В търсене на синтеза (откъс)

В историята на руската култура можем да разпознаем всички елементи, които са определили и западната култура. Само начинът на тяхното съчетаване и разкриване е бил различен.

Колкото на Запад идеите са преминавали през дълги периоди на ръст и съзряване, и бавно са завоювали живота – толкова в историята на руската култура те са се появявали по революционен път – внасяни са били отвън, в готов вид, и почти насилствено са били внедрявани в руската култура.

Руската култура винаги се е трошала, разпарчетосвала се е, а след това е достигала до завършека на всяка идея.

Всичко е било довеждано докрай.

За руската култура е характерно кръщението на Русия в днепровските води.

Революционно, мълниеносно, почти без период на предварително съзряване е било дадено християнството на древна Русия. Било ѝ е дадено не чрез постепенна подготовка на умовете, не след редица от подготвителни десетилетия, а в цялата си пълнота – изцяло.

Езическите богове не са отстъпвали бавно пред победоносния кръст – Перун е бил свален в цялото си всемогъщество. Никакъв „олтар на незнайния Бог” не се е извисявал преди това около него. Ударът върху Перун е бил нанесен без предупреждение – право в челото.

И в Русия се разгоряла не просто светлината на християнството, а истински пожар.

През Киевска Русия към Московска, минавайки през теснините на татарщината на руската култура е било донесено наследството на Византия.

И това наследство е било взето не в някоя от своите части, а цялото наведнъж.

Изцяло православието е определило руската духовна култура.

А светските, човешките приумици на Византия – великата Константинова утопия, която била заменила кръста с меча, е определила съзнанието на Московска Русия.

- Москва е третият Рим. Четвърти няма да има.

Ето я нея – една от първите руски утопии, окрилена и възпламеняваща съзнанието на московчанина.

И в тази утопия е имало, разбира се, частица истина. Тя е определила упоритото, неотстъпчиво и страстно организиране на великата държава. Тя е синтезирала в себе си за дълги векове напред всички отделни разклонения на руската култура, тя е погълнала и е асимилирала татарщината, противопоставила е себе си и на Изтока, и на Запада – с една дума, повила е като в пелени и е откърмила руската култура.

В този период руската духовна и светска култура е имала някакъв единен мистичен облик. И ако апокалипсисът е бил писан по това време, то на ангела на Руската църква щяха да бъдат вменени в негова заслуга и в негова вина всички заслуги и всички вини на синтезираната и обединена от православието руска култура.

И така, в това отношение руската история е вървяла по донякъде различен път.

В този период, който може да бъде наречен „руско средновековие”, не ги е имало чертите, характерни за Запада. Човешкото начало не се е чувствало натясно под купола на църквата. Емпиричната православна църква не е противопоставяла на божественото начало – на веднъж и завинаги даденото и неподвижно Откровение – изменчивия поток на човешкото творчество.

И ако исторически може да се говори за това, че всички реформи на Петър са били определени и подготвяни от предшестващия го период, то – казвайки това – трябва да отчитаме по-скоро не културата в тесен смисъл, а главно неравномерността на ръста на външната цивилизация на Русия спрямо цивилизацията на Запада.

А в областта на културата реформата на Петър е била революционна, тя не е била подготвена вътрешно, не е била органично свързана с вчерашния руски ден.

Бръснели брадите на болярите и ги напъхвали в късите европейски камзоли[1] – без, ако може да се каже така, всякакво вътрешно основание за това. Макар и за същото да е имало съвсем достатъчно външни основания.

Петър е съборил предишната руска култура и я е повлякъл към гибелта ѝ по същия революционен начин, по който и Владимир някога бил довлякъл Перун до днепърските води.

Революционно, мълниеносно, следвайки образеца на западната култура човешкият елемент е бил отсечен от Църквата.

На човешкото творчество са били посочени неговите извънцърковни пътища.

За да не може пък нещо да обърне назад курса на историята на светската култура – да я върне обратно под църковния купол – Църквата е била лишена от всички признаци на своята външна свързаност със света – била е постепенно обезглавявана и дори в своята организация е била подчинена на държавата[2] – оставен ѝ е бил единствено един отрасъл от творчеството – можела е да се занимава само със спасението на душите, превръщайки се в достояние на най-интимния живот на човека, без да го пронизва целия с величавата си истина.

Така, революционно, руската култура е била разцепена и разложена на части.

И виждаме, как целият 18 век на руската култура, който ни изглежда подражателен и неорганически, изобщо не се измъчва от религиозни въпроси. Строят университети и откриват Академия, пишат за ползата от стъклото, изучават Европа и ѝ подражават, имат си царе със строго германски корени и войнишки мундири – по пруски образец, и двор, който с пищността си превъзхожда Версай, и нрави от дореволюционна Франция, и бърз ръст на външното величие, и Ломоносов, и Фонвизин[3] – нямат обаче, и никъде не се чува и една дума, която да хвърля мост между светската и църковната култура.

А в същото време в горите се крият разколници – ревнители на старата вяра, и пак тогава в манастири в глухата провинция се спасяват подвижници и някъде, забравено от всички, върви духовното дело по спасението на душите и по умножаването на стадото Христово – почти без никаква връзка със Светейшия Правителстващ Синод и с цялата външна пищна декорация на църквите, необходима за официалните молебени „за най-благочестивия, най-самодържавния”,[4] а още повече необходима, щото – по примера на Византия – на „най-благочестивия и най-самодържавния”, чрез миропомазването, да се съобщава не само мощта на светския владетел, но и величието на избраничеството му от Господа.

Ето как е бил извършен най-големият и най-трагичният разкол в единния облик на руската култура.

Кой днес може действително да си представи, че св. Серафим Саровски и Пушкин са били съвременници? Нима на нас не ни се струва, – а по същество това и е било така, че те са живели на различни планети?

Св. Серафим Саровски, Оптинската пустиня и още много-много друго – нишката на духовната култура не се прекъсва, противостои на синодалната политика и вътрешно я преодолява. Изпод забравата просветва църковният светилник. И цялата му светлина изцяло принадлежи на единната руска култура, но пътищата към срещата между двете ѝ направления са забранени.

Човечеството, чисто човешкото творчество върви по различен път – по безбожния.

От човешкото творчество Църквата живее оградена от всичките свои официални и умъртвени, или пък такива, които никога не са били живи (като синода), обвивки.

На човечеството е предоставено само да създава утопии или да се заразява от чужди утопии, и да възприема тяхната крилата, хипертрофирала част като някакъв сурогат на религия.

Почти всички истински творчески мисли на руската интелигенция са били такива сурогати на религия или пък глуха и безнадеждна жажда за това религиозно начало.

От най-трезвеното, блудкаво и тъпо учение, от най-безкрилата утопия – марксизма – хитроумната руска интелигенция създаде повод за чисто религиозни преживявания и за религиозно мъченичество.

Разбира се, в историята на 20 в. колосално значение имат и тези създатели на руска култура, които са провидели неизбежното нейно единство и които – бидейки истински гении на човешката мисъл – са присъединявали себе си към църковната светиня.

Та нали по същество не само такива християни като Киреевски, Хомяков, Самарин, Достоевски, Соловьов и по-късните, но и позитивистът Херцен в равна степен определят чрез себе си руската култура.

И точно колкото несинтезираният облик на Херцен се е задъхвал в невъзможността синтетично да обоснове и да оправдае човешките пътища, точно толкова, в същата мяра открилият лично за себе си синтеза на Богочовечеството Достоевски е фигура наистина трагична, тъй като индивидуалният синтез не е могъл да покрие пропастта на разкола, а през цялото време само е разкъсвал човека между двата бряга.

И затова всички, които са били лично синтетични, които са постигали тайната на въплъщаването в себе си на Богочовечеството, са се оказвали само пророци на новата ера – откъснати от останалите и които за своето време не са звучали пълноценно. Техните съвременници никога не са ги възприемали в пълнотата им, прощавайки им за тяхната гениалност или талант: едни, чрез пребиваване на брега на духовната култура, а други – със собствената си причастност към светската култура.

По този начин, може би не толкова органично, както е било в Европа, не толкова закономерно и така постепенно, а по същество с много болезнени усложнения, с големи морални тупици, у нас – в Русия – е било разпънато Богочовечеството. Два свята у нас са живели един до друг, без да се докосват.

Превод: Борис Маринов

* Мать Мария (Скобцова) „В поисках синтеза (отрывок)” – В: Мать Мария; запазен откъс от недостигнало до нас съчинение на майка Мария, открит от Ксения Кривошеина и публикуван на посочения адрес (бел. прев.).