Богословие на диалога. Отношенията в имперсоналния свят

Човек живее в материален свят, т. е. във времето и пространството, които за това са и били сътворени. Пространството и времето възникват заедно с материята, която, по определението на съвременната физика, е всеобщност от динамични неопределени активни отношения. Както пише Ричард Фейнман, нобелов лауреат от 1965 г. в областта на физиката, „природата ни позволява да изчисляваме само вероятностите… и начинът на нейното описание като цяло остава непостижим за нас”.[1]

Научните постижения от 19 и 20 век провокират философите да разработват нови подходи в метафизиката, която не може вече да бъде разглеждана извън физиката и да бъде във висше положение спрямо нея. Сега метафизиката и физиката трябва да бъдат описвани заедно, като части на едно цяло. Неортодоксалната методология и апофатичният език на пост-нютоновата наука тук ни дава нов подход – началото на метафизичното разширяване на физиката. Човекът не може да остава вече неутрален наблюдател на природата и това, което преди изглеждаше непоклатимо като обективно знание, на практика става непостижимо. Невъзможно е да се наблюдават и описват физическите явления, без да се оказва въздействие върху тях.

Според квантовата теория нито един физически обект не може да бъде наблюдаван, а параметрите му измервани, без с това да му се окаже въздействие, а затова и ролята на наблюдателя е решаваща за разбирането на физическите процеси. Фактически тя е толкова решаваща, че това е довело някои до вярата в човешкия разум като единствена реалност, докато в същото време всичко останало, включително физически осезаемият свят, е просто илюзия.[2]

Творецът въздейства на Своето творение просто с това, че го наблюдава, и това е една от онези възможности, благодарение на които възникват отношенията ни с Него. Можем да предположим, че в относителния характер на сътворената материя се проявяват своеобразни следи или отпечатъци, троични отношения, присъщи на Самия Творец. Ние се оказваме способни да наблюдаваме тези следи (vestigium trinitatis) чрез метафизиката на човешките отношения (към този въпрос ще се върнем по-късно тук). Може даже да се съпостави относителният характер на материята с междуличностните човешки отношения.

Когато говорим за отношенията в квантовата механика, ние имаме предвид една своеобразна корелация-референция-координация, чийто характер е непредсказуем, но която е вероятна и възможна, и може да се сравни само с динамичната свобода на междуличностните човешки отношения. Квантовата механика стигна дотам, че да утвърждава вероятностния характер „в самата природа на нещата”, който… определя зададения способ на битие на физическата реалност.[3]

Материята е с вероятностен характер, което може да се разглежда като отпечатък от божествената следа, която е невъзможно да се прояви при чисто обективния подход към изучаването на материята. Може да се говори само в термините на вероятността, когато се опитваме да разпознаем vestigium trinitatis във вътрешното състояние на материята, доколкото – заедно с известните отношения – винаги съществуват и такива, които не може да се опишат и за които е невъзможно да се каже нещо определено. За реалната материя и реалните физически процеси не съществува обективна теория, отчитаща тези отношения. Затова реалните наблюдения ще бъдат винаги различни от теоретичната прогноза. Представите в съвременната физика за относителния характер на материята ни водят към мисълта, че макар и в чисто практичен план добре разработените обективни теории и подходи напълно да отговарят на реалността в този свят, всеки опит за напълно адекватно описание на сътворения свят без Бога обаче, пребиваващ в отношенията вътре в самия себе си, остава безплоден. Бог продължава да е Първопричината на този свят именно в този смисъл, че в идеалното състояние всяко отношение в сътворения свят носи отпечатъка на вечните отношения на Самия Бог Троица.

Наблюдението винаги означава влизане в отношение, а значи и формиране на структура на връзка с материята. Тя може да е различна за различните наблюдатели, но взаимното разбиране между самите тях потвърждава, че тяхната обща ориентация в посока към материалния обект вече по някакъв начин е образувана. Ако наблюдателят организира своето изследване на материята по такъв начин, че да разбере как Самият Творец съотнася Себе си към света, тогава следата на Създателя може да бъде проявена в относителния характер на материята. И обратно: в търсене на взаимни връзки вътре в материята може да се достигне до познание на божествения план или замисъл за нея.

Наблюдението формира свой обект, който се определя като нещо наблюдавано само според формата на експерименталното въздействие на наблюдателя. Това не е субективно-обективно отношение, а отношение като такова – свободна реакция на наблюдавания предмет на осъществяваното над него наблюдение.[4]

Бихме разбрали относителния характер на наблюдението, ако например изходим от корпусколярно-вълновия дуализъм на квантовата теория,[5] която може да се сравни например с двойствеността душа-тяло. В микросвета, според квантовата теория, елементарните частици като електрон или протон проявяват себе си или като частица, или като вълна – в зависимост от избрания вид физически експеримент. „Частицата е животно от съвсем друг вид в сравнение с вълната. Тя е малка бучка концентрирано вещество, докато вълната е безформена възбуда, която възниква и, разпространявайки се, избледнява. Как може нещо да бъде едновременно и двете? Те трябва да се допълват взаимно”.[6]

В по-широк смисъл този физико-метафизичен дуализъм, или комплиментарност, характеризира даже тези отношения, които се проявяват на съвсем друго равнище. Как така Библията e едновременно и откровение, и набор от букви и думи, или човешкото сърце – и средоточие на любовта, и кръвен център в тялото на човека?

Корпускулярно-вълновият дуализъм представлява разновидност на дихотомията от типа software-hardware. Корпускулярният аспект е все едно hardware – образът на атомите, които напомнят на „бързащи малки топченца”. Вълновият аспект съответства на software – интелекта или информацията – така, както квантовата вълна се различава от вълните от всеки друг вид. „Това е вълна, която носи информация или знание за предмета, но не се отнася към нищо веществено или физическо от типа на вълната. Тя ни съобщава онова, което може да бъде известно за атома, но не е самият атом. Това е вероятностна вълна, която ни казва къде е очакваното местонахождение на даден атом и какъв е шансът той да има определени физични свойства, например въртящ момент или енергия. По този начин подобна вълна включва присъщата неопределеност и непредсказуемост на квантовия фактор”.[7]

По-широко разбран, принципът на корпускулярно-вълновия дуализъм е отразен, например, в съотношението на предмета с неговата идея или логос. Размишлявайки по-дълбоко, може даже да говорим за подобно съотношение между творящия Логос и сътворената материя. Вълната на информация или на знание включва в себе си всичко, което е необходимо да се знае, за да се опишат, например, специфичните параметри на елементарните частици. По такъв начин тази вълна установява съотношението на материалната частица с останалия свят. Тъкмо в дуализма се наблюдава относителният принцип на цялото творение като следа, оставена от неговия Творец.

Обикновено казваме, че материята съществува в пространството и във времето. Но теорията на относителността променя революционно този подход. Пространството и времето не съществуват независимо от материята! Те са нейни производни – следствие от материалността на това, което съществува. Следователно и всеки въпрос за факта на битието като такова, т. е. на онтологията или метафизиката, трябва да бъде освободен от каквато и да е асоциация с идеите за пространство и време. Въпросът за това какво е битието в смисъла на самия факт на неговото наличие (преди разглеждането на материалността като образ на битието) изключва даже подтекста за пространство и време, възникващи само във връзка с необходимостта да се определят координатите на конкретния материален обект, чието състояние изследваме. Потвърждение за това намираме в съвременната теория за произхода на вселената, носеща наименованието Голям взрив (Big Bang) – разширяване на цялото вселенско вещество и цялата енергия, първоначално съсредоточени в свръхкомпресирано състояние. Преди този взрив няма пространство, тъй като извън границите на това състояние няма нищо. Няма никакви преди и къде по отношение на първоначалното състояние на вселената. Изключението е само по себе си твърдение на физиката, което „е чисто метафизична концепция, изключваща понятията преди и после и е свободна от пространствена локализация. Такава концепция може да отрича предположението за вече налично битие, а може и да го приема. Съвременната физика се придържа към второто”.[8]

Ако в битието като такова няма пространство и време, какво има там? Отговорът може да се крие в нашето предположение за божествената следа. В битието като такова съществува отношение, което го организира и подготвя за появата на материята, на пространството и на времето, пребивавайки само по себе си извън техните граници. Отношението носи върху себе си vestigium trinitatis преди съществуването на материята в пространството и времето, макар че никакво преди все още не съществува, а има само някакво очакване или предвкусване на това, че по някакъв начин ще се появи оформена материя. „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата” (Бит. 1:1-2). В кн. Битие се говори точно за това очакване, когато материята още не е оформена, земята е безвидна и пуста, а небето още с нищо не е осветено – то е тъмнина над бездната, но Божият Дух, Носител на божествените отношения, пребивава над водата, като начатък на всяко битие. Няма форма, няма пространство и време, а следователно и закони, формиращи материята. Има само очакване за установяване на отношенията между сътвореното небе и земята. Безформената материя – земя, се различава от сътворената, но не осветена духовна реалност – небе, и по някакъв начин, чрез водата се очаква началото на тяхното взаимодействие. Движението на Духа, привеждайки водата в движение (срв. Иоан 5:4), носи божествената следа – освещавайки небето (Бит. 1:3) и формира земята (Бит. 1:6), като установява отношенията по образа на тези отношения, които има Творецът Сам в Себе си.

Очакването като такова е начало на отношенията, носещи свои закони, според които ще бъде формирана материята. Засега няма нищо друго, и божествената следа носи в себе си хармонията на отношенията между земното и небесното, а не тяхното противопоставяне. „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината” (Бит. 1:3-4). Светлината разкрива за творението vestigium trinitatis и така внася в него хармония. Отсъствието на светлина се нарича тъмнина, в която няма никаква божествена следа, защото тя е отделена от светлината. Колкото повече светлината се излива над земята, толкова повече тя се освещава и все по-ясна става следата на троичните отношения в нея и нейната връзка с Твореца. Небесата са изпълнени със светлина и нямат никаква тъмнина, и затова отношенията с Бога тук са явни и неповредени. Разделянето между светлината и тъмнината означава също така, че остава непросветена част от материята, отношенията с която Бог още не е установил. Тук очакването може да има място в смисъла, че част от творението очаква своето просвещение чрез човека, който в сътрудничество с Твореца разкрива божествената следа в цялото творение. Цялото творение е трябвало да бъде просветено със светлината на богочовешките отношения, подобни на отношенията на Бога в Себе си. Липсата на ясно виждане на vestigium trinitatis в творението означава само, че пълнотата на отношенията на човека и Бога все още не е настъпила.

От гореказаното можем да направим извода, че съотношението между физиката и метафизиката трябва да бъде преразгледано в светлината на съвременните научни открития и възникналите на тяхната основа теории. Физиката привежда данни, които определят Големия взрив като изходно събитие, дало начало на вселената, в която ние живеем сега. Тези данни позволяват да се говори за превъзхождането на границите на физическия свят като за метафизическо разширение на физиката.

И условията за Големия взрив (случаен или преднамерен) като образуващо вселената събитие, и извънпространствените и извънвремеви координати на началото на пространството и времето са определени и затова екзистенциални факти, принципи на същинската уникалност, които не изискват въвличането на материалността в определянето на своето битие.[9]

„Законите на науката не познават разлика между минало и бъдеще”.[10] Електронът може да се премества обратно във времето и да образува позитрон, явявайки се еднакво съществуващ и тогава, когато той се премества напред във времето. Фотонът пък може едновременно да преминава през двете граници на поляризатора, изпразвайки от съдържание въпроса къде, но оставайки видимо съществуващ. Отношението в двойката електрон-позитрон определя тяхното съществуване без пространствени и времеви граници. А това навежда на мисълта за сравнение на отношенията им с божествената следа в материята или с онова очакване на формирането ѝ, за което говорихме по-горе. Материята тук се представя в абстрактна, извънпространствена и извънвремева форма.

Когато преместващият се обратно във времето електрон бива наблюдаван във времето, течащо напред, той представлява обикновен електрон, освен дето, да кажем, спрямо нормалните електрони има положителен заряд… Затова и се нарича позитрон. В отношение към собствения електрон позитронът е частица-сестра, която ни дава примера за античастица. Това е общо явление. Всяка елементарна частица в природата има амплитуда на движение, обратно във времето и следователно и своя античастица. Когато елементарната частица се сблъсква със своята античастица, те се анихилират и образуват други частици (за анихилиращите се електрон и позитрон това, по правило, са един или два фотона). А какво е фотон? Обикновено те не се променят в процеса на шестване назад във времето… и затова фотонът е всъщност собствената си античастица.[11]

Р. Файнман смята двойствеността на елементарните частици за общо явление, определящо нещо специфично за вътрешното състояние на материята като цяло. За физиците движението назад във времето е станало необходим аргумент, обясняващ състоянието на материята. За тези, които се занимават с метафизика, такава определяща роля е призвано да играе отношението. То е онова, което обяснява съществуването на двойките електрон-позитрон и процеса, в резултат от който се ражда фотон. Третата частица, пораждаща се в резултат от анихилацията на частица и античастица, ни дава възможността да опишем какво е било отношението, което са имали те помежду си. Заедно с физиците можем да си представим, че триадата на тези отношения е общата за всички сътворена материя. Процесът на анихилация се случва извън времето и извън пространството, и затова отношението частица-античастица преди анихилацията вече е образуващо или творящо, преди творението да придобие своята форма. Творящият Логос характеризира отношението, което вече е представено във все още неоформената материя. Подобно на троичното отношение между Логоса и безформената земя, както може да се заключи от Глава 1 на кн. Битие, вече може да съществува, макар пълнотата и съвършенстовто на това отношение да разкрива сътвореното небе.

Сътворената материя става образ, в който, като в огледало, се отразява красотата и съвършенството на Твореца, докато тази материя има непосредствено отношение с Него. Красотата по природа е творческа и подбуждаща към творчество и следователно е относителна категория. Тя се разкрива в безличностната материя чрез изобразяване на личностното отношение. Не може да бъде постигната само по обективен или т. нар. научен път, но процесът на осъзнаване на красотата може да се представи с помощта на примера с възприемането на произведенията на изкуството.

Научният подход към изкуството не може да даде представа за онова отношение към него, което би позволило да се разпознае принципът на личностната другост и на неповторимостта на творящата личност. Може би научният подход ни казва нещо за наличието на самия принцип на личностна другост, проявяваща се в произведенията на изкуството или по някакъв начин апелираща към този принцип, но той никога не ще позволи в него да се проникне чрез акт на познание. Знанието за личностна другост се дава само в опита на отношенията.[12]

Откровението или опитът на троичната следа в сътворената материя ни дава истинското усещане за личностна другост на Бога и Неговия творящ промисъл, макар че, както вече казахме, съвършенството и пълнотата на тази другост се разкриват само в тези отношения, които са присъщи на небето. Но само заедно небето и земята са пълни с Твоята слава. Сътворените небе и земя откриват красотата и славата на троичните отношения, взаимно допълвайки се: небесата, като творящ относителен принцип, а земята – като реализирани творчески отношения. Във вече приведения пример от областта на квантовата механика извънпространствената-извънвремева анихилация на частицата и античастицата се промъква през границата на класическата физика, като се простира до метафизичната реалност на творящите отношения. Триадологичният относителен принцип чрез своята реализация в безличната материя става своеобразно откровение, в което може да се различи характерът на личностните троични отношения на Твореца – на Бога Троица. Личностното отношение може да се състои само ако има друг, към когото то е обърнато. Личностната другост поражда отношение и обратно, личностните отношения разкриват и допълват другостта. Цялата пълнота и смисъл на личностната другост се дават на човека в неговите отношения с Бога и се възприемат единствено чрез тях. На сътворения в безличния свят и заедно с него човек е дадена възможност да влезе в отношение с Твореца чрез отношенията със сътворения свят, чрез които може да се разкрие личностната другост на Бога Троица. Бог може и да извика към човека в тварния безличностен свят (срв. Лука 19:40) – да си припомним, например, Валаамовата ослица (Чис. 22:21-34). Но този особен начин става явен чрез троичната следа в материята на света. Може да се каже, че личностният и относителен образ на битието на човека се подразбира в неговото сътворяване по образ и по подобие Божие. Както обаче вече казахме, пълнотата на тези отношения се достига единствено на небесата, където тяхното подобие с отношенията на Троицата се проявява в цялата достъпна за човека пълнота и съвършенство.

Превод: Златина Иванова

* Завершинский, Г. „Богословие диалога. Отношения в имперсональном мире” – В: Церковь и время, 4, 2009. Тази статия продължава серията публикации върху богословския диалог, започната от автора в предишните броеве на списанието: 4 (25), 2003 г., 1 (30), 2 (31), 3 (32), 2005 г., 3 (48) и 4 (49), 2009 г. Изнесена е като доклад на международната конференция Богословие творения, 13-17 октомври 2010 г., организирана в Звенигород от ББИ и STOQ (Рим) с подкрепата на Папския съвет по култура (бел. прев.).