Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Преданието, паметта и скритото „аз”

Понеделник, 07 Май 2018 Написана от Прот. Владимир Зелински

Fr V ZelinskyПомните ли как в Минало и размисли[1] Херцен описва Иван Киреевски? Какво може – пита Херцен – да се възрази на човек, който е говорил такива неща: „Веднъж аз стоях в параклиса, гледах чудотворната икона на Божията майка и мислих за детската вяра на народа, който ѝ се моли… С горещо упование гледах след това светите черти и малко по малко тайната на чудесната сила започна да ми се изяснява. Да, това не е просто дъска с изображение, … векове наред тя е поглъщала тези потоци от страстни възношения, и от молитвите на скърбящите, на нещастните не е могла да не се изпълни с тази сила, която струи от нея и се отразява от нея към вярващите, превръщайки се в жив орган и в място на среща между Твореца и хората. Разсъждавайки за това, аз още веднъж погледнах към старците, жените с децата, повалени в праха, и към светата икона – и тогава сам аз видях чертите на Богородица одушевени, видях как с милосърдие и любов тя гледа тези прости хора, … и паднах на колене и смирено ѝ се молих”.

Неочаквано, недоумяващата ирония на Херцен хвърля светлина върху онова, което съставлява вътрешната, съкровена основа на живота в Църквата. Тази основа се състои в общението, в срещата, в живата връзка на това, в което се открива Божието, с това, което излиза от човека. Ликът на Богородица е бил познат от Киреевски не само чрез иконата, но и чрез нейната „намоленост”, т. е. чрез човешката „обърнатост” към този лик. Преди да яви себе си в образа, тайната на Божието присъствие е заговорила в молитвите, които са бивали устремявани към този образ в миналото. По този начин, изображението върху дъската буквално се съединява с образа в словото и затова иконата, попила това слово в себе си, сега сякаш ни го отдава. Молитвите на хора, за които ние никога не сме чували, могат да се върнат „от образа” към нас, за да започнат да се молят в нас, да се превърнат в наша молитва. И целият този „взаимообмен”, който е основан върху любовта, има своя история, свързваща човешките поколения както с Бога, така и едно-друго. По този начин Църквата се създава и живее като „място на срещата между Твореца и човеците” – като обърната към нас и вечно обновяваща се икона на Царството Божие.

Тази среща е събитие, което „продължава” в нас. Което продължава в тайнствата, в богослужението, в паметта. В Църквата паметта се превръща в тайнство, тъй като в нея действието на Светия Дух – „неразделно и неслитно”, се освещава в конкретния човешки опит, става сакрално в жеста, в езика, в обреда, в канона или в образа. И затова иконата, едва-що създадена, и иконата, която е събрала в себе си плътния поток на молитвите, се различават с нещо една от друга. Също както и Църквата в деня на Петдесетница и две хилядолетия по-късно не е една и съща Църква. Дори и словото Божие – в апостолската проповед и в съвременния храм – не е съвсем едно и също слово. То е вече „преживяно” от множеството поколения, попило е в себе си целия слой на църковния опит, всичките спомени за пътищата на това слово сред хората, цялото множество на светоотеческите и другите тълкувания. И е станало някак друго. Сега то обладава свое неповторимо битие, свое „храмово” звучене, закрепило не само законите на езика, но и образа на мисълта, заедно с образа на вярата на човеците, влизащи на този език в своите отношения с Бога. Някак е станало друго и едновременно с това е останало същото. Църквата, преживяла 2000 години, се отличава от Църквата, която е възникнала в деня на изливането на Светия Дух над апостолите, и в същото време остава все тази Църква. Реалността на Благата вест за нас днес е точно тази, която е била занесена „при загубените овци от дома Израилев” (Мат. 15:24), само дето днес овците – това сме ние.

Словото, Църквата и образът могат да се изменят с времето, неизменно оставайки самите себе си, и от този неуловим парадокс води началото си Преданието на Църквата. То възраства преди всичко от синовното продължаване на пътя, вече извървян от нашите бащи по вяра. „На желаещите да следват „пътя” на Този, Който е казал „Аз съм пътят и истината, и животът”, подобава да се научат на това от тези, които са извървели този път преди нас” (Евагрий Понтийски). По този път Бог продължава да Се открива в живота на хората и Неговото Откровение – като възраства от действието на Духа, пребиваващ в Църквата – се съединява със словото, с действията и с паметта на човека. Всяко следващо поколение тук с благодарност приема вярата на своите предшественици. Тя не може да бъде изобретена – в Църквата вярата я наследяват и отново я откриват, като безкрайна и прозрачна дълбина, пътят към която никога не свършва, като съкровищница на паметта или богатство „на славното Негово наследство за светиите” (Еф. 1:18), в което – по думите на о. Георги Флоровски – никога не престава присъствието на Светия Дух. Духът, Който „духа, дето иска” (Йоан 3:8), в същото време Се открива и дава да бъде удържан от човека, който Го търси. Позволява да бъде вместен в определени форми (в догмати и тайнства), които Църквата смята за окончателни. Има обаче и такива Негови вместилища, които могат да бъдат изменени от Духа или пък изоставени, защото слухът или мисленето на нашите отци не свързват Неговото действие завинаги и във всеки детайл. Принципът на Преданието е „утвърждаването” на паметта, доверието към пътя, изминат преди нас, но също така и продължение на този път. Продължението или развитието тук не са някакво възхождане на по-висока степен, а постоянно завръщане към първоизточника. Паметта на Църквата се натрупва с всеки ден и новият опит незабелязано, лека-полека я изменя, ако трябва, „обновява” я, но – винаги изхождайки от верността към най-същественото, т. е. истински духоносното, което е било създадено и събрано преди нас. Православието не прославя миналото само заради старината, но съществува заедно с него, като преживян опит, опит евангелски, апостолски, съборен, конкретно исторически, преобразявайки го в този опит, който днес трябва да бъде усвоен от нас. Щом като Църквата е Тяло Христово (Еф. 1:23), то нейната „плът” и „пълнота” обладава също и паметта за нейния преживян живот. И именно затова самата „Църква започва с Преданието, и Преданието започва с Църквата” (о. Думитру Сънилоае). Нашата вяра е изтъкана от пътищата и прозренията на безброй много светци. Тя е попила в себе си целия автентичен опит от срещите и от живота с Бога на тези, които са ни изпреварили по пътя към Него. Всяка от молитвите, казва св. Теофан Затворник, е натоварена или настроена от преживян опит. Преданието не е придобито веднъж и сетне вкаменено познание, а такова знание за живота в Бога, в което постоянно кристализира това, което е запечатано от работата на Духа. Паметта на Църквата не е само преди, но и пред нас – тя е това, което ще бъде попито от нея утре и ще ѝ бъде прибавено като нейно наследство.

Православното богослужение винаги „твори”, винаги „извършва” нечия памет, и в тази връзка с нея, в свързаността с нея е неговият най-дълбок корен, който прораства във вярата на всекиго. Като талант, като дар, когато се усвоява от нас паметта има свойството да расте и да се умножава.

Усвояването на този дар, разбира се, не се свежда само до придобиването на знания за него. Христос казва: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум” (Мат. 22:37). Любовта трябва да проникне в цялото наше съществуване, да изпълни целия вътрешен „обем” в нас и да се утвърди в него. Призвана е да бъде съзнателна и несъзнателна, явна и скрита, т. е. тя трябва да излиза не само от нашето „разбиране”, но и от онази част на нашето „аз”, която остава скрита от нас. Защо това, което наричат „несъзнателно”, трябва да отдаваме в компетенциите на отегчително натрапчивия виенски доктор, все едно че никой преди него не е знаел за този континент вътре в нас? Там могат да се срещнат не само изтласкани желания и инстинкти, в техните маски, но и – на по-дълбоко равнище – онова „съкровище на сърцето”, онзи неочакван покой, който се твори не от някакви клокочещи подземия, а от дълбините на даруваната ни способност „да възлюбим Господа”. Всяка любов е дар, събиращ в едно цялото наше същество; по някакъв начин тя ни извежда навън – към повърхността на съзнанието, и се скрива зад думите, с които изразява себе си. Тъкмо тук, в нашето скрито „аз”, в голямата си част възниква и се натрупва онова наследие на вярата, което живее в нас и се предава на останалите. Никакво минало обаче, което действа и което понякога ни направлява, не лежи готово и проснато на повърхността на съзнанието. То има множество равнища и неговата невидима част е повече от онази, която ние съзнаваме или която в произволна минута можем да извикаме да излезе на дневна светлина. На тази именно част се държат и жизнеспособността, и вътрешната вкорененост на православието – където дълбинната, скрита от нашите очи памет за Бога, предавана „от род в род” (виж: Пс. 101:13), е не по-малко важна в сравнение с явната, „изповедална” нейна страна. Потвържденията за това са толкова много, че могат да бъдат събрани отвсякъде. Да вземем например опита на православните подвижници, преживели живота си в някакво непрестанно „безумие” на себеизобличаването, но това безумие е само за нас, „елините” (виж: 1 Кор. 1:23), за които е достъпно само видимото, лежащото пред очите ни различаване на добро и зло. Какво може да се каже за човека, прекарал живота си в някакво изстъпление на покаянието и почитан като светец? И как да бъде разбран целият опит от аскетиката, от изтезаването на плътта, от сърдечния плач, от съкрушението за всичките тези неизброими грехове? Заедно със светците, ние изповядваме една вяра, но разликата е в това, че в нас тя заема, и то само временно, повърхността на съзнанието и се свежда до убеждения, докато при тях тази вяра пронизва целия слой на несъзнаваното, цялата тяхна вътрешна, сърдечна „крепост” и оттам свети навън, като по видим начин ги преобразява. На всеки Църквата предоставя своеобразни „инструменти” за такова преобразяване и цялата ѝ всекидневна практика е насочена преди всичко към това, щото чрез светлината на готовата, наследена и по някакъв начин „дарена” вяра да прониже и да изпълни онази дълбочина на нашето „аз”, която в себе си ние не виждаме и над която нямаме власт. Да я овладее ние можем да позволим на Бога, да открие за Своята светлина нашето тъмно „аз”: „за премахване и пълно унищожаване на моите лоши мисли и помисли, предприятия и нощни мечтания, внушавани от тъмните и лукави духове…” (из молитвите преди св. Причастие). Пък и за какво друго могат да служат тези всекидневни повторения на едните и същи утринни и вечерни молитви, съставени много столетия преди нас, тези пости, поклони, молебени, акатисти, канони, молитвата Иисусова, да не говорим за Литургията, освен за това, щото от неподатливия, опърничав, тинест човешки материал, по пътя на дълга, скрита работа да би се родил „скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух…” (1 Петр. 3:4)?

Мъдростта на цялата тази молитвена култура е във виждането ѝ за целия „обем” на човека, за цялата негова скрита дълбина, където наистина „се хаоса люлее”.[2] Това виждане често изчезва или по-скоро по някакъв начин бива отместено при нашите западни събратя, които отменят хаоса чрез разума и „естествения закон”, които забравят за „тъмните духове” и които като главно измерение на своята вяра оставят само етиката, послушанието си към словото Божие, изпълнението на дълга пред ближния. Успоредно с тази здраво стояща на земята вяра, построена върху подчинението към призванието и призива, върху осъзнатата воля и вътрешния императив (и тук не виждам каквито и да било мотиви да се превъзнасяме над всичко това), какво неизмеримо виждане за човека притежава още православието. Колко неизразими драми и надзъртания в бездната носи в себе си то, колко слизания в ада и колко „въздигания до небето”[3]! Същевременно обаче цялото това достояние на Духа на земята понякога остава без надзор. То буквално сякаш самò опазва себе си, уповавайки се, че „с неизказани въздишки”[4] Духът ще го защити от нашествията и посегателствата. И така и става, само че не навсякъде и не винаги. Защото човешкото лукавство също е проучило пътеката към това хранилище и понякога успява да се промъкне там, под вида на Ангела на светлината – било, за да разхити Преданието, но още по-често затова, щото тленното наше добро от земните „житници” да укрие по-надеждно и по-добре, представяйки го за „съкровище на небето” (Мат. 19:21). Ако обаче това небесно съкровище в голямата си част е потопено в нашето скрито „аз”, то обаче е открито както за вътрешното действие на Светия Дух, така и за множеството „прилози”[5] изотвън. Нашето несъзнавано е действително полето, където „дяволът се бори с Бога”[6] и аскетите са знаели за това повече от Фройд. Всичко, което се извършва тук, се събира и се вкоравява в нашето сърце, и онова, на което ние отдаваме нашето „аз”, често изисква религиозно осветляване и пожелава да се „присъедини” към Преданието. Понякога това се превръща в нещо като „израстък” върху него. Незабележимо – от безсъзнателното, от непросветеното, неочистеното от Словото Божие „аз” – възникват образувания, които са толкова плътни, че се впиват към всичко онова, с което Църквата живее, и така – впили се – живеят сами със себе си в тъмния ъгъл, свиват си там гнездо и нощем излитат оттам. При едного таласъми, домашни духове, заклинания и поличби, при другиго – „полипи” около астрологията и бялото царство, около Третия Рим и заговора на другородеца, или други „втвърдявания” на нашата памет, където повече не се чуват нито отражения, нито отзвуци от Словото, но откъдето се изтръгва вече нещо утробно, нещо ветхо. Разбира се, всяко от нашите поверия може да се укрие под златен купол, всяка фантазия, антипатия, затаено пристрастие или горделивост е в правото си да поиска за себе си освещаване, но и ние имаме правото си да „държим Преданието” далеч от цялото това добро. Повечето от тези израстъци могат да бъдат относително „доброкачествени”, но единствено докато не седнат „на светото място”, представяйки се за Бога (срв.: 2 Сол. 2:4). Тогава те с лекота се израждат в нещо злокачествено, което паразитира върху вярата, прогонвайки Благата вест и оставяйки от нея само безлика, смутна, езическа религиозност.

И да, наистина, Словото, проживяло две хилядолетия сред хората, вече е по някакъв начин тайнствено, по човешки друго, но, заедно с това, и същностно тайнствено – същото това Слово. Времената се сменят – едно време сменя друго, но Преданието, основано на Духа, Който е „един и същ”,[7] остава неизменно. Църквата не може да се нарича „света и апостолска”, ако не изповядва едната и съща вяра, която е била вяра на апостолите и на светците и ако, при това, не се свързва с каквито и да било земни вярвания на което и да било от децата на своя век. Очистването на нейната вътрешна памет, което произтича от верността ѝ към нейния източник в Светия Дух, е също толкова вътрешна необходимост на църковния живот, колкото и съхраняването на тази памет. Защото Преданието, което без прекъсване възраства и което се умножава в Църквата – дотогава, докато остава нейно Предание – и днес, както и във всичките времена, разговаря с нас не като следва „хитро измислени басни” (2 Петр. 1:16), а само за онова:

„Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота” (1 Иоан. 1:1).

Превод: Борис Маринов

* Зелинский, В. „Предание, память и сокрытое я” – В: Киевская Русь. Доклад, изнесен пред международната богословска конференция „Живое Предание”, Москва, 1999 г. (бел. прев.).

[1] Былом и думах е обширна мемоарна хроника на Александър Херцен, представяща панорама на руския и европейския обществен живот от средата на 19 в. (бел. прев.).
[2] Из финалната строфа от стихотворението на Фьодор Тютчев „Защо ти, вятър нощен…” („О чем ты воешь, ветр ночной?…”). Цит. по превода на П. Кишмеров, публикуван в Литературен свят – тук (бел. прев.).
[3] Срв.: 2 Кор. 12:2 (бел. прев.).
[4] Рим. 8:26 (бел. прев.).
[5] „Прилог” (рус. „приражение”) е термин от аскетиката, обозначаващ греховните впечатления, представи, възникващи в съзнанието против волята на човека и които не се смятат за грях, ако не намерят съчувствие в сърцето на подвижника (бел. прев.).
[6] Цитат от Част трета, Книга трета на романа Братя Карамазови от Ф. М. Достоевски (бел. прев.).
[7] Срв.: 1 Кор. 12:11 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ux6cp 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме