Влизането на Господа в Йерусалим и унищожаването на мечтата за земното царство

Вестта за завръщането на Иисус Христос във Витания достига веднага до Йерусалим и в мнозина пробужда решимост да отидат там, та по-скоро да видят Иисус (Иоан 12:9). Покоят на съботния ден, разпрострян от фарисеите до нелепи излишества (Лука 13:15; 14:5), не е позволявал веднага да тръгнат на път; само садукеите, съгласно традициите на своята секта, са можели да го нарушат безнаказано, но в ранното утро на следващия ден Витания се изпълва с тълпи от хора, по-голямата част от които е дошла да заяви своето уважение към великия Чудотворец, а някои просто, за да понаблюдават постъпките Му (Лука 19:39) и да донесат за тях пред синедриона. След Иисус главен предмет на тяхното любопитство е бил Лазар (Иоан 12:9) – като непосредствен свидетел на всемогъществото на Иисус и като завърнал се оттам, закъдето откак свят светува всички заминават, без да се завръщат. От какво ли не се е интересувала празната любознателност на фарисейските и садукейските любители на спора, които в своите синагоги непрестанно са съдели и са редили бъдещия живот: как живеят умрелите, какви са вечерите им, голямо ли е лоното Авраамово, съхраняват ли се и там връзките на родството…

Юдеите, дошли във Витания, не са вярвали, че Иисус Христос ще се осмели да отиде в Йерусалим. Затова и толкова по-приятно е било за тях да разберат, че Той възнамерява да отиде там още същия ден. Това намерение е показвало, че Той не иска повече да крие от последователи и от врагове целите на Своето служение, че се е решил тържествено да се провъзгласи за Месия – пред цял Йерусалим, и, следователно, е съвършено убеден, че настроеният против Него синедрион не ще е в състояние да Му се противопостави (Марк 11:10; Лука 19:36-38). И всичко това е било твърде приятно за народа, който с нетърпение отдавна е очаквал момента, когато служещият за предмет на всеобщи очаквания Пророк ще обяви Себе си за Месия. Мисълта да бъде съпроводен Иисус Христос при влизането Му в Йерусалим, да бъдеш свидетел на това, какво впечатление ще направи появата Му в синедриона, да споделиш с Него опасността и славата на тези величествени минути – тази мисъл е заемала сега въображението и сърцето на всеки, така че още с излизането Си от Витания Иисус е бил вече обкръжен от тълпа от усърден народ, готов да Му отдаде всички почести.

Достигнал до мястото (Марк 11:1; Лука 19:29; Мат. 21:1), срещу което се е намирала Витфагия – неголямо поселение, видно и от Йерусалим, на северния склон на Елеонската планина, Господ се спира и вика при Себе си двама от учениците (Петър и Йоан). „Идете – казва им Той – в селото, що е насреща ви, и веднага ще намерите вързана ослица и осле с нея; отвържете и докарайте Ми ги; и, ако някой ви рече нещо, ще кажете, че те са потребни Господу; и веднага ще ги прати” (Мат. 21:2-3; Марк 11:2-3; Лука 19:30-31). Това поръчение, независимо от своята незначителност, не е било съвсем обичайно – дотогава винаги Иисус Христос е ходил пеша, до Йерусалим не е било далеч и все пак е трябвало да се отиде за осле, сякаш става дума за дълго и уморително пътуване! И колко дивно е било да се чуе от устата на Иисус: „Господ иска това!”. Не за пръв път обаче се е случвало учениците да бъдат изумени от постъпки на своя Божествен Учител и те били свикнали да разбират целите на тези постъпки от техните последствия. Така, изпратените веднага отиват във Витфагия, намират ослицата с ослето – на същото място, на което им е казал Иисус, стоящите там действително ги питат защо им е да вземат ослето и когато онези отговарят – така, както им е било заповядано, безпрепятствено го пускат. Подобно точно съответствие на събитията с предсказаното им още повече ще да е удивило учениците – нищо, че те вече са били привикнали с необичайното. Божият Син бил започнал вече да проявява божествената Си слава даже в маловажните на пръв поглед обстоятелства, тъй като скоро е трябвало да последва най-голямото помрачаване на Неговото Божество.

Междувременно Иисус остава на същото това място, откъдето е пратил учениците. Броят на обкръжаващите Го с всеки изминал час се увеличава: Йерусалимски жители и богомолци, пристигнали за празника, разбирайки, че Той идва към Йерусалим, вървят насреща Му на многобройни групи (Иоан 12:12-13).

Изпратените се връщат. В усърдието си и за да е по-удобно да се седне, учениците покриват ослето Му с връхните си дрехи. И когато Учителят сяда, прекъснатото шествие отново продължава с бавния ход, свойствен за този род езда. Сега великият Пророк вече не се крие сред народната тълпа, виден е за всички и шествието, при цялата си простота, се явява нещо тържествено и свещено още и затова, защото в древност животните, които не са имали на себе си ярем, са били избирани за свещени обреди; в частност, от древност на Изток оселът е служил за символ на мира, никога не е участвал във война и сражения. Затова и сега само един поглед към Иисус Христос веднага е напомнял на внимателния човек думите на пророк Захария, който, описвайки Царството на Месия, казва: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле” (Зах. 9:9). Това съгласие на Господа с желанието на народа колкото може по-скоро да Го види като цар още повече въодушевява съпровождащите Го, като им придава смелост да изразят пред Него цялата пълнота на своето усърдие по най-тържествен начин. В порив на възторг те започват да режат палмови клонки и, размахвайки ги във въздуха, да ги хвърлят на пътя пред Иисус. Други пък снемат дрехите си и ги постилат под копитата на ослето. И всеки се старае да надмине в усърдието си останалите. По подобен начин в Йерусалим е бил посрещнат и завоевателят на света Александър Велики; почти по същия начин някога е бил приветстван и цар Агрипа – така са искали да почетат сега и Този, Който е бил за тях въплъщение на цялата надежда за бедстващия Израил.

Палмовите клонки им припомнят за празника Сукот, а заедно с това и за известния Давидов псалом, който се пее на него. Колко поразително се е сбъдвало съдържанието на този пророчески псалом в настоящото събитие! Иисус Христос, влизащ в Йерусалим, но отхвърлен от синедриона, видимо е осъществяване на предобраза на камъка, който е отхвърлен от зидарите, но и който – по думите на Давид – е трябвало да стане „глава на ъгъла” и да бъде „дивно в очите” на целия юдейски народ (Пс. 117:22-23). Този ден – са си мислели тогава – ще покаже това. Действително, „… тоя ден е Господ сътворил: да се зарадваме и да се развеселим в него” (Пс. 117:24). При подобни мисли любимият псалом, който всички са знаели наизуст, незабележимо преминава от уста на уста, особено някои от неговите стихове, които толкова непосредствено са изразявали настоящото събитие. От всички страни започват да се раздават думите на псалома: „Осанна на Сина Давидов! Благословен, който иде в името Господне! Осанна във висините!”. И всеобщият възторг още повече се усилва, когато стигат до последното възвишение, от което вече е трябвало да се спуснат надолу, до самия Йерусалим (Лука 19:37). Това е било едно от най-хубавите места в околностите на града – оттам Йерусалим се е виждал като на длан: отдясно, над ужасната бездна се е възвисявал Йерусалимският храм, който заради сияещата белота на многобройните си мраморни стълбове е изглеждал като изкуствена грамада от ледове със златен купол, от който лъчите на обедното слънце са се отразявали – по забележката на Флавий – подобно на безброй мълнии. Външното му великолепие живо е напомняло за щастливите времена на Давид и Соломон, но сега той вече бил обкръжен от мерзостта на запустението, която скоро щяла да застане на мястото на светинята. Украсената с орли римска крепост на Антоний, с огромните си кули, господстваща над висотата на храма, изглеждало като че подчертава унижението, в което се е намирал народът Божи. Все от това място пред погледа е бил и дворецът на Пилат, а дворците на първосвещениците са изглеждали като отдалечени и са били отделени от храма с пропасти – като в знак за отдалечаването на техните обитатели от Бога на техните бащи. Останките от дворците на Давид и Соломон вече едва са били забележими сред множеството здания. На фона на тези картини, всяка от които е извиквала в паметта и древната слава, и настоящия позор на отечеството, погледите на всички неволно са били обърнати към Иисус, Който със Себе си видимо е носел на Йерусалим неговото старо свято величие. Изглеждало е, сякаш че надеждата за славното царство на Месия е готова да се сбъдне. Той – мислили са си хората – ще ни помири с Бога, раздразнен от нашите неправди! (Лука 19:38). Той ще възстанови царството на праотца ни Давида (Марк 11:10). Под сянката Му отново ще се насладим на мир и няма да сме роби на езичниците! И пълнотата на патриотичните чувства отново се изразява във възклицания, от всички страни се сипят клонки, цветя и одежди, все по-често и все по-силно се раздава „осанна”.

А Господ не пречи на това искрено и радостно излияние на чувства, произлизащи от пламенна, макар и донякъде мечтателна любов към Него и към отечеството, и смята това за следствие не просто от обикновено стечение на обстоятелствата, а от тайни, които са били отдавна предсказани от пророците по разпореждане на самия Промисъл, който е обръщал толкова много внимание на Йерусалим и на целия народ върху пристигналия Месия. Мислейки си по този начин, Той не е могъл да не приеме дълбокото и сърдечно участие в това, което се е случвало около Него.

За фарисеите обаче (някои от които също отиват, за да посрещнат Иисус за своите обичайни наблюдения) подобно зрелище на народна любов е нетърпимо. Чувството за патриотизъм, толкова силно изразено в настоящата постъпка на народа, им е пречило явно да Го осъдят. Може би даже на фарисеите не им се е искало да разкрият публично своята неприязън към Иисус, Който, съдейки по случващото се – както те са си мислели – е можел лесно да се превърне в техен повелител. Затова лицемерите си дават вид, който за непознаващия тяхното действително отношение към Иисус е могъл да изглежда дори и безпристрастен, дори дружелюбен. „Учителю, – правят забележка някои от тях – може би си заслужва да възпреш учениците Си и да им разпоредиш да млъкнат”, т. е. хитрите лицемери уж като че ли искат да предупредят Иисус, че подобни народни възклицания, които Го назовават Син Давидов, могат да доведат до опасности от страна на римската власт – както за Самия Него, така и за обкръжаващите Го (Лука 19:39-40). А Сърцеведецът е знаел от какво сърце излиза мнимото предупреждение, но сега не е било времето да се изобличават лицемери. Те сами не биха започнали да разсъждават така, ако са могли да видят – подобно на Него – цялата важност на настоящите събития, непосредственото им съответствие с предвечните съдбини на Промисъла. „Ако тези млъкнат, – отговаря Той – ще завикат камъните!”. Искал е да им каже: така е отсъдено свише.

Но тази велика и свята тайна на Промисъла, която сега се е извършвала над Иисус Христос, е била безкрайно по-висша от ума на слепите книжници юдейски и от отговора на Иисус фарисеите са могли по-скоро да стигнат до заключението, че, като потомък на Давид, Той се е решил да изиска престола на Давид и затова открито позволява на Себе си и на народа нещо, което в друго време би било опасна невнимателност.

При всеобщото пеене и възклицанията народът, вероятно, не е чул отговора, даден на фарисеите. Ако Господ не е искал да прекратява народния възторг, то Той не е бил в предразположението и да го поощрява. Независимо от благосклонното отношение към знаците на народната радост, Неговите истински чувства сега се различават съществено от чувствата, от които е бил въодушевен народът. Синът Човешки ясно е виждал, че това тържествено „осанна!”, което Той чува в момента, скоро ще бъде заменено от неистовия вик „разпни, разпни Го!”. Дори това само предзнание е било достатъчно, за да пропъди от сърцето Му всяка радост. Не собствената Му участ обаче Го занимава сега – Той мисли за нещастната съдба на Своето отечество. Колко мрачна и ужасна ще бъде тя! Юдейският народ ще Го отхвърли и заедно с това ще се лиши от небесното благоволение и този ден, който е трябвало да стане начало на благоденствието на Неговите съотечественици, ще стане начало на ужасни бедствия за целия Израил. Колко много причини за скръбта на Този, Който бил дошъл на земята, за да събере в едно благословено стадо целия човешки род, съзнавайки, че, успоредно с това, върху Него лежи още и огромната отговорност да се погрижи за благото на погиващите овци от дома Израилев (Мат. 15:24).

При последното спускане от планината, където пътят минава покрай Гетсимания, Иисус се спира (Лука 19:41). На дотогава ясното Му божествено лице се открива дълбока скръб. (Обкръжаващите Го са могли да забележат това и, в очакването на нещо от Негова страна, да замълчат за определен момент.) А Господ мълчаливо гледа към Йерусалим – сякаш търси в него признак на духовен живот, и потеклите сълзи възвестяват, че това Му търсене не е било напразно: О, – възкликва Той най-накрая от дън душа – „да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир (и твое спасение)! Но сега (както и преди) това е скрито от очите ти (единствено от твоите!), понеже ще настанат за тебе дни (и Аз ги виждам – те не са далеч), и враговете ти ще те обиколят с окопи и ще те окръжат, и ще те стеснят отвред, и ще съсипят тебе и децата ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък, понеже ти не узна времето, когато беше посетен” (Лука 19:42-44).

Леещите се сълзи показват с какво дълбоко чувство са били произнесени тези думи. Този, Който е говорил, Който е плакал по този начин за Йерусалим, Той не е бил – както клеветели фарисеите – прелъстител на народа, не е желаел бедствия за Своето отечество!

А шествието продължава. При входа на града Иисус е обкръжен от още по-голямо количество народ, така че, когато влиза в Йерусалим – по израза на св. Матей – „цял град се потресе” (Мат. 21:10). Всеки пожелава да разбере кой ще да е Този, Който идва с такава тържественост. Още повече, съпровождащият Господа народ с радост крещи в отговор, че това е Иисус – великият Пророк от Назарет!

Шествието се отправя право към храма, който винаги е бил единствено и естествено пристанище на Божия Син. Така, впрочем, били постъпвали и всички пътешественици, когато идвали за празника, искайки преди всичко да се явят, така да се каже, пред лицето на Бога на своите бащи. Влизайки в храма, Господ го разглежда (Марк 11:11). Можело е да се помисли, че Той, като Господ на храма, е влязъл изцяло в правата Си и възнамерява да потърси отчет от онези, на които храмът е бил поверен в Негово отсъствие. И ако за обикновения ревнител на благочестието са били очевидни множеството нарушения на уставния живот в Йерусалимския храм, изискващи изправяне, колкото повече това ще е било така за Божия Син – това обаче е отложено за следващия ден, като че ли за да не се нарушава тържествеността на настоящия. Незабавно при новия посетител и Владика на храма се събират малките Негови братя: хромите, слепите и болящите, които винаги са се намирали при храма. На всички тях е преподадено изцерение (Мат. 21:14). Подобно изобилие от чудеса е трябвало още повече да увеличи всеобщата радост: тържественото „осанна!” вече зазвучава в самия храм. Особено трогателно зрелище са децата, които – подражавайки на големите, повтарят: „Осанна на Давидовия Син!”. Псаломът, от който са взети тези думи, те са знаели наизуст, тъй като на празника Сукот са го пеели целите семейства. Насред всеобщия възторг им се е струвало, че заедно с Пасха сега е настъпил и този празник, в обредите на който е имало толкова много символично и занимателно – особено за децата. Иисус Христос винаги е благоволил към децата, в които човешката природа е в простота и в откровеност, скъпа за доброто сърце. За първосвещениците и книжниците обаче детските възклицания в чест на Богочовека изглеждат жалък триумф, подобаващ само на такъв човек, който – по думите на Самия Иисус – няма къде глава да подслони. „Чуваш ли – с негодувание отбелязват някои от тях, – какво казват те?”. Каква чест ти оказват? А вие – отговаря им Господ – „… нима никога не сте чели: „из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала”?” (Мат. 21:16). Тези думи са съдържали в себе си и добър отговор, и открит упрек към книжниците, защото подир тях в псалома следва: „… та да направиш да млъкне враг и мъстител” (Пс. 8:3). Защото кой е враждувал с Иисус повече от първосвещениците и книжниците?

В този псалом Давид описва Божието величие, което е до такава степен очевидно, че го чувстват даже и кърмачета, и прославят Бога. Като отнася тези думи на Давид към настоящия случай, Иисус Христос сякаш казва на книжниците: вместо да недоумявате и злобно да се подигравате на децата, би следвало да се засрамите от безизкуствените им възклицания: тези малолетни, като Ме признават в младенческата си простота за Месия, с примера си вразумяват вас – престарелите!

И враговете и отмъстителите замлъкват, и Господ безпрепятствено остава в храма до края на деня, вероятно вразумявайки народа с поучителни беседи. С настъпването на вечерта Той напуска не само храма, а и града и, съпроводен от дванадесетте Си ученици, се оттегля обратно във Витания. Там, сред приятели, Той е можел да отдъхне след такъв ден, който и за Йерусалим, и за Него Самия е бил единствен и изключителен.

За Иисусовите ученици пък този ден преминава като приятен сън. Високата цел на знаменателните действия на техния Учител – по признанието на един от тях – не е била разбрана от тях (Иоан (12:16). Като са откривали в събитията от този ден толкова много съвпадения с мнението си за скорошното възцаряване на Учителя си над Израил, те не са могли да не си помислят и че, провъзгласявайки Себе си за Месия, Той ще започне да действа по-решително и по този начин скоро ще се изпълни пламенното им желание, а именно Неговото видимо възцаряване над Израил!

След подобен ден вечерта във Витания няма как да е била проведена в мълчание. В кръга на Своите ученици и приятели Господ, без съмнение, е пояснявал знаменателните събития от изминалия ден – поне толкова, колкото е било необходимо, за да прогони от тях лъжливата мисъл, че тържественото Му влизане в Йерусалим е целяло нещо светско.

Колко радостно е било, без съмнение, за Богочовека сега – в края на великото Свое поприще – да разкрие пред учениците Си и пред всички останали божествения си вид, да ги въведе, така да се каже, в самата сърцевина на великите Божии съдби, които скоро е трябвало да се извършат в Негово лице скоро! На възвишените души винаги им тежи и те скърбят когато не могат да предадат на другите всичко онова прекрасно и велико, което съзрява в тяхната дълбина. А какво е могло да бъде по-величествено и по-свято от решимостта Му да принесе Себе си в жертва за спасението на света, която решимост е управлявала сега всички действия на Богочовека? И кога участието на приятелите е било по-необходимо, ако не сега, когато, съобразно високата цел – изкуплението на хората, от любов към истината и към добродетелта Той е трябвало да тръгне към кръста? Само че учениците и приятелите Иисусови все още не са били способни да се въздигнат на тази висота, от която Синът Човешки е гледал Своето предназначение – да бъде Спасител на човешкия род. Затова, при цялото Си желание да сподели с тях Своите чувства, Той чак до самия Свой кръст е трябвало да скрива в сърцето Си повечето от възвишените истини, които са били основание за Неговата велика дейност. Само Небесният Отец е съзерцавал Своя възлюбен Син в цялата красота на Неговите нравствени съвършенства; само сонмът на надмирните духове (Иоан 1:51) са могли да съзерцават великата цел, заради която се е подвизавал Синът Човешки – висотата и чистотата на средствата, прилагани от Него, и онова послушание и самоотверженост, поради които Той, „бидейки в образ Божи”, е благоволил да смири Себе си „до смърт кръстна”.

Сред нощната тишина, в молитва пред Отца, без съмнение, са пролени още повече сълзи за нещастната участ на юдейския народ, отколкото са били видни върху лицето на Богочовека при тържественото Му влизане в Йерусалим.

Влизането в Йерусалим още повече отколкото възкресяването на Лазар довежда в смущение враговете на Иисус. Този, Когото върховният синедрион бил осъдил на смърт и за Чието местопребиваване всеки е трябвало да оповести пред началството, под страх от строго наказание – Самият Той, пред лицето на синедриона е влязъл тържествено в Йерусалим, прекарал е половин ден в храма, бил е почетен като Месия и се е оттеглил като победител! Този случай е показал какво означава и колко много може нравствената доблест против коварството и злобата. Синът Давидов няма нито един слуга, който да би се застъпил за Него (Иоан 18:36); легионите от ангели, винаги готови да пристигнат на помощ на Божия Син (Мат. 26:53), остават безмълвни свидетели на Неговото шествие; на Негова страна са само истината и правдата, а целият синедрион се оказва безсилен против Него, като се признава за победен!

Злобата онемява, но не умира. Успехът на Иисус приписват на Неговото собствено бездействие. „Видите ли, – казват фарисеите на старейшините – че нищо не помага?”; че нищо се успявате поради нерешителността си. „Ето, цял свят тръгна подире Му” (Иоан 12:19). Затова е решено да се действа без отлагане, но и, както дотогава, тайно, тъй като всеобщото предразположение към Иисус Христос не е позволявало открито прилагане на сила. Немалка част от ненавистта пада и върху Лазар, чието възкресяване е главната причина народът с такова ликуване да посреща Христос. Така, решено е отново да бъде отнет животът, който по толкова чудесен начин му е бил даруван повторно (Иоан 12:10)!

Жестоките мерки, на които се решават началниците на синедриона, предизвикани от влизането на Иисус Христос в Йерусалим, изискват по-нататъшното разглеждане на това събитие в неговото истинско значение.

Разглеждайки служението на Иисус Христос, припомняйки си Неговите постъпки до този момент – как Той внимателно е избягвал случаите, когато усърдието на народа е можело да стигне до необмислени действия в Негова полза, колко често на самите Свои последователи и ученици Той е забранявал да обявяват всенародно, че Той е очакваният от всички Цар Израилев, как, накрая, постоянно е отхвърлял всякакви земни почести и не е давал повод да се мисли, че Той претендира за престола на Своите праотци по плът – припомняйки, казвам, всичко това и вглеждайки се в Иисус през този ден, някой може да реши, че изведнъж Той изцяло е изменил начина на Своите действия и възнамерява, в съгласие с всеобщите очаквания, действително да заяви Себе си като видим Израилев цар и да възстанови престола на Давид, макар и не в този плътски вид, в който много от юдеите са си въобразявали. А междувременно Божественият Учител на истината остава същият и Неговото тържествено влизане в Йерусалим е извършено с пълната увереност (Мат. 20:17-19; Марк 10:32-34; Лука 18:31-33; Йоан 11:7-16), че няколко дни по-късно все в същия този Йерусалим Него ще Го осъдят на смърт, ще го предадат на езичниците и ще го пригвоздят на кръста като най-голям престъпник. Каква цел тогава е преследвала тази толкова необичайна постъпка? Защо е допуснато от Богочовека пред най-страшното Му страдание и Неговата смърт да Му бъдат въздадени някакви царствени почести, от които Той постоянно е странял във времето на Своето служение? С това Му снизхождение към патриотичния възторг на народа, желаещ да види в Него възстановител на престола на Давид, не е ли могло в народа да се поддържа мечтата за земно царство на Месия, която Той толкова ревностно се е стараел да изкорени? Не е ли бил даден чрез това благовиден на самите врагове на Иисус предлог да Го обвинят в някакви земни замисли? Всички тези въпроси, занимавали още св. Йоан Златоуст, задължително трябва да спрат върху себе си и нашето внимание, тъй като влизането на Иисус Христос в Йерусалим не веднъж е било подлагано на превратни тълкувания от враговете на християнството.

Когато разказват за влизането в Йерусалим, евангелистите Матей (21:4-5) и Йоан (12:14-15) отбелязват, че в това събитие се е изпълнило предсказанието на пророка. Ето защо на предложените по-горе въпроси би могло да се отговори (както и са отговаряли някои), че Спасителят, Който още на Своя Предтеча е благоволил да каже, че трябва да изпълни „всяка правда, а след Възкресението Си е обявил на Своите ученици (Лука 24:25-27), че върху Него е трябвало да се изпълни всичко, написано за Него от Моисей и от пророците, е поискал да изпълни и пророчеството за Своето влизане в Йерусалим, при това буквално, така че онези от юдеите, които са знаели и са разбирали това пророчество (а такива е имало), да нямат правото да кажат, че то не се е изпълнило. С такъв отговор обаче делото би било решено само наполовина, тъй като изрази на евангелистите, като „да се сбъдне реченото от пророците”, „да се изпълни Писанието” и др. не обозначават причината за събитието, а са указание за пророчество за събитието, и въобще Месия е вършел едно или друго не защото пророците са Го представяли като постъпващ по този или по онзи начин, а напротив – предсказвали са различни Негови постъпки, защото от Него се е очаквало по определен начин Той да ги извърши. Затова и пълният отговор на въпроса относно целите на тържественото влизане в Йерусалим трябва да се търси не в предсказанието, което само е зависело от събитията, а в съществото и в обстоятелствата на самото събитие.

И действително, обръщайки внимание на служението на Иисус Христос и особено на отношението Му към юдейския народ, не е трудно да се забележи, че такова събитие, като тържественото влизане в Йерусалим, е било необходимо, и че то е било необходимо именно преди Неговите страдания.

Иисус Христос е дошъл на земята като Спасител на целия човешки род, но е дошъл като Месия, обещан предварително на юдейския народ, и сред този народ Той се е явил в света. Като обещан на Израил Месия Той е възвестен на Пресветата Дева Мария (Лука 1:32-33) при самото Му зачатие, както и при раждането Му – на витлеемските пастири (Лука 2:10-12). Като обещания на Израил Месия той е посочен на Йоан Кръстител (Иоан 1:31), а от Йоан – на народа (Иоан 1:36). Като обещания на Израил Месия Той учи, прави чудеса, изобличава, пророчества. Онези юдеи, които са били внимателни за учението на Иисус Христос и за Неговите действия, и които са съдили безпристрастно, са могли в сърцата си отдавна да Го признаят като Месията, макар и да не са чували тържествено провъзгласяване на това Негово достойнство. За по-голямата част от народа обаче се е изисквало Той Сам и всенародно да обяви Себе си за Месията, Който е бил предвъзвестен от пророците – сред народа дори е господствало мнението, че Месията ще се открие внезапно (Иоан 7:27), но толкова тържествено, че за Неговото идване ще разберат всички юдеи, намиращи се във всички краища на света. В това очакване, разбира се, е имало и много мечтателност, но в него е имало и нещо правдиво, основано върху предсказанията на пророците и върху самата същност на въпроса, защото явяването на такова велико и необикновено лице като Месия по необходимост е трябвало да стане общоизвестно.

До този момент обаче това така и не се е случвало. Иисус Христос не само пряко не е именувал Себе си Месия, но често дори е забранявал на учениците Си да Го наричат така пред народа (Мат. 12:16, 16:20; Марк 1:34, 44-45, 3:12, 5:43, 7:24; Лука 4:41, 5:14 и др.), постъпвайки така според плана на Своята божествена премъдрост. Затова и някои хора, с истинно или притворно усърдие, Му казвали гръмко: „… докога ще измъчваш душите ни? (дълго ли ще ни държиш в недоучение?) Ако си Ти Христос, кажи ни открито” (кажи ни го направо – Иоан 10:24). За да снеме всички недоумения, Синът Човешки е трябвало да се яви пред дъщерята Сионова в пълния вид на кроткия Цар, щото тя, отхвърляйки в Него своя Жених, да не може да каже, че Го е отхвърлила по незнание. В това именно се е състояла и главната цел на тържественото Му влизане в Йерусалим. Иисус Христос е истинният Месия, а като неоспоримо доказателство за това служат собствените Негови думи, произнесени пред вратите на Йерусалим: „… да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твое спасение!”. Изразът „в този твой ден” показва изключителната важност на настоящото събитие за юдейския народ – важност, която ние сега осмисляме. И действително, този ден, заедно с отхвърлянето на Месия, завинаги е решил съдбините на народа на Израил. При това положение, наистина, ако учениците млъкнели, то биха заговорили самите камъни. Толкова важен и така необратим е бил този момент!

Не е трудно затова да се разбере защо това всенародно обявяване – на това, че Иисус Христос е Месия – не е трябвало да се прави по-рано, преди края на Неговото служение. Непосредствено следствие от това е бил отказът на синедриона да Го приеме за Месия и решителното Му преследване, до Неговата смърт. Тази смърт обаче е била безвременна, тъй като още не е било положено твърдото основание на Царството Божие на земята, за чието учредяване се бил и явил Божият Син. От друга страна, ако Иисус Христос – като е обявил Себе си за Месия и, следователно, според народното разбиране, Израилев цар – останел на земята по-дълго, то юдейският народ вероятно не би успял да се удържи от движения на неспокойство и в името на дошлия Месия би се вдигнал на въстания против римляните. В този случай краткостта на времето, изминало до страданията на Христос, не би позволила на народната мечтателност да стигне до подобна крайност, а Неговият кръст решително слага в Неговите последователи край на подобен замисъл.

Независимо от това, не може да не се отбележи, че за влизането в Йерусалим е бил избран и, разбира се, не без специално намерение, самият този ден (10 март), когато във всяко семейство избират ангец, който да послужи за „пасха”. Който в пасхалния агнец е виждал не само паметен знак на някогашното Божие благодеяние, оказано на праотците юдеи в Египет, но още и символ на греховете на целия свят, а такива хора е имало (Иоан 1:29), за такъв подобно съвпадение на времето е трябвало да бъде твърде поучително. На практика след Своето влизане в Йерусалим, всички останали дни до смъртта Си Иисус Христос остава сред народа вече не като жертва, видимо обречена на заколване: тези дни са прекарани и от Самия Него, и от враговете Му именно в подготовка за Неговата смърт.

Колкото до самия начин на влизането в Йерусалим и подробностите около това, то в това отношение всичко явно съответства на древното пророчество (Зах. 9:9), при това с превелика мъдрост. Независимо от неизбежната тържественост, всичко е устроено така, щото изпълнението на пророчеството да не послужи като храна за мечтателността сред народа за някакво земно царство на Месия. Между почитателите на Иисус Христос не са били малко хората, които са били важни и богати и които само от една Негова дума биха могли да Му доставят всичко необходимо за това, Той да се яви пред дъщерята Сионова във величието на Цар Израилев. Той обаче не прави това, а се явява пред целия Израил с обичайните за Него простота, смирение и дори убожество; именуват Го цар Израилев, пеят Му „осанна!”, пред Него се изсипват клонки, постилат дрехи – почести, изразяващи превелика любов, искреност и сила на усърдието… Но кде е тържествената колесница? Къде са въоръжените слуги? Къде са царските украшения? – Всичко това е заменено от дванадесетте ученици – също толкова убоги, колкото и Учителят с ослицата и ослето, заети временно от други! … И най-последният сред владетелите никога не се е явявал в такава простота и убожество, както сега Иисус! Всичко, с което е било украсено Неговото влизане, се е състояло в непритворната радост и в усърдието на народа и на учениците Му, така че внимателният човек вече е могъл да види тази свята истина, която е изречена впоследствие пред Пилат, че царството на Иисус Христос не е от този свят.

Ето защо, следвайки отците на Църквата, за това тържествено може да се каже, че Неговата цел е била още и намерението, придаващо живот на всички постъпки на Иисус – да унищожи в ума на Своите съотечественици мечтата за земно царство на Месия. Тази мечта, в действителност, се е основавала главно върху пророчествата, където Месия бива описван като цар. Сега Иисус Христос всенародно показва как Той може да бъде Царят-Месия, описан от пророците, и в същото време съвършено чужд на земното владичество. Подир това вече няма място за лъжовната мисъл, която впоследствие се разпространява сред юдеите, че пророчествата за Месия – по рязката си противоположност, могат да се съгласуват само при съществуването на двама месии: единият – силен, цар, Син Давидов, а другият – безславен, страдащ и умиращ, който е от Ефремовото коляно. Със Своето нравствено-духовно величие, със Своите страдания и смърт Иисус Христос съвместява в Себе си в този случай това, което в предсказанията на пророците за Месия е изглеждало земно, частно и местно – осезаемото явяване пред целия израилски народ във вид на цар, който язди малко осле – и приемането от Йерусалим на всенародни почести в качеството на Син Давидов.

Ако, ще отбележим още, в тържественото влизане на Иисус Христос в Йерусалим се е заключавало нещо противно на съществуващия тогава граждански порядък – нещо неблагоприятно за правителството, то възможно ли е римската стража, винаги строга и особено удвояваща своята бдителност по време на празници, да не е обърнала никакво внимание на това влизане? Внимание обаче не е било обърнато. Възможно ли е тогава това събитие да е останало съвсем неизвестно за хегемона юдейски – човек подозрителен и твърде строг, който за укрепването на римската власт, без да се замисля, е пускал в ход огън и желязо при най-малкото подозрение? Пилат обаче, както по всичко личи, нищо не е знаел или не е придал значение на това събитие. Не е ли очевидно след всичко това, че според самата римска стража и началство – свидетелство, по-силно от което не може и да се желае, – влизането на Иисус Христос в Йерусалим не само не е представлявало в себе си нещо противно на римската власт и на изгодите на кесаря, но и не е нарушавало обичайния порядък на нещата.

Накрая, да се обърнем и към самите Иисусови врагове: кой по-силно от тях е могъл да клевети за Него? И кой е бил повече готов с произволни средства да Го погуби? Само че, при цялата си злоба, те не са се осмелили да Му вменят във вина Неговото влизане в Йерусалим, нито в синедриона, нито пред Пилат, така че делото Му е било дело чисто, невинно и свято.

Превод: Борис Маринов

* Св. Иннокентий Херсонский, „Вход Господень в Иерусалим и уничтожение мечты о земном царстве” – В: Православие и мир (бел. прев.).