от Църквата на всеки неин член тя му възлага и отговорността за опазването на същата тази истина, прави от него „пазител на вярата и благочестието” (според израза от Послание на Източните патриарси от 1848 г.).

Основа на това оглашение е било предаването на бъдещия член на Църквата на Св. Писание и на неговия истински смисъл, пазен от Църквата.

„Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията” (Лука 24:45). Това значи, че за разбиране на Писанието не е достатъчно „индивидуалното” четене. „Ако ли простото четене беше достатъчно, – казва св. Йоан Златоуст – то как тогава да си обясним това, че четящите Стария Завет евреи и до днес не са повярвали?”. Това разбиране се дава само в Църквата – в Преданието, идващо от св. апостоли, на които Сам Христос е „отворил ума”, т. е. дал им е съкровения смисъл на Писанието, което пророчества и свидетелства за Него (Иоан 5:39). Ето защо това предаване на Писанието е ставало в богослужебното събрание и се е състояло в четенето на текста и в неговото тълкуване. Времето пък за специална подготовка е бил Великият пост, защото Кръщението се е извършвало през Пасхалната нощ. Затова и досега великопостните служби в по-голямата си част остават посветени на четенето на Стария Завет, при което това четене коренно се различава от четенията му в друго време от църковната година: извън Великия пост Старият Завет се чете само в „паримийни” откъси, непосредствено свързани с дадения празник. Тук той се чете подред, т. е. глава подир глава, и така, че винаги паралелно вървят и четения от книга Битие (сътворението на света, грехът и избирането на Израил – като начало на спасението на света), от пророк Исаия (пророчеството за Спасителя и за спасението) и от Притчите (нравствения закон).

Върху основата на Св. Писание и успоредно с него е вървяло и разкриването на църковното учение, завършващо с предаване на оглашения на Символа на вярата, който той е бил длъжен на Велика събота пред кръщелния купел да даде на Църквата, т. е. да го изповяда, свидетелствайки с това за своето включване във вярата на Църквата, за приемането на тази вяра и за задължаването си да я пази. Следва да се отбележи, че исторически Символът на вярата е възникнал именно във връзка с огласяването – от необходимостта да се „резюмира” Преданието на Църквата за изповядването му преди кръщаване.

Най-накрая, на оглашения са предавали и „закона” на църковната молитва, т. е. обяснявали са му смисъла на църковните тайнства и обреди, и преди всичко, разбира се – смисъла на кръщелните обреди. Оглашеният наистина е бивал въвеждан в живота на Църквата, готвил се е съзнателно и отговорно да влезе в този живот. Образци на такива огласителни беседи – „тайноводства” – са достигнали до нас в творбите на св. Кирил Йерусалимски, св. Амвросий Медиолански и много други отци и учители на Църквата. От тях се вижда с каква любов е готвела Църквата своите бъдещи членове за „тайнството на спасението”, как от различни страни и все по-дълбоко и по-дълбоко им е разкривала тя смисъла на онова, което е предстояло да извърши с тях.

Днес кръщават почти само бебета, което, естествено, изключва възможността за подготовка за тайнството и за неговото обяснение. Тази практика е много древна, свидетелства за нея има още от апостолските времена. В наши дни тя е осъждана от сектантите-баптисти, но това осъждане е плод на онази лъжлива „рационализация” на християнството, която е присъща на сектантите. Християнството е преди всичко нов и благодатен живот, даден от Бога в Иисус Христос – живот, който, съгласно с вярата на Църквата, се дарува на всички и, разбира се, на първо място на децата, за които Сам Христос е казал да не им се пречи да отиват при Него (Мат. 19:14). Ако обаче в епохата, когато в Църквата са встъпвали предимно възрастни, е било естествено да им се обясни смисълът на този нов живот до кръщаването, то сега е също така необходимо на всеки кръстен в детска възраст този смисъл да му бъде разкрит, когато той бъде в състояние да го разбере. Получавайки този дар, съгласно с вярата на Църквата, човекът е призван и е длъжен и да го приеме с цялото си същество – с разума, сърцето и волята. И затова действително изключителна е отговорността, която лежи върху свещеника, родителите и кръстниците, задължени да предадат на детето – когато то порасте – съдържанието на кръщелните обети, истината на християнската вяра и начина на живот на християните. Преподаването на Закона Божи трябва да е именно такова следкръщелно оглашение, т. е. съвършено необходимо допълнение към тайнството Кръщение, разкриване на неговия смисъл. И страшен грях извършват онези родители и кръстници, които не се грижат за това обучение на децата и за въвеждането им в живота на Църквата.

2. Църковната молитва за оглашените

Подготовката за Кръщение се е съпровождала от особени църковни молитви за оглашените. Тези молитви и сега се четат в чина на нашата Литургия и дори цялата ѝ първа част се нарича „Литургия на оглашените”, тъй като оглашените са присъствали на нея, слушали са четенето на Св. Писание, заедно с проповедта, която го тълкува. С тези молитви събраната заедно Църква моли Бога, щото да „сподоби Той оглашените в нужното време с водата на възраждането”, да ги присъедини към светата, съборна и апостолска Църква, да ги включи в Своето избрано стадо” (из Литургията на св. Йоан Златоуст). А през Великия пост, когато се приближавал моментът на просвещаването, в Литургията на преждеосвещените Дарове се възнасяли още и особени прошения:

„Верни (т. е. „вие, които сте вече кръстени”), да се помолим за братята, готвещи се за свето посвещение, щото нашият Господ Бог да ги укрепи и утвърди, да ги просвети с просвещението на разума и благочестието, да ги сподоби в нужното време с водата на възраждането и оставянето на греховете, с дрехата на нетленността (т. е. безсмъртието), да ги роди с вода и с Дух, да им дари съвършена вяра и да ги съедини със светото Свое избрано стадо”. И тези прошения са завършвали с молитвата:

„Яви, Владико, Твоето Лице на онези, които се готвят да светото просвещение и искат да се отърсят от греховната скверна; озари техните помисли, осъществи тяхната вяра, утвърди ги в надеждата, усъвършенствай ги в любовта, покажи ги като достойни членове на Твоя Христос…”.

Тези прошения и молитви показват, че Кръщението – това встъпване на нови членове в Църквата – по самата си същност е дело на цялата Църква, на цялата община, а не е онази „частна”, „семейна” треба, в която то така често се превръща в наши дни. Кръщението не само се е извършвало в църковното събрание на най-великия от всички църковни празници, но и самото то е било празник на Църквата, като ново единство на събраните от Христос и в Неговото име съединени с Бога и един с друг. „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението” (Еф. 4:5), и тъкмо в Кръщението, т. е. в тайнственото съединяване с Иисус Христос, ние ставаме синове на Единия Отец и ставаме поновому братя за нов живот в „единството на вярата и любовта” (св. Игнатий Антиохийски). И затова тайнството, с което новият брат встъпва в църковния живот, се отнася до всички и изисква молитвеното участие на всеки. В древност с Великия пост Църквата е готвела не само оглашените за Кръщение, но и себе си за тяхното приемане – с пост, молитва и покаяние. И би било добре, ако в наши дни, в случаите, когато поради една или друга причина е невъзможно кръщаването да се извърши в храма, свещеникът да свежда до знанието на цялата община информацията за предстоящите кръщения и да призовава цялото събрание да се моли за новите членове на Църквата. Едва тогава молитвите за оглашените ще оживеят за нас с цялото си значение и сила, и всеки път ще ни бъдат и напомняне за смисъла на църковния живот, като преодоляване и надрастване от всеки на себе си и своето заради безкрайното израстване в „единството в Христос”: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Иоан 17:21). Защото тъкмо такава е природата на Църквата, такава е и мисията ѝ в света, и целта, заповядана от Господа на всеки от нас.

3. Чинът (обредът) на оглашението

Както беше казано по-горе, по време на Великия пост оглашението и молитвите се съпровождат и от специални обреди. Един от тях се е запазил и досега на вечернята преди Литургията на преждеосвещените Дарове – това е осеняването на молещите се със светилника, с думите: „Светлината Христова просвещава всички”, което означава озаряване на оглашените със светлината на боговдъхновения смисъл на Св. Писание, което в този момент се чете (същият смисъл има подобното осеняване със светилници на народа от архиерея преди четенето на Св. Писание на Литургията). Всички останали обреди са съединени сега в един чин „во еже сотворити оглашеннаго”, извършван непосредствено преди Кръщението. Така, пристъпвайки към неговото обяснение, ние преминаваме вече и към нашия порядък на „кръщавката”.

Кръстникът[2] донася младенеца в храма или, ако Кръщението се извършва в дом – до мястото, където е приготвен купелът.

1. Свещеникът в епитрахил „маха пояса му, сваля връхните му дрехи и го оставя с лице на изток в една риза – без пояс, с непокрита глава и бос”. От древни времена това снемане на дрехите, развързването на пояса е било израз на отказ от предния греховен живот, израз на покаяние и на смирено обръщане към Христос.

2. „И духва в лицето му три пъти” – в Църквата духването винаги е било обред на „екзорцизъм”, т. е. на изгонване на зли духове. То е и даруване на нов живот, тъй както, съгласно библейския разказ, „… и създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7). Дишането е главна жизнена функция и затова с него Църквата свързва както изцеряването на заразения от греха живот, така и даруването на Светия Дух. Сам Господ „духна и им казва: приемете Духа Светаго” (Иоан 20:22). Тук то е изгонване на злия дух чрез силата на Светия Дух.

3. „И знаменува челото и гърдите му”, т. е. осенява ги с кръстния знак. По-рано това е бил първият обред, извършван над оглашените. Когато някой се е обръщал към християнството са го водели при епископа, който с ръка е осенявал челото му със знака на кръста. Това е означавало, че от този момент нататък човекът е „изваден” от „този свят” и му е поставен знакът Христов.

4. „Възлага ръка на главата” – в знак на придобиването на човека от Христос, чрез възлагането на него на „лекото бреме” Христово. „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас… и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени” (1 Кор. 6:19-20). При това свещеникът чете молитва:

„Господи, Боже на истината, от Твоето име и от името на единородния Ти Син и Светия Ти Дух възлагам ръката си върху раба Ти (името), който се е удостоил да прибегне към Светото Ти име и да се запази под заслона на крилете Ти: отстрани от него старата оная заблуда и изпълни го с вяра, надежда и любов към Тебе, за да познае, че Ти едничък си Бог истинен, и Единороднят Твой Син, Господ наш Иисус Христос, и Светият Твой Дух. Дай му да постъпва по всички Твои заповеди и да пази угодното на Тебе, защото, ако човек стори тия неща, ще живее чрез тях. Запиши го в книгата Си на живота и го съедини със стадото на наследието Си. Нека се прослави върху него светото Твое име, и името на възлюбения Ти Син, Господа нашего Иисуса Христа, и на животворящия Ти Дух”.[3]

5. Забрани. След тази молитва свещеникът се обръща към дявола. Тази част от Кръщението за някои православни изглежда като странен остатък от древни суеверия, несъвместими със сегашната ни вяра. И често може да се чуят хора, които с иронична насмешка говорят за указанието „да духнеш и плюеш”, с което свещеникът се обръща към оглашения (или към кръстника). Затова тук с особена сила трябва да се припомни, че Църквата винаги е вярвала и продължава да вярва в съществуването на дявола: т. е. да утвърждава не просто съществуването на „злото”, но още и на неговия личен носител и източник, въстанал против Бога, проникнал в света чрез греха и смъртта и станал „княз на мира сего”. Злото не е просто, както често се казва, само отсъствие на добро – както тъмнината е отсъствие на светлина. Действително, без да има своя „същност”, то обаче има страшна ирационална сила. А я има затова, защото негов носител е жива личност, избрала злото – въстанала против Бога и стремяща се да откъсне и човека от Него. Така и в света отсъствието на любов става зло и разрушителна сила, когато има нелюбящ и ненавиждащ, т. е. личност, въстанала против любовта. И тъкмо затова в разбирането на доброто и злото преминава непреходната линия между християнството и всеки „рационализъм” и „позитивизъм”, които отричат злото като сила: достатъчно е да се научи кое е добро и правилно, за да изчезне злото, т. е. неправилното. Християнството разкрива тайната на злото като Злото, развратило света, утвърдило се в него и от което човекът не може да се избави със собствени сили, даже ако знае кое е добро и кое – зло. Християнството е откровение за спасението на света от Бога, борба с дявола, при което най-високият и решителен момент от тази борба, победата в нея, това е Въплъщението, смъртта и Възкресението на Иисус Христос. „Днес князът на този свят ще бъде изгонен вън”. Христос победи дявола и „разруши неговото господство”. И на човечеството е посочен пътят към тази победа – в съединението с Христос, т. е. в Църквата, с която Той пребивава до свършека на времето. „Даде им власт над нечистите духове да ги изгонват, и да изцеряват всяка болест и всяка немощ” (Мат. 10:1).

Затова Църквата, пристъпвайки към Кръщение, преди всичко освобождава човека с властта Христова от общото, за целия паднал свят, робство на дявола. Това не значи, че се извършва някакво „магическо” действие, което веднъж завинаги освобождава човека от злото. Ние знаем, че всеки, който се обръща към Христос, с това самото обрича себе си на непрестанна борба с дявола и срещу него ще бъде винаги насочена цялата сила на злото. За да може обаче човекът да се бори с нея, той трябва в началото да бъде върнат в правилното състояние – т. е. чрез силата Христова да бъде освободен от природното „увреждане” и да получи онази свобода и сила, които той, бидейки част от този паднал свят, не може сам да достигне. И ако силата Христова му бъде дадена в Кръщението и Миропомазването, то освобождението, извеждането му от „природното” подчинение на злото се извършва чрез забрани, предшестващи тайнството. Ето защо подготовката за Кръщение завършва с тази властна повеля към дявола – да остави „новозапечатания воин Христов”. Още един син Божи откъсва Христовата църква от дявола и от неговото царство – царство на злоба, грях и смърт; още на един тя дава възможността и силата да встъпи в пътя на новия живот. И тези „забрани” разкриват така често забравяната същност на християнството: че то не е битова религия с умилителни обреди, а призив от Бога към човека – да встъпи във „войнството Христово”, да участва в тази духовна рат и в нея да пребъде верен до край.

С три забрани – всеки път с все по-голяма сила и власт – Църквата повелява на дявола да отстъпи и „да познае своята суетна сила”, „тъй като Той ще дойде и няма да закъснее”. Христос е Господ и Цар на света. Пред Него вече е преклонило „колене всичко небесно, земно и подземно” (Фил. 2:10) и макар дяволът все още да има своята власт и сила, той вече знае за своето поражение.

И завършвайки забраните, свещеникът се моли: „Вечни Владико Господи, Който си сътворил „човека по свой образ и подобие и си му дал възможност за живот вечен, после, като отпаднал чрез греха, не си го презрял, а си уредил чрез въчеловечаването на Твоя Син Христос спасението на света! Сам Ти приеми в небесното Си царство и това Свое създание, като го избавиш от робството на врага. Отвори очите на ума му, за да сияе в него просветата на Евангелието Ти. Привържи към живота му светъл ангел, който да го избавя от всеки замисъл на врага, от лоша среща, от пладнешки демон, от лоши привидения”.[4] И духвайки на устата, челото и гърдите на оглашения свещеникът три пъти повтаря: „Изгони от него всеки лош и нечестив дух, който е скрит и се е загнездил в сърцето му… и направи го разумна овца на светото стадо на Твоя Христос, почетен член на Църквата Си, съсъд осветен, син на светлината и наследник на царството Ти, та, като живее по заповедите Ти, като запази печата неповреден и уварди дрехата незапетнена, да получи блаженството на светиите в царството Ти”.[5]

6. Отричане от сатаната. Тогава свещеникът обръща кръщавания на запад – към посоката на тъмнината, изобразяваща, според древните представи, страната на дявола, и три пъти го пита: „Отричаш ли се от сатаната, и от всичките му дела, и от всичките му ангели, и от всичкото му служение, и от всичката му гордост?”. И три пъти сам оглашеният или чрез кръстника си отговаря: „Отричам се”. Ако отначало чрез властта и силата Христови Църквата е „забранила” дявола, то сега от оглашения се изисква сам да се отрече от него, сам да се откаже да му служи. От всяко извършвано от него зло и служение на началника на злото. С отказа от него християнинът поставя рязка линия между себе си и злото, изразяваща се в решимостта да се бори с него. Такъв е първият кръщелен обет.

И отново свещеникът пита трикратно, като с настойчивостта си сочи безкрайната важност на този свободен отказ: „Отрече ли се от сатаната?”. И на трикратния отговор на оглашения – „Отрекох се” – му казва да духне и да плюне към дявола, и така на дело да докаже своята готовност веднага да встъпи в борба с него. Нека хората, извършвайки този обред – толкова древен, но и така „актуален” като самата Църква – не се усмихват. Защото това „духни и плюни” е знак за решителното ни скъсване с него и нека знаят те, че това предизвикателство дяволът няма да забрави. От този момент ние се обричаме на смъртен бой, в който не ще има почивки. И вече нищо няма да бъде „неутрално”, а във всичко и винаги ще бъдем или с Бога, или с дявола. В Евангелието са казани много думи за трудностите, печалите и опасностите на този „тесен път”: „… бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената” (Мат. 10:28).

7. Обръщане към Христос и подчиняване Нему. Свещеникът обръща оглашения на изток – като знак за неговото обръщане, т. е. за онази вътрешна промяна, криза и покаяние, от които и започва истинското следване на Христос. Изтокът е страната на светлината и на слънцето и християните винаги се молят обърнати на изток, виждайки във физическото слънце образа на „Слънцето на правдата” – на Христос, Който със Своето пришествие просвети хората, които „пребиваваха в тъмнина и сянка смъртна”. „Изток е Неговото име”, повтаряме ние в църковното песнопение думите на пророка… И свещеникът пита три пъти „Съчета ли се с Христа?” – и три пъти чува в отговор: „Съчетах се”. И отново пита три пъти „Съчета ли се с Христа?” – „Съчетах се”. След свободното отричане от дявола – свободно съединяване с Христос.

8. Изповядване на вярата. „И Вярваш ли в Него?” – продължава свещеникът. „Вярвам в Него като в Цар и Бог” – отговаря оглашеният, свидетелствайки не само за „вярата в Бога”, но и за вярата в Неговото Царство, което е дошло в Христос и което е било дадено на хората. И след тези думи произнася Символа на вярата, предаден му – както вече казахме – в подготвителните към Кръщението седмици. В Символа на вярата вкратце е запечатано цялото съдържание на нашата вяра: в Пресветата Троица – Отец, Син и Свети Дух; в Бога Творящ, Спасяващ и Освещаващ ни. По отношение на Господ Иисус Христос, чрез Когото сме осиновени от Отца и с Когото сме съединени в Светия Дух, Символът на вярата изброява онези събития от живота Му (… слезе от небесата… и се въплъти, … и стана човек, … и бе разпнат, … и страда, … и бе погребан, … и възкръсна, и т. н.), всяко от които е съдържание на нашата вяра и смисъл на нашия живот, извор на безкрайна радост и спасение. Три пъти оглашеният повтаря Символа на вярата и след всеки следващ път отново на въпроса на свещеника повтаря своето твърдо желание да се съедини с Христос.

„И поклони Му се!” – казва свещеникът. „Покланям се на Отца и Сина и на Светаго Духа, единосъщна и неразделна Троица”.

Оглашението е завършено. Ограден, „запечатан” от Църквата, оглашеният свободно се е отрекъл от сатаната, обърнал се е към Христос, изповядал е своята вяра в Истината, съхранявана от Църквата. Свещеникът завършва оглашението с тържествено благославяне на Бога, Който иска всички хора да се спасят, да дойдат при познаването на Истината. И в последната молитва, водеща ни към кръщелния купел, той моли Бога: „Владико Господи, Боже наш, призови раба си за светото Твое просвещение и удостой го с тая велика благодат на светото Твое кръщение: снеми от него ветхостта и го обнови за живот вечен, изпълни го със силата на Светия Твой Дух за съединение с Твоя Христос, та да не бъде вече чедо на тяло, а чедо на Твоето царство”.[6]

Кръщението

Като завършва оглашението свещеникът се облича в бяла риза. Бели дрехи получава и новопокръстеният, като излезе от купела. С тези бели дрехи Църквата от древни времена е показвала образа на новия живот, новото творение, осъществявано в нея от Христос, и давайки ги на новопокръстения, със самото това е свидетелствала, че той е призован да ги пази неопетнени, т. е. да живее съгласно с получената по време на Кръщението благодат. „И се запалват свещи, – пише Симеон Солунски – означаващи просвещаване на духа и това, че кръщаваният върви от тъмнината към светлината и става син на светлината. Каденето представя благоуханието и светостта на Духа”.

В древност, както вече казахме, кръщението е било част от пасхалното богослужение и е било, разбира се, организирано много тържествено. Тази тържественост нашият „Требник” предписва да се съблюдава и днес, тъй като където и да се извършва Кръщението, то е винаги „най-великото Божие дело – възсъздаването на човечеството”. То е пасхално по самата си същност и затова е празник на цялата Църква.

Освещаването на водата

Тайнството Кръщение започва с освещаване на водата. И в Стария Завет, и въобще в дохристиянските религии водата е естествен символ на нравственото очистване. И потапянето във вода (а самата дума „кръщение”, на гръцки „βάπτισμα” буквално значи „потапяне във вода”) е било израз на покаяние и обновление. „Аз ви кръщавам с вода за покаяние” – казва св. Йоан Предтеча (Мат. 3:11). От друга страна, водата е била също и символ на живота, като условие и основа на всеки живот. И този древен и „естествен” символизъм на водата е бил възприет също и от християнството. Сам Господ е говорел за раждане от вода и Дух и е приел Йоановото кръщение. Но както е и с всички човешки символи, в Църквата това потапяне във вода е престанало да бъде само символ – в него човек действително е получил това, което е можел само да изобразява, да символизира. Тъй като само Бог може да изпълни символа с реалност, и символическото потапяне във вода е станало кръщаване в Дух и огън (Мат. 3:11). Човекът може да се кае за своите грехове и да изрази своето разкаяние и тъгата си по опрощението, но само Бог може да прости; човекът може да жадува за истинен живот, т. е. за съединение с Бога, но само Бог може да даде този живот. И Бог прости нашите грехове и ни даде нов живот в Своя Син, Който стана Син Човешки, съедини се с нашата човешка природа, прие върху Си нашите грехове и понесе болестите ни. И на всеки повярвал в Него даде възможността да стане син Божи и да има нов и вечен живот. Онова, което човечеството безсилно е изобразявало в символи и образи, което е очаквало и за което се е молело, му е било дадено накрая реално. Символът е станал тайнство. Което означава, че, продължавайки да бъде образ, той е бил изпълнен с действителна сила от самия Бог, станал е реален. Тази сила е силата на Самия Христос, който със Светия Дух изпълва, прави действено всяко тайнство. И целият живот на Църквата е тайнствен и той не може и да не бъде тайнствен. Той е тайнствен, защото в него винаги действа Сам Христос, обещаващ да бъде в нея до „края на вековете”. Той не може да не бъде тайнствен, защото Църквата винаги помни и изобразява онова, което е направил за нас Христос. Но Той е направил това веднъж, това е единственото събитие, станало тук, на земята, в човешката история – „при Понтий Пилат”. То е неповторимо; ако ли бе повторимо, това би означавало, че само едно такова събитие не е достатъчно за спасението на света. Христос обаче умря веднъж и за всички. Той възкръсна и царува, „смъртта няма вече власт над Него” (Рим. 6:9). А в тайнството всеки се въвежда в това събитие, получава за себе си неговата сила.

И така, Литургията не е повторение на Тайната вечеря, а спомен за нея; този спомен обаче тайнствено ни прави участници в едната и неповторима Тайна вечеря, която в Църквата продължава вечно. Така и Кръщението е спомен за смъртта и възкръсването на Господа, но в този спомен човекът тайнствено се съединява с Христос – „съ-умира” и „съ-възкръсва” с Него и получава в себе си Неговия живот. С други думи, спасението на света, извършено от Христос, в тайнството вечно действа в света; в него се преодолява времето, миналото живее в настоящето и реално го преобразява и въвежда в този свят новия живот на бъдещия век, т. е. Царството Божие.

Нататък, животът на Църквата не може да не бъде тайнствен и защото самото Богочовечество на Христос, т. е. съединението в Него на Бога и човека, е тайнство. И както в Христос цялата божествена пълнота е обитавала телесно (Кол. 2:9), така и тук, в Църквата божествената, невидима страна никога не се откъсва от човешката, видимата, а винаги е въплътена в нея. Човешката дума от Писанието е Слово Божие, евхаристийният хляб е Тялото Христово, мирото е дар от Светия Дух. Цялата ни вяра е основана на това, „което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали” (1 Иоан. 1:1). Тъй като „Словото стана плът” и Синът Божи е навеки и Син Човешки.

В тайнството, накрая, самото вещество, самата материя на света се възстановява в значението, което е имала до грехопадението. Тя не отделя човека от Бога, а напротив – е път и средство за съединяване с Него. Тя не господства над човека, а напротив – сама му служи, става „материя на тайнството”, тъй като за това тя е и създадена.

Ето защо тайнството на нашето съединяване с Бога, тайнството на прощаването на греховете и даряването ни с нов живот в Христос се извършва с кръщаването във вода. Водата няма значение сама по себе си, но не е и просто символ. Когато обаче е осветена и действително изпълнена със Светия Дух, тя получава силата Христова и в нея човекът действително се съединява с Христос и целият, с душа и тяло, се обновява за нов живот.

Освещаването на водата започва с възгласа „Благословено е царството на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и во веки веков!” – и това още веднъж показва, че по-рано Кръщението се е извършвало в непосредствена връзка с Литургията: раждането за нов живот естествено е завършвало с приемането на храната на този нов живот, т. е. на Тялото и Кръвта Христови, които са наистина храна и наистина питие (Иоан 6:55).

Следва Великата ектения, към която се прибавят и прошения – за освещаване на водата с тази сила, действие и пришествие на Светия Дух; да бъде изпратена в нея благодатта на изкуплението, Йордановото благословение (защото сам Господ е осветил водата с потапянето Си в Йордан); за просветляването ни със светлината на разума и благочестието чрез снизхождението на Светия Дух; за това, че чрез тази вода от нас са изгонени всички замисли на видимите и невидими врагове; за това, потопеният в нея да бъде достоен за нетленното Царство; за идващия сега при светото просвещение и за неговото спасение; за това, Бог да го посочи като син на светлината и наследник на вечните блага; за да бъде той присъединен и участник в смъртта и във Възкресението Христови; за това той да запази дрехите на Кръщението и годежа с Духа неосквернени и непорочни в страшния Христов ден; за това тази вода да бъде вода на ново раждане и изоставяне на греховете, и „дреха на нетленността”.

След това свещеникът се моли за самия себе си. За да може в този час, когато чрез него ще се осъществи „великото, страшно и пренебесно тайнство”, Бог да му прости греховете и целия да го освети „с всесъвършената невидима сила”. За да може сам той, „възвестявайки на другите свобода и подавайки я с вяра съвършена”, да не бъде роб на греха. Моли се и Бог „да изобрази Христос в оня, който трябва отново да се роди”, т. е. да го направи действителен образ Христов: да го утвърди върху основата на апостолите и пророците и да го направи „истинско насаждение (ашладисан като клонка) в светата, съборна и апостолска Църква…”.

Тогава свещеникът започва гръмко молитвата за освещаването на водата, която започва с тържественото утвърждаване: „Велик си, Господи, и чудни са Твоите дела, и нямаме достатъчно думи, за да възпеем Твоите чудеса”.[7]

В тази изумителна, наистина космическа молитва Църквата възвестява своята вяра в Бога Творец, Промислител и Спасител на света. И чрез устата на Църквата цялото творение благодари, слави и хвали Бога, тъй като в това е висшето блаженство на тварта, в това е нейното предназначение и нейната свобода. За вярващия целият свят отразява Неговата слава, Неговата премъдрост, Неговата благост, цялата твар се стреми към Своя Първоизточник и в съединението с Него намира блаженството и смисъла на живота. „От Тебе треперят всички разумни сили, – говори свещеникът – Тебе възпява слънцето, Тебе слави луната, Тебе посрещат звездите, Тебе слуша светлината. От Тебе тръпнат бездните…”.[8] Всичко е Божие, всичко е от Него сътворено и всичко към Него се стреми. Вместо тази истинска свобода обаче – свободата на синовете и приятелите Божии – човекът е избрал своята малка, „робска” свобода, свободата на бунта и на разрушението, и светът е паднал. Бог обаче не го е оставил, Богът Творец е станал и Бог Спасител.

„Ти, – продължава свещеникът – бидейки Бог неописуем, безначален и неизразим, дойде на земята, като прие образа на раб, и се уподоби на човек, тъй като по сърдечната Си милост Владико, Ти не се стърпя да гледаш човешкия род измъчван от дявола, а дойде и ни спаси”.[9]

Такова е онова вечно, безкрайно радостно и безкрайно страшно, което Църквата утвърждава, с което тя живее и което до края на света тя ще възвестява на целия свят.

Но Ти дойде и ни спаси!

„Изповядваме благодатта, възвестяваме милостта, не крием благодеянието: Ти спаси рожбите на естеството ни, освети девическата утроба с Раждането Си. Всичката твар възпява Тебе, явилия се: защото Ти, Боже наш, се яви на земята и живя с човеците. Ти освети Йорданските струи, като изпрати над тях от небето Пресветия Си Дух”.[10]

И защото Той дойде, защото Той спаси света и с явяването Си завинаги го освети, Неговата сила живее в света. Той я даде на Църквата, в нея Той продължава Сам всичко да освещава и да изпълва със Себе си. И затова „Сам Ти, човеколюбивий Царю, и чрез слизането на Светия Твой Дух освети тая вода”.[11]

„И дай ѝ благодатта на изкуплението (т. е. дай ни чрез нея да получим плодовете на изкуплението), благословението на Йордан. Направѝ я извор на нетление, осветителен дар, очистваща грехове, предпазваща от болки, гибелна за демоните, недостъпна за вражеските сили, с ангелска сила изпълнена. Да бягат от нея зломислещите за създанието Ти, защото призовах чудното, славно и страшно за враговете Твое име, Господи…”.[12]

И, като прекръства три пъти водата, потапяйки в нея ръка, и като духа върху ѝ, свещеникът продължава:

„Да се съкрушат под знака на Твоя кръст всички вражески сили”.[13] Както преди са били прочетени „забраните” над самия оглашен, така сега се четат те и над водата: творението Божие – светът – е единно в своя живот; чрез човека, призван да бъде негов стопанин, той целият е паднал и „с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Рим. 8:19-22). Спасението на човека означава възсъздаване в него и чрез него и на света. Светът е домът на човека и Христос, със Своето слизане в Йордан, т. е. в материята, е приготвил новия, очистен, освободен свят, възсъединен с Бога, за да живее в него и да се прехранва от него и спасеният човек да го обработва в своя нов живот.

И, освободил водата, свещеникът се моли още и още, за да я направи Бог „вода за изкупление, вода за освещение, очистване на плът и дух, разслабване на окови, прощаване на прегрешения, просвета на душата, баня на възраждане, обнова на духа, дарба на осиновение, облекло за нетление, извор на живот. Защото Ти си рекъл, Господи: „умийте се и ще бъдете чисти; махнете злините от душите си”. Ти си ни дарил свише възраждането чрез вода и Дух. Яви се, Господи, чрез тая вода и да се претвори кръщаваният в нея, за да отхвърли ветхия човек… и да се облече в новия, който се обновява по образа на Създателя си, та, като се срасне с подобието на смъртта Ти чрез кръщението, да бъде участник и във възкресението Ти и, като опази дара на Светия Твой Дух и възрасти залога на благодатта, да получи наградата на горното призвание и да се причисли към първородните, които са записани на небето, в Тебе, Бога и Господа наш, Иисус Христос”.[14]

Помазването на водата с елей

След освещаването на водата се извършва освещаване на елея и помазване с него на водата и на кръщавания.

Елеят е образ на лекуването на раните, на милостта, мира и радостта. Маслинена клонка е донесъл гълъбът, пуснат от Ной от ковчега, в знак на прекратяването на Божия гняв, на помиряването Му с човека. Христос използва образа на елея в Своите притчи (срв. Лука 10:33-34): с него милосърдният самарянин помазва раните на човека, попаднал в ръцете на разбойници. По същия начин, чрез прибавянето във водата на осветения елей се ознаменува това, че в Кръщението става помиряване на човека с Бога, извършено от Христос, излекуване на раните му, т. е. греховете и болестите, даряването му със сили за борба със злото.

„Мир на всички” – казва свещеникът. В този възглас е изразена същността на Църквата като помирено с Бога човечество – някога не помилвано, а днес помилвано (1 Петр. 2:10). То има Христовия мир по Неговата дума: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам” (Иоан 14:27). И след това, отново с духване освобождавайки елея, както преди това е направил с водата и със самия кръщаван, свещеникът го освещава с кръстен знак, като се моли този елей да бъде „оръжие на правдата”. И, при пеене на „Алилуя”, три пъти кръстообразно помазва водата.

С това помазване на водата завършва подготовката за Кръщението. Приготвени са „гробът и майката” – както казва св. Кирил Йерусалимски: гробът, защото, влизайки в купела, човекът по подобие се съединява със смъртта на Христос и майка – защото чрез тази кръщелна смърт се извършва новото му раждане. И това подготвяне завършва с тържествен възглас на свещеника – с благославяне на Бога, „Който просвещава и освещава всеки човек, идещ на света”.[15]

Помазването на кръщавания с елей

„И се довежда кръщаваният”. И свещеникът го помазва с осветен елей. В древност воините, подготвяйки се за сражение, са намазвали телата си с елей за засилването им. Така и християнинът, встъпвайки в редовете на Христовите воини, получава особена сила за онази „невидима бран”, която свободно приема, избирайки „тесния път” на спасението. „Ти си помазан, – казва св. Амвросий Медиолански – като сподвижник Христов, имащ да противоборства в битката на този век”.

„Помазва се рабът Божий с елей на радост, – казва свещеникът, правейки кръстен знак на челото – в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин”.[16]

След това на гърдите: „за изцеряване душата и тялото”;

- на ушите: „за да слуша вярата”;

- на ръцете: „ръцете Твои ме сътвориха и устроиха”;

- на краката: „за да ходи по стъпките на Твоите заповеди”.[17]

Целият човек, цялото му тяло и всички негови чувства се обновяват, очистват се и укрепват за служение на Бога.

Кръщаването

„И когато помаже цялото тяло, свещеникът го кръщава”, т. е. потапя го във вода три пъти, казвайки: „Кръщава се рабът Божий в името на Отца. Амин. И Сина. Амин. И Светия Дух. Амин”.[18]

Такъв е единственият по предназначението си, с нищо несравним момент в нашия живот – не само земен, но и вечен. Потапяйки се във водата, ние умираме с Христос; излизайки от нея, ние съ-възкръсваме с Него, и „тази спасителна вода ни е и гроб, и майка”, „И както Христос е бил наистина разпнат, погребан и възкръсна, така и ние в Кръщението сме били удостоени по подобие да бъдем погребани и да се изправим с Него” (св. Кирил Йерусалимски).

Псаломът

Затова веднага след кръщението свещеникът с цялото паство пее Псалом 31, който изразява радостта от полученото опрощение и начало на новия живот. „Блажен е оня, комуто беззаконията са простени, и чийто грехове са покрити!… Веселете се в Господа и радвайте се, праведници; тържествувайте, всички прави по сърце”.

Обличането в бели дрехи

И след това свещеникът облича новопокръстения в бели дрехи. Както снемането на дрехите до Кръщението означава снемане от себе си на предишния, греховен човек, така и тези бели дрехи са образ на новото човечество, „по образа на Този, Който го е създал”.

„Облича се рабът Божий, – говори свещеникът – в ризата на истината, в името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин”. Същевременно се пее тропарът „Многомилостиви Христе Боже наш, Ти, Който се обличаш със светлина като с дреха, подай ми светло одеяние”.[19]

„Щом свлèче ти вехтите одежди – казва св. Кирил Йерусалимски – и духовно се облече в бели, трябва по всяко време да носиш бяло. Не казваме, че винаги трябва да си облечен в бели дрехи, а в бели и светли в истинския смисъл, т. е. духовни”. Ако белите дрехи са ни дадени от Бога, ние трябва да ги запазим бели в нашия земен живот и като „синове на светлината” да застанем пред Бога, когато Той ни призове при Себе си. По обичай, на врата на новопокръстения окачват кръст за постоянно носене на гърдите – като напомняне за думите Христови: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мат. 16:24).

Така завършва тайнството Кръщение и ние вече пристъпваме към тайнството на Миропомазването.

Миропомазването

Кръщението е тайнство на прошката и обновлението, тайнство на раждането. След раждането обаче следва животът. При сътворяването на света Бог, като създаде човека, „вдъхна в лицето му дихание за живот” (Бит. 2:7). И след новото творение – спасяването на света, извършено от Христос, – в деня на Петдесетница Светият Дух е слязъл над апостолите, за да ги „облече със силата свише”. По същия начин и след кръщаването Той се спуска върху новопокръстения в тайнството Миропомазване.

Това е тайнството на живота: Светият дух е „подателят на Живота”, т. е. извор на онзи нов, божествен живот, който човекът получава в Христос. „И Животът се яви” – пише св. Йоан Богослов (1 Иоан. 1:2), а този Живот ни е даден от Светия Дух. „И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Този живот дарява, за него свидетелства Светият Дух, спуснал се над апостолите в Йерусалим, извършващ всяко тайнство на Църквата и спуснат над нас в Миропомазването. „Този е Иисус Христос, Който дойде чрез вода и кръв (и чрез Духа)… и Духът е, Който свидетелствува, понеже Духът е истина” (1 Иоан. 5:6).

Тайнство на освещаването: „свят” преди всичко означава осветен, т. е. посветен на Бога, отдаден, за да Му служи. И затова Църквата е „род избран, царствено свещенство, народ свет” (1 Петр. 2:9). Тя служи на делото Христово, Сам Христос е дошъл, за „да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Мат. 20: 28). И в Църквата ние живеем не за себе си, а за да изпълняваме Неговото дело в света. Ние, християните, сме „люде придобити, за да възвестите съвършенствата” на Оногова, Който ни е призовал „от тъмнина в чудната Своя светлина” (1 Петр. 2:9). Всеки от нас е осветен от Светия Дух, т. е. посветен е на служение на Своя Господ. Всекиго Светият Дух изпраща на специално служение и няма член на Църквата, който да не е призван на служение, тъй като самата Църква е вечно служение на Бога, вечно свидетелство за Неговото Царство в света и над света.

Тайнство на одухотворяването: нашият живот – по думите на преп. Серафим Саровски – трябва да бъде „придобиване на Светия Дух”, т. е. непрекъснато изкачване и одухотворяване. Ние сме призвани към съвършенство: „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48); и в тайнството на Миропомазването ни се дава благодат, т. е. сила, помагаща ни в това изкачване, в тази непрекъсната борба за духовен живот, за одухотворяване на цялото наше човешко същество. Светият Дух, Който ни е даден, е извор на тази вътрешна жажда, която вече няма да ни даде да се успокоим със земното и материалното, а винаги ще ни зове към небесното, вечното и съвършеното. Той е съвестта, осъждаща лошите ни постъпки и даваща ни да виждаме нашите прегрешения, и Той е онези „мир и радост”, които вече са тук, на земята, дават ни да предвкусим вечната радост на Царството Божие (Рим. 14:17).

Отначало низвеждането на Светия Дух след кръщаването е ставало чрез възлагане на ръце. Апостолите, дошли в Самария се помолили за самаряните „за да приемат Дух Свети. (Защото Той не бе слязъл още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса.) Тогава възлагаха върху им ръце, и те приемаха Духа Светаго” (Деян. 8:15-17).

След това възлагането на ръце е било заменено от помазване със свето Миро, т. е. с особен елей, съставен от драгоценни вещества и осветен на Велики четвъртък от предстоятелите на поместните църкви. „Миро” на гръцки означава благовонно масло. Помазването с елей винаги е било образ на посвещаване и на изпращане за служение. Сам Христос е Помазаник, защото „Христос” на гръцки означава „помазаник”: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните” (Лука 4:18). Това духовно помазване на вярващите в Христос става именно в тайнството Миропомазване.

Молитвата

За даруването с този Живот, освещаване и благодат за духовно израстване се и моли свещеникът, веднага след обличането на новопокръстения в бели дрехи.

„Благословен си, Господи Боже Вседържителю, извор на благата, слънце на правдата, Който за ония, що са в мрак, си направил да светне светлина за спасение чрез явяването на единородния Твой Син и наш Бог и си подарил на нас, недостойните, многоценно очищение в светото кръщение и божествено освещение в животворното помазание; Който и сега си благоволил да възродиш новопросветения си раб чрез вода и дух и си му дарил прошка на волните и неволни грехове; сам Ти благосърдний Владико, Всецарю, подари му и печата на дара на Светия и всесилен и покланяем Твой Дух, Комуто се покланяме, и причастието на светото Тяло и драгоценната Кръв на Твоя Христос.

Запази го в Твоето освещение.

Утвърди го в православната вяра.

Избави го от лукавия и от всичките му работи и чрез спасителния страх пред Тебе опази душата му в чистота и правда, та, като Ти благоугажда във всяко дело и слово, да стане син и наследник на небесното Ти царство”.[20]

Миропомазването

И след това помазва новопокръстения със св. Миро, правейки кръст на челото, на клепачите, на ноздрите, на устата, на ушите, на гърдите, на ръцете и на краката, като всеки път казва: „Печат на дара на Светия Дух. Амин”. Това помазване се нарича печат, защото с него Господ поставя печат на нас: ние Му принадлежим, ние сме Негов народ в този свят и Той е нашият Цар и Господ не само на небето и в бъдещия живот, но и тук, на земята, и във всеки момент от нашия живот. И този печат се слага на цялото тяло, на всички негови членове – така, както целият наш живот – и духовен, и телесен, е осветен, т. е. той е отдаден на служение на Бога: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии” (1 Кор. 6:19-20).

Образът на кръга

И така, завършвайки тайнството на Кръщението и Миропомазването, свещеникът и новопокръстеният (или кръстникът, държейки кръщавания младенец) на три пъти представят образа на кръга, т. е. обикалят купела при пеене на стиховете от ап. Павел: „кръстилите се в Христос, в Христос се обличат”, т. е. в съединяването с Него са станали подобни на Него – помазаници на Светия Дух).

Кръгът винаги изобразява вечност, пълнота и вярност. Той съединява навеки: при освещаването свещеникът прави кръг около престола, мъжът и жената, при венчаване, ги водят около аналоя и им дават халки. Кръгът няма край – той е вечността. Кръщението въвежда човека във вечния живот, съединява го навеки с Бога, призовава ни да сме Му верни и ни зове да се стремим към пълнота, т. е. към съвършенство.

Апостолското и Евангелското четива

Преди, когато кръщаването се е извършвало в пасхалната нощ или, във всеки случай, в началото на Литургията и в църковното събрание, веднага след тайнството с лития новопокръстените са встъпвали в храма, за да участват за пръв път в Евхаристията, да бъдат нейни причастници. Тези три тайнства са неразривно свързани – Кръщението е раждане, Миропомазването е новият живот, а Евхаристията е участието в този живот и „нетленната храна”, с която ние живеем. За това свидетелства и приведената по-горе молитва, в която свещеникът моли за даруване на новопокръстения с „животворящо помазване… и причастяване със Светото Тяло и Кръв…”. И, разбира се, сега, когато Кръщението се извършва обичайно не в храма и откъснато от Литургията, съвършено необходимо е новопокръстеният младенец да бъде доведен на Литургия и направен причастник в най-близкия възможен ден, тъй като затова е и кръстен – „за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство” (Лука 22:30).

Затова и Апостолското и Евангелското четива, с които сега завършва тайнството, са същите онези, които са и на Велика събота, който е предимно денят за кръщаване. Това е Рим. 6:3-11, приведено в началото на този очерк, където се разкрива връзката на Кръщението със смъртта и Възкресението Христово, и Мат. 29:18-20 – за явяването на възкръсналия Господ на апостолите: „даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”. Христос вече царува и Царството Му е дадено на хората в Църквата: ние сме призвани навсякъде и на всички да носим Благата вест за това Царство и всички да въведем в него, тъй като в него Сам Господ пребивава с нас, а да бъдем с Него е и смисълът на нашия живот.

Съвременният чин на Кръщението завършва с умиване на новопокръстения и постригване на косите му. В древната Църква тези два чина са се извършвали на осмия ден след кръщаването: в продължение на цяла седмица новопокръстените са оставали с белите дрехи, провеждали са почти цялото си време в храма, участвайки всекидневно в богослужението и слушайки заключителното поучение, наричащо се мистагогия, т. е. въведение в тайнството на църковния живот.

Умиването

Свещеникът се моли новопокръстеният да запази „щита на вярата му недосегнат от вражески злоумисли”, да запази в себе си „дрехата на нетлението, в която се облече, неосквернена и неопетнена”, като опази „с благодатта си духовния печат неповреден” и Сам Бог да възложи върху него в това тайнство Своята „господстваща ръка”. След възгласа „Мир всем” свещеникът приканва всички да приклонят глави пред Господа и новопокръстеният за първи път участва в това проявяване на послушание от всички християни към Бога и в това поданство. След това свещеникът умива мястото, където е било извършено Миропомазването, говорейки: „Оправдан си. Просветлен си. Осветен си. Умил си се с името на Господа наш Иисуса Христа и Духа на Бога наш”.[21]

„Кръстен си. Просветен си. Миропомазан си. Осветен си… В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин”.

Като въвежда човека в неговия обичаен живот, това измиване, означава, че онова, което е станало с него тайнствено и духовно, остава и завинаги действено. Завършвайки тайнството, това означава, че човекът е призван винаги „да го изпълнява” в своя живот.

Постригването на косите

Към това сочи и постригването на косите – образ на това, че човекът сам принася себе си в жертва на Бога, че се отдава на служение Нему. Бог е създал човека с душа и тяло: „от словесна (т. е. разумна) душа и благолепно тяло – така, щото тялото да служи на душата… и щото с всичките си чувства човекът да благодари изрядно на Художника, т. е. на Бога…”. Отдавайки част от своето тяло – от косите, човекът свидетелства, че в Църквата се възстановява този правилен ред и светът се помирява с Бога и Му служи.

Цялото тайнство завършва с отпуст, т. е. с последно благославяне.

Превод: Венета Домусчиева

* Шмеман, А. Таинство Крещения – на сайта: Храм в честь иконы Божией Матери „Взыскание погибших” (http://hramvp.ru/?p=987; бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в броеве 4 (131) и 5 (132) на сп. Християнство и култура (бел. ред.).