Преписка с прот. Александър Мен

Ваше Високопреосвещенство,

Скъпи владико!

Поздравявам Ви с празника Рождество Христово.

Молете се за мен

прот. А.[лександър] Мен

8 януари 1979 [г.]

*   *   *

Всечестнейши и скъпи о. Александре,

Благодаря Ви за Вашето хубаво приветствие и за пожеланията. И двете Ваши писма пристигнаха. Ако някога тръгна към московските места, където видях светлината на тази благословена земя,[1] несъмнено бих поискал да се видя с Вас и да навестя Вашия Семхоз (доколкото разбирам, това трябва да означава Семейно стопанство?). Много необходимо за страната и за душата място. Всички ние сме работници в най-висшата изкусност на това дело… Към Моск.[овската] дух.[овна] академия пък това съвсем добре подхожда – тя е точно „Семейно стопанство”.

Неотдавна получих хубава фотография – лития около един от северните храмове в Русия. Какви хубави, чисти лица, какъв отблясък от истинския живот върху тях и сякаш буквално гледат вътре към себе си. И двамата свещеници – още млади (на по ок. 35-40) – също вървят молитвено. За мен това е хубав подарък от земната ми родина – да погледна лицата ѝ. Моля Господа да благослови всички вас, тружениците на Неговото дело… Ако пък бъдете изпратен (с някаква делегация на М.[осковска] патриаршия) в С.[ъединените] Щ.[ати], надявам се да се срещнем. Мисля си, впрочем, че главното Ви дело не са братско-дипломатическите разговори с чужденците в различни страни, а духовното ръководство на Вашите чеда, които се стичат към Вас. Господ Ви е дал този дар на ходенето не посред отвлеченостите (пък макар и най-свещените), а сред лица безсмъртни… (В младостта ми тъкмо мен много ме утешаваше в това моето свещенство).

Надявам се, че правилно съм написал Вашия адрес на пощенския плик и писмото ми ще пристигне без забавяне.

Прегръщам Ви и Ви желая сили и радост във Вашето служение. И мир на Вашия дом.

С любов,

† А.[рхиепископ] Йоан

1 февр.[уари] 1979 г.

*   *   *

Ваше Високопреосвещенство, скъпи владико!

Дълбоко бях трогнат от Вашата картичка и молитвената памет за моята майка. По силата на удивително „съвпадение”, няколко дни преди смъртта си тя четеше една от Вашите стари, все още довоенни брошури и много ѝ се възхищаваше. Въобще, тя прочете всичко Ваше, което и аз. Трудно ми е да оценя колко много съм ѝ задължен – от деня, в който е завела мен, осеммесечното бебе, да ме кръсти в Загорск. С което сякаш ме е и отдала под покровителството на преп. Сергий, което чувствам и сега, в петата десетица на годините си.[2] Още в детството си прочетох лекцията на Ключевски за него и осъзнах какво трябва да се върши (едното потребно). Незабележимо да се умножават онези духовни богатства, които са ни завещани. В тази бездна посевите могат и да не поникнат бързо, но, както е казал апостолът, „един е посадил, друг е поливал, а Господ направи да израсте”.[3] И това, че в своята гора преподобният не е бягал от проблемите на живота (тогавашните), също ми послужи за урок. Тази страна ме порази и във Вашата „Биография на младостта ми”,[4] която свидетелства до каква степен нейният автор е бил отворен към хората и теченията (което е видно и в последващите етапи от неговите трудове). По подобен начин се старая и сам да разрешавам всичко, и благодаря на Бога, задето ми е дал във Ваше лице пример и молитвеник.

Изпращам Ви поздрав от родните борове и елхи, които гледат в прозореца ми (тук гората стои още от времето на преподобния).

Нека Господ да Ви дава сили и здраве. Моля за архипастирското Ви благословение. Винаги Ваш,

прот. А.[лександър] Мен

16 март 1979 [г.]

Ваше Високопреосвещенство, скъпи владико!

Отдавна се каня да Ви напиша, радвайки се, че отношенията между нашите църкви се нормализираха. „Биографията на младостта ми” послужи като още един стимул за това. Тя създава дълбоко впечатление със своята светлина и хармония, с ограничеността на избрания път – без резки промени и тласъци, макар че времената са били кризисни. Мене винаги ме е привличал подобен опит, изглеждал ми е дълбоко автентичен, желан – противоположен на онази болезненост във вярата, която понякога се култивира под влияние на книгите на Киркегор, пък и въобще поради невротичната атмосфера на века. Това съм чувствал и в други Ваши книги. Чел съм всичко, с изключение на „Разговора за безсмъртието”.[5] Чел съм и стиховете на Странника[6] и съм си мислил, че на него му се е наложило да бъде отец за скиталците от други поколения (за тази Ваша грижа топло са ми писали).

Някога получих Ваша картичка и бях трогнат от това. Молитвената връзка е нещо толкова скъпоценно. И тя помага. Често си мисля, че се държа главно по молитвите на другите. Силите не винаги стигат. Случва се по цяла седмица да нямам и един свободен час, в който да седна зад бюрото. А при това аз отдавна стесних рамките на своя труд до пределите на храма и дома.

Вашите бележки по книгата за древните религии[7] са особено проницателни. Що се отнася до критиката на Писанието, смятам, че тя отдавна трябваше да получи право на гражданство в православната литература. И не просто като някаква „отстъпка към този век”, а като необходим елемент от познаването на Библията. Без нея твърде много така и е оставало скрито зад седемте печата и е пораждало съблазни. Когато Вие говорите за духовното ядро в тази история, то повече от всичко е видно в раздела за пророците. Културно пък – историческият фон е своеобразна пролегомена към една проблематика, която често е чужда и слабопонятна за читателя. Във всеки случай, книгата е по-малко „рационалистична” в сравнение с много от съвременните римокатолически трудове. А между другото за мен „рационализмът” не е отрицателно понятие (ако, разбира се, не се взема в ограничения си смисъл). Твърде много греховно и зло е пораждало обратното: ирационализмът. Разумът е дар Божи, а страстите ни – загуба на „светлината на Разума”.

От душа Ви желая, скъпи владико, здраве и дълголетие.

Прося архипастирските Ви молитви.

С любов в Христа,

прот. А.[лександър] Мен

26 юли 1979 г.

Ваше Високопреосвещенство, досточтими владико!

Поздравявам Ви с празника на Христовото Рождество. Винаги с любов мисля за Вас, за Вашите трудове и удивителния Ви житейски път. Да дава Бог и занапред да оставате светилник на Църквата, та гласът Ви да бъде свидетел на нейната висша Правда. Вашето ръководство по пастирство,[8] макар и написано отдавна, продължава да играе роля за мнозина, които са тръгнали и които вървят по пътя на това служение.

Прося молитвите Ви.

Ваш, прот. А.[лександър] Мен

27 дек.[ември] 1979 г.

[Из писмата на архиеп. Йоан до Никита А. Струве]

Конфид.[енциално] Ви изпращам редовете от о. А.[лександър] Мен. Очевидно, тук той говори за излизането в Самиздат на моята книга (от времената на европейското ми архимандритство) Философия на православното пастирство. По-голямата част от тази книга влезе в сборника Надежда, кн.[ига] 1, на Зоя Крахмалникова, който е преиздаден от „Посев”.[9] Този труд „се е върнал в чужбина” като съветски Самиздат…

12 ян.[уари] 1980 [г.]

Ваше Високопреосвещенство, скъпи владико!

Още веднъж използвам случая да Ви напиша не по пощата, а по човек, за да мога да говоря без да се озъртам за бдителната цензура.

Рискувам да Ви обезпокоя ето по какъв повод – преди повече от 15 години написах за новоначалните две книги: една, за Христос, и друга – за православното богослужение. Те се разпространиха из Русия в стотици преписи, поради явния недостиг у нас на книги с подобно съдържание. През 1968 и [19]69 г. брюкселското издателство „Живот с Бога”,[10] което и сега се занимава с апостолска и икуменическа дейност, ги издаде (всяка книга по онова време имаше по два тиража). Сега назря потребността тези книги да се напишат по новому, за по-подготвения читател. Настойчиво за това ми говориха мнозина (както епископи и свещеници, така и миряни) и аз последвах съвета им. И ето че днес, по Божия милост, двете книги са готови (тази за Христос, струва ми се, вече се печата). И тъй като на мене – православния автор – ми се налага, поради редица причини, да публикувам в римокатолическо издателство, много ценно би било за мен да имам неголям предговор от православен йерарх или богослов. Първото издание на книгата ми за богослужението издателите са снабдили с кратък преамбюл от православен епископ, чието име не сочат. И така, сега се осмелявам да се обърна към Вас с този въпрос. Не бихте ли могъл Вие да напишете, макар и няколко реда, от свое име? Александра Николаевна Чиликина ми е писала и ми е предавала благосклонния Ви отзив за моите опуси. Това ме и ободри и ме накара да Ви пиша. Ако успеете, ще Ви бъда безкрайно признателен. За мнозина Вашето име има авторитетно значение. Практически аз нямам възможност да кореспондирам с издателството. Остава само да помоля Ваше Високопреосвещенство да им напишете до Брюксел. Те ще могат да Ви изпратят копие от ръкописа или шпалтите. Ако книгата за Христос е вече издадена, то поне да има няколко думи за книгата за богослужението. Аз скоро ще им я изпратя.

Прося архипастирските Ви молитви,

прот. А.[лександър] Мен

16.2.1980 [г.]

P.S. За разлика от предишните издания, тези се планират да се пуснат с моето име. За о. Д.[11] засега нищо ново не е известно.

Скъпи о. Александре,

Наближава Пасха… Трикратно прегръщам Вас и всички Ваши близки:

Христос воскресе! „И няма нито един мъртвец в гроба” – за чистото око на вярата и за очистеното сърце… Преди три месеца и неотдавна получих вести за Вас. И се моля на Господа да укрепи всички Ваши пътища по Неговата земя… Охотно, с радост ще сторя всичко, което е по силите ми, „ad majorem Gloriam Dei”[12] – както всички ние искаме (и както ни се дава радостта – да творим)…

Тук за няколко дни наскоро ми гостува намиращият се в Калифорния (незадълго, „но с вдъхновение”), горещ по сърце московски жител (който за Москва се сеща с любов) – бодър, за своите 65 години, приятел на историка Шавров.[13] С голяма топлота той ми разказа за покойната Ви майка, за Вашите близки, за Вас и за Вашите пътища… Той още се удивляваше как Вие смогвате да правите всичко, да помагате на ближните и отблизо, и отдалеч. Това става, когато се преломяват рибата ни и хлябът…[14] Така да бъде в нашите животи. И на тези, които ние поменаваме пред Лицето на Господа.

С любов, Ваш

А.[рхиепископ] Йоан

Понякога нощем слушам интересните предавания на Московската радиостанция – за моряците от далечния Север: техните разговори, поздрави към близките, утешението им с музика, песните… Добри предавания. За хората е важно да бъде укрепван духът на плаващите и пътешестващите сред ледовете и студа на света. Човечно е това дело.

Не знам къде живее сега (и въобще дали е жив) дошлият преди няколко години в Париж дълбок старец К. С. Р.* (бивш пчелар). Някога той живееше в дома на писателя Пришвин, а след смъртта на неговата вдовица може би вече не живее там: [дава пълния адрес]. Бих искал да кажа на този добър старец само „Христос воскресе”. В това е цялата Божия и човешка любов (той вярва и в едната, и в другата) – по-рано той пътуваше до гроба на моя баща в с. Матвейково. Там имаше храм, но „недействащ”. Имам снимка на част от храма и около неговите стени три могилки: на баща ми, на неговата майка и на нейната сестра (от 20-те години).

* Нашият братовчед Константин Сергеевич Родионов. Той е жив и плодотворен, и сега – в 97-та си година, пише своите спомени. Пришвин е писал за него в своя разказ „Отвъдполярният мед”.

26 март 1980 г.

Предговор към книгата за православното богослужение

Настоящата книга на московския протойерей о. Александър Мен, която излиза в динамичното християнско издателство „Живот с Бога” няма нужда да се коментира. Тя сама изразително коментира себе си, разкрива нужната за мнозина тема.

Тя може да бъде наречена „Богослужебен катихизис” – така внимателно авторът се е докоснал до всичките страни на църковната молитва и води читателя си по целия кръг на двухилядолетните молитви на Христовата Църква, изливащи се от земята към небето. Видно е от колко много лишават себе си онези, които не влизат в тази вълна на общата молитва и тайнства на вярата, за които говори о. Александър.

Пред читателите на неговата книга се открива възможността по-добре да разберат вселенската молитва на Църквата и да се потопят във високия свят на нейните символи и реалности, водещи ни от временното към вечността.

Всички ние, хората, имаме дара да се докосваме със сърцата и умовете си до онова очистващо ни чудесно битие на Царството Божие, което е дадено във вярата и любовта. Отец Александър Мен избягва абстрактните термини. Той говори кратко и просто, на понятен и точен език.

Това е книга на един пастир и, добавям – на един добър пастир. Той дава на душите не само общите учителни истини, но и реалността на самото Божие дело в света – като наше дело – да бъдем открити за благодатта… Чрез Своите добри пастири, Единият Пастир Господ Иисус Христос води, укрепва и утешава душите не само в Московската област, където живее авторът на тази книга, но и във всички области по света.

Думите в тази книга за служението, което човечеството принася на Бога, са живи и необходими, стига само да не попаднат на пътищата на суетата, в тръните на страстите и на камъка на безчувствието, а на благодатната почва на живите сърца.

Архиепископ Йоан (Шаховски)

Превод: Борис Маринов

* „Переписка между вл. Иоанном Шаховским и о. Александром Менем” – В: Вестник РХД, 160, 3, 1990, с. 285-292 (бел. прев.).