Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Православните църкви в един плуралистичен свят

Петък, 13 Юли 2018 Написана от Прот. Емануил Клапсис

Fr E ClapsisВ това кратко представяне ще потърся спорното значение на секуларизацията и плурализма, в опит да разпозная мястото на православието в многоликостта на обществото от късната модерност. Централната дилема, с която днес православните църкви се сблъскват в опита си да намерят своето място в съвременния свят, не е главно дали те трябва да свидетелстват своята морална традиция и вяра в него, а как това може да се прави в безпрецедентния за тях плуралистичен контекст.

Секуларизацията и Църквата

В човешкото съзнание секуларизацията промени отношението между свещеното и светското в очертанията на действителността. Сферата на светското предяви претенции за независимост от свещеното и светът изтръгна автономия от авторитета на църковните институции. След като постигна своята независимост от тази опека, сферата на светското стана обект на вътрешен процес на разграничаване. Този процес даде живот на разнообразие от независими подсфери (политическа, правна, икономическа, научна, образователна, артистична, здравна, семейна), които се стремят да уреждат своите взаимоотношения с инструментална рационалност, създадена от всяка една от тях за собствените ѝ цели. Държавната и пазарната икономика си присвоиха превес над всички останали сфери на светския живот, които се стремят към обуславяне на съвременното разбиране за света и неговото класифициране. Автономията на светското от свещеното и неговите вътрешни разграничавания в множество независими подсфери представлява характеристика на съвременния свят, чиято стойност не може да бъде умалявана. В същото време, макар да допринася за отслабването на влиянието на религията в модерното общество, секуларизмът не води на всяка цена до прогресивно подкопаване, упадък и възможно изчезване на религията.

В плуралистичните общества човекът неизбежно е изправен пред изобилие от варианти за възможни посоки на действие и възможни начини на мислене за и действие в света. Сред неизброимите ситуации на всекидневния живот той е изправен пред предизвикателството да избира как да действа, какво да вярва, какви ценности и възгледи за света да има. В процеса на вземане на решения човекът е принуден да бъде повече разсъдъчен, отколкото спонтанен на различните нива от своя личен и обществен живот. Този процес на вземане на решения става още по-сложен с причинените от институционализираната плурализация на съвремието раздробяване и отслабване на всяко мислимо вярване и ценност. Модерността, както посочва Питър Бъргър, освободи човешкото съзнание от игото на съдбата и последващия от него социален детерминизъм. В същото време, насаждайки несигурност, тя причини отчуждение. В плуралистичното общество, днес и в обозримото бъдеще, християнските църкви са и ще продължат да бъдат в съревнование с други възможни религиозни и секуларни движения, които желаят да тълкуват действителността. Тяхното общуване със света изисква чувствителност към външния им облик, разбира се – развиване на способностите им за взаимообщение, зачитане на техните своеобразия и вселенскостта на християнската история.

Обществената роля на религията

Как можем концептуално да разберем мястото и ролята на религията в толкова силно разделената и раздробена обществена действителност? Функционалната разделеност и плурализъм на съвременното общество не оставя място за която и да било отделна религия да бъде положителна движеща сила за социална интеграция, както това е било в миналото. Религията в съвременния свят загуби властващата си позиция в обществената сфера, но не и своя обществен глас. Религията вече не може да изявява претенции или да бъде припознавана като имаща a priori каквото и да било превъзходство в обществената сфера по силата на своя авторитет, но не е и възможно нейното присъствие да бъде напълно изключено.

Църквата трябва да се протовопоставя както на изместването ѝ от сферата на частния живот, така и на изкушението да бъде умишлено приравнявана към държавата или пазара. Тя трябва да намери своето място в „гражданското общество”, в социалната сфера, която се свързва както с частната, така и с обществената сфера на живот. Чрез публичното си присъствие в плуралистичното общество Църквата не трябва да се опитва да прави това, което светът очаква от науката, икономиката или държавата да правят. Тя трябва по-скоро да подсигурява на съвременния свят служение, което не само подпомага и усилва религиозната вяра на нейните последователи, но чийто влияния излизат далеч извън религиозната сфера. Църквата може да взема дейно участие в дебатите, посветени на общото благо, на защитата на религиозната свобода, човешките права и на най-същинското за демократичното гражданско общество право – да съществува в условията на една абсолютистична, авторитарна държава. Тя може освен това да повдига въпроси, засягащи претенциите на държавата, на висшето училище и на пазарната икономика да действат без всякакво зачитане на ценности, морални норми или хуманно отношение. Такива интервенции биха повдигнали съзнанието на хората, биха ги мобилизирали против всички потиснически и антихуманни обстоятелства, които заплашват живота на света в неговата най-дълбока същност и биха насърчили един обществен дебат относно тези въпроси. Въздействието на такава критика не трябва да бъде измервано според критерия дали църквите се били успешни в налагането на своите универсалистични претенции или на своя дневен ред над останалите, а според това дали тяхната интервенция в обществената сфера е предоставила възможност за оспорване на нормативността на съвременната действителност и по този начин е допринесла за поддържането на гражданския живот, за защитата на човешките права и за моралната отговорност, която хората носят един към друг. Този тип диалогично взаимодействие осигурява на църквите пространство за изразяване на Божията воля във всички области на живота.

Функция и действие на религията

Социолозите са направили едно важно разграничение между функцията на дадена подсистема, която описва начина, по който тя осъществява своята връзка с обществото като цяло и нейното действие, което се отнася до връзките ѝ с други обществени подсистеми. В случая с религията функцията обозначава всички онези аспекти на набожност, богослужение, пастирски грижи, лично просвещаване, спасение и всички чисто „свещени” действия и служби, които оправдават нейната автономия в разединеното съвременно общество. Обратно, действието описва влиянието на религията върху други подсистеми, заемайки се със създадените от самите тях неразрешени въпроси. Такива могат да бъдат икономическата бедност, политическото потисничество, отчуждаването в семейството, замърсяването на природната среда, отчуждението сред хората и други.

Най-подходящият отговор на Църквата към съвремието не е в по-силното наблягане нито върху нейната функция, нито върху нейното действие, макар че и двата аспекта са необходими компоненти на нейната виталност. Наблягането изключително върху функцията на Църквата носи в себе си опасността от религиозен изолационизъм и удобно я намества в частната сфера. Обратно на това, обръщането на внимание само върху нейното действие носи друга опасност – от десакрализиране на благовестието, от свеждане на християнството само до движение за обществена или политическа промяна, от отказване от уникалните и неизменими страни на Евангелието. Отхвърлянето и на двете възможности ни довежда до един трети възможен отговор, който според мен е и най-обещаващият: Църквата трябва да се опитва да намери множество различни и ефективни начини за възстановяване на връзката между нейните функция и действие. Казано на езика на богословието, Църквата е изправена пред предизвикателството да изнамери начини да бъде едновременно мистична и предсказваща, духовна и обществено активна, обединяваща богословие и етика, литургия и живот. Подобен подход, макар да признава важността на функцията и действието за виталността на църковния живот и свидетелство, подсказва, че само в тяхното единство или ефективно единение Църквата би била способна да преодолее своето приватизиране. Евентуален отказ на Църквата да приеме това предизвикателство би означавал, че тя пасивно е възприела раздробяването на съвременното общество на множество взаимно изолирани системи на действие, ограничавайки присъствието си до един аспект от живота на нейните верни – религиозния, бидейки в невъзможност да изпълни останалите такива, доколкото те участват или действат в други подсистеми на съвременното общество.

Църквата в диалог

На предизвикателството на съвремието християнските църкви отговарят различно. Някои от тях, основаващи се на своя вътрешен авторитет, отказват да приемат съвременното диференциране на обществото и продължават да действат без всякакво признаване на новите социални реалности, изказвайки се за тотално отделяне от света. Други не забелязват никаква несъвместимост между светското и свещеното. Те приемат съвременното диференциране на обществото, зачитайки автономията на всяка подсистема и са способни, без никакви трудности, да работят във всяка такава без да изпитват какъвто и да било съществен конфликт между различните рационалности, които регулират живота на всяка от тези подсистеми. Възможно е, например, някои хора да бъдат добри християни всяка неделя, марксисти в своята политическа идеология и жестоки капиталисти в търговските си спекулации. И да бъдат всичко това без чувство за каквато и да било несъвместимост между тези действия. Други са дотолкова увлечени от съвременността, че напълно са усвоили „секуларната” ценностна система с известни религиозни или християнски елементи. Съществуват и такива, които, без да отстъпват от своята християнска и религиозна идентичност, тъй като са отказали да затворят очите си за новите социални реалности на съвременния свят, са приели предизвикателството да преформулират обществената роля на религията в съвременния плуралистичен свят. Последната възможност, която по мое мнение е едновременно интелектуално честна и морално последователна, е изборът, който отразява някаква приемственост спрямо православния етос. Разбира се, подобен подход изисква ясна представа за сложността на съвременния свят и вярност към православната традиция, придружени с желание за общуване и участие на православието в разговор със съвременния свят.

В съвременните общества плурализмът и демокрацията издигат диалога като единствената възможност, с която хората разполагат, за да влияят върху другите относно въпроси, които засягат техния съвместен живот. Ангажираността в диалога е политически и морален избор, чийто стремеж е, доколкото е възможно, да разрешава конфликтите по-скоро в разговор, отколкото манипулативно, по пътя на принудата и насилнически. Тази ангажираност превъзхожда както скептичната гледна точка, изразена в позицията, че „няма смисъл от обсъждането на въпросите, които ни разделят”, така и реалистичната позиция, която предполага, че конфликтите и различията сред хората и общностите могат да бъдат разрешавани единствено чрез употребата на сила и принуда. Тя по-скоро заявява, че диалогът не е нито безполезен, нито окончателен, но че той помага на общностите в конфликт да удържат единство в процеса на разговор. Диалогът увеличава общото благо в дадено общество, предпоставяйки, че всички ще бъдат свободни да участват в процеса на обсъждане и да допринасят равнопоставено към крайното изразяване на това общо благо, което свързва хора с различни убеждения заедно. Главната цел на диалога и проверката за неговия успех не е главно в постигането на съгласие, а в способността му да удържа и откроява общността посред различия и конфликти.

Има ли място в текущите разговори сред политическата общност за свидетелството на християнските църкви или на други религиозни общности, които се опитват да говорят за общия живот на света като използват особен религиозен език? Освен това, адекватно ли е нивото на подготовка на християнските църкви и религиозните общности що се отнася до умението им за водене на диалог и механизмите за участие в едно политическо обсъждане, което цели да постигне „частичен консенсус” върху общото благо, което следва да регулира живота на плуралистичното общество? Универсалните юридически претенции на религията относно света и неговия собствен ред са смятани за несъответстващи на нуждите на съвременните плуралистични общества чрез обсъждане да достигнат до разбиране за общото благо. Като признаваме основателността на страховете и възраженията срещу приемането на религиозни аргументи в публичната сфера, ние трябва да изследваме как можем да въведем религиозните аргументи в нея без да допринасяме за склонността към разцепление и гражданската борба.

Обществената проповед на Църквата

Политическата проповед на Църквата, както и на всяка друга общност на публичната арена в плуралистичното общество, трябва да бъде внимателна към основните добродетели на обществото – такива, каквито то ги разбира и възприема. Не е възможно да бъдем в разговор с онези, които не уважаваме или към които не изпитваме съчувствие. Качеството на диалога зависи от това дали тези, които са включени в него, са пълно и точно информирани за различните аргументи и факти, свързани със спорните въпроси. Преди да започнат да разговарят те трябва да имат нужното познание или да го придобият в хода на диалога. По-точно православните църкви не трябва да се отказват от спецификата на техния език, символи и предания, в усилията си да участват в общите разисквания на гражданското общество. Това би означавало, че те отричат валидността на собствената си специфичност.

Процесът на диалог за разрешаване на социалните конфликти не може да има резултат в някое общество, ако толерантността не характеризира неговия живот. Животът на плуралистичното общество е непоправимо проникнат от несъгласия по въпроси от обществена значимост. Тези несъгласия могат да бъдат извор на ожесточен конфликт в случай, че гражданите не придобият навиците на сърцето, чрез които да изберат да преодолеят различията си с непринудителни способи и да живеят заедно в мир, дори ако техните несъгласия не могат да бъдат разрешени. Толерантността е добродетел на сърцето, която всяко плуралистично общество има нужда да култивира в своите граждани. Толерантността не трябва да бъде бъркана с релативизма, с отказа от отсъждане между правилно и погрешно, истинно и лъжливо, добро и зло по отношение на вяра или действие. Точно обратното, тя има за последица възможността да се правят подобни отсъждания (дори публично) и в същото време да се въздържа от потискане на другите на базата на такива отсъждания и от употребата на държавния апарат за реализирането на подобна цел. С други думи, възможно е да отличим етическата обективност от моралния и етически авторитаризъм. Моралната обективност и нетолерантността не са непременно свързани, нито е вярно, че само моралният скептицизъм води към толерантност.

Съзнанието, че всяко човешко вярване или действие е поставено в цялостна, исторически обусловена система от вярвания, не е аргумент в защита на моралния релативизъм. Възможно е, макар и да признаваме историчността и социалния контекст на отделните морални вярвания, да ги оценяваме като неадекватни, точно както и останалите имат правото до преценяват положително или отрицателно нашите собствени вярвания или действия. Обществената природа на такива оценки в либералното демократично общество задължава хората, които отричат възможността за използване на насилнически методи за налагането на техните възгледи над останалите, да продължават своето съвместно разискване в посока на формиране на възможния „частичен консенсус”, който променя техните предишни разбирания.

Превод: Борис Маринов

* За първи път текстът е публикуван в: Православието и светът днес. Шести конгрес на Висшите православни богословски школи, София, 5-10 октомври 2004, С.: УИ „Св. Климент Охридски” – „Омофор” 2006, с. 386-393; оригиналния английски текст – пак там, с. 380-385 (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uxfqd 

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме