Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Апокалипсисът и проблемите на Църквата

Петък, 11 Май 2018 Написана от Прот. Генадий Фаст

Fr G FastВ края на 20 век отново сме изправени пред въпроса „къде сме ние”? Свършва ли историята, или тя едва сега започва? Мнозина, впрочем, както и преди са убедени, че в Библията се говори за край на света през 2000-та година. И отново нашият Господ Иисус ни отговаря: „… не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт” (Деян. 1:7). Нашата работа е обаче да питаме – и ние питаме.

Каква е възрастта на Църквата? „Стара” ли е тя? В края си ли е нейната история? Това разбиране е особено силно днес в Руската задгранична църква. През 20 век в нейните недра е развито цяло богословско учение за вече случилата се и случваща се апостасия, т. е. отстъпление дори и на верните от Истината. Апостасията се приближава към своя последен стадий. Към подобно мнение се е придържал, например, особено почитаният архиеп. Аверкий. Или Църквата е все още само един млад организъм?… Ние не знаем възрастта на Църквата. Пък и нима, освен това, знаем в каква „възраст” Господ ще вземе Своята Църква при Себе си? Нима Господ призовава при Себе си само старите хора? Не умират ли и млади, намиращи се в разцвета на силите си и преизпълнени с планове за бъдещето?…

Сред целия този поток на всеобщо очакване на края някак особено ме порази толкова различното пророчество на великия св. Николай Японски. И всели в мен чувство на надежда и духовно трезвение. В него той наподобява св. Генадий Новгородски (15 в.). При това думите на св. Николай Японски по никакъв начин не отменят възможността за идването на Господа дори и преди края на 20 в. Те обаче отменят това, което известният днес московски проповедник дякон Андрей Кураев нарече „алармистко настроение”. Алармата – това е когато звъни будилникът, който причинява шум и грохот, а ние трябва да скачаме. Сам аз наричам това „куфарно настроение” – когато всичко е свършило, вече нямаш никаква работа, така че стой и чакай. Ето, например, някой си човек се завръща у дома си, след като е бил на посещение по Светите места. В тамошните манастири обаче този човек се е наслушал на такива неща, че е решил и сина си да не изпраща на училище – няма смисъл, краят скоро наближава, а заедно с него наближават и нещастия, и скърби.

Разбира се, че и нещастия идват, и още ще идват; разбира се, че и краят ще настъпи. И петте и половина хилядолетия, според библейското летоброене, до първото Христово пришествие са изминали. Само че те са отминали. И се е родило последното поколение, при което Христос е дошъл. Той ще дойде и отново. Колко време обаче ще измине? Това е тайна. Не знаем времената. Знаем обаче, че сега не ни е време да умираме, а да растем. А те само дето не прибират въдиците: стига, казват, с риболова, да си вървим у дома. Не! Господ ни е изпратил да бъдем ловци на човеци. Дал ни е въдицата на словото Божие и не е наша работа ние да приключваме това дело, да завършваме тези времена. Църквата трябва да възраства, а времената и годините не са наша работа, а Божия. Ние обаче сме длъжни и да будим (да „алармираме”), а не да приспиваме – защото Господ идва. Маран ата! Да будим обаче душите и сърцата, а не да гъделичкаме нервите си и да възбуждаме нездравото въображение.

В края на 20 век. Историята обаче не спира, времето е устремено напред. Спомням си моето детство. Петдесетте-шестдесетте години. Революцията бе свършила, войната бе спечелена, вече бяха излетели в космоса, атомната енергия беше в ръцете на човека, а на вас, момчета, остава да се радвате, да умножите това, което вече го има. Имайте предвид обаче, че всичко въобще велико и ново вече е зад вас. Ето такива настроения си спомням от детството си. Точно с тях ние и влязохме в епохата на застоя…

Подобни настроения обаче съществуват и в Църквата. Апостолите вече ги е имало, Евангелието вече е било проповядвано, седемте вселенски събора отдавна са отшумели, всичко велико е зад нас, а за нас остава само да приемем готовото, вече направеното, да живеем, да се молим, да се каем – и толкова. Глобални и дълбинни събития в църковния живот вече не се очакват, тях не трябва и да ги има.

Съществува едно молитвено възвание, което всички ние много обичаме и с особена радост възпявахме в годината на хилядолетието от Покръстването на Русия. С големи букви то е изписано над църковния завод в Софрино: „Русийо свята, пази православната вяра, защото в нея е твоето утвърждаване!”. Трябва обаче да се каже и друго: невъзможно е православната вяра да се пази, без тя да бъде още повече умножавана. Ако не правим това, ние ще се окажем подобни на онзи лукав роб, на когото е бил даден един талант, а когато дошъл господарят му той му го върнал обратно и казал: „ето ти твоето” (срв. Мат. 25:14-30). Това, което княз Владимир получи от Византия, – вземи си го, Господи, сега то е Твое, ние го опазихме. Че трябва да пазим, трябва, но трябва и да умножаваме! Църквата е жив организъм и съвсем не всичко в нея вече се е случило.

Впрочем и мнението, че всичко в Църквата вече е станало, а сега следва само да го опазваме, е също много древно. Монофизитите, например, спират до Третия вселенски събор. Неотдавна прочетох няколко техни брошури и документи – включително и едно размишление на Коптския патриарх Шенуда, през което преминава толкова познатата по форма мисъл: ние непоколебимо стоим на основата на трите вселенски събора, пазим древното предание на отците от тези събори, ние стоим върху вярата на св. Кирил, нищо от това ние не сме изменяли. От Халкидонския пък (Четвърти вселенски) събор тръгнаха новостите. Те са дотук. В резултат от това петнадесет века по-късно, в края на 20 век – както и в средата на 5 век, те са били и остават пет национални църкви: Коптската, Етиопската, Сирийската, Арменската и Малабарската. И, според тяхното мнение, това представлява и цялата Вселенска църква, притежаваща пълнота на Истината и благодатта. Това обаче, което става в действителност, е че те са се оказали изключени от контекста на световната църковна история.

Още по-дълбоко и по-последователно е била осъществена тази идея у нас, в Русия – в старообрядческия разкол. Там са спрели до 17 в. При това не само в догмата, както е при монофизитите, но и в обреда – чак до коланите и рубашките. Всичко вече е станало и нищо повече не може да се случи. Придържай се към него и го пази! Но къде е тяхната Вселенска църква? В няколко скита и села от Красноярския и Алтайския край и тук-там още по света. Като резултат от това старообрядчеството излиза не само от контекста на църковната история, но и от световната история въобще! Ако искаме да понаблюдаваме седемнадесетото столетие, това е възможно просто като ги посетим. Прекрасно, чудно столетие! Всичко при тях е прекрасно. Струва ти се обаче, че там се е случило нещо като с жената на Лот – обърнала се е назад и е замръзнала, превърнала се е в солен стълб. Пък ако ще и на външен вид този стълб да би бил прекрасен.

Живият организъм трябва да върви, да се движи, да се спасява в планината, заедно с Лот. При него не може да има спирки. Духът – на еврейски „руах”, на гръцки „пневма” – е полъх, вятър (оттук е и руското „дух” – от дихание, полъх), вечно движение. В нашата среда също е много силно настроението само да пазим, да няма никакви нови събития – всичко вече е сторено. Това, което сме получили, него и сме длъжни да върнем обратно. Нали обаче, ако не умножаваме таланта, ще изгубим и този, който сме имали. И той ще се даде другиму. Нали можем да останем с нищо. Нататък ще продължат африканците, японците, китайците. Това е, което може да стане факт, съгласно Господнята притча. Да умножаваш – това не означава да си измисляш. Да умножаваш не означава да създаваш нещо ново във вярата. Новото го е създал и го е донесъл, и ни го е предал Христос! Ето го Новият Завет, ето я чашата с кръвта на Новия Завет! И чак до Второто пришествие по отношение на домостроителството на спасението в Църквата не ще се появи нищо ново. Нищо ново не са донесли и вселенските събори. Нищо ново не е донесъл и нито един от светите отци. Всичко ново вече е донесено от Христос. А с какво са се занимавали съборите? С какво са се занимавали светите отци? Те са разкривали тази благодат, тази пълнота на истината и на живота, която ни е дал Христос Господ. И процесът на това разкриване не може никога да бъде прекратен, него нищо не може да го спре. Защото да се спреш – това означава да умреш, да се спреш – това е като да се превърнеш в солен стълб, а стълбът е сол, която е изгубила силата си, която не е годна за нищо и която я изхвърлят вън (Мат. 5:13).

Искам да посоча някои моменти, където, както ми се струва, става дума не само за запазването на това, което имаме, но и където църковният организъм се нуждае от свое разкриване, от разкриване на тази благодат и истина, която му е била дадена от Христос. Именно се нуждае. И тъй като това сега го няма, затова и ние се оказваме в достатъчно сложни ситуации и стоим пред неразрешими проблеми. Та нали и вселенските събори са били необходими затова, щото Църквата да може нормално да живее. Предлаганите решения са могли и да изглеждат спорни някому, някой с тях да не се съгласи, но в такъв случай още повече се изисква духовно и съборно решение.

В областта на догматиката нашата работа съвсем не се състои в това да повтаряме написаното от преп. Йоан Дамаскин. Та нали затова и ги имаме ние светите отци – защото това, което те са правели, не е било само да повтарят живелите преди тях.

На практика и до днес догматическото учение за Църквата – т. нар. еклисиологичен догмат – не е нещо, което е разкрито докрай. В пълнотата си на вселенските събори са били разкрити догматите за Троицата и за Богочовека Христос. Ако говорим за Троицата или за Христос, днес не може да възникне нито една ерес, която да не би влязла в конфликт с Никео-Константинополския Символ на вярата. Ако обаче вземем догмата за Църквата – „Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква” – него четат всички православни, всички монофизити, всички римокатолици и дори всички протестанти, при това без да им мигне окото. Всяка дума от тази част на Символа устройва всички и едновременно не решава ужасното състояние на раздробеното християнство, на ересите, на разколите и на разделенията. Учението за Църквата се нуждае от такова свое пълно разкриване, след което повече да не бъде възможно за Църквата да се лъже. Разкриване, след което вече да бъде очевидно: къде е ерес и къде – не; къде е Църквата и къде – не. Еклисиологичният догмат трябва да посочва и реалния път към възсъединяването на християните в лоното на истинната Църква. Исторически пък християнството все повече се е раздробявало – раздробява се и днес. За последното хилядолетие въпросът все повече се е заплитал, дори понякога е влизал в задънена улица, а положително разкриване така и не е получил. За мен това е работа на бъдещето на Църквата. За човека това е невъзможно. То е състояние на задънена улица. Даже и теоретично днес е невъзможно да се предложи реален изход от състоянието на тези разделения и разколи. Пък и вътре в православието сред нас няма ясен и определен критерий, съгласно който да би било възможно да се разрешават въпросите на разделенията. Разколът със Задграничната църква, разколите в Украйна, различните, понякога нямащи евхаристийно общение православни юрисдикции. А ето че при това всички се опират спокойно на едни и същи канони и устави, на едни и същи свети отци. Тук, мисля, е необходимо още и разкриване на учението и на опита. И това може да бъде сторено само от Бога, чрез нов исторически опит, който ще разкрие Църквата и цялото християнство чрез онези светци, които Господ тепърва ще въздига.

От своето разкриване се нуждае и християнският антропологичен догмат – учението за човека, за неговата душа и тяло. Тук всичко е много загадъчно. Самите св. отци, като са размишлявали по тези теми, понякога сякаш твърде много си противоречат. Само че противоречия не съществуват. Ние не ги разбираме докрай, защото нямаме определена антропологична терминология дори в разбирането си на това, какво е душата и какво – духът на човека. Ако разделенията, разколите и ересите ни подтикват към разкриването на еклисиологичния догмат, – а догматите винаги се изработват в борба с ереси – то тук към това ни подтиква Изтокът. В източните учения, особено в Индия, учението за човека е твърде развито и там е натрупан голям опит. Да си спомним ученията за менталните, астралните и други тела, опитът от йогата и т. н. На нас ни е трудно да говорим с тях, а понякога и опитът на християните по този въпрос е твърде малък. Много трудно е да се определи от православна гледна точка какво именно те разбират съгласно своите учения и какво се случва с тях в техния опит. По този въпрос православното учение и опит все още изпитват необходимост от своето разкриване.

В областта на Св. Писание към ден днешен, колкото и това да е странно, но все още не е определен с точност дори обемът на Библията. Ние знаем, че в нея има 66 канонични книги, но в нея има и 11 неканонични. И що за книги са това? През 16 в. протестантите са отхвърлили мнението за тяхната боговдъхновеност, като са ги изключили от състава на Библията, смятайки ги за само полезни за четене, но съдържащи дори догматически и други грешки. В отговор на това, на Тридентския събор от 1546 г. римокатолиците са ги обявили за боговдъхновени и са ги включили в канона. А в православието? Там могат да бъдат срещнати съвършено противоположни мнения. В Катихизиса на митр. Антоний Храповицки, например, при еп. Натанаил в предисловието към Библейската история на А. П. Лопухин се утвърждава мнението за боговдъхновеността на тези книги и за тяхната загуба от юдеите. В Лопухиновата пък Тълковна Библия и в лекциите, преподавани в Московската духовна академия се казва, че тези книги не са боговдъхновени и са просто полезни за четене. Ако обаче не са просто полезни за четене, то какво тогава те правят в богооткровеното Писание и защо в богослужението преди тях се възгласяват прокимени и те се четат като паримии? Ако пък те са богооткровени, то защо са неканонични? Може ли Трета книга Ездра да се съотнася с останалите десет неканонични книги? В отговора на тези въпроси ние нямаме на какво да се позовем. И този въпрос все още очаква своето съборно разрешение.

Сега на мен ми се налага да се заема с изучаване на тълкуванието на Св. Писание. И се оказва, че и до ден днешен не всички текстове от Св. Писание имат своето светоотеческо тълкуване. Така че Писанието все още очаква своите тълкуватели. Оказва се, че все още Ветхият Завет изобщо не е прочетен на своя изходен еврейски език. Че не са разкрити и причините за множеството разночетения в еврейския текст и в неговия гръцки превод (Септуагинта). Че има несъответствие на Божието име в еврейския текст и в преводните текстове. А почти всички от светите отци, с изключение на св. Епифаний Кипърски и бл. Йероним Стридонски, и на учителя Ориген, не са знаели еврейски език и са тълкували Септуагинта. Така, самото прочитане на Св. Писание и неговото тълкуване се оказва работа не само на миналото, но и на бъдещето! Необходимо е не само да се пази, но и да се твори. За нас и за бъдещите поколения остава призивът на Господа: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелствуват за Мене” (Иоан 5:39).

Сред нас, на Изток удивително прекрасно и в дълбочината си е бивал осъществен монашеският идеал. У нас обаче все още почти не е бил осъществен мисионерският идеал. А онези немного мисионери, като св. Стефан Великопермски, св. Инокентий Московски – просветител на алеутите, и св. Николай Японски, представляват по-скоро изключения в сонма на светците, отколкото типични негови представители. Така че мисионерската проповед и просвещението на народите от Изтока е дело на бъдещето на Православната църква.

Много големи проблеми има и в нашия църковен живот. Съвременното състояние на православния народ понякога трудно напомня за това каква трябва да бъде Христовата църква. Практически границата между света и Църквата е съвсем размита. Милиони са кръстените, които водят съвършено светски живот, които не се молят, а мнозина от тях даже и не вярват. По този въпрос каноничното право отдавна мълчи.

Голяма е и литургичната криза. Евхаристията се извършва в Църквата всекидневно, но църковният народ е все още далеч от това да бъде онази евхаристийна общност, която е събрана около св. Чаша. Впрочем, в сравнение с отминалото столетие Църквата измина дълъг път към превръщането си в евхаристийна общност. Още в началото на сегашното столетие – не сред нерадивите християни, а дори в Катихизиса се говореше, че трябва да се причастяваме пет пъти в годината (в четирите периода на пост и на именния си ден), или най-малко поне веднъж. И това, независимо че, според Апостолското правило, който без причина не се причасти три поредни седмици подлежи на отлъчване. На Рождество и по коледните празници, на Пасха и в Светлата седмица вярващият народ яде месо и се весели, без да познава Чашата Христова! За кого ли се е родил и възкръснал Христос?!

По Божия милост обаче евхаристийният живот на християните се пробужда. Това е, за което днес говорят и пишат и подвижниците, и богословите. В редица Московски храмове и по други места в практиката навлиза ежеседмичното причастяване във всяка енория, както е било в древната Църква. Хората започват не безмълвно да присъстват на Литургията, а да участват в нея.

Св. Писание говори и за харизматичното възраждане в християнска среда. В кн. Деяния е разказано: „… Ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват… преди да настъпи великият и славен ден Господен” (2:17-20). Обичайно тези думи на св. ап. Петър отнасят към случилото се в деня на съшествието на Светия Дух над апостолите в деня на Петдесетница. И това е вярно. Последните думи на апостола обаче – „преди да настъпи великият и славен ден Господен”, явно сочат към осъществяването на тези думи в пълнота – а това е дело на бъдещето. Впрочем, очакването на особеното харизматично възраждане в Църквата е било характерно в руска среда в края на отминалия – началото на нашия век [края на 19 – началото на 20 в.]. И днес ние сме свидетели на един безумен лъжехаризматичен живот при някои секти и дори в света. Да се противопостави пък на това автентичният харизматичен живот на Църквата днес е трудно. Ние знаем много за състоянието на прелест, но малко за пребиваването в Светия Дух. Знаем, че тяхното не е добро, но къде е нашето добро? Отдавна още с особени благодатни сили се сподобяват единствено преуспели в духовните подвизи старци, а тук се говори за тяхното изливане върху „синове”, „дъщери” и „младежи”. Това представлява особено Божие действие, на което тепърва предстои да се осъществи.

Покаянието и плачът са били осъществени в духовния живот сред много християни от Изтока. Евангелието обаче – като радостна вест – все още не е напълно преживяно. И много са тези, които са оставили света, за да придобият Царството в бъдещия живот, но все още Христовото царство, вече дошло в сила в този свят, не е напълно възприето.

Ето някои от моите размишления по повод думите на св. Николай Японски за това, което още е необходимо, и че не е много времето, „докато истинното Христово учение и оживотворяващата благодат на Светия Дух ще се проникнат във всички членове на този организъм” и когато „истината Христова с цялата си сила трябва да влезе в човечеството и да произведе своето пълно действие”. В заключение искам да спра вниманието върху значението на думата „апокалипсис”. Обикновено с нея се свързва нещо мрачно – краят. Апокалиптичен означава катастрофален. Това обаче е абсолютно невярно. Апокалипсис е гръцка дума и се превежда като „откровение”. У нас Апокалипсис често се възприема само като откровение за антихриста, за бедствията на последните времена и там е пълно с бесове. Това обаче не е така. Апокалипсисът започва с думите „Откровение на Иисуса Христа…”. И тук става дума не за антихриста с неговите бесове, а за Христос – за Христос, Който идва и се открива – заедно със Своите ангели. Днес обаче християните живеят не толкова с Христос, колкото с антихриста. Ала това не е за нас. Църквата очаква Христос. Не края на света, а явяването на Христос в света! Той е, на Когото „… и Духът и невестата казват: дойди!” (Откр. 22:17). Това са едни от последните думи от Св. Писание. Ап. Петър пише: „И тъй, понеже всичко това ще се разруши, какви трябва да бъдете в свят живот и благочестие вие, които очаквате и желаете скорото дохождане на Божия ден, за който пламналите небеса ще се разрушат, и разгорелите се стихии ще се стопят? Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда…” (2 Петр. 3:11-13). Не рушащи се небеса, нито възпламеняващи се стихии, а ново небе и нова земя – такъв е делът на Църквата Христова. Ние очакваме и желаем идването на Божия ден, а не се плашим от ужасите на края.

Сред нас живее мнението, че ако ние се покаем, то Господ ще продължи още срока и ще дойде по-късно. Какво точно искаме ние обаче – по-късно ли да дойде Той или по-рано?… Нима не се молим: „Да дойде Твоето царство”? Нима Духът и невестата, която е самата Църква, не казват: дойди! Какво желае невестата – да отложи деня на брачната среща с възлюбения или да приближи този ден? Ако ние се покаем, с това ние няма да отложим, а ще ускорим Христовото пришествие и плачещите ще се засмеят (Лука 6:21). Делото на Църквата не отлага, а приближава Деня Божи. Църквата не казва „не идвай”, а точно обратното: „дойди!”. Ако ние очакваме антихриста, тогава, да – „не идвай!”. Сега обаче ние казваме „дойди”. Апокалипсисът – това е очакването на Христос, това е радост, това е откриването на новия Небесен Йерусалим, на новото небе и новата земя! Антихристът пък – това е предишната земя и нейните дела ще изгорят.

С радост и светло настроение Църквата върви към своето бъдеще. В края на 20 век със светло настроение ние посрещаме Христовото Рождество. Не с мрачни прогнози, а със светло очакване за възсъединяване с идващия Христос и с всички светци. Господ иска да дойде за Църквата, за среща с нея във въздуха. За тази цел обаче ние трябва по-бързо да разгребем онова, което се е натрупало между нас и Него, и да направим всичко така, че Той да може да дойде, да изпълни всичко, което е искал да направи за нас в този свят.

Преди двадесет столетия хората са очаквали Месия.

Него хората очакват и сега.

Да, дойди, Господи Иисусе! И Духът и невестата казват: дойди!

Превод: Борис Маринов

Фаст, Г. „Апокалипсис и проблемы Церкви” – В: Киевская Русь. Текст на Втора част от беседа, изнесена от автора пред Рождественските четения в гр. Красноярск на 15 януари 1997 г. За първи път е публикуван на сайта Енисейский благовесттук (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ux8w8 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме