Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Русия и Гръцката църква: към историята на техните отношения през 17-19 век

Понеделник, 21 Май 2018 Написана от Евгения В. Жукова

Agia Sophia Old PhotographyРусия и Гръцката църква са свързани от столетия на най-тесни взаимоотношения. Историята на тези отношения минава през различни етапи. Първоначално Русия е облагодетелствана от Византия и от нейната църква, на която е дължала влизането си в семейството на християнските народи, образуването на държавата си. След това, когато Православният изток попада под османска власт, Русия оказва всяческа помощ: военна, материална и духовна. Именно на втората фаза от отношенията между Русия и Гръцката църква, и по-точно на периода 17-19 в., е посветена настоящата статия.

Като извори ни послужиха грамоти от два Московски архива – РГАДА (Российский Государственный архив древних актов) и АВПРИ (Архив внешней политики Российской империи), където са съхранява богата колекция от документи, отразяващи връзките между гръцкото духовенство и Русия. В РГАДА е събрана голяма колекция документи, отразяващи връзките с Константинополския патр. Кирил Лукарис (1570-1638). Във Фонд 52 (опис 2) се наброяват 56 патриаршески грамоти, което превишава броя на грамотите на всеки друг йерарх или църковен център от Християнския изток и е свидетелство за особения интерес на Лукарис към Русия. В политическите му планове тя заема централно място, а цар Михаил Фьодорович и патр. Филарет (Никитич) разглеждат Константинополския патриарх като опора на взаимоотношенията на Русия с Османската империя и приемат съвети и сведения за състоянието на нещата на Изток. В архива има 6 собственоръчно написани писма на патр. Кирил[1] – секретни донесения до цар Михаил Фьодорович и до патр. Филарет, съдържащи информация за положението на Империята, политическата ситуация в редица европейски страни, където тогава бушува 30-годишната война, плановете на османското правителство и дворцовите интриги. Секретната кореспонденция е носена в Русия от много доверени хора. Сред тях и някой си Йоан Тефрали – гръцки политически агент, свързан с Русия в продължение на десетилетия – до 50-те години на 17 в.

Най-типичните грамоти са молби за парични средства, като те всички имат сходно съдържание и напомнят молитви. Например, в грамота до цар Михаил Фьодорович от архим. Мардарий от Павловско-Георгиевския манастир се казва: „Погледни с милостиво око на нас смъртните, … помогни на нас убогите… и подай от своето царско и неизтощимо съкровище за управлението на манастира”.[2] Грамотата завършва отново като молитва, с признаване на всемогъществото на царя при оказването на помощ. При това се използват епитети, отнасящи се до Бога: „Защото твоето е наистина твое и е достойно за твоето царско благоутробие да помилваш нас убогите по подобие на Божието помилване. Бъди милостив към нас и не отхвърляй нашето моление, но извърши с нас благо знамение, … понеже в Бога нямаме друго упование, освен твоето царско величество. Амин. Амин. Амин”.[3] Съдържащите се в опис 1 грамоти – 2429 на брой, в своето мнозинство съдържат именно молби и благодарности за даренията. В много грамоти се споменава и причината за обедняването на гръцките църкви и манастири – бедствията, причинявани от османците. Така например, споменатата грамота съдържа молба за милостиня, необходима, за да се върнат църковни съсъди, заложени заради откупването на един манастирски йеромонах от османски плен.[4] В 1626 г. патр. Кирил моли за милостиня, за да бъдат откупени някакви дарове.[5] В същата 1626 г. от негово име до цар Михаил е изпратено прошение за награждаване с милостиня на оклеветения и мъчен за вярата от османците, а след това избягал от тях грък Димитрис. През 1627 г. Охридският архиеп. Йоасаф I моли за пари за своята разорена от османците епархия.[6] В същата година патр. Кирил и архим. Климент от Атонския манастир Дохиар молят за дарение за този манастир, за откупване на заложени църковни съсъди, както и за отнетото от османците манастирско подворие на п-в Касандра. Най-впечатляваща е грамотата от всички атонски манастири с 22 печата и подписи на наместниците, които просят милостиня, жално посочвайки причината: „Защото – покорени от мъчителната десница на противната власт, … давайки дан от горчивия труд на нашите ръце, … сме обхванати от крайна нищета”.[7]

Интересен факт е, че просителната грамота от 29.5.1627 г. е предадена от османския посланик-грък. Следователно, самите османци не са били против подобно общуване на гръцкото духовенство с Русия и получаването на пожертвования от нея.

Общуването на Изтока с Русия не се ограничава до милостинята. В средата на 17 в. например се появяват много грамоти с молби за приемане на гърци на служба в Русия. В 1669 г. Алексей Михайлович дарява на Атонския Иверски манастир за вечно ползване подворие в Москва: манастира „Св. Николай Большая глава”.[8] Същият се споменава още няколко пъти през следващите години.[9]

Началото на отношенията на Иверския манастир с Москва е през 1627 г., макар че, съдейки по стабилността на връзките, в средата на този век вече може да се предполага и по-ранно общение. В 1627 г. архим. Акакий става първият пратеник на този манастир в Москва.[10] В грамотата, която той предава на патр. Филарет от името на поселниците на манастира, се говори за упадъка на манастира и преди всичко за основната му светиня – иконата на Божията майка „Вратарница”. През 40-те години на 17 в. по поръка на архим. Никон от Новоспаския манастир (бъдещия патриарх) е направено копие на тази икона, което през септември 1648 г.[11] е донесено в Москва – грамотата съдържа сведения за изготвяне на иконата от Ямвлих Романов, история на манастира и описание на иконата.

Тук трябва да обърнем внимание, че точно тогава Османската империя и Венеция воюват за Крит – османците са отслабени и се е появила надежда за освобождаване на гърците. Затова и тонът на просителните грамоти става по-смел. Срещат се документи, които не просто сочат виновника за бедствието, но съдържат и преки призиви за сваляне на османската власт. Непосредствени участници в отбраната на Крит, представителите на висшето и средно духовенство на Константинопол и Йерусалим, и широки слоеве от населението на Балканския п-в започват настойчиво да се обръщат към правителството, за да го убедят, че е настъпил моментът за намеса в делата на Средиземноморието. В Москва започват редовно да постъпват сведения за развоя на военните действия. Освен потока послания от 40-те и 50-те години на 17 в., съдържащ молби за намеса, има и три съчинения, в които са формулирани надеждите и съветите към руското правителство за превземане на Константинопол. И трите са съставени от критски гърци. Две от тях са излезли изпод перото на видни църковни дейци: Атанасий Пантелар и Герасим Влах.

Атанасий Пантелар, който за известно време – 6 (16) март – 2 (12) април 1634 г., края на юни — 10 юли 1652 г. – заема патриаршеския престол, е тясно свързан през 30-те и 50-те години с Русия. В 1653 г. той посещава Москва, а след това живее и умира в Украйна.[12] В 1646 г. той изпраща от Яш грамота до цар Алексей Михайлович, който току-що се е качил на престола, в която описва събитията от началния етап на Критската война.[13] Това е един от първите документи с подобно съдържание. През ноември 1653 г., в навечерието на заминаването си от Москва, той представя пред царя своето Слово понуждаемое, в което анализира събитията от последните години и сочи отслабването на Портата, настойчиво прокарвайки мисълта, че ситуацията трябва да се използва, за да се сбъднат пророчествата – Константинопол да се отвоюва от османците.[14] За написването на словото го провокира пренасянето на няколко светини от Изток в Русия: Влахернската икона на Божията майка и мощите на св. Григорий Богослов. Главните светини на Изтока се пренасят в Русия, защото Москва е трябвало да стане новата столица на великата империя. Второто съчинение, съставено в 1665 г. от Герасим Влах (1605(7) – 1685), е озаглавено Подбудително слово… до непобедимия цар на Московия Алексей Михайлович. Неговият автор е участник в Критската война, забележителен учител, бъдещ Филаделфийски митрополит и глава на гръцката община във Венеция. Текстът също е дошъл до нас в руски превод.

Третото съчинение е на архим. Неофит – игумен на манастира „Св. Богородица”, който е в обкръжението на Атанасий Пантелар. Неговата Повест за остров Крит е писана по едно и също време със съчинението на Атанасий, може би по внушение на последния. В нея Неофит представя кратка история на острова, описва подробно първия етап от Кандийската война и завършва с „настъпи време да се освободи Константинопол”.[15] Той също пристига в Москва и се среща с Атанасий Пантелар, който го приема в свитата си.

Газкият митр. Паисий (тогава в Киев) пише, че иска „да покори гордата Порта на Негово Величество и да възвърне предишното благочестие на Константинопол”.[16] През 1688 г. Константинополският патр. Дионисий, като предава на царя грамота от „един атонски архимандрит, моли Негово Величество да се съгласи да обяви война с турците, за избавяне на християните”.[17] Ясно се вижда, че именно гръцкото духовенство активно подготвя освобождаването на родината си, възлагайки надежди на единоверна Русия.

Запазените в архива грамоти отразяват още една страна от руско-гръцките отношения – те съдържат свидетелства за разпространението на просветителството при участието на гърците. През 80-те години на 17 в. в Москва пристигат братята йеромонаси Лихуди – родом от Венеция. Един от тях – Йоаникий Лихуд, става основател на Славяно-гръко-латинската академия в Москва.[18] И в грамотата на Йерусалимския патр. Доситей се споменава за откриването в Москва на „Елино-гръцка школа за църковна полза” (т. е. със същата цел, с която подобни школи се откриват и в Гърция).[19]

Споменатият по-рано митр. Паисий, който в Киев се занимава не с нещо друго, а с „упражняване в четене и в съчиняване на богословски неща”, се оплаква, че все още не е получил достъп до академичната библиотека.[20]

Редица грамоти отразяват историята на пътуването на Арсений Суханов през 1654 г. на Атон, за ръкописи. С цел провеждането на реформи в богослужебните книги той събира в библиотеките на Света гора около 500 кодекса. И така, през 1655 г. игуменът и братството на Атонския Павловски манастир изпращат грамота до цар Алексей, в която благодарят за получената от владетеля милостиня и молят – заради взетите от стареца Арсений Суханов славянски книги – да получат още милостиня.[21]

18 век се превръща в нов етап в развитието на руско-гръцките връзки. Той е белязан от голяма емигрантска гръцка вълна в Русия. Именно тогава там идват и известните гръцки просветители – „керкирските мъдреци”,[22] както с уважение ги наричат техните съвременници, Никифор Теотокис и Евгений Вулгарис. До края на живота си те остават в Русия. Приели архиерейски сан и заели за някое време епископски катедри в местата, където има гръцка диаспора, те също възлагат надежда за освобождаването на родината си на единоверна Русия.

Богат източник за изследване на руско-гръцките отношения от 18 в. са документите от АВПРИ, позволяващи да се проследят главните направления и задачи на тези връзки.

Както личи от архивните материали, и сега продължава станалата традиционна в 17 в. традиция – руската държава да предоставя парична помощ на гръцките църкви.[23] Ако по-рано в писмата се е искало главно милостиня, сега вече се въвежда и официална заплата, изплащана от руската държава на патриаршиите и редица манастири. Например, при управлението на Анна Йоановна е запазено дело „за ежегодна заплата на четирите патриаршии”.[24] Посочени са сумата на заплащането и начините, по които патриарсите да го получат: „С указ в името на Свое Императорско Величество и със собствен подпис заповяда на Ваше Светейшество от хазната на Нейно Императорско Величество всеки пет години да се отпускат по петстотин рубли. Затова от Ваше Светейшество при Всеруския престол, в богохранимия свой царстващ град Москва или в Санкт-Петербург, всеки пет години ще се изпраща един архимандрит или игумен от духовните лица, а с тях по един йеродякон и светски служители по трима, които се покажат обезпечени и подходящи”.[25]

От грамотата става ясно, че съвсем конкретно се е определяла не само сумата, но и лицата, които е трябвало да дойдат за нея. Те „ще получат за своята прехрана от хазната на Нейно Императорско Величество парично подаяние, което ще се определя за всеки от изпратените особи при нас”,[26] т. е. определена е и норма за изхранването на тези лица. Каква е била тя се вижда от „Ведомост за това колко и кому е било изплатено заплащане и е дадена милостиня”.[27] Там до най-малките подробности се описват всички похарчени средства за дошлите духовни лица. Записана е паричната норма за тях, в зависимост от духовния им сан. Нека дадем пример от подобна мисия – на Ахайския и на Витлеемския митрополити. „Норма на подаянието за митрополити:

На Ахайския: питие в двореца: 4 купи вино, двойно, по половин ведро мед цеден, по половин ведро добро пиво;

На Витлеемския: 3 купи вино двойно, четвърт ведро мед цеден, половин ведро пиво.

На архимандритите: от механата по 2 купи вино, чаша мед, чаша пиво на човек на ден.

На келарите: на келаря Велямин, на архидякон Дионисий, на черния поп Гедеон… да пият от механата по две чаши вино, по чаша пиво на ден на човек.

На слугите: по 5 пари и по две копейки на ден”.[28]

Вижда се, че отпусканата норма се различава по количеството и по качеството на продуктите – на митрополитите се е давало „от двореца”, на останалите – „от механата”, на слугите развеселителни напитки въобще не са били отпускани.

Също толкова строго са разпределени подаръците. На архим. Исайя, например, са отпуснати „… по 10 аршина камеи, по 40 самура по 20 рубли, пари – по 20 рубли”.[29] Записва се и броят коне, дадени за изпълнение на задачата. Заплатата и милостинята се раздават само по тези грамоти, определящи честотата, с която е трябвало да се получават парите. Този срок е варирал от една до седем години.

Заплащането от царската хазна е било нещо толкова обичайно, че молбите за него са били не само многобройни, но то дори се изисква като нещо полагащо се. Например, през 1752 г. патр. Кирил се обръща към Елисавета с молба за милостинята за 20 години, определена му от Петър I, и освен нея моли и за награди. Пак той през 1755 г., след като явно не е бил получил отговор на своята молба, моли да му бъде изпратена милостинята, определена му от Петър I – вече за 30 години.[30] Заплащане от царската хазна получават не само манастири и духовни лица в Османската империя, но и гръцките манастири и църкви в самата Русия. Например, на Николския манастир в Москва е издадена такава грамота, според която всяка година той е получавал по 500 рубли за храна. Трябва да отбележим, че, съдейки по документите, положението на този манастир все повече е укрепвало. Архивът изобилства от документи за смени на свещеници, идващи от Ивер на Атон, за да служат в московското подворие. Връзките на Атон с Москва стават толкова обичайни, че канцеларията почти ежегодно отбелязва пристигането и заминаването на клирици от Атон в Николския манастир.[31] Самият факт, че в Русия през 19 в. има два гръцки манастира на издръжка на държавната хазна – Николския в Москва и Екатерининския в Киев[32] – говори, че гръцките монаси са се чувствали нелошо в Русия и са искали да живеят там.

По същото време зачестяват и молбите на гръцкото духовенство за преминаване на руска служба и да им се издават разрешителни да живеят в Русия.

През 1728 г. бившият архимандрит, а впоследстивие Смоленски архиеп. Филотей, се обръща с молба да му бъде разрешено да живее в Нежин, като му се отпусне определно заплащане.[33] Има запазено дело от 1761 г. за встъпване в длъжност на гръцкия свещеник Генадий по негова молба.[34] През 1793 г. йером. Новаковски се обръща към Екатерина II с молба да бъде назначен за Теодосийски архимандрит. В същата година е регистрирана и молба на архим. Захарий до императрицата – да го приеме за руски поданик и да му определи пенсия.

Разбира се, канцеларията е записвала далеч не всяко пристигане на гръцки духовник за постоянно жителство в Русия и затова тези списъци може да се разглеждат само като част от общото явление.

Внушителен е списъкът със светско гръцко население, желаещо да се пресели в Русия. Може да отделим и други сфери на тясното сътрудничество на гърците с руската държава. Освен молби за преселване по черноморското крайбрежие са описани и събития от следния тип: „Пристигане на гърка Ватаций от Константинопол с донесение за събитията там (1720)”.[35] Този грък е бил патриаршески доместик, както личи от друг документ.[36] С други думи, Вселенска патриаршия продължава да уведомява руския император за събитията в Османската империя.

През 1755 г. гъркът Георгиос Петал моли за възнаграждение за сведенията, които е доставил по време на Руско-турската война.[37] През 1783 г. в Колегията за външни дела е постъпило донесение от Антонис Паладоклис за народите в Епир, Амония и Гърция, и за възможностите то да бъде използвано във войната с Османската империя.[38]

От управлението на Екатерина II, водила политика на заселване на Черноморското крайбрежие с гърци, канцеларията фиксира редица писма и прошения, броят на които силно нараства. Те съдържат свидетелства за постъпване на служба в руската армия по време на войната с Турция и молби за отпускане на заплати заради това участие, както и прошения за разрешение за заселване по черноморското крайбрежие.[39]

Имайки в борбата си с Османската империя същата цел, както и Русия, гърците не само стават руски помощници и проводници на руската политика, но и се преселват за постоянно живеене в Русия, приемайки с готовност плановете на руския двор по този въпрос. Русия пък се доверява на гърците като на верни бойци в борбата с Османската империя, тъй като никой повече от тях не е бил заинтересован от такава война.

Документалният фонд към АВПРИ ни позволява да хвърлим светлина и върху просветната дейност на Гръцката църква.

През 1733 г. Киевският и Галицки архиеп. Рафаил изпраща донесение в Синода, че гърците, живеещи в Киев, искат да възобновят гръцката църква „за живеене и пристан на идващите от гръцките страни и за да научат останалите желаещи на гръцки език…”. По мнението на Преосвещения „е прилично да се позволи на гърците да живеят в онзи манастир, … да възобновят в църквата дидаскалската школа заради учението на малките деца, за обща полза, където много малоруски деца могат охотно да се обучават на гръцки език, което не е безнадеждно и ще бъде твърде полезно”.[40] От този документ е видно, че живущите в Русия гърци се тревожат за образованието на децата и искат да организират училища при църквите. Интересно е, че стремежите на Русия и Гърция по този въпрос съвпадат. За гърците ходатайства руски архиепископ, който отбелязва, че в училището могат да учат и руски деца. Той предлага, за оправянето на сградата на един разрушен манастир да се дадат 14 двора, да се добавят още пари, а монасите, които живеят там, да се разселят по други манастири.

Друг архивен документ свидетелства, че мисълта за организирането на съвместно руско-гръцко училище не е била изолирана. През 1744 г. в Русия еп. Теоклит (Полидис), който живее в Лайпциг, изпраща няколко прошения с молба да се отделят средства за построяване на гръцка църква в Лайпциг и да се открие училище към храма; той моли също да се изпратят руски свещеници и дякони за служение в тази църква и за обучение в местната академия в различни науки.[41] Тук виждаме стремеж да се установяват тесни взаимоотношения с Русия и контакти в областта на културата и образованието. Руският резидент в Константинопол, държавният съветник Вешняков, на когото е поръчано да изясни личността на епископа, изразява опасения, че еп. Теоклит е еретик, който се е отклонил към протестантизма и иска да въвлече и други чрез своето училище. Редом с това обаче той отбелязва, че ако тези опасения не се потвърдят, би било добре там да се открие гимназия „с подходящия брой професори по гръцки език и латински, и с нужните за руския и другите науки, … както и да се създаде библиотека за просвещение на разума с достойни за духовенството и светските люде полезни знания”.[42] Според Вешняков училището трябва да приема освен гърци още и „сърби, власи, молдовяни и поданици на Ваше Императорско Величество великоруски украински люде, които могат да са на своя издръжка, а на нямащите да се отпусне някаква издръжка, което би било от особено голяма полза за поданиците на Ваше Величество”. След което нарича императрицата „единствена защитница на този достоен за съжаление народ [гръцкия]”, на който тя може „да окаже всяка щедра милост… и своя височайши покров”.[43] Виждаме как руският служител съветва при възможност да се основе училище, да се отделят пари, тъй като това ще послужи за просвещението на поданиците, а от друга страна ще окаже покровителство към гърците. Нека отбележим, че това училище е трябвало да се открие под егидата на Гръцката църква и че неговият характер е бил смятан за вселенски, т. е. наднационален – учениците е трябвало да бъдат обединени от своята православна вяра. В това отношение Русия се явява продължител на идеалите на Византийската империя, където единоверието на поданиците поставя на заден план етническите различия.

С въпроса за организирането на училища през 18 в. тясно е свързан и въпросът с намирането на средства. В гореизложените документи видяхме, че източникът на доходи е държавната хазна на Руската империя. Съществувал е обаче и друг, не по-малко важен източник. Гърците, отдали се на различни дейности извън пределите на своята родина и натрупали определено състояние, не са се задоволявали с личното благополучие, но са се грижили за благосъстоянието и просвещението на своите сънародници. Затова ще е интересно да приведем примера със завещанието на архиеп. Евгений Вулгарис, което той е оставил преди смъртта си в Петербург.

1. … Две украсени със скъпоценнни камъни панагии, с изображения на всечестната икона на Божията майка, от които едната ми бе дарена милостиво от приснопаметната имп. Екатерина II, а другата от благочестивия ѝ потомък имп. Александър I, а с нея и нагръден кръст, украсен с драгоценни смарагди, получен някога в дар от всесияйния управител на Молдавските княжества Александър Йоаниду Маврокордат… Всички тези три скъпоценности посвещавам в дар на новосъздаденото управление на Йонийските острови, за да бъдат употребени в помощ и устройване на откритата там академия…

2. От десетте хиляди рубли… определям да се дадат на светоименната Атонска школа във Ватопед 1000 рубли, подобно на школата на остров Патмос рубли 1000, с което сумата става 2000 рубли.

3. Определям в храма… св. … Спирдон на Керкира 1000 рубли, от които… нека получава всяка година по 50 или 60 рубли… свещеноучителят, … за да проповядва от амвона… евангелска… и нравствена беседа за духовна полза на вярващите… Толкова да се дадат и на остров Закинт в църквата, наречена Фанеромени на пясъка, за същото евангелско дело, отново за духовна полза на вярващите…

4. … В Йерусалим на Животворящия Свят Гроб и на Синайската планина, в Полтава в руския манастир „Въздвижение на Честния Кръст”, и в гръцкия в Таганрог – във всеки един от споменатите по 100 рубли.

5. На почтения господин Лаврентий Парамифиати, който сега живее във Венеция, чичо по родство, оставям 1000 рубли.

6. На тримата братя Валсаму – по 500 рубли на всекиго.

7. На верния иконом на моя дом… Теодосий… 500 рубли.

8. … 1000… на бедняците, други 1000… за моето погребение…

9. Всичко останало, което се намери при мен от вещите и имуществото, … желая да се предаде… на монасите в Лаврата на св. Александър Невски…

10. … Книгите, на какъвто и да е език, нека бъдат предадени в библиотеката, която се намира в Невската академия. Всички ръкописи и мои съчинения, и преводите нека бъдат предадени на живеещия в Москва Зои Зосим.[44]

И така, открива се следната картина: голяма част от имуществото е завещано на Църквата и на училища. При това парите, завещани на Църквата, трябва да отидат отново за поддържане на вероучението и образованието, т. е. от 10-те хиляди рубли 4 хиляди и скъпоструващите светини се завещават за развитието на образованието и на проповедта в Гърция, а ръкописите и преводите се предават в Москва на Зосим – известен благотворител и просветител на своя народ. Вулгарис постъпва като много свои съотечественици. Живеейки дълги години далеч от родината, той не се отделя духом от нея и завещава голяма част от имуществото си за просветата на своите съграждани.

Показателен в това отношение е още един документ от колекцията АВПРИ.[45] Капитан-лейтенант Бозо моли за разрешение Министерството на външните работи да преведе парите, завещани на гърка Варваций, в Гърция. В прошението той пише:

„Известният със своите общополезни пожертвования покоен колежки съветник и кавалер Иван Андреевич Варваций, заминавайки в чужбина, направил през май 1824 г. в Таганрог духовно завещение пред десет лица свидетели, заслужаващи всяко доверие… и завещал 700 хиляди рубли за учредяването на лицей в Гърция, но преди смъртта си направил на остров Занте допълнение на първото си духовно завещание, като по законен начин там е засвидетелствано, че от тези 700 хиляди рубли е отделил 100 хиляди за семейството на неговия племенник, … а към това завещал 300 хиляди рубли на гръцкото правителство…” – 3 юни 1825 г., Таганрог.

От това завещение можем да видим, че Варваций е завещал почти цялото си парично състояние на Гърция. Макар че е бил на служба в Русия, той е мислел повече за своята родина, отколкото за роднините си. При което по-голямата част от парите той завещава за развитието на образованието в Гърция. Историята на този документ обаче не е съвсем проста. Неговата дъщеря Мария Комнина влиза в спор за състоянието на колежкия съветник. Тя настоява, че Бозо и приятелите му с измама са присвоили парите и искат да ги откраднат за свои користни цели.[46]

Канцеларията на Държавната колегия за чуждестранни дела свидетелства: „Бозо не се е обръщал към колегията по този въпрос, а всички капитали от Русия извън граница се препращат от нея спрямо присъствените места, а не по молби на частни лица”.[47]

С други думи – представя се доказателство, че Бозо е крадец и така иска да похити толкова голяма сума. Дори нещата да са били наистина така, този документ става още по-ценен, защото показва, че огромни капитали са били завещани на гърците зад граница за развиване на просвета в родината. Защото ако е искал да открадне парите, Бозо едва ли би прибегнал към някакъв необичаен начин, който да привлече подозрения към него. Напротив, той е трябвало да ползва много разпространен начин за препращане на пари от Русия в Гърция. Освен това Варваций, занимавайки се с търговия на риба и хайвер в Каспийско море, наистина е натрупал огромно състояние за 40-те години на дейността си в Русия и наистина е бил прочут със своята благотворителност. Той изразходва много пари за строителството на училища и църкви в Русия и в подкрепа на образованието в Гърция.[48] Така че завещанията на така крупни суми в полза на образованието в Гърция са били твърде често и обичайно явление в Русия.

По този начин обединените усилия на Църквата, към която се откриват училища, на гръцките меценати и на руската държава допринасят за развитието на образованието на гърците до и след освобождението. Както видяхме, през 18 в. Русия и Гърция имат еднакви цели и задачи не само на политическата арена. Те си сътрудничат и в областта на образованието, провеждано под егидата на църквата – както Гръцката, така и Руската. Русия се обръща за помощ към Гръцката църква в това дело, защото вижда голяма полза от обучението на руските поданици в гръцките училища. Не само Гърция е била обаче заинтересувана от Русия, като силна държава покровителка, оказвала ѝ материална подкрепа, но и Русия е имала интерес от Гърция. И тази взаимна заинтересованост се е проявявала както в борбата с Османската империя, така и в продължаване традициите на Византийската империя, на нейните велики просветителски и духовни традиции.

Превод: Златина Иванова

* Жукова, Е. В. „Россия и Греческая Церковь: к истории взаимоотношений в XVII-XIX веках” – В: Альфа и Омега, 34, 2002 и онлайн, в електронния архив на списанието, на сайта Православие и миртук (бел. прев.). 

[1] Ф. 52, оп. 2, № 103, 107, 116, 133, 142, 144 (от 1633 до 1637 г.).
[2] Ф. 52, оп. 4. Грамота до цар Михаил Фьодорович от архим. Мардарий, 1625 г.
[3] Пак там.
[4] Ф. 52, оп. 1, 1625 г., № 22.
[5] Ф. 52, оп. 1, 1626 г., № 25.
[6] Ф. 52, оп. 1, 1627 г., № 31.
[7] Ф. 52, оп. 4, 1626 г., № 10.
[8] Ф. 52, оп. 4, 1669 г., № 56.
[9] Ф. 52, оп. 4, 1686, 1715 г. № 80.
[10] Ф. 52, оп. 2, № 37.
[11] Ф. 52, оп. 2, № 307-308.
[12] Умира през март 1654 г. в Мгарския манастир близо до Путивл.
[13] РГАДА, ф. 52, оп. 2, № 266.
[14] Международна конференция „Крит, Восточное Средиземноморье и Россия в XVII в.”, с. 27-28. Оригиналният текст не е запазен. Известни са 3 преписа от 17-18 в. на неговия руски превод.
[15] Ф. 52, оп. 2, № 492.
[16] Ф. 52, оп. 2, 1673 г., № 639.
[17] Ф. 52, оп. 2, 1688 г., № 624; оп. 1, № 11(1).
[18] Ф. 52, оп. 1, № 8, №. 2.
[19] Ф. 52, оп. 2, 1682 г., № 658.
[20] Ф. 52, оп. 3, 1673 г., № 639.
[21] Ф. 52, оп. 4, № 45, ноември 1655 (Суханов се връща в Москва през ноември 1655 г.).
[22] Никифор Теотокис и Евгений Вулгарис са родом от о-в Керкира (Корфу).
[23] За руско-гръцките отношения през 17 в. виж вече посочената Международна конференция.
[24] АВПРИ, ф. 52, 1735, № 2.
[25] Пак там, л. 12.
[26] Пак там.
[27] АВПРИ, ф. 52, 1733, № 9.
[28] Пак там, с. 6-7.
[29] Пак там, с. 7.
[30] АВПРИ, ф. 52, 1752, № 1; 1755, № 2.
[31] АВПРИ, ф. 52, 1733, № 2; 1737, № 3; 1740, № 3; 1742, № 3, 10; 1744, № 7; 1746, № 3; 1752, № 5; 1758, № 4.
[32] Бил е подворие на Синайския манастир.
[33] АВПРИ, ф. 52, 1728, № 6.
[34] АВПРИ, ф. 52, 1761, № 7.
[35] АВПРИ, ф. 52, 1720, № 7.
[36] АВПРИ, ф. 52, 1724, № 1.
[37] АВПРИ, ф. 52, 1755, № 6.
[38] АВПРИ, ф. 13, № 771.
[39] Виж, например, ф. 13. № 153, 262, 385, 781, 591, 596, 726.
[40] АВПРИ, ф. 52, 1, 1733, № 8.
[41] АВПРИ, ф. 52, 1, 1744-1748, № 1.
[42] Пак там, л. 119.
[43] Пак там, л. 122.
[44] Ζαχαροπούλου, Ν. Γ. παιδεία στὴν Τουρκοκρατία, Θεσσαλονίκη 1994, σ. 100-104.
[45] АВПРИ, ф. СПб. II-22, 1825, № 2.
[46] Пак там, с. 21.
[47] Пак там, с. 20.
[48] Арш, Г. Л. Этеристское движение в России: освободительная борьба Греческого народа в начале XIX в. и русско-греческие связи, М. 1970, с. 143-144.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uxdxu 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме