Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Картината на света

Събота, 30 Юни 2018 Написана от Преп. Мария (Скобцова)

2 St Maria SkobtsovaОт демократично-еснафска гледна точка съвременната картина на света би могла да бъде изобразена с един много обикновен образ – някакъв страшен дракон. Като че ли триглава боа варди попаднала в неин плен невинна царска дъщеря. Всичките три глави на дракона охраняват всяко нейно движение, като не откъсват очите си от нея.

Могъществото на дракона е безмерно: с едно свое движение той може да унищожи царската дъщеря, да омагьоса погледа ѝ, да я задуши с обръчите на тялото си, да я уязви с отровните си жила. Царската дъщеря е невинна и безсилна. И няма кой да я избави. Тя е във властта на дракона. И драконът трябва да предизвиква ужас и ненавист, а царската дъщеря – съчувствие и любов. Никаква ненавист обаче не е в състояние да го обезсили и никаква любов не може да спаси царската дъщеря. Възможно е донякъде и тя сама да се превъзпита по драконовите методи на възпитание – така да се каже да се одракони. Или пък драконовите глави да започнат да се изяждат една-друга и така да се унищожат във вражда сами със себе си, в някакъв пристъп на самоизтребление.

Тази картина, несъмнено наподобява обкръжаващото ни – нещо, което всеки лесно може да разбере, каквито и да са имената на тези три глави и която и да би била царската дъщеря. Обществените симпатии се разделят между дракона и царската дъщеря. Едни се прекланят пред могъществото на дракона и са убедени, че само той сам е в състояние да властва в света, а други съчувстват на царската дъщеря и вярват, че рано или късно тя ще се освободи от дракона. На мен пък ми се струва необходимо някак безпристрастно да се ориентирам в действителната същност и на дракона, и на царската дъщеря, и може би да произнеса нравствена присъда и над двамата.

В насилието и кръвта на Великата война на света се роди непознато до това време чудовище. Идеята за класова борба и класова ненавист се въплъти в Русия – в страшния облик на съветската власт.

Нейната характеристика е ясна и отчетлива. Тя не предизвиква каквито и да било съмнения: отричане на човешката личност, задушаване на свободата, култ към силата и преклонение пред вождовете, еднакъв и задължителен за всички светоглед, борба с всяко отклонение от генералната линия на партията или, което е едно и също – от вожда, било то отклонение по какъвто и да е дребен злободневен икономически въпрос или по най-съществените въпроси и възгледи за света, за човешката съдба и т. н.

Постепенно комунизмът се превърна в не само някаква философско-икономическа система, но и в своеобразна, вулгарна религия, опитваща се да има свое мнение буквално по отношение на всичко, което съществува в живота. Без особени усилия би могла да се състави точна догматика на комунизма, пък тя се и вече съставя – в неговите безбройни катехизиси. Тази догматика обхваща в себе си всичко – отношението към икономиката, към историята, към въпросите на изкуството, към принципите на битието. И наистина, за утвърждаването на догматите на тази религия не са необходими никакви събори: тях ги прокламира вождът и със самото това прокламиране ги прави задължителни, а всяко отстъпление от тях само по себе си задължително се възприема като недопустима ерес. Най-забележителното пък е това, че и авторите на тези отстъпления биват осъждани от авторитетните изказвания отново на вожда. И те сами признават своята еретичност, и се каят за нея, и умоляват да бъдат възсъединени с непогрешимата партия. А на почвата на тази своеобразна религиозна психология естествено прораства и една най-неограничена нетърпимост към всички инакомислещи и инаковярващи.

Процъфтяват систематични религиозни гонения, обхващащи не едно или друго от религиозните изповедания, а буквално всички. Лагерите са препълнени с представители на всички църкви, всички изповедания, секти, направления и светогледи. „Новата вяра” реализира себе си чрез кръв, изтезания, мъчения. Тя самата е единствената тоталитарна истина, а останалото трябва да бъде подложено на пълно изтребление.

Моралната оценка на това положение на нещата не се нуждае от никакви сложни наблюдения. Картината е ясна и тя е отвратителна. Много по-сложен е въпросът откъде руският комунизъм взема своята сила, от какво вътрешно се храни той, върху какво той продължава да расте?

Отдавна – едва ли не от първите дни на съществуването на комунизма – икономисти и политици предричаха неговата бърза и безславна гибел. Нито неговите икономически предприятия, нито историческите условия на съществуването му, нито историческата обстановка – нищо не даваше възможност да се мисли, че комунизмът ще пусне корени в Русия. Само че, ето че вече двадесет години звучат тези предсказания за неговата гибел, а в действителност той продължава да съществува и няма никакво намерение да загива. Как да обясним това?

Струва ми се, че в противовес на всички мнения на разните по рода си специалисти правилно ще бъде само мнението на онзи, който ще подходи към въпроса от религиозна гледна точка!

Комунизмът се държи единствено върху това, което храни (пък ако ще и по странен начин) жаждата на човека за цялостен религиозен светоглед. Комунизмът е жив именно със своя религиозен патос, защото този патос изцяло видоизменя природните човешки сили, природното напрежение на човешките мускули, на човешката воля и на човешкия разум. Тях той удесеторява, съобщава им творческо начало, което винаги – подобно на някакво чудо – преобразява законите на естеството.

Комунизмът е жив тъкмо с това странно черно свое чудо, със страшната си религия, с цялостността, интегралната ненавист, интегралното разтваряне на човешката личност в колектива, интегралната вяра в истината, изричана от устата на вожда – на свръхчовека – пророка на пророците, на черния и страшен месия, на черната и страшна своя църква. Да, наистина, в съзнанието на редовия комунист днес Русия се управлява от свръхчовек, в чиято власт е възможността да изменя и да отменя и законите на историята, и законите на природата. В Русия е налице един истински човекобог, когото съвсем неотдавна ни бе вече предрекъл Достоевски. И, естествено, този човекобог е влязъл в борба с Богочовека и с Неговото богочовечество – с Христос и с Христовата Църква. Какво означава това?

Възможно е за някого думите ми да звучат твърде мистично – да кажем, ненаучно, възможно е за някого те да не кореспондират със съвременните данни на икономически-историческата наука. На това ще кажа, че всяка една научна хипотеза е ценна единствено когато животът потвърждава направените от нея предположения. Всичките най-научни хипотези на най-отличните специалисти в областта и на икономиката, и на политиката, и на историята, и т. н., например, всички те са опровергани в корените си от живота. Не пада комунизмът и толкоз! Макар и всички срокове за това да са минали и да текат нови срокове. Ясно е, следователно, че за тези бивши научни теории и хипотези днес ние няма защо да говорим. Мистичната и мъглива теория, виждаща в комунизма новата страшна вяра и намираща в това обяснението на неговата свръх-природна творческа сила – тази теория засега не е опровергана от живота. И затова заслужава не само вниманието, което заслужават и останалите теории, но и много по-голямо внимание от тях.

Вероятно всички християнски мъченици в съвременна Русия разбират и водят днес борба „не против плът и кръв, а против духовете на поднебесната злоба” [срв. Еф. 6:12]. Църквата се оказа пред лицето не на някаква – да го кажем така, кабинетна доктрина на марксизма, а пред лицето на анти-църква, пред лицето на някакъв организъм с духовна природа, и затова притежаващ извънредно могъщ способ да отменя и изменя законите на материалния свят.

Такава е първата глава на съвременния дракон.

В хронологичен порядък втори възникна тоталитаризмът на фашизма. На мене ми се струва, че идейно и физически това е най-слабият от всички видове тоталитаризъм. И за тази относителна слабост има достатъчно много причини. На първо място фашизмът не възникна вън от традициите, вън от историческите култове и очарования. Мусолини бълнува за етатизма на древния Рим – той е толкова новатор, колкото и реставратор. А това вече пречи да имаш истинска сила. Реставрируемото е било някога унищожено – с други думи, съществуват сили, които са били по-силни от Римската империя. Така че тя не следва да бъде пропагандирана като нещо, което е извечно несъкрушимо. Ако веднъж тя е била съкрушена, тя ще може да бъде съкрушена и втори път. И ние добре знаем кое е това, което я е победило. На първо място това е било, разбира се, християнството, което е прояло, разложило е сърцевината, самата религиозна същност на Римската империя. Струва ми се, че относителната слабост на фашисткия етатизъм се обяснява именно чрез тази, веднъж вече случила се в историята загуба на религиозно-творческия патос, който е заобикалял идола на Римската империя. Италия не може да забрави това историческо минало, още повече че пред очите ѝ, в самото сърце на езическия Рим, и днес се намира все същия този Ватикан, който веднъж вече е победил могъществото на Рим. При което този Ватикан не мълчи, той не е мъртъв. Той е уверен в духовното си могъщество, в своята религиозна непобедимост и непогрешимост.

Оставяйки настрана обаче всички тези специфични особености на фашизма, нека определим само онези основни свойства, които ни говорят за принадлежността му към все това драконово тяло. И сред тях ще разпознаем същата тази борба срещу човешката личност, същия този култ към колектива, ненавист към свободата и задължителност на определения и стандартизиран светоглед, същото това чисто догматическо възприемане на основните принципи на фашизма – без разсъждения и с благоговение. Накрая, и това, че отношението към вожда носи същия този характер, както и в Съветска Русия. И там вождът е също толкова непогрешим и по същия начин той диктува не само основните принципи на задължителния светоглед, но и директивите за текущите потребности на деня. И там силата заменя правото и в употреба се въвежда началото на насилието. Само с уговорката (още веднъж), че благодарение на някои специфични условия и на типа на основния идол на етатизма, също както и на мястото, където неговият култ се развива, всички черти, общи с комунизма, са донякъде бледи, не така ясно изразени, покрити. В действителност обаче между тях не съществува никаква принципна разлика. Може да се каже така: комунизмът е бил строен на обширно, пусто място и затова е издигал стените на граденото от него здание по свое собствено усмотрение, докато фашизмът е трябвало да се съобразява с развалините на онези стени, сред които сам е строил нови, и които са видоизменили донякъде неговия собствен замисъл.

Накрая, третият тоталитаризъм – това е религията на расата, която е проповядвана в съвременна Германия. По смисъла на лежащата в основата на тази религия идея трябва да се каже, че тя, безусловно, е по-бедна, по-партикуларна и дори повече провинциална от идеите на комунизма. Комунизмът може да претендира за някакъв универсализъм, за всеобемност на своя основен принцип. Комунизмите могат да се развиват в различни раси и държави, без да си съперничат един на друг, а обратно – като се подкрепят и се поддържат взаимно. Навсякъде има колиби, обявяващи война на дворците, пролетарии от всички страни могат да се съединяват, само печелейки от това съединяване. В расизма положението е противоположно. Пред човека, приел съвременния расизъм, стоят две възможности: или той ще приеме расизма в немската му редакция и, заедно с Хитлер и Розенборг, ще повярва в особеното „месианско” избраничество на германската раса, на която трябва да се подчинят всички по-нисши раси, включително и неговата собствена, или пък, приел основния принцип на расата, ще създаде своя собствена раса-избраница, на която да са длъжни да се покорят всички останали. Лесно е да си представим и двете тези възможности, пък и в реалността те съществуват. Само че първата от тях едва ли ще може да намери широко разпространение и да създаде автентичен патос, просто затова, защото едва ли широките слоеве на който и да било народ с възторг ще се съгласят да са длъжни да бъдат предадени в робство на някой друг, по особен начин „избран”, народ. Втората пък версия на расизма го обрича на разпространение в тесните предели на една раса, при едно вечно и по никакъв начин невъзможно да бъде разрешено съперничество с всяка друга раса. Тук е възможна само борба на всички против всички, при това такава борба, която в перспектива няма никаква надежда за победа. Само дето в нейния ход ще бъдат поголовно избити всички противници. В това се състои основната идейна слабост на расистките концепции на тоталитаризма. И все в това, разбира се, той е много повече провинциален и селски от комунизма. Има обаче в расизма и страни, които го правят в много отношения по-силен от комунизма. Той апелира не само към външните интереси на човека. Той апелира към самата негова природа, към неговата кръв, към дълбините и тайните инстинкти на човешката душа, към едни полузабравени призиви на природата. Той е (колкото и да е странно) повече органичен, бих казала, повече материалистичен от комунизма, който в сравнение с него е като някаква приумица и сам е реалистичен, сух е и не е почвен.[1]

Расизмът, това е мистиката на биологията, религия на космическите сили, някакъв дух, който алхимикът е изпуснал от бутилката и който повече не желае да се завръща в тази бутилка. В расизма през цялото време се чуват бученето и стоновете на „демоните на глухонемите”. Древният пан там възкръсва, магическата сила на кръвта подчинява на себе си обезсловесеното човечество. И магията му е необикновено силна, наркотичната сила отравя и възбужда. Може да се каже, че като материал за формиране на езическата религия расизмът е много по-богат от комунизма. При това, в противовес на комунизма, той открито признава този свой религиозен езически характер. И със самото това може да се каже, че като религия той е много повече осъществен от комунизма, който и досега не е в състояние да се отърве от скептицизма от епохата на просвещението, макар този скептицизъм да е чисто външен и чисто словесен, и да не променя нищо в автентичната си същност. Такъв е мистическият облик на расизма. Как обаче той осъществява себе си в света? Тук сходството му с неговите братя по линията на религията на тоталитарността е особено поразително. Кръвта, положена в основата на всичко е, разбира се, абсолютно несъвместима с духовната реалност на личността. Личността се управлява (стига само да ѝ се даде възможност да съществува в лицето на личността на вожда), но на практика тя не е личност в нашия смисъл на тази дума, а някакво ипостасно проявление на все тази същата безлична свещена германска кръв.

Личността се опразва от съдържание – опразва се от съдържание и свободата, пред лицето на висшата ценност, която влече към господство на своите избраници на съдбата.

Както и при комунизма, тоталитарността на светогледа унищожава възможността за съществуване на различни възгледи, отклонения, разногласия, разномислия… Човек е длъжен да мисли така, както е изгодно за цялото, а изгодата, на свой ред, се определя от непогрешимото мнение на вожда. Творчеството също се отменя, защото то е продукт на свободата, а когато става дума за коренни и неотменяеми биологични процеси, тогава не са необходими нито свобода, нито творчество – тези процеси сами съхраняват себе си. Тук се води борба с останалите раси, и особено с обявената за нисша раса – еврейството. И това е логично, от гледна точна на расовия подбор. Води се борба и с другите религии, защото расизмът е обявен за единствената религиозна истина, а съществуването на две истини е невъзможно. Ако обединим онова общо, което съществува в проявленията на тези три вида ново езичество, то все пак ще трябва да кажем и че на тях им е свойствена една огромна сила, един автентичен патос, напрежение на вярата и жертвоготовност на всеки член на техния огромен организъм да отдаде себе си за благото на цялото; и волева потребност не само да се разрушава, но и да се строи, някаква биологическа и органична насоченост.

Всички те, без предразсъдъци, без особена склонност към белите ръкавици, всички те са вдъхновени касапи, желаещи да нарежат вселената на парчета.

Говорейки за техните герои, за техните свръхчовеци, за вождовете и човекобоговете им, неочаквано чувстваш и някакви припеви от, от една страна, Ницшевски, а от друга – Смердяковски мотиви[2] – чувстваш, че „всичко е позволено”, а, накрая, и магическия култ към природо-човешката сила, чийто представител е бил Рудолф Щайнер. Да! Духовете отдавна са се стараели да бъдат пуснати от бутилката. Е сега, когато това е сторено, не могат да бъдат върнати обратно!

Такъв е близкият план на нарисуваната от мен в началото картина.

Трилавият дракон е именуван. Обликът му е ясно видим и не събужда съмнения.

Има обаче на тази картина и още едно същество – и това е самата невинна царска дъщеря, измъчваща се под заплахата на неговия взор.

Под нейния образ разбирам, естествено, съвременната демокрация.

И ето че тук ми се иска прямо и честно да кажа: всеки, който по един или друг начин се чувства свързан с демокрацията, всеки, който за каквото и да било ѝ е задължен, всеки, който макар в някаква степен вярва в бъдещото ѝ възраждане – сега е просто задължен, без всякакво лицемерие, без жалост и съобразяване с приятели или врагове, съвършено безпощадно да я осъди. Калпава е нашата царска дъщеря и не струва много, и сама си е виновна, че е блуждаела без път дотогава, докато не е попаднала в лапите на дракона. Тя не е и могла да не попадне там, и нещо повече – няма да се освободи тя от тези лапи, ако продължава да бъде такава, каквато е била, защото няма да има какво да противопостави на дракона. Нищетата ѝ е пълна.

Ние, руснаците, имаме в нашата литература не само предобрази, засягащи облика на съвременните човекообразни религии – при Достоевски, във „Великия инквизитор”, или в Шигальов,[3] при Соловьов – в Повест за Антихриста. Със същата прозорлива яснота обликът на съвременната демокрация ни е даден с особена сила и безпощадност и при Херцен. Сякаш и тогава тя е била такава, каквато е станала и сега. И едва ли е случайно, че Херцен, който е западник и демократ, с ужас се е отвърнал от нея; едва ли е случайно, че е започнал да говори за нея с такава безгранична горест.

Най-характерното, струва ми се, в съвременната демокрация, това е принципният отказ от всеки цялостен светоглед. Отдавна в политиката за нея стана нещо невъзможно да провежда някакви основни принципи в живота; отдавна политиката е просто игра на практически интереси, при конкретно отчитане на силите и избиране на компромисите, отдавна вече икономиката засъществува самостоятелно от политиката и политическото равенство свикна да съжителства заедно с чудовищното икономическо неравенство. Днес за демокрацията е особено характерен пълният разрив между думите и делата: и досега в думите все още го има отчасти високопарното деклариране на началата на свободата, на равенството и на братството, но на дело господства неприкритата власт на интересите. Общественият морал – също пищно деклариран – е изцяло съчетаем с индивидуалната аморалност. Частният живот на човека може да се намира в крещящо противоречие с неговата обществена дейност. Светогледната цялостност вече просто не е необходима и не съществува. С успех я заменят все това правилно понятие и строго научните интереси.

Откъде е тази странна разпръснатост на демокрацията, тази раздробеност на всяка отделна личност, този отказ от всякакво обединяващо начало?

Демокрацията се превърна в същество, което не помни родството. Тя се е отрекла от онези начала, които са я и породили – от християнската култура, от християнската нравственост, от християнското отношение към човешката личност и свобода.

И на мястото им не е поставила нищо друго. Днес демократичният светоглед няма никакъв корен и никакъв център – този светоглед е образуван сякаш върху едните само придатъчни съждения, докато главното съждение там е изгубено. И тази разпръснатост на облика на демокрацията създава добре известния тип човек, който, на първо място, няма никакви религиозни възгледи и за когото, на второ място, обществената работа не се основава върху никаква по-обща и по-дълбока идея, а личният живот съществува сам по себе си, без да е съединен нито с религиозното, нито с обществено призвание. И както всеки отделен човек в демокрацията е сам по себе си механично съединение от случайни и често противоречиви начала, по същия начин и общото тяло на демокрацията сякаш съществува без гръбнак, без главен хребет, а заедно с това и без определено обозначени граници.

И вече е лесно да се разбере, че тук по Смердяковски всичко е позволено. Наистина, по силата на други мотиви, различни от мотивите в тоталитарните светогледи, тук няма писан закон, защо „Аз” сам съм си закон, „Аз” съм висшата мяра за нещата. Тук въобще няма непоклатими закони, няма никаква мяра за нещата – всичко е относително, всичко е неустойчиво, условно, всичко се поддава на единия само критерий на течащите и бързо изменящи се интереси. Всичко е позволено, защото всичко е относително, пък не е и кой знае колко важно. Днес се сключва съюз – та такива са интересите на днешния ден, а утре съюзникът ще извърши предателство, защото такива ще са интересите на утрешния ден. Днес проповядват икономическо равенство, а утре ще дадат гласовете си за укрепването на капитализма. Днес се увличат от комунистическия тоталитаризъм, утре ще се увлекат от расисткия тоталитаризъм.

И нищо не е здраво, всичко е непостоянно, нищо от съществуващото няма каквито и да било твърди очертания. И може би е повече от естествено, че при това отсъствие на каквито и да било висши ценности, висшата ценност се оказва моето собствено, малко благополучие. Моят малък и доволно безобиден егоизъм. В края на краищата, в името на какво трябва аз да отстъпвам място под слънцето на когото и да било и на каквото и да било, при положение, че всички претенденти за място под слънцето са изключително относителни и ефимерни? В името на какви идеи съм длъжен аз да жертвам собственото си благополучие, след като отдавна е призната относителността на всяка идея? „Ние сме калужци!”[4] изобщо не е принцип на комунизма, който в своята тоталитарност поглъща всяка Калуга – това е принцип на израждаща се, болна демокрация, и понастоящем той тържествува във всичко в европейски мащаб. Както отделният човек казва „сметката ми в банката е наред, в какво проблемът?”, така и цели демократични държави не разбират „в какво е проблемът”, при положение, че някак свързват двата края.

Оттук естествени са и всички грандиозни предателства, на които през последните години ние сме свидетели през последните години!

Оттук и изцяло старческата, физическа безпомощност и разслабеност. И на какво в действителност да се удивяваме тук? Организмът се разпада на съставните си клетки и, естествено, на нищо не е в състояние да противостои.

Най-страшното в съвременната демокрация, това е принципната безпринципност, отсъствието на мъжественост, отсъствието на всякакво творческо начало. Демокрацията е станала символ на еснафщина, на филистерство, на бездарност!

Ако в тоталитарните светогледи е уместно да се говори за раждане на нови религии, то в демокрациите трябва да се констатира не само пълното отсъствие на религия, но в определен момент отсъствието даже и на способността за религиозно възприемане на действителността. Ако там в играта са въвлечени демоничните сили, то тук царува само едната таблица за умножение. И това положение на нещата се отлива в невъзможността – при отсъствието на патос, на творческо начало – за създаването на каквото и да било истинско увлечение.

Ако тоталитаризмите са страшни, то демокрацията е просто скучна. На реалната историческа арена сега демоните се борят с еснафството. И в тази борба по-вероятно от всичко е да победят не еснафите, а демоните. А тяхната победа може да бъде двояка: или еснафът ще бъде просто унищожен от тях, или те ще го заразят с демонските си свойства и той (еснафът) сам ще се превърне в демон. Така да се каже второ качество демон – ще реши, че с вълците трябва да се вие като вълк.

Цялата беда е само в това, че при вълците този вой е истински – вълчи, докато при тях, подражателите, истинският вой не може да се получи; цялата беда е в това, че воят им ще бъде маймунски, папагалски.

Поради това и всички естествени сили, които са налице в съвременното човечество, не предоставят възможността за каквито и да било оптимистични изводи. Положението действително е скверно. И часът на борбата се приближава. А резултатът от тази борба е почти предрешен. Не е било досега религиозното начало от произволно направление, от произволна религиозна същност, да не е побеждавало противник, който е лишен от религия. Не е било също така и творчеството – независимо в името на какво ще е то – да не се е оказвало по-силно от бездарността. Не се е случвало още и героят, пък бил той и най-жестокият, най-кръвожадният и безчовечен, да не е тържествувал над еснафа. Не се е случвало също и склонността към лична самопожертвователност да не е правила на пух и прах дребничкия еснафски егоизъм. Не се е случвало и няма да се случи – затова, защото и не може да се случи.

Демокрацията (във вида, в който тя съществува днес) не е бент на пътя на могъщия поток на новите и страшни религии, на тържеството на новите и кръвожадни идоли. Тя може да пресмята отново и отново реалните си интереси, да преразпределя партийните мандати в парламентите. Може да подражава на вождовете и да прилага техните методи на работа. Може и да не пуска своите златни запаси зад граница и да строи самолети, да измисля всякакви задушливи газове… въобще тя може да прави каквото пожелае, само че важното е това, че вървейки по съвременните пътища на своето съществуване тя няма да победи. И по-вероятно от всичко е, че така и ще бъде, че събитията я правят обречена. Духовното скопяване дава своите плодове и…

Безрелигиозното човечество безславно загива!

А демонът вижда, че горницата е чисто изметена и е празна. И идва, и довежда със себе си най-силните, и се заселва в нея. Та нали и действително горницата е празна. Защо да не се засели?

Отчитайки всичко, претегляйки всичко, на което ни учи историята, което ние знаем още от времето на Херцен, което се случва пред очите ни, струва ми се, че ние не можем да сбъркаме в диагнозата. Пък и собствено в този природен свят няма и място за никакви надежди. В потока на взаимното предателство и на дребничките егоизми съвременният свят ще се разпадне, ще се разпилее от вятъра, ще се превърне в прах…

Утрешният свят принадлежи на Дракона.

И единствената искрица надежда, останала в сърцето, е надеждата за някакво Чудо!

Счетоводството ни казва, че сметките му са точни – съмнение в това няма. А, може би, би било възможно да се съществува и без счетоводители и счетоводни къщи, просто да се изгорят всички книги и да се объркат всички приходи и разходи. Да се повярва, че в смъртния час небето се разтваря даже и за грешниците, че и най-неразкаялите се тогава се каят, че немите започват да пророчестват и слепи да виждат видения. Само в порядъка на такова чудо може сега да се очаква и изход, само в него е и надеждата ни. За умореното човешко сърце е трудно да се надява на чудо, на нещо небивало, нещо, което не е бивало вземано под внимание. Твърде много сме свикнали и най-реалистичните ни надежди да се прекратяват и гаснат, а тук се изисква да се надяваш на нещо почти призрачно.

А въпреки всичко надежда има. Има и някои намеци, само намеци, че може би тя не е напразна.

Ако безбожното и а-религиозно човечество (на трите измерения) проумее, че нито един истински организъм не може да живее така, ако то действително, до последните си дълбини се разкае, ако се завърне в дома на Отца (който дом е напуснало, проклинайки Отца!), ако отново разбере, че пред него лежи религиозен път, че то е призвано да стане богочовечество, ако се отдаде във волята на Твореца, ако разбере нищожеството на своите дребни желания, благополучия и егоизми, ако, накрая, каже на бъдещите изпитания, че са бич Божи (както и Атила е бил бич Божи) и че то самò си е виновно за тях, че този бич е нужен – с една дума, ако човечеството се прилепи към християнските си източници и се обнови или разцъфти чрез ново християнско творчество и се разгори нов християнски огън, тогава ще бъде възможно да се каже, че и до самата последна минута не всичко е изгубено!

Съществуват тънки и едва видими знаци, че надеждата ни може и да не е напразна. На първо място, съществуват слаби признаци на религиозно възраждане, обхващащи, наистина, само неголяма част от културния елит в демокрацията. Съществува, накрая, и особено гръмко и мъжествено звучащият глас на различните църкви, отстояващи своята истина против лъжеистините на новите религии. Съществува странното и парадоксално явление, заключаващо се в това, че само в демократичните страни днес християнството не е подложено на гонения. Съществува и залогът за възраждането – мъченическата кръв и изпитанията на изповедниците…

Както и преди, и сега кръвта на мъчениците е „семето на християнството. Всичко това са обаче само слаби указания. Много по-гръмко, например, звучи обратното, много по-убедителна е усмивката на който и да било политически деятел, на икономиста, на демократа или на фашиста – все едно чия; усмивката, с която той ще прочете тези или подобни на тях редове. За него това е някаква мистична мъгла, от която той с досада ще се отвърне. И няма да го смути, че вън от тази мъгла няма никакви въобще решения.

Въпросът стои така: или чрез покаяние и чрез очистване безбожното човечество ще се завърне в дома на Отца и ще засияе епоха на истинско християнско възраждане, и то ще почувства себе си като богочовечество, или за дълги векове напред ние сме обречени на властта на звяра, на човекобога, на новата и страшна идолопоклонническа религия.

Трето не е дадено. По-вероятно е обаче да се осъществи второто.

Париж, 1937 г.

Превод: Борис Маринов

* Мать Мария (Скобцова) „Картина мира” – В: Мать Мария. Този текст е част от събранието от ръкописи и редки книги на Колумбийския университет, Ню Йорк – дар от майката на св. преп. Мария (Скобцова), Софѝя Борисовна Пиленко, 1955 г. На посочения вече адрес е публикуван за първи път (бел. прев.).

[1] От „почва” – в смисъл на „имащ здрава опора, основание”; в руската литература и философска мисъл от 60-те години на 19 в. почвеничеството е разновидност на славянофилството (бел. прев.).
[2] Павел Смердяков е персонаж от романа Братя Карамазови на Ф. М. Достоевски, а името му е нарицателно за описание на презрението и ненавистта на руския поданик към Русия (бел. прев.).
[3] Един от главните герои в романа Бесове на Ф. М. Достоевски – мрачен типаж, разработил своя собствена система за преустройство на обществото (бел. прев.).
[4] „Мы калужские, мы всё сможем” („Ние сме калужци, ние всичко ще успеем”) е девиз на образуваната на 5.7.1944 г., с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР Калужска област (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uxrk6 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме