Свободата като език на Църквата

Преди всичко трябва да принеса извинения затова, че взех тема, която превъзхожда моите скромни сили – и особено в тази формулировка, която ми беше предложена. Е, какво да се прави – да укорявам мога само себе си. Тази тема е много трудна: „Свободата като език на Църквата”. Тя отива дори отвъд границите на избраната за тези четения тема. Тук ние започнахме с това, че езикът се определя от безмълвието, от мълчанието. Същото се случва и с понятието свобода, тъй като на свободата ѝ противостои нейната реализация. Свободата като език или като нещо намиращо се при източниците на всеки език изначално обема, едновременно обосновава и релативизира различните езици на Църквата. Трудността с понятието за свобода е в това, че то е онтологично и всеобемащо. Знаем евангелската формула: „Истината ще ви направи свободни”. Към тази изначална формула можем да добавим и основното убеждение на великия проповедник на свободата в Църквата Алексей Хомяков: „Самото християнство не е нищо друго, освен свобода в Христос”. На утвърждаването на фундаменталността на свободата като език на Църквата обаче противостои трудността, която изпитваме във всекидневния си живот – трудността на осъществяването на свободата в Църквата. В свободата ние трябва да различаваме две понятия: свободата от и свободата в. Свободата от – това е свободата от греха, от злото, от страха. Това е още и свободата от Закона, като от нещо, което не е задължително лошо, но е недостатъчно, формално е и е юридическо, а заедно с това е и относително. И което постепенно преминава от осъществяването на свободата не от, а в – в нещо истинско, автентично, но при все това нуждаещо се от свобода. И тук свободата е състояние, качество, ако щете именно език, позволяващ да не се отъждествява тварното с нетварното, временното – с вечното. Заедно с това тварното и временното през цялото време възвисява и приближава към абсолютното. Ако обаче тварното бъде приемано за абсолютно, тогава свободата се превръща в идол и до известна степен се саморазрушава. Свободата в собствен смисъл е неопределима, защото тя се отъждествява с абсолюта. Бог е свобода, Бог е любов, или, казано на езика на ап. Павел, „Господ е Дух, а където е Духът Господен, там е свободата”.

Свободата има много антоними. Една от тези антоними и най-пряката от тях, това е принуждението, насилието. Ние знаем: не може да се обича по принуда. Знаем и друго – не може да се вярва по принуда. Бог е абсолютната свобода както в Себе си, така и по отношение към човека. Та нали за всемогъщия Бог би било толкова лесно да принуди човека към това той да Го признае и дори да го принуди към любов към Него. Ние обаче знаем колко съкровено е било слизането на Бога на земята – публична е била единствено Неговата екзекуция сред разбойници. Съкровено е било и Неговото Възкресение, което се е откривало постепенно, тайнствено дори на апостолите. И в този изначален смисъл обаче за човека свободата твърде често е бреме, от което на него му се иска да се откаже. Знаем евангелското вие търсите знак, а друг знак, освен Възкресението няма да бъде даден. Всички ние обаче, по своята греховност и по своите слабости, твърде често сме готови да се откажем от тази изначална Божия свобода по отношение към нас. Говорейки с думите на ап. Павел – а в християнството Павел е именно апостолът на свободата, „към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта” (Гал. 5:13). Както и любовта, свободата е основното, изначалното призвание на християните. Това е нашето Богоподобие. Християните могат да бъдат мислени само като синове, но не и като роби. Естествено обаче свободата е ограничена или, казано още по-вярно – сама се самоограничава. Сам Бог е ограничил Своята свобода, свързвайки Себе си с тварта и човека. Абсолютната свобода е само в Бога и при Бога. И е възможно в мистичния опит към нея да се приближават – без да я достигат – избрани светци. И в частност тези, които отиват в пустинята, в безмълвието, те и придобиват максималната свобода – дори по отношение към светите, но преходни форми на Църквата.

Свободата е съединение на свободата и на нейното – също свободно – самоограничение: в противен случай тя вече не е свобода, а своеволие, произвол. Свободата по самата си природа е антиномична, както антиномична е и природата на Църквата. От една страна, тя е от нищо не ограничен живот на вярата и любовта, от нищо не ограничено излизане, дихание на Светия Дух. Както е известно, в Апостолския символ на вярата Светият Дух се отъждествява с Църквата. От друга страна обаче, в своето земно странстване Църквата е общество, институт с натрупано през вековете съдържание, с йерархия, с определено „подобие” на власт, с правила и канони (подразбира се, също подлежащи на времето и на изменения), които регулират нейния живот. Съвкупността съставлява съборно цяло, осветено от вековете, на което членът на Църквата е задължен свободно да се подчинява. Цялата диалектика на свободата и Църквата се покои върху тази двойна антиномия. За да бъде истинска, свободата е длъжна да се самоограничава. Както и Църквата, за да бъде истинска Църква е длъжна непрестанно да диша чрез свободата, да допуска онова веяние на Петдесетницата, на Светия Дух, което е и създало Църквата. Към това именно веяние на Светия Дух Църквата всякога трябва и да се завръща. Тази антиномия на свободата и послушанието, на свободата и ограничението, ярко е изразил в своите автобиографични бележки отец Сергей Булгаков: „Основното ми чувство в този живот – пише той – се определя от безграничната ми църковност и вярност към Църквата – в нейния конкретен образ в православието, в служението на което съм отдал всичките си сили… От друга – и от чувството за моята духовна свобода и за дълга си (ако мога така да кажа) към нея – като основно условие и най-главна стихия на моята църковност: Дето… е Духът Господен, там има свобода и това е висш Божи дар и… служение. И едното, и другото са за мене тъждествени: греховете против свободата са в същността си грехове и против православието и Църквата, и обратно – духовното себепоробване, в името на каквото и да било да би се приемало, представлява хула против Светия Дух, която няма да се прости нито в този век, ни в бъдещия”.[1]

И така, свободата е дар и дълг. Ще приведа думи на един от пророческите писатели на 20 в., французина Жорж Бернанос, който е бил истински римокатолик, послушен на богослужението и на молитвената практика. Той е написал: „Свободата, това е висше право, дарувано от Христос в Църквата, талант, който не трябва да се заравя в земята”.

И все пак остава обаче (в действителност трудният) въпрос, който ви предлагам за размишление: как е възможно и как трябва ние да се ползваме от свободата в Църквата? Непосредственото ограничение ние вече познаваме: „само не за угаждане на плътта”, т. е. не в угаждане на себе си, на своето „аз”, на своето „его”. Второто самоограничение, което откриваме при същия този ап. Павел, това е да се ползваме от свободата така, че да не съблазняваме своя брат, да не съблазняваме нашия ближен. Има обаче, разбира се, и едно трето ограничение, свързано с натрупалото се творчество в Църквата, с нейното развитие във времето, с нейната – ако се изразим с понятията на Бердяев – обективация.[2] Тъй като не разполагам с време да се докосна до всичко, тук ще се огранича само до два аспекта. Първоначално, до областта на догматическото и след това – до свързания с тази област проблем за властта в Църквата.

Съществува, подразбира се, една догматическа сърцевина, по отношения към която ние не сме свободни, и това е Символът на вярата – бил той Апостолският или Никео-Константинополският. Ние обаче знаем, че, за разлика от Римокатолическата църква, в догматическата област Православната църква винаги се е придържала към максимална свобода. Тя винаги се е въздържала от излишна догматизация – например в онова, което се отнася до Успението на Божията майка. Православната църква наистина се отличава – и в това е един от признаците за нейната истинност – с дух на свобода. В нея го няма органът на „непогрешимия” или на „непогрешимостта”. Ние знаем, че истината е дадена на целия църковен народ, т. е. на цялата Църква – в нейната пълнота. Пълнотата на Църквата обаче няма свой орган – тя е живот в любовта и в истината, самата тя е предмет на вярата. Най-близо от всичко до пълнотата на Църквата се доближават съборите, но и те са подлежали и досега подлежат на свободната рецепция на цялата Църква. В някакъв смисъл рецепцията даже на вселенските събори, чиито основни постановления са били възприети от пълнотата на Църквата, до известна степен не е завършена. Да вземем още и нашите поместни събори, които показват точно относителността на езика на Църквата. Съборите от 17 в. лесно са отменили постановленията на съборите от 16 в. Те са засягали богослужебната практика, но дори и догматите са само жалони по пътя на съборното и вечно продължаващо се Богопознание в Църквата. Те са предшествани от многовековна работа на мисълта, от сблъсъка на мнения. Ако обаче тези жалони са неизменими, то и работата по тяхното изясняване, по тяхното усвояване продължава и ще продължава до края на времената. Какво да кажем пък за всички тези въпроси, които не са намерили за себе си изясняване в определенията, възприети от пълнотата на Църквата? Тази област е огромна. И тя подлежи на свободна, творческа работа и на обсъждане.

В едно неотдавнашно писмо на Светейшия патриарх Алексий, обърнато към мен, беше казано – по отношение на някои мнения на отец Александър Мен, че те не са били възприети от пълнотата на Църквата. Какво обаче означава това?

Както видяхме, пълнотата на Църквата няма в себе си какъвто и да било постоянен орган на изразяване. Различните мнения участват в пълнотата на Църквата. Те затова са и мнения – защото не са задължителни. Даже сред отците на Църквата, които са създали богословието, многото мнения далеч не са задължителни. Така че в богословстването, в езика на богословието има една неизчерпаема област за църковна свобода.

Другата област, която предлагам на вашето размишление, това е проблемът за властта в Църквата. Та нали е съвсем очевидно, че – както е обичал да повтаря Хомяков, „Църквата – това не е авторитет, както не е авторитет и Бог, не е авторитет и Христос”. Защото авторитетът е нещо винаги външно за нас. И тук следва да се каже, че властта е дадена на цялата Църква, също както и истината е поверена на цялата Църква. В идеала властта в Църквата трябва да се разтваря в любовта. На всички е добре известна древната формула за епископа като за председателстващ в любовта, а не като властващ в любовта. В облика на православния епископ е станало и едно смесване с образа на византийския василевс, което в литургичен аспект му придава някаква красота и тържественост. Тази страна на Църквата също трябва да бъде взета под внимание. В лицето на епископа обаче при все това е станало противоречиво смесване между образа на византийския василевс и образа на Христос, Който е дошъл „за да бъде заколен и даден за храна на смъртта”[3] – отказал се от всякаква власт в света. Властта в Църквата трябва да бъде колкото се може повече пронизана от свободата, от принизяването по образа на Христос: тя не трябва да бъде принудителна, а още по-малко трябва да бъде потискаща. Всички ние добре знаем до каква степен властта е винаги изкушение. Тя може да бъде изкушение и в духовната област, и в духовното ръководство – когато духовният ръководител не се съобразява с основната свобода на ръководения от него човек.

Съвършено второстепенен изглежда въпросът за свободата на словесния език. Тук в православието никога не е имало проблеми. Никога не е съществувал сакрален език. И дори Римокатолическата църква, която толкова много столетия се е придържала към сакралност на езика, възведен едва ли не в догмат, сега се е отказала от това. Въпросът за избора между църковнославянския и руския език е частен въпрос на Руската църква и на руската култура, и тук можем да се придържаме към различни мнения. По същество обаче този въпрос не стои. Ако в една или друга енория желаят да се служи на руски, то за това има, разбира се, така да се каже, общоправославна санцкия. Тук може да има само едно ограничение, а именно: съблазънта за тези малките.[4] Ние знаем, че в историята на Църквата сакрализация на формите, и, за съжаление, съблазънта на сакрализацията на езика са съществували. Заслужава си само да си спомним за мисионера от 19 в. архим. Макарий (Глухарев), който е бил наказан с епитимия затова че е започнал да преведежда Библията на руски език, при което с каква епитимия? Задължили са го 60 пъти подред да служи Литургия. Тук ние виждаме каква бива понякога перверзността на „езика” на Църквата – когато Литургията вече престава да бъде откровение за Царството небесно и се превръща в принудително наказание!

И още една област – на художествения език. Тук има над какво да помислим, тъй като художественият език в Църквата, т. е. иконата, е точно една от тези области, където свободата много трудно може да се съчетае с верността към едно или друго изпълнение в изобразяването на божественото. Относно това тук ще има още един доклад – относно обновяването на иконографския език при майка Мария.[5] Опитът от емиграцията показа до каква степен и в иконописния език на Църквата е нужно да се предостави възможност на  веянията на Духа, да се даде възможност на свободата – да изпълнява собственото си творческо предназначение. Докоснах се до тази въпроси с надеждата да възбудя по тях дискусия. Вместо заключение, искам ва прочета няколко реда от забележителния доклад на отец Александър Шмеман, който бе произнесен преди три десетителия и който и досега звучи в ушите ми – точно върху темата „Авторитетът и свободата в Църквата”; да предоставя на него – апостола на Православната църква на Запад, думата днес.

„Работата не е в това, да се намери такъв начин на църковно управление, при който би имало повече свобода и по-малко авторитет, нито пък обратно – повече авторитет и по-малко свобода. Работата е в това, щото в самите нас отново да се възцари образът на Църквата като Дух, като Царство на свободата и любовта, в което се преодолява тези страшна паднала дихотомия на авторитета и свободата. Нима не чувстваме как Църквата е изпълнена със страх – с този страх, в който, по думите на апостола, няма любов.[6] И така човекът, който е трябвало да бъде явèн на света като свободен човек, като единствено истински и докрай свободния човек – единственият, който може да каже „мога всичко в укрепващия ме Иисус”[7] – този човек твърде често се превръща в някакъв изплашен роб. Ние трябва отново да видим Църквата в Светия Дух и Светия Дух – в Църквата. Трябва да възстановим не схоластичното учение за благодатта, която е повече тук и по-малко – там, а да възстановим Църквата като причастие към Светия Дух. Ето, Той идва – и всичко се превръща в норма. Няма роб и няма свободник. Няма мъжки пол, нито женски.[8] На всекиго е даден дарът и всички са с него напоени”.[9]

Превод: Борис Маринов

* Струве, Н. „Свобода как язык Церкви” – доклад, изнесен в 1998 г. в Москва, пред конференцията „Езикът на Църквата”, организирана от Православния богословски институт „Св. Филарет” и Преображенското братство, и публикуван на страницата на братството – тук (бел. прев.).