Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Последният Охридски архиепископ

Петък, 18 Май 2018 Написана от Антониос-Емилиос Тахиаос

A E TachiaosАрхиепископията на Първа Юстиниана, Охрид и цяла България е създадена, както е известно, със сигилий на имп. Василий II през 1018 г.[1] След продължителен живот от седем и половина века тя минава в духовен и икономически упадък до такава степен, че през 1767 г. да бъде закрита, а подчинените ѝ митрополии и епископии да минат под юрисдикцията на Константинополския патриарх. Последният архиепископ на Охрид е някой си Арсений, известен ни само от двата документа за своята оставка – първият, от Охридската архиепископска катедра, а вторият – от Пелагонийската катедра. Тези два документа са многократно публикувани, но с грешки и пропуски, без каквито и да е палеографски и други бележки.

Биографичните сведения за Арсений са изключително оскъдни. Той е избран за Охридски архиепископ в 1763 г.,[2] като дотогава е митрополит на Пелагония, без обаче да се оттегли от управлението на тази митрополия. Печатът на Арсений като Охридски архиепископ е направен през февруари 1764 г. Може би трябва да предположим, че е поел задълженията на архиепископ в началото на 1764 г. През април 1765 г. той пристига в Константинопол и присъства на заседанието на Патриаршеския синод, на който е низвергнат Корчанският митр. Дионисий. На 24.11.1765 г. посещава манастира „Св. Йоан Предтеча” в Мосхополис и дава сумата от 1200 аспри, за да се поменава името му на 40 литургии.[3] Арсений със сигурност е бил със славянски произход. Палеографският анализ на подписа му създава впечатлението, че произлиза от монашеско братство, в което е имал възможността да чете славянски ръкописи и е свикнал с ортографията на това писмо. Изглежда, че не е бил родом от Охрид,[4] нито от Мосхополис е поддържал някакви връзки с този и други градове в Македония, развивали в онзи период гръцката култура.[5] По отношение на гръцкия език последният архиепископ на Охрид е напълно невеж. Арсений наследява епископския трон на Охрид от гръцкия архиеп. Ананий – един от великите протосингели на Вселенската патриаршия. Изглежда странно, че след толкова дълга традиция на гръцки Охридски архиепископи на тази катедра е избран българин или сърбин, не знаещ дори частично официалния език на архиепископията. Няма никакво съмнение, че Арсений е бил незначителен Охридски архиепископ.[6] Най-вероятно изборът му е продиктуван от тежкото положение на архиепископията – вече изпаднала в многобройни и непосилни дългове, както и сам той признава, така че след Ананий митрополитите са решили да изберат (в 1761 г.) Пелагонийския[7] Арсений, тъй като са нямали личен интерес към затъналата икономически катедра. Така е избран за архиепископ Арсений, при когото задълженията на тази църква не само не намаляват, но напротив – с много се увеличават.

Когато икономическото състояние на тази църква стига до безизходица, Арсений отива в Константинопол и подава своята оставка – съпроводена от документ за съгласие от неговите митрополити, че приемат закриването на архиепископията.[8] Писмото с оставката на Арсений носи дата 16.1.1767 г. А. Комнин-Ипсиланти, който в онази епоха наблюдава отблизо църковните дела, казва, че „бе утвърдено, по молба на онези [архиереите на Охрид и Печ] с хатишериф тези катедри да бъдат прибавени към Вселенския трон на Константинопол. И това стана благополучно на 15 януари, с много слава и печалба за Вселенския трон, безвредно и безопасно за митрополиите и епископите на тези два града”.[9] Ако датата, посочена от Комнин-Ипсиланти е вярна, тогава писмото с оставката на Арсений е пристигнало post factum, за да потвърди това, което той устно се е съгласил да направи „безвредно и безопасно” за йерарсите на Охридската архиепископия. Трагичното икономическо състояние на архиепископията е засвидетелствано и в писмо, подписано от Арсений и подчинените му митрополити от епархията и изпратено на 12.2.1767 г. до Белградския митр. Йоасаф, с което те искат заем за покриване дълговете на архиепископията.[10]

След оставката от Охридския архиепископски трон Арсений остава митрополит на Пелагония – до 24.6.1767 г., когато се оттегля и от тази катедра, след което вече не разполагаме със сигурни сведения за съдбата му. Най-логичното би било да мислим, че е останал в Охрид или се е оттеглил в някой от околните манастири. Неговите следи се губят. Въпреки това, в българските кръгове от средата на 19 век бяха публикувани две предания за края на Арсений. Първото твърди, че умира затворен в Константинопол,[11] а второто – че умира на Света гора, където работи в Зографския манастир.[12] Поетът от Охрид Григор Ставридис-Пърличев (1830-1893) е посветил на Арсений и поема от 18 стиха, в която разказва, че той е бил принуден да подаде оставка.[13] В писмото със своята оставка Арсений казва, че тя е била „доброволна и без насилие” (οἰκειοθελὴς καὶ ἀβίαστος). Ние смятаме, че сведенията за икономическото състояние на Охридската архиепископия във времето на нейното закриване и свързаната с това информация на Комнин-Ипсиланти са достатъчни, за да поставят проблема на стабилна основа и да опровергаят мнението, изказано през призмата на националистични критерии или стремежи за надмощие над Константинополския престол.[14] И до днес българската историография следва тази линия, възникнала в средата на миналия век.[15]

Първата сериозна реакция срещу закриването на Охридската архиепископия идва от уважавания гръцки филолог от Охрид Маргарит Г. Димица, който през 1859 г. публикува книга, в която изследва целия проблем.[16] Целта на публикацията на Димица е била да създаде движение за възстановяване на архиепископията. Младият тогава филолог е вярвал, че ползите от възстановяване на Охридската архиепископия ще са две: първата – християнската катехизация и просвещение на народа, а втората – „достигането на образованието до всички слоеве и разпространението на елинизма и на всички други свързани с елинизма елементи, защото от тяхната липса апостолите на Мечката (има предвид руските панслависти) с помощта на митове и различни претексти привлякоха немалко овце към своите цели и във вреда на елинизма”.[17] Воден от своя ентусиазъм, Димица не предполага, че лозунгът му ще се превърне в оръжие в ръцете на българите, които обаче имат противоположни на неговите цели. Срещу изпращането на Мелетий като митрополит на Преспа и Охрид[18] от Константинополската патриаршия през 1861 г. българските кръгове протестират, като изпращат писмо до Патриаршията, в което се казва, че „… целият наш български народ… пожела да се утвърди възстановяването на архиепископия Първа Юстиниана, на Охрид и цяла България, … която несправедливо и незаконно беше унищожена от гръцкия клир”.[19] Въпросът за унищожената Охридска архиепископия вече е бил част от националната пропаганда.

В писмото си Арсений казва, че оставката му трябва „да се включи и в свещения кодекс на Великата Христова църква, както и на блажения Йерусалимски патриарх кир Партений”. Партений е избран за патриарх на Йерусалим през 1737 г. и е пребивавал в Константинопол.[20] Арсений иска Партений също да бъде известен за оставката му. Така е била продължена традицията от 17 век – предстоятелите на автокефалните църкви да запазват особена връзка с Йерусалимските патриарси, които са посещавали споменатите църкви, пренебрегвайки понякога каноничната юрисдикция на Константинополския патриарх.[21] Смята се, че Партений е починал в 1766 г.[22] Писмото му обаче потвърждава свидетелството на Комнин-Ипсиланти, който е поддържал тясна връзка с Партений, че той е починал не в 1766, а в 1767 г.[23]

От писмото на Арсений до Белградския митр. Йоасаф и останалите архиереи от Охридската архиепископия, изпратено на 12.2.1767 г., разбираме, че последният предстоятел на тази архиепископия е натрупал и лични дългове, които много са го обременявали.[24] Наличието на тези дългове потвърждава и документът с оставката на Арсений и от Пелагонийската катедра. Той не само не е бил в състояние да управлява повече митрополията на Пелагония, но и се е страхувал да отиде там поради сплашващите притеснения на съдиите. Изглежда, че се е договорил с Мъгленския еп. Натанаил, който е заявил възможността да уреди тези дългове – при условие, че Арсений се откаже от Пелагонийската митрополия. Този тип договорки, които очевидно противоречат на църковните канони, са нещо обичайно в периода на османското владичество. Пелагонийският митрополит иска оставката му да има валидността на „самолично подадена за Негово Преосвещенство, но не друго лице”. Като добавим, че Арсений не е можел да отиде в седалището на митрополията си, тъй като дълговете все още не са били уредени, на пръв поглед се създава впечатлението, че след оттеглянето си от Охридската архиепископия той е останал в Константинопол, където е отишъл заедно с други архиереи,[25] или някъде другаде в рамките на бившата архиепископия или на Атон, и че е предал на Натанаил оставката си, за да я предаде на Патриаршията. Тази възможност обаче ни се струва много малко вероятна. Арсений подава оставката си като митрополит на Пелагония докато се намира в Константинопол, като най-вероятно престоят му е продължил до юни 1767 г. Наследяването от Арсений на Пелагонийската катедра очевидно става със съгласието на Патриаршията и предхождащата я оставка е всъщност завършек на една дълга поредица от преговори между Арсений, Натанаил и Патриаршията. Доказателство за това е фактът, че Патриаршията взема това решение и избира накрая Натанаил за Пелагонийски митрополит.[26] Че оставката на Арсений е била напълно съгласувана с Натанаил и е имало устно одобрение на Патриаршията се потвърждава и от подписа бивш Пелагонийски. В случай, че оставката на Арсений не е била приета предварително, той не би се подписал като бивш, както не го прави и оттеглилият се на 7.2.1783 г. Пелагонийски митр. Симеон.[27]

Титлата предстоятел върху печата на Арсений като Пелагонийски митрополит показва неговия предишен статут на архиепископ. По правило той е трябвало да носи титлата бивш архиепископ на Охрид и предстоятел на Пелагония (πρώην ἀρχιεπίσκοπος Ἀχριδῶν καὶ Πρόεδρος Πελαγονίας), но вместо това използва едновременно както митрополит, така и предстоятел, които изглеждат несъвместими, защото обикновено предстоятелят на една митрополия е нейният действащ патриарх или архиепископ, или бивш такъв, но в такъв случай титлата се запазвала с добавката бивш (πρώην).[28]

След закриването на Охридската архиепископия Пелагонийската митрополия – подчинена на Вселенска патриаршия – заема 15-то място в реда на митрополиите, а нейният митрополит носи титлата Пелагонийски, ипертим и екзарх на горна Македония (ὁ Πελαγονίας, ὑπέρτιμος καὶ ἔξαρχος ἄνω Μακεδονίας).[29] От момента на оттеглянето от Пелагонийската катедра следите на Арсений, който така или иначе е имал незначителен църковен облик, окончателно изчезват, и това най-удачно отразява упадъка и края на една архиепископия.

1. Оставката на Охридския архиеп. Арсений, 16.1.1767 г.

Прототип: Κῶδιξ ΣΤ’ τοῦ Πατριαρχικοῦ Ἀρχειοφυλακείου Κωνσταντινουπόλεως, σ. 138. Към кодекса внесеното в патриаршеската канцелария писмо с оттеглянето на Арсений е прилепено с испански восък. Публикува се въз основа на фотография в архива на Института за изследване на Балканския п-в. Публикувано е от: 1) Григорий, архимандрит на Св. Синод на Великата Христова църква[30] (нататък – Г); 2) Белградски митр. Антим (Алексудис)[31] (нататък – А); 3) К. Деликани[32] (нататък – Д) и 4) българския учен Г. Кръстевич,[33] чието издание обаче нямах възможност да сравня. За него знаем от точния превод на български език, публикуван от И. Снегаров.[34] Тъй като изданията на Григорий, Алексудис и Деликани имат известни пропуски, Снегаров публикува това писмо, както и следващото, по изданието на Кръстевич.

Кратко съдържание: Охридският архиеп. Арсений пише до Вселенския патриарх, заявявайки, че, тъй като не може да поправи икономическото състояние на Архиепископията, се отказва от нея. Колкото до Пелагонийската митрополия, на която е митрополит, не я оставя, но я запазва.

Гръцки текст: Διὰ τῆς παρούσης μου οἰκειοθελοῦς καὶ ἀβιάστου παραιτήσεως, φανερῶ ὁ|2 κάτωθεν ὑπογεγραμμένος, ὅτι διὰ τὸ ἀδυνάτοις ἔχειν με οἰκονομῆσαι καὶ|3 διορθῶσαι τὰς τῆς ἀρχιεπισκοπῆς τοῦ Ἀχριδῶν χρείας ἀλλεπαλλή|4λους ἐπισυμβάσας, ἐπί τε τῶν πρὸ ἡμῶν καὶ ἐπὶ τῶν ἡμερῶν ἡμῶν, λα|5βὴν οὐ μικρὰν λαβόντων τῶν κακοποιῶν, τὸ τῆς ἀρχιεπισκοπῆς ὄνομα|6 εἰς τὸ κατατρέχειν καὶ ζημιοῦν καὶ βλάπτειν καὶ τὰς ὑποκειμένας τῇ ἀρχι|7επισκοπῇ Ἀχριδῶν μητροπόλεις καὶ τοὺς ἐν αὐτῇ πτωχούς ῥα|8γιάδες, καὶ διὰ τὸ μὴ ἄλλως ἔχειν ἐλευθερωθῆναι τῶν χειρῶν|9 αὐτῶν τὸ ἐκεῖσε κλῆμα, καὶ ὅλον τὸ χριστιανικὸν γένος, εἰ|10 μὴ τῇ ἀναιρέσει τῆς ἀρχιεπισκοπῆς. Δἰ αὐτὰ ταῦτα παραιτοῦ|11μαι ἤδη τῆς ἀρχιεπισκοπῆς Ἀχριδῶν, οὐ μὴν δὲ καὶ τῆς|12 προτέρας μου ἐπαρχίας Πελαγωνί(ας), ἥντινα καὶ ἔχειν ὲφ᾿ ὅρῳ13 ζωῆς μου εἰς ζωοτροφίαν μου καὶ χρείαν τῶν ἀναγκαίων· ἐ|14πὶ τοιαύτῃ συμφωνίᾳ καὶ μετὰ τῶν συναδελφῶν μου ἁγίων ἀρ|15χιερέων ἐγένετο καὶ ἡ παροῦσα μου οἰκειοθελὴς καὶ ἀβίαστος|16 παραίτησις, ἥτις ὀφείλει καταστρωθῆναι καὶ ἐν τῷ ἱερῷ κώδικι|17 τῆς τοῦ Χ(ριστ)οῦ μεγάλης ἐκκλησί(ας), ὡς καὶ τοῦ μακαριωτάτου Ἱε|18ροσολύμων κυρίου Παρθενίου · : · αψξζ’ : Ἰανουάριου ις’ :

Τ.Σ.                               † ὀ Ἀχρïдὤнь ὀ Ἀρсѣнïὤь ἤπὤсьχετε

Български превод по Снегаров: „С настоящата ми доброволна и непринудителна оставка долуподписаният явявам, че, тъй като не ми е възможно да уредя и поправя нуждите на Охридската архиепископия, които се явиха една след друга преди нас и в наши дни, и дадоха немалък повод на злодейци да нападат името на архиепископията и ощетяват и увреждат подчинените на Охридската архиепископия митрополии и нейната бедна рая, и тъй като тамошната страна и всичкият тамошен християнски род не може иначе да се избави от техните ръце, освен чрез унищожението на архиепископията – поради това именно се отказвам от Охридската архиепископия, освен от предишната ми Пелагонийска епархия, която още имам – докато съм жив, за прехраната си и за удовлетворение на нуждите си. При такова съгласие със събратята ми свети архиереи се направи и настоящата ми доброволна и непринудителна оставка, която трябва да се постави в свещения кодекс на Великата Христова църква [и в този на блаженейшия Йерусалимски патриарх г-н Партений], 1767, януари 16.

Охридски Арсений обещава”.

В различните издания: 3-4 ἀλλεπαλλήλως ΓΑΔ. 8 χηρών Α. 9 κλίμα ΓΑΔ. 12 Πελαγονίας Α: Πελαγωνείας Δ. 11-13 οὐ μὴν δὲ… ἀναγκαίων: παραλ. Δ: ἥντινα… ἀναγκαίων: παραλ. ΓΑ. 14 τοιαύτῃ δὲ ΓΔ. 15 μου: παραλ. ΓΔ. 16 κώδηκι ΑΔ. 17-18 ὡς καὶ… Παρθενίου: παραλ. ΓΑΔ. Ἰανουάρ. Δ. Ὑπογραφή: Ὁ Ἀχριδῶν Ἀρσένιος ὑπόσχεται ΓΑΔ.

Това писмо не е написано собственоръчно от Арсений. Подписът показва, че той не знае гръцки. Не е знаел буквите от гръцката азбука и ги е допълвал със славянски. В думата Ἀχριδῶν гръцките букви δ и ν са заместени със славянските „д” и „н”. Също и след крайното „н” в името му се добавя и безвучното славянско „ь”, което говори за познаване на правилата за правопис на славянските и сръбски ръкописи. В името пък Ἀρσένιος гръцките букви σ, ε, ν и ς са заменени със славянските „с”, „ѣ”, „н” и „ь”. При името Арсений основно се спазват правилата на славянския правопис, с единствената разлика, че вместо ω е трябвало да пише ο. Накрая е изпусната славянската буква „с”, но е запазено беззвучното „ь”, чието присъствие показва, че преди него е имало „с”, което е изпаднало. Славянското съчетание „сь” липсва от името Арсений, но присъства в думата ἤπὤсьχετε, което отново потвърждава, че Арсений е познавал правописа на славянските ръкописи.

Освен подпис, Арсений поставя в лявата страна на писмото и личния си печат. Той е кръгъл. Във външния кръг има надпис: APCENIOC ΕΛΕΩι Θ(Ε)ΟΥ ΑΡXIEΠΙCKOΠOC ΠΡΩΤΗC ΙΟΥΣΤΙΝΙΑΝΗΙС ΚΑΙ ΠΑСΗС ΒΟΥΛΓΑPIAC. В горната част на вътрешния кръг има надпис на турски, а в долната част е датата ΦΕΥΡΟΥΑΡΙΟΥ ΑΨΞΔ.

2. Оставката на Пелагонийския митр. Арсений, 24.6.1767 г.

Прототип: Κῶδιξ ΣΤ’ τοῦ Πατριαρχικοῦ Ἀρχειοφυλακείου Κωνσταντινουπόλεως, σ. 154. Както и предното, това писмо на Арсений също е залепено към кодекса с испански восък. Издава се по снимката от архива на Института за изследване на Балканския п-в. Писмото има толкова издания, колкото и предходното, и от същите хора: Григорий,[35] Алексудис,[36] Деликани[37] и Кръстевич.[38] Първите три имат пропуски и се различават в определени думи.

Кратко съдържание: Арсений заявява, че поради много дългове – както на Пелагонийската митрополия, така и негови лични, – като не може да се справи със създалото се състояние, се оттегля от митрополитския трон при условие наследник да му стане Мъгленският митр. Натанаил.

Гръцки текст: † Ἡ ταπεινότης ἡ ἐμὴ διὰ τοῦ παρόντος τῆς οἰκειοθελοῦς|2 παραιτήσεως γράμματος δηλοποιεῖ, ὅτι μὴ δυναμένη κυ|3βερνῆσαι τὰ ἐπικείμενα τῇ ἐπαρχίᾳ μον χρέη, οὔτε μὴν|4 ὅλως ἀπελθεῖν ἐκεῖσε διὰ τὰς ὑψορωμένας τῶν δικα|5στῶν ἐνοχλήσεις, οἰκειοθελῶς καὶ ἀβιάστως ποιοῦμαι πα|6ραίτησιν τῆς ἐπαρχίας μου Πελαγωνίας εἰς τὸν πανιερώτατον|7 μ[ητ]ροπολίτην Μογλενῶν, τὸν ἀγαπητόν μοι ἀδελφὸν κὺρ|8 Ναθαναήλ, ὡς ἄξιον καὶ ἱκανόν εἰς τὴν διοίκησιν τῆς|9 ἐπαρχίας ἐκείνης· ὅθεν δέομαι θερμῶς τοῦ πα|10ναγιωτάτον καὶ σεβασμιωτάτου μοι δεσπότου καὶ τῆς ἱερᾶς τῶν|11 πανιερωτάτων ἀρχιερέων συνόδου, ἵνa συγκατανεύσωσι|12 τῇ αὐθαιρέτῳ μου ταύτῃ βουλῇ καὶ προχειρίσασθαι τὴν αὐτοῦ|13 πανιερότητα ἐν τῇ μ[ητ]ροπόλει ταύτη, βούλομαι δὲ τὴν14 οἰκειοθελῆ μου ταύτην παραίτησιν ἔχειν τὸ κῦρος μο|15νοπροσώπως εἰς τῆν αὐτοῦ πανιερότητα, οὐ μὴν δὲ|16 εἰς ἄλλο πρόσωπον· καὶ εἰς τὴν περὶ τούτου ἔνδειξιν καὶ ἀσφά|17λειαν ἔδωκα τῇ πανιερότητί του τὴν παροῦσαν μου οἰκειοθελῆ|18 παραίτησιν, κατησφαλισμένην τῇ ἰδιόχείρῳ μου ὑπο|10γραφῇ καὶ σφραγίδι: αψξζ’ : ἰουνίου: κδ’ :

Τ.Σ.                               ὁ πρὤïн πѣλαгὤнïαс Ἀρcѣнïὤсь βεβὤнὤ.

Български превод по Снегаров: „Мое смирение, с настоящата доброволна оставка заявявам, че, като не мога да се справя с дълговете, лежащи на моята епархия, нито пък мога да замина там поради подозрителните безпокойства на големците, доброволно и без принуда се отказвам от моята Пелагонийска епархия [за Високопреосвещения Мъгленски митрополит, възлюбения ми брат г-н Натанаил, като достоен и заможен да управлява тая епархия]. Затова горещо моля Всесветейшия и почтения ми господар и Всесвещените архиереи на Свещения Синод да се съгласят с това мое самоволно решение [и да произведат Негово Високопреосвещенство за тази митрополия, но не друго лице]. И за доказателство и твърдост на това дадох [на Негово Високопреосвещенство] настоящата си доброволна оставка, подкрепена с моя собственоръчен подпис и печат. 1767, юни 24.

Бивш Пелагонийски Арсений уверявам”.

В различните издания: 2 τῆς παραιτήσεως Α. 6 Πελαγωνείας ΓΔ: Πελαγονίας Α. 6-9 εἰς τὸν πανιερώτατονἐπαρχίας ἐκείνης, παραλ. ΓΑΔ. 12-16 καὶ προχειρίσασθαιἄλλο πρόσωπον, παραλ. ΓΑΔ. 17 δέδωκα ΓΑΔ. τῇ πανιερότητί του, παραλ. ΓΑΔ. 19 αψξδ’ ἰουνίου κδ’, παραλ. Γ. Ὑπογραφή: Ὁ πρώην Πελαγωνείας (Πελαγονίας Α) Ἀρσένιος ΓΑΔ.

Както и предишния документ, и в това писмо подписът на Арсений носи същите правописни белези. В думата бивш (πρώην) ι и ν са заменени с „ï” и „н”. В думата Пелагонийски гръцките букви ε, γ, ν и ς са заменени със славянските „ѣ”, „г”, „н” и „с”. Изписването на славянското „г” тук е особено – прилича повече на гръцкото τ, тъй като е издължено от горната страна. Този феномен не е рядък в южнославянския бързопис, но заслужава внимание обстоятелството, че докато това изписване на славянското „г” е в употреба от 16 до началото на 18 в. и окончателно изоставено в средата на този век, то се използва от Арсений, което трябва да се отдаде на факта, че той е свикнал с писмото на южнославянските ръкописи. В името Арсений пък със славянски букви са заменени гръцките σ, ε, ν, ι и ς. Вместо тях имаме „с”, „ѣ”, „н”, „ï” и „с”. Тук също е прибавено беззвучното „ь”, което, както вече казахме, свидетелства за познание на правописа на предимно сръбските ръкописи. В последната дума – βεβὤнὤ – единствено гръцкото ν е заменено със славянското „н”.

Това писмо на Арсений носи неговия печат като Пелагонийски митрополит. Във вътрешния кръг има надпис на турски, а във външния: O ΤΑΠΕΙΝΟС ΜΗΤΡΟΠΟΛΙΤΗС ΠΡΟΕΔΡΟС ΠΕΛΑΓΩNIAC APCENIOC ΑΨΞΖ.

Превод: Златина Иванова

* Ταχιάος, Α.-Α. „Ὁ τελευταίος ἀρχιεπίσκοπος Ἀχρίδων” – ἐν: Μακεδονικά, 12, 1972, σ. 19-33 (бел. прев.).

[1] Виж най-новото издание: Fontes graeci historiae bulgaricae, 6, С. б. г., с. 40-44. Срв.: Снегаров, И. История на Охридската архиепископия, 1: От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците, С. 1924, с. 52-57.
[2] Пак там, с. 210.
[3] Péchayre, A.-P. “L’archevêché d’Ochrida de 1394 à 1764” – In: Échos dOrient, 35, 1936, p. 301.
[4] В Охрид е съществувала дълга традиция в изучаването на гръцкия език, колкото и несистемно да е било образованието. До средата на 19 в., т. е. много преди навършването на 100 години от закриването на тази църква, в Охрид не е можело да се открие човек, който да знае да чете и да пише на славянски, докато – напротив – много са били онези, които са били изкусни в четенето на писмото на византийските гръцки ръкописи. За това ни осведомява преподавателят от Казанския университет В. И. Григорович (1815-1876), който в 1844-1845 г. обикаля Македония и с изненада установява това в Охрид. Сам той казва дословно следното: „В Охрид не може да се намери и един човек, който да може да чете и най-простото славянско писмо. И, напротив, мнозина бяха много изкусни в четенето на гръцкия на древните ръкописи, което, както е известно, е твърде трудно писмо”. Виж дневника на Григорович, публикуван от И. Д. Шишманов: „Студии из областта на българското възраждане. В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция (1844-1845) и неговите отношения към българите” – В: Сборник на БАН, 6, 4, 1916, с. 61-62.
[5] Виж: Eὐλ. Κουρίλα, „Ἡ Μοσχόπολις καὶ ἡ νέα Ἀκαδημία αὐτῆς· ἡ καταγωγὴ τῶν Κουτσοβλάχων καὶ ἡ ἐγγραμμάτισις τῆς γλώσσης αὐτῶν” – ἐν: Θεολογία, ΙΒ’, 1934, σ. 69-84, 149-161, 314-335, Ἀντ. Σιγάλα, Ἀπὸ τὴν πνευματικὴν ζωὴν τῶν ἑλληνικῶν κοινοτήτων τῆς Μακεδονίας, Α’. Ἀρχεῖα καὶ βιβλιοθῆκαι τῆς δυτικῆς Μακεδονίας, Θεσσαλονίκη 1939; Ἀπ. Βακαλοπούλου, Ἱστορία τῆς Μακεδονίας, 1354-1833, Θεσσαλονίκη 1969, σ. 330-348.
[6] Бележка към кодекса на Сисанийска митрополия говори за закриването на Охридската архиепископия, а името на Арсений, като последен архиепископ, се споменава съвсем мимоходом: „… ἐπὶ τῶν ἡμερῶν τοῦ παναγιωτάτου πατριάρχου Κωνσταντινουπόλεως κυρίου Σαμουὴλ καὶ κινήσαντες ἀγωγὴν ὁμοθυμαδὸν (οἱ ἀρχιερεῖς τοῦ κλίματος Ἀχριδῶν), μετέθεσαν τοὺς ὑποκειμένους ἐξ ἀρχῆς τῷ τῆς Ἀχρίδος κλίματι, ἑνώσαντες αὐτοὺς τῷ οἰκουμενικῷ θρόνῳ τῆς Κωνσταντινουπόλεως, καὶ ἀπεβλήθη ἡ ἀρχιεπισκοπὴ Ἀχρίδος, ὄντος τότε ἀρχιεπισκόπου ταύτης Ἀρσενίου τινὸς καὶ προέδρου Πελαγονίας (Gelzer, Η. Der Patriarchat von Achrida. Geschichte und Urkunden, Leipzig 1902, S. 125.
[7] Изглежда, че Арсений е наследил на катедрата в Пелагония митр. Йосиф, който от там е избран за Охридски архиепископ (1746 г.), след което, като подава оставка от архиепископския престол, отново оглавява Пелагония. Виж: Снегаров, И. Цит. съч., с. 241.
[8] K. Δελικάνη, Πατριαρχικῶν ἐγγράφων τόμος τρίτος, ἤτοι τὰ ἐν τοῖς κώδιξι τοῦ πατριαρχικοῦ ἀρχειοφυλακίου σῳζόμενα ἐπίσημα ἐκκλησιαστικὰ ἔγγραφα τὰ ἀφορῶντα εἰς τὰς σχέσεις τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου πρὸς τὰς Ἐκκλησίας Ρωσσίας, Βλαχίας καὶ Μολδαβίας, Σερβίας, Ἀχριδῶν καὶ Πεκίου, 1564-1863, οἷς προστίθεται ἱστορικὴ μελέτη περὶ τῆς Ἀρχιεπισκοπῆς Ἀχριδῶν, Ἐν Κωνσταντινουπόλει 1905, σ. 893.
[9] Ἀ. Κομνηνοῦ-Ὑψηλάντου, Τὰ μετὰ τὴν Ἅλωσιν (1453-1789), Ἐν Κωνσταντινουπόλει 1870, σ. 410.
[10] … καὶ πασχίζοντες διὰ νὰ ἐλευθερωθῶμεν καὶ ἀρχήτερα κννηγῶντες μας οἱ χρεωφυλέται, ἠκολούθησαν ἔξοδα βαρέα, καὶ πρὸ τούτων ἦτον καὶ ἄλλαι ὁμολογίαι τοῦ Μακαριωτάτου καὶ ὑφ᾽ ἡμῶν ὑπογεγραμμέναι μὲ ἐγγύησιν καὶ ζητοῦντες ἡμᾶς τὸ νὰ σηκώσωμεν αὐτὰς τὰς ὁμολογίας τοῦ Μακαριωτάτον μὲ εἰδικήν μας μαρτυρίαν. Ἀ. Ἀλεξούδη, Σύντομος ἱστορικὴ περιγραφὴ τῆς ἱερᾶς μητροπόλεως Βελεγράδων καὶ τῆς ὑπὸ τὴν πνευματικὴν αὐτῆς δικαιοδοσίαν ὑπαγομένης χώρας, Ἐν Κερκύρᾳ 1868, σ. 104.
[11] Снегаров, И. Цит. съч., с. 516-518.
[12] Григорович, В. И. Очерк путешествия по Европейской Турции, с картою окрестностей Охридского и Преспанского озер, М. 1877., с. 103-104. В труда на Д. Болутов за Зографския манастир, който той публикува в 1943 г. под псевдонима Д. Зографски (Света гора – Зограф в миналото и днес, С. 1943), не се казва нищо подобно. Не се говори нищо за Арсений като пребиваващ в Зографския манастир и в новото издание на този труд, вече с истинското име на автора и този път озаглавено: Български исторически паметници на Атон, С. 1961.
[13] Виж: Арнаудов, М. Григор Пърличев. Характеристика и бележки, С. 1968, с. 157-158. Поема е пропита от характерния за 19 в. антигръцки фанатизъм, но е видно, че източникът на информация е фантазията на поета, който желае да подкрепи борбата на българите за църковна независимост. И. Снегаров в История на Охридската архиепископия вярва, че най-близко до реалността е преданието, че Арсений е починал на Света гора, където отива след оттеглянето си.
[14] Papadopoullos, Th. Η. Studies and documents relating to the History of the Greek Church and people under Turkish domination, Brussels 1952 (= Bibliotheca graeca aevi posterions, 1), p. 90-92 (особено с. 91, бел. 2).
[15] Към възгледите на българските историци клонят и тези на сръбските. Виж: Slijepčević, D. Istorija srpske pravoslavne crkve, I knjiga: Od pokrštavanja Srba do kraja XVIII veka, Minhen 1962, s. 452-484.
[16] Δήμιτσα, Μ. Γ. Τ περ τς ατοκεφάλου ρχιεπισκοπς τς πρώτης ουστινιανς, χρίδος κα Βουλγαρίας, Ἐν Ἀθῆναις 1859, σ. ι’ + 108.
[17] За автокефалията на тази църква – с. 98. Заради изявленията му, водачите на българското национално движение в Македония се настройват срещу Димица и го наричат враг на българизма. По въпроса виж много показателната информация в: Трайков, Н. Братя Миладинови, Преписка, С. 1964, с. 28, 39, 83, 92, 93.
[18] Кирил, митр. Пловдивски Натанаил митрополит Охридски и Пловдивски (1820-1906), С. 1952, с. 277-278.
[19] Gelzer, Η. Op. cit., S. 167-168.
[20] Повече за Партений в: Χρ. Παπαδοπούλου, Ἱστορία τῆς Ἐκκλησίας Ἱεροσολύμων, Ἐν Ἱεροσολύμοις καὶ Ἀλεξανδρείᾳ 1910, σ. 627-628, с приложена съответната библиография. Допълнителна информация в: Μ. Μανούσακα, Ἀνέκδοτα πατριαρχικὰ γράμματα (1574-1806) πρὸς τοὺς ἐν Βενετίᾳ μητροπολίτας Φιλαδελφείας καὶ τὴν Ὀρθόδοξον Ἑλληνικὴν Ἀδελφότητα, Βενετία 1968 (= Βιβλιοθήκη Ἑλληνικοῦ Ἰνστιτούτου Βενετίας Βυζαντινῶν καὶ Μεταβυζαντινῶν Σπουδῶν, ἀρ. 3), σ. 87-94.
[21] Виж: Χρ. Παπαδοπούλου, „Οἱ πατριάρχαι Ἱεροσολύμων καὶ ἡ Σερβικὴ Ἐκκλησία ἐν ἀρχῇ τοῦ ιη’ αἰῶνος” – ἐν: Νέα Σιών, τ. ΙΖ’, 1922, σ. 318-325. Срв.: Ἰ. X. Ταρνανίδου, Τὰ προβλήματα τῆς μητροπόλεως Καρλοβικίων κατὰ τὸν ΙΗ’ αἰῶνα καὶ ὁ Jovan Rajic (1726-1801), Θεσσαλονίκη 1972, σ. 37-39
[22] Xρ. Παπαδοπούλου, Ἱστορία τῆς Ἐκκλησίας Ἱεροσολύμων, σ. 797. Срв.: Β. Στεφανίδου, Ἐκκλησιαστικὴ ἱστορία, ἀπ᾽ ἀρχῆς μέχρι σήμερον, Ἀθῆναι 1948, σ. 742.
[23] Комнин-Ипсиланти споменава смъртта на Партений след закриването на Охридската архиепископия, на 15.1.1767 г., и преди наследяването на молдовския владетел Г. Гика от К. Калимах. Виж: Jοrga, Ν. Histoire des Roumains et de leur civilisation, Paris 1920 (в приложението, с. VIII). Затова трябва да приемем, че Партений е починал през втората половина на януари 1767 г.
[24] Публикувано в: Ἀ. Ἀλεξούδη, Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 104-105.
[25] Виж: Κ. Δελικάνη, Ἔνθ᾿ ἀν., σ. 896.
[26] Във връзка с писмото с оставката на Арсений същият автор отбелязва: „За негов наследник бил избран Мъгленският Натанаил, през април същата година – вместо низвергнатия Мъгленски Гедеон” (Αὐτόθι, σ. 894) и препраща към Кодекс 6 на Патриаршеското хранилище. Виж: Снегаров, И. Цит. съч., с. 236.
[27] Виж: Κώδικα Z’ Πατριαρχικοῦ Ἀρχειοφυλακείου, σ. 152.
[28] Виж: Gelzer, H. Op. cit., S. 179-180.
[29] Γ. A. Pάλλη, Μ. Ποτλῆ Σύνταγμα τῶν θείων καὶ ἱερῶν κανόνων, τ. Ε’, Ἀθήνῃσιν 1855, σ. 515. Срв.: Gelzer, H. Op. cit., S. 167.
[30] Πραγματεία περὶ τῆς κανονικῆς δικαιοδοσίας τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχικοῦ Θρόνου ἐπὶ τῶν ἐν Βουλγαρίᾳ Ὀρθοδόξων Ἐκκλησιῶν, Ἐν Κωνσταντινουπόλει 1860, σ. 120-121.
[31] Σύντομος ἱστορικὴ περιγραφὴ τῆς ἱερᾶς μητροπόλεως Βελεγράδων, σ. 101.
[32] Πατριαρχικῶν ἐγγράφων τόμος τρίτος, σ. 893.
[33] Публикуван е в книгата Исторически изследвания за Охридската и Ипекската архиепископия, прев. Н. Михайловски, Константинопол 1869, с. 21-22. Книгата е български превод на отначало публикуваната на гръцки език анонимна книга на Г. Кръстевич Τὰ κατὰ τὰς ἀρχιεπισκοπὰς Ἀχριδῶν καὶ Πεκίου, Ἐν Κωνσταντινουπόλει, ἐκ τοῦ τυπογραφείου ῾ἡ Μακεδονία᾿ 1869. За тези книги виж: Стоянов, М. Българска възрожденска книжнина. Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания, 1806-1878, 1, С. 1957, с. 224 № 4856 и с. 246 № 5276.
[34] Цит. съч., с. 515.
[35] Πραγματεία περὶ τῆς κανονικῆς δικαιοδοσίας, σ. 121-122, в бележките.
[36] Σύντομος ἱστορικὴ περιγραφή, σ. 101-102.
[37] Πατριαρχικῶν ἐγγράφων τόμος τρίτος, σ. 893-894.
[38] Снегаров, И. Цит. съч., с. 515-516.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ux8yy 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме