Създаването на Македонската православна църква в периода на окупацията на републиката и първите следвоенни години (1941 – началото на 1950-те)

Периодът на Втората световна война и първите следвоенни години са времето на фактическо създаване на нова автокефална православна църква – Македонската, която е официално провъзгласена в 1967 г., макар самостоятелността ѝ така и да не е призната от другите поместни православни църкви, включително и от Московска патриаршия, на която привържениците на автокефалията и комунистическите власти в следвоенна Югославия възлагат големи надежди. По отношение на самия процес на образуване на новата църква в югославската и в българската историография съществуват две диаметрално противоположни гледни точки. Почти всички предишни югославски и днешни сръбски историци (Джоко Слиепчевич, Божич Зеченич, Славко Димевски, Радмила Радич и др.) смятат, че инициативата за този процес излиза от македонските комунисти, поддържани от ръководството на ЮКП, а местното сепаратистки настроено духовенство е само „послушно оръдие” в техните ръце. В тази връзка много важно значение се придава на състоялото се през октомври 1943 г. събрание на някои свързани с партизаните свещеници от освободената от окупаторите територия на Западна Македония, което, така да се каже, представлява зачатък на македонската църковна организация под покровителството на комунистите. Естествено, самият факт на създаването на МПЦ се оценява рязко като негативно.

От друга страна, българските историци (Светлозар Елдъров, В. Стоянова, Петър Петров, Христо Темелски, Даниела Калканджиева и др.) предполагат, че главна роля в посочения процес изиграва пробългарски настроеното македонско духовенство, а основа на бъдещата църква става създаденото в тези години българско духовно управление. Частично за това с тях е съгласен само един сръбски историк – Предраг Пузович, който предполага, че инициативата за отделянето произхожда най-вече от останалите в републиката български свещенослужители. В оценката си за този процес обаче той, разбира се, се разминава с българските и със съвременните македонски историци, които разглеждат позитивно факта на създаването на новата църква. Прегледаните от нас достатъчно добре съхранени в архивите документи за духовната администрация на БПЦ в окупирана Македония свидетелстват, че българските историци са близо до истината в разбирането за началния стадий на процеса, макар влиянието на комунистическите власти да е по-силно, отколкото те смятат.

До войната православните енории на Македония влизат в състава на три епархии на СПЦ: Скопска, Злетовско-Струмишка и Охридско-Битолска. Първата от тях от 1932 г. се възглавява от един от най-известните сръбски йерарси на 20 век – випускникът на КДА Скопски митр. Йосиф (Цвийович; 1878-1957 г.). Вторият, служил в навечерието на войната в Македония архиерей, е бъдещият Сръбски патриарх (1950-1958 г.) Злетовско-Струмишки еп. Викентий (Проданов) – управляващ и Охридско-Битолската епархия.

Към началото на 40-те години на 20 век в Македония живеят много руски емигранти. Руската колония в Битоля от няколко стотин човека се оформя още в края на 1916 г., когато след пробива на Солунският фронт някои от сражаващите се там военнослужещи от руската армия решават да останат в града. След 4-5 години в този край идва вълната от представители на бялата емиграция. Те се концентрират в Скопие и Битоля, но живеят и в Щип, Велес и други градове, където организират колонии, създават свои църкви, училища и културни общества. В частност, руски храм, в който пее известен църковен хор, е устроен в Битоля.[1] Значителна част от емигрантите са представители на интелигенцията. Така, само във Философския факултет на университета в Скопие през 1919-1941 г. работят осем руски преподаватели.

Нападението на нацистка Германия над Югославия има трагични последствия за СПЦ в Македония. Много бързо – още на 7.4.1941 г. – немските войски завземат главния македонски град Скопие, а сетне и цялата територия на този край. Още в началото на април спират занятията в Битолската духовна семинария (15 учители и 400 учащи се), в която по-рано преподават видни богослови: архим. Юстин (Попович), архим. Киприан (Керн) и известни бъдещи руски архиереи, като Сан-Франциски архиеп. св. Йоан (Максимович) и Николай (Карпов), еп. Лондонски. На 10 април с. г. зданието на семинарията е заето от немска част, след това от немска военна болница, а накрая – от българската полиция. В средата на май 1941 г. всички преподаватели от семинарията отпътуват от Битоля за Сърбия.[2]

Скоро след началото на немската окупация на Македония митр. Йосиф е поставен под домашен арест и изолиран от духовенството. На 4-5 май той, заедно с еп. Викентий и свещенослужителите, родени в Сърбия, женени за сръбкини или определени като лоялни към сърбите, са изселени от Македония.[3]

В края на април Македония е разделена от окупаторите на две части: голямата, източна, с гр. Скопие минава към България, а по-малката западната – към създадената като италиански протекторат т. нар. Велика Албания. Демаркационната линия между италианската и българската окупационни зони е определена от Виенското съглашение, подписано в края на април 1941 г. Тази линия не устройва и двете страни, дори на нея периодично възникват въоръжени стълкновения. През септември 1941 г. българският министър-председател Б. Филов заявява: „Ние сме недоволни както от границата в Западна Македония, така и от позицията на Италия. Тази граница не е обоснована и не е оправдана нито исторически, нито стратегически, нито икономически”. Ситуацията се изостря дотам, че според българския военен министър Луков, тъй като италианската имперска политика си поставя за цел да възстанови бившата Римска империя и да разпростре господството си на Балканите, между България и Италия в близко бъдеще ще възникне конфликт. От друга страна, поддържаните от Италия албански жители в Източна Македония изразяват недоволство от фактическото им присъединяване към България. На 28.11.1941 г. в Скопие се провежда албанска антибългарска демонстрация с искане този град да бъде включен в състава на Албания. Едва на 29.3.1943 г. в Тирана е сключен договор за разграничаване на италианската и българската окупационни зони.[4]

На 6 май с. г. българските войски завършват окупацията на източната част (т. нар. Вардарска Македония). Скоро е организирано българско военно, гражданско и духовно управление, а на 18 май завършва предаването на властта на българите от оглавяващия немската администрация ген. Линдеман. Пристигналата от България група от македонски емигранти организира – с участието на представители на местният елит – Централен български комитет и веднага е поет курс към денационализация и асимилация. Значителна роля в този процес се отрежда на БПЦ.

По отношение на заетите територии Св. Синод на БПЦ смята, че с това само се възстановява историческата справедливост, възвръщайки това, което до 1913 или 1918 г. е принадлежало на тази църква. С решения на Синода от 29 април и лятото на 1941 г. в Македония са формирани три епархии на БПЦ: Струмишко-Драмска, с включена към нея част от гръцката Егейска Тракия (под управлението на Неврокопски митр. Борис), Скопско-Велешка (под управлението на Великотърновски митр. Софроний) и Охридско-Битолска (под управлението на Ловчански митр. Филарет). На 30 април за викарни митрополити са назначени: за митр. Борис – Драговитийски еп. Харитон, за митр. Софроний – Брегалнишки еп. Панарет и за митр. Филарет – Браницки еп. Максим (наистина, реално те почти не изпълняват тези си задължения). Епархиите се поделят на архиерейски наместничества, а те, на свой ред, на енории, всяка от които се състои средно от ок. 100 домакинства. Учредената в лятото на 1941 г. временна духовна администрация се съхранява в основни линии до есента на 1944 г.[5]

Св. Синод веднага решава да предприеме мерки за попълване на духовенството на новите територии. На 29 април Синодът постановява в новите епархии да се завърнат българските свещеници, които са служили там до края на Първата световна война, като същевременно моли да се върнат дееспособните още свещеници-пенсионери, а освен това на епархийските архиереи се възлага да подберат в епархиите си достойни свещенослужители – не по-малко от 5% от общия брой на епархийското духовенство, и да представят списък в Синода, за да бъдат избрани необходимите лица.

Първоначално Синодът смята да командирова в „новоосвободените земи” 200 енорийски свещеници и канцеларски работници от България, както и да използва 500 местни свещеници (главно македонци), които са останали да обгрижват своите енории. Предвижда се в окръжните центрове да се командироват 30 архиерейски наместници, които да изберат от подведомствените им свещеници членове на епархийските съвети.[6]

Първоначално от България в Македония пристигат протосингелът на Софийска епархия архим. Стефан (Николов), който става протосингел на Скопско-Велешка митрополия, трима свещеници, секретар и касиер. На 6 май за пръв път от 23 години в Скопие е извършено богослужение от български клирици и благодарствен молебен за освобождението на Македония. Няколко дни по-късно пристигат и архиереи на БПЦ, в частност митр. Софроний, заявил, че „смята за свой дълг” да изпълни възложеното му управление на новата епархия. Той пристига в Скопие на 11 май, като се настанява в почти незасегнатата от бомбардировките над града сграда на Скопската митрополия.[7]

Трябва да отбележим, че като цяло в Източна Македония, където официално смятаните за българи македонци са мнозинство от населението, духовната администрация на БПЦ е възприета от местните жители общо взето лоялно. На 12-13 юни Синодът изслушва докладите на управляващите новите епархии за ситуацията в тях. В доклада си от 7 юни митр. Софроний съобщава, че е посрещнат от голямата част от енориашите сърдечно, а само в северните покрайнини на наскоро образуваната Скопско-Велешка епархия (Южна Сърбия и Косово) подчинението на новата църковна власт е възприето „хладно”. Тук, в Сурдулски, Врански, Прешевски и Качински духовни окръзи живеят немалко албанци-мюсюлмани, от терора на които са избягали много свещеници-сърби. Останалите той утвърждава в енориите им, с изключение на един руски свещеник, който е помолил за отпустителна грамота.

В Скопие, наброяващо 80 хиляди жители, има 6 църковни сгради (и 16 енории), които в по-голямата си част леко са пострадали от немските бомбардировки и бързо са ремонтирани (най-много е пострадал катедралният храм „Св. Богородица”). Бомбардировките разрушават до голяма степен епархийския музей, в резултат от което загиват или са повредени много ценни църковни предмети. Разрушена е и църковната сграда, в която се намира складът на издателство „Християнско дело”. До пристигането на владика Софроний, служещите в енориите на града 16 сръбски свещеници и дякони са изселени заедно със Скопския митр. Йосиф в Белград. В града остават само руски и македонски свещеници, с изключение на двама йереи, които също са пожелали да заминат за Сърбия (един от тях е о. Йоан Астролог – ръкоположен през 1920 г. от бъдещият Сръбски патр. Варнава), които получават разрешение за това.

Трябва да отбележим, че по-голямата част живеещи в Скопие руски емигранти след началото на българската окупация остават на работните си места. Някои обаче – в частност преподавателите от Философския факултет на университета – са заминали за Сърбия. Доцентът от катедрата по византология, например, бъдещият академик прот. Владимир Мошин отказва да премине на българска служба и да приеме директорския пост в музея в окупирания Кавала и заминава за Белград. Неговият приятел и колега А. К. Елачич – „ненавиждащ немците славянофил, идеалист”, от душевен потрес се разболява психически и умира в психиатричната болница на сръбския гр. Ниш, където попада на път за Белград.[8]

В Скопски окръг (освен града) има 15 православни енории, във всяка от които влизат по 10-15 села. Посещавайки три от старите манастири („Св. Андрей”, „Матка”, „Св. Никола”) и някои от енориите, митр. Софроний забелязва, че в много храмове „за 23 години сръбско завоевание надписите на иконите са заменени от славянобългарски на сръбски”. Освен това владиката оглежда втория епархийски център – гр. Велес, който е силно пострадал от бомбардировките. Тук има 3 църкви и 5 енории. Част от сръбските свещеници са заминали, но някои са останали и продължават своето служение.[9]

От 189 енории (във всяка от които живеят от 600 до 3000 души) 145 се обгрижват от останалите местни свещеници (македонци), 21 от командированите от България и 23 нямат духовенство (към 3 юни, по уточнени данни, общият брой на енориите нараства до 206). Освен това, в Скопско-Велешка епархия има 37 мъжки и девически манастира, в които живеят много руски поселници и поселнички. В Скопие митр. Софроний приема всички игумени и игумении, някои от които са пожелали да служат в БПЦ, а други – да заминат в Сърбия (тях ги „пуснали с мир”). На 7 юни владиката назначава 12 временни архиерейски наместници във важните градове на епархията.

В края на доклада митр. Софроний изброява основните проблеми, които Синодът трябва да реши в близко време: да открие в СДС специален курс за младите свещеници, които не могат да четат на църковнославянски и трудно говорят български; да подпомогне семинаристите от български (т. е. от македонски) произход да завършат духовно образование; да изпрати в Македония църковна, апологетична и научно-богословска литература; да изплати парична помощ на свещениците, отстранени от служба от сръбските църковни власти; да се разясни въпроса за смесените бракове между българи и сърби, и техните деца, и т. н.[10]

На 20.7.1941 г. митр. Софроний изпраща в Синода втори доклад за ситуацията в Скопско-Велешка епархия, в който преимуществено става дума за тежкото положение на македонското духовенство в заетата от италианците западна част на епархията. Също така, владиката депозира пред българските военни и граждански власти искане да не допускат в новоосвободените земи агенти на римокатолическата пропаганда (каквито активно действат в италианската зона) и на протестантските секти. Относно приетите против римокатолическата пропаганда мерки Скопско-Велешка митрополия и в бъдеще (1942-1943 г.) води активна преписка с министър-председателя Филов и Министерството на външните работи и изповеданията в София.[11]

Малко по-добро е положението в основната част на Охридско-Битолска епархия, където почти всички 170 енории имат свещеници, включително 150 от македонски произход (към 3 юли уточненият брой на енориите е 195). Новото паство лоялно и на места дори радостно посреща митр. Филарет, и само в попадналата в италианската зона част от епархията положението на българите (т. е. македонците) е тежко. Митр. Филарет посещава завзетите от италианците Охрид и манастира „Св. Наум”, но си устройва резиденция в Битоля. Най-сложна е ситуацията в Струмишко-Драмска епархия, която е образувана в резултат от механичното съединение на две епархии (македонска и гръцка), които дълго се намират под различна църковна и политическа власт и много се различават по вътрешно-църковното си устройство и икономическо състояние на населението. Като цяло в Егейска Тракия (350 енории) посрещат митр. Борис враждебно и само в македонската част на епархията той успява да намери разбиране и опора. В тази част митрополитът учредява 4 духовни окръга (по-късно 5) и архиерейски наместничества в Струмица, Гевгели, Кавадарци и Берово. В Струмица е устроена митрополитска резиденция и е сформиран временен епархийски съвет. От 80 македонски енории на епархията 20 са вакантни, а в останалите остават да служат няколко сръбски свещеници.[12]

След като изслушва отчетите на митрополитите, Синодът назначава специална комисия за разглеждане на повдигнатите въпроси, която скоро представя доклад „За църковното устройство и управление на епархиите в новоосвободените земи”. Основната идея на доклада се състои в това, че тези епархии ще станат неразделна част от БПЦ, а устройството и управлението им трябва да се осъществява на основата на Екзархийския устав.[13] По-късно, с постановление на Синода от 19.10.1942 г., изкуствено създадената Струмишко-Драмска епархия е ликвидирана. На 1.1.1943 г. гръцката ѝ част обособяват като самостоятелна Драмска епархия, а македонската част разделят на три части, които включват в състава на трите съседни епархии: два окръга в състава на Охридско-Битолска, един – в Скопско-Велешка и два (в това число Струмишки) – в българската Неврокопска епархия.[14]

През декември 1943 г. (в пика на развитието на църковния живот при българска духовна администрация) останалите две македонски епархии наброяват: Скопско-Велешка – 360 църкви, 36 параклиса, 167 свещеника, 35 мъжки и 3 девически манастира, 63 монаха и монахини; Охридско-Битолска – 398 църкви, 43 параклиса, 148 свещеника, 38 мъжки и 4 девически манастира, 19 монаха, 32 монахини, 101 послушника и доброволни работници в обителите.[15]

На 4.7.1941 г. Синодът назначава за викарий на управляващия Охридско-Битолска епархия ректора на СДС (след освобождаването му от тази длъжност) Драготивийски еп. Харитон. Едновременно с това е решено центърът на Охридско-Битолска епархия да бъде преместен от Битоля в Охрид. След година – на 3.7.1942 г. Синодът решава да изпрати еп. Харитон на постоянно местожителство в Охрид. Тъй като обаче този град се намира в италианската окупационна зона, владиката не може да служи там дълго и през повечето време живее в Битоля: до края на 1944 – началото на 1945 г., вече при органите на комунистическата власт на Югославия.[16]

Църковният живот в заетите територии съществено се усложнява от политиката на дискриминация на сърбите от българското правителство. За целия период на войната от Източна Македония в Сърбия са изселени 45 хиляди. Това засяга по-голямата част от сръбското и част от руското духовенство, има и арести на свещенослужители, но без физическо насилие и убийства (като в Западна Македония от страна на албанците). Изселваните свещеници обаче са длъжни да се приготвят за 48 часа, разрешава им се да вземат само движимо имущество, а цялата им недвижима собственост се обявява за безстопанствена. Само от Скопска епархия са депортирани 45 свещеника и 11 монаха.[17] От Македония депортират не само сърби, а и гърци. На заседание на българския Св. Синод от 18.6.1942 г. митр. Филарет с възмущение съобщава, че властите са решили да изселят от Битолски окръг жителите на едно село под предлог, че са гърци, а те на практика са македонци.[18]

Едновременно с това активно се провежда българизация на всички страни на обществения живот. Забранено е да се приемат писма, известия и административни актове, които не са написани на български език. В училищата се използват само български учебници, а сърбите не се приемат на държавна служба. Скоро след началото на окупацията е създадена специална комисия за унищожаване на „чуждите” заемки в областта на култа. В резултат от тази дейност сръбските надписи, емблеми, икони, църковни книги са извадени от употреба и заменени с български. Вместо сръбските светци и владици се почитат само български подвижници и просветители. Така се унищожава всичко, което е свидетелствало за сръбското историческо минало на тези земи, и се възстановява паметта за това, че македонските епархии са влизали в състава на Българската екзархия. Задължително, без оглед на съществуващата по-рано практика, богослуженията трябва да се провеждат само на църковнославянски език, а разпространените в СПЦ обичаи, като празнуването на „слава”, се забраняват. Лятото на 1941 г. са организирани курсове по български език за църковните служители.[19]

Като цяло БПЦ заема много по-търпима позиция към сърбите от правителството на страната. Всички сръбски архиереи и значителна част от свещениците са изселени от Македония до установяването на българската църковна власт. По-късно желаещите да заминат монаси от сръбски произход са отпуснати от управляващия Скопско-Велешка епархия митр. Софроний „с мир”. Имуществото на Скопска митрополия е подробно описано в специални инвентарни книги, а личните вещи на митр. Йосиф, включително два оковани със сребро жезъла и орден „Св. Сава”, през юни 1941 г. са му изпратени по специален куриер (прот. Любомир Бабич) в Белград. Останалите на заетата територия свещенослужители с небългарски произход (включително руските), за да продължат религиозната си дейност, са задължени да подпишат декларация за лоялност към БПЦ. Съгласните получават издръжка от държавния бюджет наравно с българското духовенство. И това е по ходатайство на българските йерарси, смятащи че тази мярка е принципно важна. В Охридско-Битолска епархия, например, до изтеглянето на българите, със средства от митрополитската каса се издържат сърбите протойереи Милошич и Хаджич, и останалите монаси и монахини.[20]

За разлика от Македония, където сръбските свещеници са изключение, в четирите северни духовни окръга на Скопско-Велешка епархия (западната част на Косово и Южна Сърбия) почти всички свещенослужители са сърби, някои от които, особено във Врански окръг, „признават българският си произход”. В този регион влиянието на БПЦ през целия период на окупацията фактически остава слабо – не само „заради отсъствието на ентусиазъм” от страна на сръбското духовенство, но и поради активната дейност тук на партизаните-комунисти и четниците. Така, на 27.12.1942 г. те убиват в Сурдулица архиерейския наместник Воислав Мицев, а през октомври 1943 г. е убит и игуменът на Карпинския манастир, близо до с. Орах, Кумански окръг.[21] Въобще, в края на 1943 – началото на 1944 г. положението в тази част на епархията става неуправляемо. В съобщение на архиерейския наместник Петър Иванов дори се съобщава, че във Врански духовен окръг управлението е силно затруднено и на практика е невъзможно: партизаните постоянно повишават своята активност и контролират почти всички села, а духовенството масово преминава на тяхна страна и открито демонстрира безразличие към българската църковна власт. Още по-сложно е положението в другите окръзи на Южна Сърбия[22].

Един от основните проблеми в новите земи е попълването на вакантните места за свещеници, което е хронична трудност за БПЦ и в старите ѝ граници. В тази връзка няколко десетки македонци са приети да учат в духовните семинарии в България и в Богословския факултет на СУ. На 7.7.1942 г. Св. Синод отделя кредит за поддръжка на 30 такива учащи се от Македония и Добруджа в СДС.[23] Скоро обаче става ясно, че само завръщането в новите епархии на служилия там някога клир на Българската екзархия и подготовката на млади свещенослужители няма да разреши проблема. Затова още в 1941 г. тук започват да командироват свещеници, които никога дотогава не са служили в новите епархии. На 25 ноември с. г. Св. Синод решава да помоли правителството да разреши да командироват в новите земи свещеници от старите епархии поради острия недостиг на духовенство и в краен случай в свещен сан да се ръкополагат и лица без надлежно богословско образование.[24]

В тази връзка Народното събрание одобрява отделянето на кредит за заплати на 280 български свещеници и дякони, които са разпределени по енориите и манастирите на Македония. Тези свещенослужители в задължителен ред временно се командироват от България за контрол над местното духовенство (много от тях влизат в състава на архиерейските наместничества), а след 4-5 месеца трябва да бъдат заменени от нови (като материален стимул получават 10% по-голяма заплата, отколкото в България). На 26.6.1942 г. Синодът назначава комисия, която чрез жребий трябва да разпределя командированите духовни лица по местата за назначение в новите земи.[25]

При това стремежът е да изпращат най-образованите и дейни свещеници. Тези, които доброволно остават в заетите територии повече от определения срок, получават допълнителни привилегии: повишава им се заплатата с 30%, изплащат им се като награда средства за изпълнение на „специални задачи” в „новоосвободените земи”, отдават им се за ползване безстопанствени земи, имущество на изселени сърби и интернирани евреи (често това имущество се продава на символични цени). Към края на окупацията – септември 1944 г. – в Македония и най-вече в Егейска Тракия все още служат ок. 160 командировани български свещеници, което е повече от 8% от общия им брой в страната.[26] По този начин частичната българизация е доведена до нивото на енориите и манастирите. По-специално, ръководството на БПЦ се старае във всеки манастир да има поне един монах-българин, който често и управлява обителта.[27]

Впрочем, новите епархии активно привличат за участие в органите на църковното управление местни македонски свещенослужители. Още от май 1941 г. ги назначават за членове на временните епархийски съвети, макар че, съгласно Екзархийския устав, тези органи трябва да се избират, поради което с Окръжно от 17.8.1942 г. българският Синод назначава провеждането на двустепенни избори. На 4.10.1942 г. във всички нови духовни окръзи избират по трима свещеници и трима мирски избиратели, които след половин година провеждат избори за членове на постоянните епархийски съвети. Новоизбраните съвети са утвърдени с указ на Синода от 24.7.1943 г.[28]

Като цяло в източната част на Македония командированите от България свещеници не превишават 10% от клира. Затова и мнението на някои югославски историци, че местното духовенство е незначително малцинство, тъй като масово е заменено с изпратени в тази територия свещенослужители от България,[29] умишлено пренебрегва дейността на българската духовна власт и не отговаря на действителността. По правило македонски клирици не са лишавани от постовете си, а командированите свещеници заемат длъжността на архиерейски наместници или вакантните постове на настоятели на храмове.

Част от пристигналите от България свещенослужители се занимават не само с църковна, но и с политическа дейност: участват в създаването на различни съюзи, братства и политически организации, с провеждане на националистически митинги и конференции, водят великобългарска пропаганда от църковния амвон. Също така някои свещеници се стараят да изпълнят дадената от Българското народно събрание директива Църквата духовно да се включи в борбата с комунистите и по един или друг начин участват в борбата с партизанското движение.[30]

БПЦ възприема църковните здания и имущество в Македония като собствени, така че отделя и значителни средства за поддържането им. Така, в Охридско-Битолска епархия за периода от 1.7.1941 г. до 30.9.1944 г. тя изразходва 24 314.30 лв. С тези пари е ремонтирана голяма част от църковните здания, оказана е значителна помощ на манастирите и приютите, 1 050 лв. са отделени за свещеници-бежанци от италианската окупационна зона и още толкова за издръжка на персонала на митрополията. В Скопско-Велешка епархия за същия период БПЦ е изразходвала 44 824.40 лв.: 5 741 за заплата на местните македонски свещеници, 5 604 лв. за наем на помещения, 2 612 лв. за благотворителна и културна дейност и т. н.[31] Освен това, някаква сума е изхарчена и в двата македонски окръга, присъединени към Неврокопска епархия. Известно е, например, че в годините на войната в Струмица активно действа благотворителното братство „Св. Петнадесет Тивериуполски свещеномъченици”.[32]

Въпреки материалната помощ от България, на църковния живот в Македония във военните години (основно в западната ѝ част) е нанесена съществена вреда. Свещеният архиерейски синод на СПЦ определя през 1945 г., че вредите, причинени на църквите, манастирите и духовната семинария в Охридско-Битолска епархия възлизат на 756 200 динара.[33]

Трябва да отбележим, че сръбският Синод нееднократно, по един или друг начин, реагира на ставащото в Македония. На заседанието си от 18.3.1943 г., например, от прот. Карамфил Божич той изслушва представения доклад на митр. Йосиф от 9 март за положението на църквите, духовенството и народа под българска окупация. На същото заседание е постановено да се помоли главата на сръбското правителство М. Недич да ходатайства пред окупационните власти, българските и други военни свещеници да не извършват богослужение в сръбските храмове.[34]

По-голямата част от служилите до войната в южните епархии на СПЦ руски свещеници минават в юрисдикцията на БПЦ, но като цяло положението на руските емигранти в периода на окупация на Македония е много сложно. Според съвременния македонски историк Стериовски, русите са смятани за „врагове на Райха и България”. Положението им е сходно с това на евреите: ограничаване в придвижването, липса на продоволствени купони за магазините за промишлени стоки и т. н. Освен това немското командване и българската администрация по различни начини, в това число и заплаха с насилие, принуждават емигрантите да постъпят в Руския охранителен корпус. В резултат от това на 10.4.1942 г. скопската колония изпраща в корпуса първата група от 32, а после и втора от 100 човека. Други емигранти отиват при партизаните – сред тях и руският картечар К. Ф. Жежел, награден с орден за заслуги пред народа.[35]

Българските окупационни власти жестоко преследват участниците в Движението за съпротива. Още на 14.7.1941 г. е издадено разпореждане за арест на „съмнителните елементи”, но въпреки това не успяват да потушат зараждащата се Съпротива. В края на септември 1941 г. в Македония е образуван първият партизански отряд, а в началото на октомври – още два, при това в българската окупационна зона. На 5.11.1941 г. местният комитет на ЮКП в Македония взема решение да превърне окупираната от италианците част от областта в база на народното въстание. На практика обаче да осъществи това му се удава много по-късно – чак след две години.[36]

В Западна Македония значителна част от православното духовенство сътрудничи с прокомунистическите партизани. Скоро след капитулацията на Италия (8.9.1943 г.) и освобождаването от заминаващите почти без съпротива италианци, на значителна част от окупационната им зона, на 11.10.1943 г. в Македония (по-рано, отколкото в другите части на Югославия) е създадена религиозна комисия (по образеца на съответстващите съветски органи), в която, наред с партийни работници, влизат и свещеници и богослови. На 15 октомври главният щаб на Народно-освободителната армия и партизанските отряди в Македония назначава за религиозен референт архиерейския наместник на Дебър Вельо Манчевски, който активно се бори в редиците на частите на Тито. Неговите указания са задължителни за всички свещеници на освободената територия. Едно от първите решения на религиозната комисия при главния щаб е определението, че в бъдеще се премахва зависимостта на Македония от църковните власти, намиращи се извън нейните граници и македонският език се въвежда като административен и богослужебен в храмовете. Решението е насочено както против АПЦ (в чийто състав в периода на окупацията формално са енориите на Западна Македония), така и против СПЦ. Също така, религиозната комисия решава, че духовенството е длъжно да помага на партизаните, като организира закупуването за тях на храни и дрехи. Освен това, комисията се занимава с училищното образование и съставя списък на учителите, които могат да преподават на македонски език.[37]

На 21 октомври, по указание на религиозната комисия, на заетата от партизаните територия в с. Издеглав, се провежда събрание на православните свещеници, в което от поканените 13 свещеници участват 11; от тях двама са активни партизани, а останалите сътрудничат с органите на т. нар. народна власт. В протичащите под председателството на о. В. Манчевски заседания участват и представители на миряните от няколко села, а също и неколцина партийни работници. Събранието взема решение за създаването на освободената от окупаторите територия (района на Караорман, между Охрид и Дебър) на особено архиерейско наместничество, оглавено от свещеника на с. Слатино Антим Поповски, който е избран за наместник без одобрението на какъвто и да било епископ. Формираното по този неканоничен път наместничество се състои от 9 енории (30 села), начело с настоятелите. Също така, събранието единогласно се изказва за поддръжка на Народно-освободителната армия и на партизанските отряди в Македония, отправя приветствена телеграма до командващия армията М. Апостолски, провежда някои назначения на свещеници в храмовете и разработва ценоразпис за требите и други църковни услуги. Възстановяването на древната Охридска архиепископия се провъзгласява за възможно, но само след бъдещото освобождение на Македония.[38]

Споменатото събрание е забележително, но при все това е достатъчно локално събитие и не следва да се смята – както предполагат някои югославски и сръбски изследователи – за „зачатък на бъдещите църковно-народни събори” или „зачатък на македонската църковна организация под ръководството на комунистите”. Не може да се съгласим и с мнението, че събранието ясно си е поставило за цел създаването на самостоятелна Македонска църква и излизането ѝ от юрисдикцията на СПЦ,[39] макар че – трябва да споменем това – на Второто заседание на Антифашисткото вечè[40] за народно освобождение на Югославия през ноември 1943 г. Македония е призната за свободна федеративна единица в бъдещата следвоенна държава, което, по мнението на много македонци, трябва да реши въпроса за независимата църковна организация.[41]

Партизанското архиерейско наместничество съществува по-малко от два месеца. На 4.12.1943 г. немската войска и балистита (албански националисти), които заменят италианците, започват настъпление срещу партизаните и скоро завземат освободената територия на Западна Македония. Отец А. Поповски е арестуван, изтезаван и хвърлен в затвора в Дебър, наместничеството е ликвидирано, а на неговата територия отново се възстановява управлението на АПЦ. По-голямата част от партизанските свещеници загиват или са интернирани в България, но някои все пак оцеляват и макар и да се подчиняват на юрисдикцията на АПЦ, продължават да участват в съпротивителното движение[42]

На 2.8.1944 г., на първото заседание на АСНОМ (главен орган на законодателната власт), състояло се в манастира „Св. Прохор Пшински”, Прешевско, и провъзгласило създаването на НР Македония, много силно се усещат сепаратистки и антисръбски настроения. В работата на събора първоначално участват двама свещеници – Кирил Стоянов (Стояновски) от Скопие и Иван Йоргов от с. Дреново, а от 27.10.1944 г. към членовете на АСНОМ допълнително е присъединен и свещ. Методи Гогов. Съборът решава – за съблюдаване на принципа на свобода на вероизповеданията – да сформира религиозна комисия.[43]

Капитулацията и идването на власт в България на прокомунистическия ОФ водят до ликвидация на българското военно-административно и духовно управление в Македония. От 6 до 10 септември от Скопско-Велешка епархия за България заминават 23 клирици: протосингелът йером. Мирон, секретарят и касиерът на митрополита, 2 членове на епархийския съвет, 7 архиерейски наместници, 2 секретари и 9 енорийски свещеници. По същото време от Охридско-Битолска епархия в България се завръщат около 20 клирици.[44]

Управляващите тези епархии – митрополитите Софроний и Филарет – напускат Македония още през август. Преди да замине, митр. Софроний формира нов временен епархийски съвет – само от местни свещеници, задължени да управляват Скопско-Велешката епархия от негово име до установяването на нормална църковна власт, за да се „избегне анархията и грабежът на църковно имущество”. Така е оставено „законно” ръководство на епархията в състав: председател на съвета свещ. Кирил Стоянов, служещ в църквата „Св. Константин и Елена” в Скопие, и двама членове – свещ. Стоил Давидов и прот. Спиро Личановски (бивш Дебърски архиерейски наместник), служещи в църквата „Св. Димитър” в Скопие (при това отците Стоянов и Давидов са избрани за членове на епархийския съвет още в 1942 г.). Освен това, по инструкциите на митрополита, протосингелът и другите заминаващи български свещенослужители предават църковно-административната власт в окръжните градове на старшите духовни лица от местен произход, в качеството им на архиерейски наместници: във Велес – прот. Дамян Кузманов, в Щип – свещ. Методи Димков, в Кочани – свещ. Георги Тонев, в Струмица – прот. Константин Динков, в Кратово – свещ. Сотир Георгиев, в Крива Паланка – свещ. Славчо Петров, в Куманово – свещ. Петър Давидков, в Бояново – свещ. Евтим Спиров, във Врана – свещ. Воислав Попов и в Сурдулица – руският йерей Крачковски. Митр. Софроний и в по-късно време продължава да поддържа връзка с тях, чрез отделни военни и граждански лица, предавайки по този начин своите съобщения и напътствия. В отчетния си доклад до председателя на Св. Синод митр. Неофит от 15 септември владиката пише: „В епархията, като цяло и по места, е съхранено приемство в църковното управление”.[45]

На 1.12.1944 г. митр. Софроний представя на председателя на Синода докладна записка за наличностите в Скопско-Велешка епархия.[46] През 1946 г. той пише статията „Културни и исторически паметници в Македония”, в която описва състоянието на храмовете и манастирите.[47] Преписката с органите на българската власт относно завършителните мероприятия и оставеното църковно имущество в Скопско-Велешка и Охридско-Битолска епархии продължава до 29.10.1946 г.[48]

Много от ръководните постове в Скопско-Велешка епархия през август-септември 1944 г. се заемат от местни свещеници, особено тясно сътрудничили в периода на окупацията с българското духовно управление. Така например о. Методи Гогов по това време е член на църковния съд в Скопие и съветник на митр. Софроний, о. Стоил Давидов членува в Централния български комитет в Скопие, а бъдещият секретар на „Инициативния комитет за организация на Православната църква в Македония” (от 1946 г.) свещ. Илия Мукайстов от Гевгели на 26.6.1943 г. пише на митр. Филарет за своята вярност към българското дело.[49]

Приемственост на църковно-административната власт е съхранена и в Охридско-Битолска епархия. Там управлението също е предадено на местни свещеници – бивши членове на епархийския съвет или новоназначени архиерейски наместници. Тази църковна администрация действа неприкосновено до установяването в републиката на комунистическия режим в резултат от освобождението от 8.10-19.11.1944 г. от немска окупация на цяла Източна Македония (в хода на настъплението на Втора и Четвърта български армии, и на части от Народноосвободителната армия на Югославия). Посочената предистория на създаването на МПЦ е оставена без всякакво внимание от мнозинството югославски историци.[50]

Въпреки това, в областта все пак остават някои български свещеници и църковни чиновници, настроени против сърбите; особена активност в този план първоначално проявява останалият в Скопие бивш секретар на Св. Синод на БПЦ архим. Стефан. В периода на окупацията известно време той административно управлява Скопско-Велешка епархия и след освобождението на областта, както и по-рано, се изказва за правото на БПЦ да я управлява. Някои сръбски историци смятат, че по настояване на архим. Стефан по радиостанция „София” обявяват, че БПЦ е поверила ръководството на църковния живот в Македония на свещениците Кирил Стоянов и Методи Гогов.[51]

Така, повече от половин година след 9.9.1944 г., в Битоля за оказване на помощ в управлението на църковните дела остава бившият ректор на СДС викарният Драговитийски еп. Харитон.[52] Наистина, през пролетта на 1945 г. той е арестуван по заповед на комунистическото ръководство на републиката. В тази връзка на 20 април екзархът на БПЦ митр. Стефан се обръща към председателя на Югославската военна мисия в София с настоятелна молба да освободят епископа и му дадат възможност да се завърне в България, тъй като през цялото време в Македония „се е ръководел само от архипастирския дълг, бил е добър отец и душепопечител на повереното му паство и не е извършил нищо, което може да е предмет за преследване от страна на властите”.[53] Молбата на екзарха е удовлетворена, еп. Харитон е освободен и се завръща в България.

Останалите в Скопие след евакуацията на българското църковно ръководство членове на временния епархийски съвет още през септември създават нов орган на църковно управление – т. нар. инициативна група от пет местни свещенослужители (към посочените трима членове на съвета се присъединява свещ. Никола Апостолски и още един йерей). Именно тези свещенослужители в бъдеще възглавяват движението за създаване на автокефална МПЦ. Според версията на някои сръбски историци, така те са искали да избегнат наказанията от СПЦ „за канонически престъпления в периода на окупацията”.[54]

Независимо от тях, през октомври 1944 г. на освободената от партизаните територия в гр. Вранович, където временно се намира главният щаб на Народноосвободителната армия, е сформиран „Инициативен комитет за организация на църковния живот в Македония”, в който влизат свещениците Вельо Манчевски, Методи Гогов, Панде Поповски, Спиро Димевски и Шако. Този орган си поставя като първостепенна задача образуването в градовете на областта на „свещенически комитети”, които да вземат в свои ръце ръководството на църковните дела веднага след освобождението на населените пунктове. Скоро такива комитети са създадени в два от завзетите от партизаните градове на Македония: Битоля и Прилеп.[55]

На 3.11.1944 г. бригада на Народно-освободителната армия на Югославия и българска дивизия освобождават Скопие. В същият ден отците К. Стоянов и Н. Апостолски отварят затвореното здание на Скопска митрополия, където се събират свещениците от града и някои членове на инициативния комитет, които пристигат от Вранович. На това заседание е образуван нов „Инициативен комитет за организацията на МПЦ”, състоящ се от отците К. Стоянов (председател), Н. Апостолски, М. Гогов и В. Манчевски. Скоро комитетът се обръща към всички архиерейски наместници в областта с писмо, в което изисква да организират „свещенически комитети” за регулиране на църковните дела (тази форма е взета от БПЦ, създала подобни комитети в 1941 г.)[56]. На 15 декември Президиумът на АСНОМ решава да окаже материална помощ на църковните служители и свещеници от Скопско-Велешка епархия. По такъв начин се съхранява въведеното при българската окупация църковно-административно деление в Македония.

В заключителния период на войната сепаратистки настроените македонски свещеници започват все по-тясно да сътрудничат с ръководството на комунистическата партия на Македония, което поддържа техните стремежи. Това сътрудничество им предоставя реална възможност да осъществят плануваното възстановяване на древната Охридска архиепископия с политически способи (макар и с помощта на комунистите) и така да решат „македонския църковен въпрос”, т. е. да направят МПЦ напълно независима от другите юрисдикции (т. е. автокефална).

Още преди пълното освобождение на Македония – 18.10.1944 г., председателят на Св. Синод на СПЦ Скопски митр. Йосиф издава указ за завръщане на изселените сръбски свещеници и монаси по предишните им места, но новите комунистически власти в републиката започват да възпрепятстват този процес по всевъзможни начини. На 2 декември митр. Йосиф се обръща към членовете на Синода по въпроса за завръщане на духовенството в Южна Сърбия (т. е. в Македония) на предишните места на служба. След няколко дни пълномощникът по вътрешните работи на Югославия е запитан по въпроса за получаване на разрешение от гражданските и военни власти в Македония. С указ на Синода от 30 декември за временен администратор на Скопска и Охридско-Битолска епархия е назначен еп. Йеротей, но до реалното му встъпване в длъжност така и не се стига.[57]

На 16 януари Синодът се обръща към югославското ръководство с молба за съдействие за завръщане на духовенството в трите южносръбски (македонски) епархии, но там не откликват на тази молба. След края на окупацията двамата изгонени в началото на войната от Македония сръбски архиереи (митр. Йосиф и еп. Викентий), въпреки нееднократните опити, не успяват да се завърнат в своите епархии, тъй като не получават разрешение от комунистическите власти.[58]

На 3.1.1945 г. трима членове на инициативния комитет (отците К. Стоянов, Н. Апостолски и М. Гогов) изпращат в Св. Синод писмо, с което изразяват желанията и надеждите на македонското духовенство, уверявайки, че те остават „верни и предани на каноните и законите на св. Православна църква”. На 20 януари Синодът на СПЦ решава, че всички свои молби и обръщения „самозваният” комитет трябва да изпраща изключително на митр. Йосиф, като свой законно управляващ архиерей. На членовете на комитета митрополитът отговаря на 22 януари с предложение още веднъж, изхождайки от канонична и църковна гледна точка, да обмислят позицията си и да се срещнат за преговори в Белград или Скопие, изразявайки критика на факта, че те се държат като страна, равноправна на Синода.[59]

Също така, на 3 януари отците К. Стоянов, Н. Апостолски и М. Гогов, от името на инициативния комитет изпращат поздравление за Рождество на екзарха на БПЦ митр. Стефан. В писмото-отговор на главния секретар на Св. Синод се казва, че екзархът е останал дълбоко трогнат от изразените в поздравлението добри чувства към БПЦ и се моли „за процъфтяването на св. Македонска православна църква”.[60] По такъв начин Българската екзархия фактически поддържа действията на членовете на инициативния комитет.

Със съгласието на органите на властта в републиката на 4-5.3.1945 г. в Скопие се провежда Първи Църковно-народен събор, на който се събират около 300 делегати от духовенството, миряни и гости, представляващи органите на властта и на останалите конфесии (отсъстват архиереи). Съборът приема резолюция от седем точки: 1) Македонският православен народ – в лицето на своите избрани делегати от цяла Македония – решава да възстанови Охридската архиепископия като самостоятелна Македонска църква и няма да се подчинява на никаква друга национална поместна църква; 2) Тя има свои епископи и свое народно свещенство; 3) Първият македонски епископ носи титла „Охридски архиепископ”, а МПЦ се нарича „Св. Климентовска Охридска архиепископия” и др. Избраните на събора делегати трябва да посетят православните църкви-сестри и писмено да ги известят за целите на македонците – да се сдобият с канонично признание на своята църква. Така фактически се провъзгласява създаването на МПЦ, възглавявана от Охридски архиепископ. Наистина, отбелязва се, че когато бъде създадена Всеюгославска патриаршия (такива планове съществуват сред комунистическото ръководство на страната), МПЦ ще влезе в нейния състав, както и другите православни църкви във федеративна Югославия (Сръбска, Черногорска и др.). Накрая, на събора е избран нов „Инициативен комитет за организация на Православната църква в Македония” (възглавяван от прот. К. Стоянов), който получава правото да назначава свещеници в енориите. Характерно е, че в хода на своята работа съборът изпраща приветствени телеграми и писма само до Й. Б. Тито, Московския и Константинополския патриарси и до главите на Българската и Гръцката църкви.[61]

Едва на 8 март инициативният комитет изпраща до Св. Синод на СПЦ телеграма на македонски език с известие за решенията на събора и пожелание Синодът „бързо да признае МПЦ и да възстанови историческата Охридска архиепископия”. Заместващият патриарха митр. Йосиф и останалите архиереи се отнасят негативно към решенията на Църковно-народния събор. На 12 март Архиерейската конференция признава действията на този събор за неканонични и решава, че е необходимо митр. Йосиф колкото може по-бързо да замине за Скопие, за да се запознае на място със ситуацията и да отстоява интересите на СПЦ.[62]

В тази връзка на 13 март владиката се обръща писмено до коменданта на Белград с молба за съдействие за завръщането на архиереите и свещениците в освободените от врага местности и да му се отдели помещение в Скопие за канцелария. В писмото се отбелязва, че богослужението в Македония и досега се извършва на български език, а от храмовете са премахнати богослужебните книги на църковнославянски. В отговор на министъра на вътрешните работи от 17 март се казва, че той не може да издаде указ за допускане на митр. Йосиф в Скопие и предлага да се извикат свещениците, съобщили за създаването на МПЦ в Белград, и на тази среща да се обсъди възможността за завръщане на митрополита и останалите архиереи в Македония. На 19 март Св. Синод на СПЦ пише до министъра за готовността да организира тази среща, но в същия ден се обръща за разрешение за завръщане на архиереите и свещениците към Президиума на Министерския съвет на Югославия. Отговорът на Президиума от 23 май ги информира само, че по въпроса за връщането на духовенството ще бъдат питани местните власти. Което означава замаскиран отказ.[63]

В края на март митр. Йосиф пристига в южносръбския град Враня, където временно организира Епархийско управление и Скопски църковен съд. И там обаче владиката има големи неприятности от страна на местните комунистически власти, тъй като в богослужението е поменавал живеещия в Лондон югославски крал Петър. Във връзка с това на 26 март против него даже е организирана улична демонстрация. От Враня владиката известява Синода за положението в Македония, включително и за контактите на инициативния комитет и представителите на властта с поместните православни църкви, с цел да се сдобият с признание на новата църковна организация. При това, митрополитът пише за членовете на инициативния комитет: „Хората, които ръководят местната църква се намират под чуждо ръководство и вършат това, което им поръчват от тази страна [от ръководството на компартията]”.[64]

Разговорът на министъра на НР Македония Емануил Чучков с ръководителя на пристигналата през април 1945 г. делегация от МП еп. Сергий (Ларин) изостря вниманието на митр. Йосиф. В хода на тази беседа министърът моли МП не само да признае МПЦ, но и да помогне за организацията ѝ, като по-специално изпрати свой архиерей, за да поеме ръководството на новата църква. Но тези преговори завършват безрезултатно. През юли 1945 г., в беседа с министъра на вътрешните работи Владе Зечевич, Браничевски еп. Вениамин казва за неправилното съществуване в Македония на църква без архиерей и получава отговор, че в републиката съществува Църковен съвет, който управлява живота в епархиите, а освен това е поканен и епископ от Русия (тук министърът явно представя желаното за действително).[65]

На 19.10.1945 г. главата на сръбската Американо-Канадска епархия еп. Дионисий, в публикувано в пресата открито писмо до Московския патр. Алексий, изразява своето удивление, че МП „не повдига гласа си в защита на изселените от Южна Сърбия и Македония сръбски епископи, на мястото на които пристигат български епископи. Ние знаем, че Ваше Светейшество се отнася благосклонно към БПЦ и че Вие сте ѝ помогнали да се освободи от схизмата, в която пребивава 75 години. Но фактът, че се търпи присъствието на български епископи в Стара Сърбия и Македония, а също така създаването на независима МПЦ, се явява съществено поощрение за всички работещи за унищожаването на единството на СПЦ”.[66]

В основата си тези упреци са несправедливи: МП не иска да разваля отношенията си с правителството на Югославия и да се меси във вътрешните работи на страната, поради което не се застъпва за двамата изселени от Македония сръбски архиереи, а и през 1945 г. в републиката вече няма никакви управляващи български епископи. Наистина, по време на посещението на митр. Йосиф като водач на делегация на СПЦ в Москва, в края на януари-началото на февруари 1945 г., безрезултатно го убеждават да признае основаването на Македонската църква. Според мнението на сръбската изследователка Радмила Радич, „вероятно зад идеята за създаване на МПЦ стои Руската православна църква, т. е. интересите на съветската външна политика”. Това мнение обаче е лишено от каквато и да е документална основа.[67]

Убеждавайки се в негативната реакция на митр. Йосиф, МП – пренебрегвайки нееднократните предложения от страна на югославските власти и оставайки вярна на своята дружба със СПЦ – не признава МПЦ и не помага за нейната организация. Сам митр. Йосиф в своите мемоари пише, че пристигналата през април 1945 г. в Югославия делегация от МП отказва да се срещне с дошлите в Белград представители на македонското духовенство и не поддържа желаещите да се отделят от СПЦ.[68]

В разговор с членовете на сръбския Св. Синод участниците в руската делегация изразяват увереност, че конфликтът може да бъде решен по примера с положението на Украинската православна църква, вътре в състава на МП (т. е. чрез предоставяне на автономен статут).[69]

В крайна сметка така и никой не признава МПЦ, но борбата за нейното създаване продължава. В писмо от 27.7.1945 г. членовете на инициативния комитет изразяват пред митр. Йосиф недоволството си, че в Македония се разпространява официалният печатен орган на СПЦ в-к Гласник, че извън пределите на републиката – в гр. Враня е създаден Скопски църковен съд, а Синодът – според собственото си желание – отделя материална помощ за епархиите в Южна Сърбия, въпреки че вече съществува „Македонска народна православна св. Климентска църква”. В отговор Св. Синод, в своя резолюция от 29 септември, посочва, че не може да признае самостоятелността и независимостта на Църквата в Македония, защото по решение на Константинополския патриарх от 1920 г. Македония е предадена в юрисдикцията на СПЦ, а и по-рано тя е принадлежала на Печката патриаршия. Освен това Синодът с негодувание подчертава, че членовете на инициативния комитет сами са се поставили като самостоятелни и равноправни на Св. Синод.[70]

Скоро – независимо от инициативния комитет, и правителството на Р Македония изразява пред Св. Синод протест по повод споменатите действия и моли за финансова помощ за енорийското македонско духовенство (от сумите, които югославското правителство отделя за СПЦ). Синодът обаче отказва финансова поддръжка, признава действията на инициативния комитет за самоволни и неканонични и призовава македонското духовенство да се покори на своите законни църковни власти.[71]

На 11 октомври Й. Б. Тито, който се е интересувал от работите на „Народната църква”, приема делегация от инициативния комитет и ѝ обещава материална поддържка. В резултат от това на 13 ноември Министерството на финансите отделя за МПЦ във вид на временна помощ 1 млн динара.[72]

Опасявайки се от влиянието на свещеноначалието на СПЦ над паството, членове на инициативния комитет, съвместно с властите, настояват да няма никакви контакти на Синода с духовенството и миряните в Македония. Въпреки това, в републиката все пак има недоволни от неканоничното отделяне от църквата-майка – събралите се на 1.1.1946 г. на конференция в Битоля 32 свещеници приемат резолюция: да молят Св. Синод да разреши да организират в Македония автономна църква, която да остане в канонична връзка със Сръбската патриаршия.[73]

Когато през февруари 1946 г. в Белград отново пристига делегация на МП, ръководена от еп. Сергий (Ларин), група свещеници (автокефалисти) от Скопие ходатайства да бъде приета от този владика. Едновременно с това епископът получава и телеграма от прот. Кирил Стоянов, в която се говори за желаната от свещенството и народа на Македония автономия за своята църква, а не автокефалия. Владика Сергий не приема македонската делегация, но на 27 февруари тя посещава митр. Йосиф и в беседа с него твърдо настоява за предоставяне на автокефалия. Откритият конфликт между привържениците на автономията и автокефалията избухва на състоялото се от 8 до 10 май 1946 г. в Скопие Събрание на православното македонско духовенство.[74]

В навечерието на събранието – 2 май – двама членове на инициативния комитет (отците К. Стоянов и Н. Апостолски) „от името на Църковно-народния събор” се обръщат към Синода на БПЦ с обширно послание, в което се излага историята на Охридската архиепископия, при което се отбелязва, че „с дейността на св. Климент и св. Наум в Охрид започва светъл период в историята на македонските славяни” и се посочва, че свиканият без никаква принуда към свещенството и народа в Македония на 4.3.1945 г. Църковно-народен събор е приел решението за възобновяване на Охридската архиепископия и организирането на МПЦ с народни епископи и народни свещеници. В посланието се изразява надеждата, че самостоятелната МПЦ ще бъде призната като равноправен член на Православната църква на Югославия, за създаването на която вече се работи. Освен това, в посланието се съдържа молба към Българската църква-сестра да помогне „за правилното разрешение на църковните им молби”, тъй като „така иска целият православен народ на Македония.[75]

Българският Синод обаче, не желаейки да влезе в пряк конфликт със СПЦ, не се намесва в това дело.

Положението на автокефалистите се усложнява още повече след завръщането в Югославия в края на 1946 г. на Сръбския патр. Гаврило. Инициативният комитет забранява да го споменават в храмовете, но е принуден да започне преговори, като по принцип признава върховенството на Сръбската патриаршия. Преговорите протичат на 10.5.1947 г. в Белград и завършват с неуспех. Патриархът е готов да предостави на Църквата в Македония значителна самостоятелност във вътрешните работи, но настоява за връщането на митр. Йосиф, с което категорично не са съгласни членовете на македонската делегация.[76]

Несъмнено, те чувстват мощна поддържка, тъй като не само македонските комунисти, но и ръководството на ЮКП, на което е изгодно отслабването и раздробяването на Сръбската патриаршия, активно поддържат отделянето на МПЦ.

Ситуацията се променя донякъде в края на 40-те години на 20 век, след разрива между югославските комунисти и СССР, заедно с оглавявания от него блок на социалистическите страни. В Македония започват жестоки репресии срещу пробългарски настроените свещеници, много от които ръководят движението на автокефалистите. Така например, в 1948 г. е арестуван и осъден на 8 години лишаване от свобода един от активните дейци на МПЦ скопският свещ. Стоил Давидов – заради използването на Църквата като средство за укрепване на българската фашистка власт в Македония (събиране на средства за немската войска на източния фронт, поменаване по време на богослужение на Хитлер и цар Борис).[77]

Поради това окончателното образуване на МПЦ става значително по-късно, вече в други исторически условия. Състоялият се от 4 до 6 октомври 1958 г. в Охрид Църковно-народен събор с участието на 220 свещеници и миряни още веднъж обявява възстановяването на древната Охридска архиепископия и основаването на автономна МПЦ. На събора са избрани и глави на църквата – нейният пръв митрополит, в лицето на младия сътрудник на Сръбската патриаршия еп. Дионисий, и епископи за трите епархии: Скопска, Охридско-Битолска и Злетовско-Струмишка. Новата църква заявява, че пребивава в канонично единство със СПЦ – в лицето на нейния патриарх. През юни 1959 г. сръбският Свещен архиерейски събор признава автономията на МПЦ, а през следващия месец избраните епископи са ръкоположени от митр. Дионисий и сръбски архиереи. През есента на 1966 г. МПЦ официално се обръща към Сръбската патриаршия с молба да ѝ се предостави автокефален статут, но на 3.12.1966 г. Св. Синод на СПЦ отхвърля тази молба. На 17-19.7.1967 г. в Охрид се провежда нов Църковно-народен събор. Основавайки се на неговите резолюции, на 19 юли Св. Синод на МПЦ провъзгласява нейната автокефалия – при откритата подкрепа от правителството на Р Македония, а митр. Дионисий получава нов титул: „Архиепископ Охридски и Македонски”. Скоро МПЦ приема новоюлианския календар. Към момента на обявяването на автокефалията си тя притежава 334 свещеника, служещи в 400 енории и обгрижващи около милион вярващи или две трети от населението на Македония. През септември 1967 г. сръбският Св. Синод обявява МПЦ за разколническа религиозна организация и прекъсва с йерархията ѝ всякакво литургично и канонично общение, макар че го съхранява с обикновените вярващи. Това решение е поддържано от другите поместни православни църкви и нито една от тях до днес не е признала каноничността на МПЦ.[78]

Превод: Свещ. Петър Петров

Списък на съкращенията:

АПЦ – Албанска православна църква
АСНОМ – Антифашистки събор за народно освобождение на Македония
БПЦ – Българска православна църква
МП – Московска патриаршия
МПЦ – Македонска православна църква
ОФ – Отечествен фронт
СДС – Софийска духовна семинария
СПЦ – Сръбска православна църква
СУ – Софийски университет „Св. Климент Охридски”
ЦДА – Централен държавен архив, София
ЮКП – Югославска комунистическа партия
ВА – Bundesarchiv Berlin

* Шкаровский, М. В. „Создание Македонской Православной Церкви в период оккупации республики и первые послевоенные годы (1941 – начало 1950-х гг.)” – В: Вестник ПСТГУ, Вып. 2, 3 (32), 2009, с. 116-138 (бел. прев.).