История на Гръцката църква през 20 в.

Начало на историята на Гръцката църква през 19 в.

През 1950 г. Гръцката православна църква отбеляза 1900 години от пристигането на св. ап. Павел в Гърция. През 2000 г. празнувахме 2000 години християнство в Гърция. Първата църква в Гърция е основана от св. ап. Павел и св. ап. Сила в македонския град Филипи. След това е основана общината в Солун, сетне във Верия – всички в източната част на тогавашната провинция Македония. По-късно възникват църквите в Атина, в пелопонеския Коринт, в Никопол (Арта) в Епир, на гръцкия остров Крит.

В началото на 19 в. южната част на тогавашна Гърция е освободена от османска власт (15-19 в.). Тя провъзгласява политическа независимост през 1821 г. и в 1829 г. става суверенна държава, получила международно признание в 1830 г., с Лондонския мирен договор.

Великите сили поставят в Гърция крал Отон Баварски (1832-1862). През 1833-1834 г. регент на непълнолетния крал, който е немец по произход и римокатолик по вяра, е професорът по право в немския университет Георг фон Маурер, който е протестант по вероизповедание. По църковните въпроси в кралство Гърция, с преобладаващо православно население негов консултант е архим. Теоклит (Фармакидис). Това е само началото на бъдещите институционални усложнения в живота на Гръцката църква.

В 1834 г. столица на нова Гърция – църковен и държавен административен център – става Атина. Май 1833 г. е създадена комисия от четирима миряни и трима клирици, която иска автокефалия за Гръцката църква, също както и учредяването на независим и постоянен Синод.

В началото на 1833 г. – по предложение на регента фон Маурер – незаконно, крал Отон I провъзгласява автокефалия на Гръцката църква. На 15.7.1833 г. в Навплио – временна столица на Гърция, се събират епископи и провъзгласяват Гръцката църква за „независима” от Вселенската Константинополска патриаршия. Управляващ орган на църквата от този момент става Синод от петима членове, с постоянно упълномощен от правителството мирянин, като всичките членове на Синода се назначават от краля. Политическата идея за образуването на национална църква е съзрявала в контекста на постоянна намеса от държавата, която с времето непрекъснато нараства.

Това неканонично провъзгласяване на автокефалия води до отделяне на гръцката православна общност от Вселенска патриаршия за период от 17 години, до 1850 г. Едва тогава Вселенският патриарх утвърждава с Патриаршески и синоден томос и известни канонични условия провъзгласяването на автокефалността на Гръцката църква.

Томосът от 29.6.1850 г. е скрепен с кралски декрет от 15.8.1850 г., след което е приет закон № 201 от 9.7.1852 г., получил името Уставен закон (Устав) за Свещения Синод на Гръцката църква. Два закона (200 и 201), написани по протестантски образец, имат за цел да поставят църквата в зависимост от политическата власт. Висш неин орган става Синодът, назначаван от краля. В работата му участва и кралски пълномощник, който може да наложи вето на всяко решение, а това означава пълно подчинение на църквата от политическата власт. Съгласно Устава, глава на Гръцката църква е кралят. Така и Синодът е задължен да провежда политиката на кралското правителство – по-късно на Георги Датски (1863-1913). В периода 1860-1923 г. църквата е подчинена на кралската и националната политика, което довежда до редица проблеми.

Почти цялото духовенство няма добро богословско образование. В същото време, от 1828 г. с управлението на Каподистрия (1828-1831), в Егина са основани богословски училища, вид лицеи, неголеми семинарии. Атинският богословски факултет, основан в 1836-1837 г., става част от първия гръцки университет, който на свой ред също е основан в 1837 г., но този факултет започва да работи действително едва в края на 19 в. Вторият богословски факултет в Гърция е открит през 1942 г. в Солун.

Във втората половина на 19 в., след присъединяването на освободените Йонийски острови и Тесалия, които, заедно с гръцките земи, освободени в 1921 г., наричат „старите територии”, територията на Гърция се разширява. Йонийските острови са включени към гръцката държава в 1864 г., а по-късно с акт на Вселенската патриаршия са и безусловно закрепени към Гръцката църква. Тесалия е присъединена към Гърция в 1881 г. и с акт на Вселенска патриаршия от 1882 г. също става част от Гръцката църква. Това, което днес се нарича „Гръцка църква”, е било териториално завършено.

Гръцката църква наследява от 19 в. възможно най-тежкото минало и проблеми: голяма и непрекъсната намеса на държавата в църковните дела, неорганизираност на Синода, липса на висш административен орган на управление на църковните дела, незаинтересованост по отношение на пастирската дейност, липса на инфраструктура дори за минимална обществена дейност, пълно отсъствие на контакти с останалите църкви и с външния свят и т. н. В началото на 20 в. това положение предизвиква в нея безсилие и дезорганизираност – в частност заради пълното и постоянно вмешателство на държавата във всичките ѝ вътрешни и публични функции, във всичките ѝ дела: това е периодът на т. нар. „политиократия” (власт на държавата).

Религиозните братства

В последното десетилетие на 19 и началото на 20 в., с цел практическата организация на активен християнски духовен живот са формирани „християнски братства”, основани от образовани миряни, тъй като официалната църква по една или друга причина не може да се грижи пълноценно за духовното обгрижване на паството си. Появата на християнските братства предизвиква противопоставяне между тях и църковната йерархия.

Братствата искат да се издигне нивото на образование на народа, да се възпитат църковни кадри, да се подготвят свещеници в специализирани учебни заведения – семинарии и т. н. Те имат намерение да водят социална работа чрез благотворителни асоциации и филантропски учреждения.

Трябва да отбележим, че техните начинания слагат сериозен отпечатък върху църковния и дори върху политическия живот на Гърция през 20 в., защото се опитват да го контролират. Те развиват проповедническа дейност, практикуват изповедта по западен модел, имат свой печат, обучение по религия, включително катехизация за децата и жените, организират библейски кръжоци. Общопризната е заслугата им в работата с младежите – бъдещите членове и ръководители на църквата. За младежта организират неделни училища, летни лагери, библиотеки, спортни занимания и др.

В това движение особено сериозен е приносът на братството „Зои”, основано в 1907 г. от учения архимандрит Евсевий (Матопулос; 1849-1929), в тясно сътрудничество с известния проповедник Апостолос Макракис. Братството решително се противопоставя на класическото монашеско подвижничество, определяйки себе си като „градско и социално монашество”, действащо в обществото. Вдъхновение „Зои” черпи от немския пиетизъм и от западните – римокатолически и протестантски – мисионери, като приема техните методи, запазвайки същевременно своята вяра.

Впоследствие „Зои” се превръща в политико-религиозно движение, поставило си за главна цел реформа на църквата, държавата и обществото. Неговият християнски идеал предвижда реформиране и обновление на обществото по пътя на усилването на християнската вяра в съзнанието на народа.

Първоначално братството се грижи най-вече за проповедта, за религиозното възпитание и издаването на списания, предназначени за широка публика, като тук трябва да поставим и едноименното списание Зои, основано в 1911 г. През годините ок. 1950-та в братството има около 200 богослови – миряни, и 500 жени, които повсеместно учредяват в Гърция филиали на религиозното братство, действащи отделно от църквата и независимо от енориите. Организирани са и основни и средни училища, а също и училища по катехизация, старчески домове, сиропиталища и други подобни с благотворителен характер.

До началото на Втората световна война почти всички благотворителни и мисионерски организации са под ръководството на „Зои”, а по-късно преминават под ръководството на още по-консервативния му филиал – „Сотир”, братството основано в 1961 г., когато „Зои” се разделя. Към „Сотир” се присъединяват и много епископи.

Периодът 1900-1923 г.

Преди всичко трябва да се каже, че в целия 20 в. Гръцката църква понася силни сътресения поради политическите промени и преобразувания. Сред тях трябва да се отбележат провъзгласената в 1924 г. република (парламентарна демокрация), редицата диктатури – на генерал М. Пангалос (1925-1926), на генерал И. Метаксас (1936-1941), на Г. Пападопулос и режимът на „черните полковници” (1967-1974), Втората световна война (окупацията на Гърция от Италия в 1940 г. и от Германия – през 1941-1944 г.), гражданската война и въоръженото въстание на комунистите (1946-1949), следвоенният период (1955-1967). През цялото това време продължава политическата нестабилност, а в някои периоди, особено 1956-1974 г., църковната власт поради натиска на държавата въобще липсва. Всички тези политически събития са тясно свързани с живота на Гръцката църква през 20 в.

Заедно с политическите и църковни събития в 20 в. се случват и много църковно-правни промени, засягащи нашата историческа тема. Те също потвърждават честото вмешателство от страна на държавната администрация в делата на църквата.

Историята на първото десетилетие на 20 в. започва с религиозна и политическа криза в консервативното гръцко общество. Причина за нея става въпросът за превода на Евангелието на новогръцки език. През септември 1901 г. появата на новогръцкия превод на Евангелието, направен от А. Палис, предизвиква отрицателна реакция в Атинския университет. Това довежда до възникването на 3 ноември на две партии „Евангелика” и „Ноемвриана”. Княгиня Олга, рускиня по произход и покровителка на Палис, се застъпва за превода, но е обвинена в посегателство върху класическия гръцки език. В Атина започват митинги, на които има и жертви. Атинският митр. Прокопий (Икономидис; 1896-1901), близък приятел на княгинята, одобрява превода, но по-късно е принуден да се откаже от него, защото Синодът заплашва с анатема всеки, дръзнал да превежда Евангелието на новогръцки, да разпространява или използва преводен текст. Вселенската Константинополска патриаршия утвърждава този превод в 1911 г.

Следващият Атински митр. Теоклит (Минополус; 1902-1917; 1920-1922) е човек на мира и по спорните проблеми в църквата заема умерена позиция. Той е свален от катедрата си след намеса на политическите сили и е заменен от Мелетий (Метаксакис; 1918-1920). В 1910 г. при министър-председателя Венизелос са приети църковни закони за урегулиране въпросите на църквата, енориите (имущество, искания и оплаквания на свещенослужители и т. н.) и назначаване на нови свещеници.

От провъзгласяването на автокефалията през 19 и в 20 в. държавата предприема няколко пъти конфискации на църковно имущество. Най-важните дати, в които става одържавяване на църковно имущество през 20 в. са следните: през 1909 г. за държавата са заделени пари от църковното имущество; през 1921 г. след Балканските войни (1912-1913) държавата, без да компенсира църквата, конфискува част от църковните имоти; в 1952 г. държавата отново конфискува църковно имущество – този път в особено голям размер. Взето е ¾ от цялото имущество на Църквата в помощ на народа – разорен от двете войни: световната и гражданската, продължили почти десет години (1940-1949).

В 1987 г., по време на кризата в отношенията църква-държава при управлението на правителството на социалистите, министър Трицис прокарва два закона, съответно с номера 1700 и 1811, които обаче не влизат в сила. Понякога одържавяването на църковно имущество става със съгласието на църквата. Така се случва в 1910 г., когато статутът на свещениците е приравнен с този на държавните служители и съответствено се променя адресатът на техните искания. За втори път това става през 1923 г., когато църквата помага на многобройните гръцки бежанци след обмяната на малоазийското население с Турция.

В 1930 г. в Гръцката църква са учредени „Органи за управлението на църковното имущество” и „Спомоществователна каса за духовенството на Гърция”.

От 1910 г. държавата започва по-активно да участва в живота на обществото, за да го обедини и модернизира, като засилва своята дейност в областта на образованието, в армията и т. н.

В 1920 г. тя разчита да използва посредничеството на Православната църква – за интеграцията на пъстрото по състав преместено от другаде след войните население.

След двете Балкански войни (1912-1913), когато се появява възможност за освобождение на северна Гърция и след подписването на Берлинския договор (1913 г.), гръцката държава се разширява географски и към нея се присъединяват т. нар. Нови земи: Македония (1912 г.), Епир (1912 г.), Източна Тракия (1913 г.) и северните острови в Егейско море – Лесбос, Самос и др. (1913 г.). Тези територии са под управлението на Вселенската патриаршия. Поради началото на Първата световна война (1914-1918) е невъзможно да се урегулират веднага възникналите църковни въпроси. По време на Балканските войни (1912-1913) и Първата световна война всяка дейност на църквата на пастирско и организационно ниво е повече или по-малко парализирана.

След Първата световна война мисията на Църквата се променя и сега ѝ се налага да преосмисли своята национална стратегия. За това има редица причини – например, нарастващият поток емигранти (διασπορά). Действат редица ограничения, установени с Лозанския договор (1923 г.): например, Вселенският патриарх престава да бъде етнарх на всички православни християни в бившата Османска империя.

От друга страна, на национално ниво между 1916 и 1920 г. съществува, както вече се спомена, политически разкол между двете части на гръцкия народ: консерваторите, привърженици на краля, и либералите, привърженици на Венизелос. Последните през 1916 г. влизат в конфронтация с крал Константин XII в Атина и министър-председателя Венизелос, който тогава е в Солун, и свалят роялисткото правителство, сформирайки временно такова (1916-1917) в Солун. Самият град е освободен малко преди това: 1912 г.

Реорганизацията на църквата и „модернизацията” на гръцкото общество са част от проектите на партията на гръцките либерали за периода 1911-1932 г. и особено за 1923-1932 г. След връщането си на власт в Атина в 1917 г. Венизелос назначава Мелетий (Метаксакис), който по това време е Кипърски архиепископ, за митрополит на Атина (1918-1920). Впоследствие Мелетий става Вселенски патриарх (25.11.1921 – 20.9.1923 г.).

В 1922 г. започва катастрофата с гръцко-турската война в Мала Азия, завършила с обмена на население между Гърция и Турция (с Лозанския договор от 24.7.1923 г.). По силата на този договор гръцкото малцинство продължава да живее в Истанбул и на островите Имврос и Тенедос. При този масов обмен на население, Гърция е напусната от около 360 000 турци, а Мала Азия – от около 1 400 000 гърци. В по-голямата си част гръцките бежанци се заселват в Гърция, което увеличава населението на страната с близо четвърт. Други се отправят към Западна Европа, САЩ и Австралия.

В 1922 г. под ръководството на патриарх Мелетий в Константинопол се състои Всеправославен конгрес, на който са приети някои реформи, в частност въвеждането на григорианския календар. Именно след този конгрес, с приемането на Устава от 1923 г. е стартирана програмата за реорганизация на Гръцката църква.

Периодът 1923-1938 г.

През 1923 г. големият историк на Църквата Хризостом Пападопулос (1923-1938), с поддръжката на Богословския факултет при Атинския университет става архиепископ на Атина. По негова инициатива е свикано общо събрание на Свещения Синод на Йерархията, с важни последици за църквата: в 1923 г. тя получава нов устав, съгласно който висш орган на властта в църквата става Св. Синод на Йерархията, чийто членове са повечето епископи, а председател – митрополитът на Атина. Освен всичко друго с Устава се определя и редът за назначаване на свещеници и техният брой.

Единственото слабо място на тази нова синодна система е, че, отчитайки практическите трудности на ежегодното събиране на всички епископи на църквата и едновременното им пребиваване в Атина, в действителност църквата е представлявана, а решенията взимани само от архиепископа на Атина. Този нов път, по който църквата поема в 1923 г., не е случаен. Още с края на Балканските войни (1913 г.) се наблюдават конкретни инициативи за реорганизация на църковните дела. Тези инициативи могат да се видят в документа от 1914 г., разработен от комисията по подготовка на законите. Освен всичко останало, комисията подготвя и проект за нов Устав, в който църквата напълно затвърждава независимостта си и изключва всякакво вмешателство на властта на освободената държава в църковните дела. Този законодателен акт съдържа в себе си множество положителни елементи, но политическите събития от периода 1914-1922 г. налагат отлагане на утвърждаването му.

През 1925 г. е утвърден и Постоянен Свещен Синод – със закон, подобно на другия църковен орган, Свещения Синод на Йерархията. Той се състои отначало от седем, а след 1928 г. – от 13 членове, сред които и Атинският архиепископ – като председател. Органът представлява Синод на църквата и изпълнителната власт на Йерархията, като решава неотложни или извънредни проблеми, отнасящи се до църквата, появяващи се между заседателните сесии на Синода на Йерархията. Постоянният Синод ежегодно се обновява на ротационен принцип и по старшинство на митрополитите, и се свиква по всяко време, според необходимостта.

Така се оформя „смесена” система на църковно управление, включваща Свещения Синод на Йерархията и Постоянния Синод, вместо Свещения Архиерейски Синод, за който се е говорило в текста на Устава от 1923 г. Реорганизацията на тези синоди като върховен орган на властта в църквата означава възстановяване на каноничната идентичност. Синодът на Йерархията – Свещеният Синод заменя петимата членове, назначени от краля, и в отделни случаи – поне на теория – може да оказва влияние върху правителството.

В действителност всички следващи правителства не се съобразяват с това синодно устройство на църквата. В подкрепа на това можем да посочим, че всеки диктатор и всяка нова власт на свой ред променят църковния устав – често в полза на споменатите вече религиозни братства. Редно е обаче да отбележим, че правителствата са могли да дават и положителен отговор на църковните искания. В същото време, по желание на държавата, представител на правителството винаги участва в работата на единия или на другия синод, което е представлявало институционална слабост на новата система. В зависимост от доклада на своя пълномощник правителството приема или отхвърля синодните решения. Тази практика е в сила до края на последната диктатура в Гърция: 1967-1974 г.

Църковната реформа от 1923-1925 г. чувствително подобрява състоянието на нещата в църквата. Бил е обаче необходим повече от половин век борба (1923-1974), за да се утвърдят каноничните основания, които са позволявали вътрешното регулиране на сътрудничеството на църквата с държавата. Значително по-хармонични отношения между тях се установяват след 1975 г.

В 1923 г. излизат първите броеве на църковното списание Ἐκκλησία, а през 1930 г. – и на сп. Θεολογία.

През март 1924 г. пък е приет новият календар. Нововъведения, като приемането на григорианския календар и ограничаването на обществените празници способстват за изменението на отношенията между църква, държава и общество.

След отмяната на диктатурата през 1926 г., за да започне преразглеждането на слабостите в Устава от 1923 г., архиепископ Хризостом свиква извънредно събрание на Свещения Синод на Йерархията. Там, заедно с другите въпроси, е разгледан и този за влизането на митрополиите от Новите земи в лоното на автокефалната Гръцка църква. Въпросът е решен окончателно в 1928 г., когато е утвърден Патриаршеският и синоден акт за административно подчинение на Новите земи на автокефалната Гръцка църква, съгласно вече приетия държавен закон под № 3615 от 15.7.1928 г. (виж Приложенията).

Според този закон Постоянният Свещен Синод се състои от 9 члена: четирима от автокефалната църква и четирима от Новите територии – под председателството на Атинския архиепископ. Според закона № 3438 от 1932 г. броят на членовете на този синод се увеличава от 9 на 13 – архиепископът на Атина, шестима митрополити от автокефалната църква и шест от Новите земи. Синодът, както и преди, ежегодно се обновява по пътя на ротациите.

На административно ниво, в 1927 г. се променят църковните титули: Атинският митрополит става Архиепископ на Атина, а останалите епископи – митрополити.

В 1936 г. в Атина се провежда първият Международен конгрес на православните богословски школи. Вторият такъв се провежда също в Атина – през 1978 г.

Редицата реформи, проведени от архиепископ Хризостом в периода 1923-1938 г., коренно променят структурата и живота на Гръцката църква.

В 1923 г. са организирани семинари, посветени на подготовката на проповедници и млади духовници и е одобрена система за разрешаване на въпроси от догматически характер.

Периодът 1938-1974 г.

Архиепископ Хризостом се упокоява в 1938 г., наследен от Дамаскин (Папандреу), избран и поддържан от Св. Синод. Религиозните движения обаче оказват натиск върху правителството – да постави техен кандидат: Хрисант (Филипидис), бивш митрополит на Трапезунд и Понт, който е поддържан и от диктатора Метаксас. Всичко това показва колко силни са по онова време тези религиозни движения, в които членуват влиятелни личности, интелектуалци, университетски професори. Те успяват да предизвикат преразглеждане на резултатите от изборите във висшия съдебен орган на Гърция – Касационния съд, който от своя страна отменя избора на Дамаскин и той е изпратен на заточение в манастира Фанеромени на о-в Саламин.

При диктатурата на Метаксас (1936-1941) започва възвръщане към политиката на държавна намеса в делата на църквата. Тогава Постоянният Синод придобива голямо значение. Този нов тип Постоянен Синод, състоящ се тогава от 12 члена, замества Св. Синод на Йерархията, който загубва своето значение, но не е закрит.

Диктатурата тогава издава цяла поредица „закони по необходимост” (извънредни закони-укази) за урегулиране на някои църковно-административни въпроси. „Законът по необходимост” с № 2170 от 1940 г. подлага на преработка Устава от 1932 г., където се е говорело за недопустимостта на държавната намеса в делата на църквата.

През 1941 г., когато в Гърция влизат войските на Германия, архиепископ Хрисант, който не признава нацисткия окупационен режим, е принуден да подаде оставка. Св. Синод възстановява в длъжността председател канонично избрания в 1938 г. Дамаскин (1941-1949), който е изключително силна личност и опитен юрист. Още като Коринтски митрополит Дамаскин е изпратен от Вселенския патриарх в САЩ, за да организира православната гръцка диаспора. По тази тема той пише великолепен доклад.

При немската окупация (1941-1944) този изтъкнат архиепископ, който се ползва с неимоверно голям авторитет, успява да въцъркови голяма част от гръцкия народ. В най-трудните условия успява да застави немските окупатори да се съобразяват с него.

През 1941 г. при архиепископ Дамаскин, когато Гърция е била вече окупирана от немците, още веднъж е променено църковното законодателство. Като архиепископ, Дамаскин утвърждава Устава (закон № 671 от 1943 г.), с който се въвеждат Смесен и Постоянен Синод от епископите на автокефалната църква и Новите земи – решение, отговарящо на условията на Патриаршеския и синоден акт от 1928 г. за Новите земи. Свещеният Синод още тогава е върховен орган на властта в Гръцката църква, но за по-голяма гъвкавост и възможност да се решават спешни църковни въпроси правото за избиране на епископи е предадено на Постоянния Синод. Също под своето пряко ръководство Дамаскин урежда благотворителната дейност на църквата в района на Атина, което в този момент е необходимо и неотложно. За изпълнението на това той кани старите си неприятели – религиозните братства, защото добре познава организационния им опит в тази област.

Трябва да отбележим, че религиозните братства действително са много активни и имат редица предимства като авторитет и богатство, така че след края на Втората световна война на тях е поверена социалната част на плана Маршал по възстановяване на гръцката икономика. Оттук и неимоверното нарастване на членовете на братствата: смята се, че всеки трети грък през този период е участвал по един или друг начин в техните движения и инициативи.

През март 1947 г. към Гърция са присъединени Додеканезите. За усложненията в църковен план, предизвикани от тези събития, виж Приложенията.

По време на гражданската война (1946-1949) в Гърция избухват антиклерикални погроми, жертва на които стават 300-400 свещеници от северна Гърция, която е залята от прокомунистическите, антихристиянски настроения на партизаните. Това е период на сътресения, продължаващ дълбокото разединение на гръцкия народ през втората половина на 20 в.

Приемник на архиепископ Дамаскин († 1949 г.) е Спиридон (Влахос; 1949-1956). Преди да стане митрополит на Йоанина (Янина), той е организатор на национално-освободителната борба на северна Гърция срещу българските агресори. Сред гърците той се ползва с голямо уважение, защото е смятан от тях за защитник на правата им. В 1911 г. основава църковната академия Вела до Йоанина, където се подготвят свещеници и учители за северна Гърция, която все още не е освободена. Той има голям авторитет и в държавата, която при управлението му се въздържа от намеса в църковните дела.

Следващият архиеп. Доротей (Котарас; 1956-1957), бивш митрополит на Лариса, е голям капацитет в областта на каноничното право.

Архиеп. Теоклит (Панайопулос; 1957-1962), бивш митрополит на Патра, е под силното влияние на религиозните братства. През 1961 г. „Зои” и „Сотир” се разделят. Движението „Зои” е по-либерално. В центъра на духовния живот на членовете на „Сотир” са литургичният живот и Църквата.

През 1961 г. на о-в Родос е организирана първата предсъборна междуправославна конференция, посветена на подготовката за свикване на Всеправославен събор. Следва втора (1963 г.), а сетне и трета конференция (1964 г.).

През 1962 г. е създадена Комисия за реформи в Устава на Гръцката църква. Тя е трябвало да разработи предложение по въвеждането на система за двустранност в отношенията между църквата и държавата. За постигане обаче на тези цели попречват смутовете от 60-те години.

В 1963 г. тържествено е отбелязано хилядолетието от основаване на монашеската република на Света гора Атон. За нейния статут виж също Приложенията.

По време на управлението на архиепископ Яков (Ваванацос; 1962 г.) настъпва най-голямата криза в съвременната история на Гръцката църква: религиозните братства открито застават в опозиция на архиепископа и в частност, критикувайки гласно неговата лична нравственост, успяват много бързо да го принудят да подаде оставка.

Следващият архиепископ Хризостом (Хаджиставру) преди това е помощник на митрополита на Смирна Хризостом, който се смята за мъченик на гръцкия народ. Той работи с него, когато митрополитът оглавява Драмската епархия в северна Гърция, като лично отговаря за противодействието на българската пропаганда (1910 г.). Първо е епископ на Смирна, а по-късно, когато в 1923 г. минава в изгнание и пристига в Гърция, става митрополит на Кавала. Той успява да издигне авторитета на църквата и поставя под контрол религиозните движения.

В следвоенния период (1955-1966) от страна на държавата все още се наблюдават опити да се намесва в делата на църквата. Повече от 30 години (1943-1974), политически далеч не хомогенен период, държавата запазва Устава, приет по време на немската окупация със закон № 671 от 1943 г. Всички опити той да бъде подобрен се провалят. Единственото изключение от този период за промени в Устава е предложението на 14 клирици и миряни (1962-1964) за въвеждане на принципа за двустранност в църковно-държавните отношения. Предложенията на комисията са внесени в Св. Синод в 1964 г. и получават формата на проектоустав, но той не е приет от парламента.

Диктатурата на Пападопулос прекъсва всякакви опити за подобряване в Устава. Издаден е „закон по необходимост” от 3.11.1967 г., отменящ действащия до момента Устав. Законът обявява края на дейността на Постоянния Синод, лишава от мандатност членовете му и предвижда създаването на нова система, по която нов Синод, състоящ се от петима, се назначава по т. нар. ред на достойнството (ἀριστίνδην), според избора на управляващата диктатура, и се състои от епископи, споменати в кралския указ № 291 от 1967 г. Този тип Синод (ἀριστίνδην) действа в периода 1967-1974 г. Така, в седемте години на диктатурата църквата се управлява първо от „законите по необходимост”, а след това според „указите-закони”, приемани от властта.

В 1967 г., при първата диктатура на полковниците, архиеп. Хризостом е заставян да подаде оставка, но има смелостта да не се подчини. Тогава държавата издава постановление, в което се посочва максимална възраст за архиепископа – 80 години.

Новият Устав от 1969 г. предоставя на избрания от диктатурата архиепископ правото да назначава членове на Постоянния Синод според „реда на достойнството” (Синод ἀριστίνδην) и отново въвежда задължителното присъствие на пълномощник на правителството за влизане в сила решенията на архиепископа. Така, установеното през 1923 г. и изискващо преди всичко наличието на Св. Синод на Йерархията и Постоянен Синод канонично управление в църквата е отменено.

Начело на създадения от диктатурата Синод от 5 човека е поставен архиепископ Йероним (Коцонис; 1967-1973) – архимандрит, един от водачите на „Зои”, професор по канонично право и бивш канцлер на кралския дворец. Той незабавно предава управлението на църквата в ръцете на религиозните движения, което предизвиква големи смутове. Седемнадесет епископи са отстранени от епархиите си и заменени с членове на „Зои”.

В 1968 г. на монархическото управление в Гърция e сложен край, а в 1974 г. Гърция е провъзгласена за република.

В периода 1969-1970 г. Йероним, със своя Синод и подкрепата на диктаторското правителство назначава 36 нови епископи. В 1969 г. утвърждава и свой Устав.

При правителството на Пападопулос, в периода на управление на хунтата на полковниците (1967-1973), за да могат да влязат в сила решенията на архиепископа и на управляващия по религиозните дела към Министерство на националното образование и култовете, съгласно Устава от 1969 г., е необходимо присъствието на упълномощен от правителството представител.

В 1972 г. между диктатора Пападопулос и архиеп. Йероним възникват разногласия. Йероним се държи предизвикателно към Вселенската Константинополска патриаршия и продължава да променя структурата на Постоянния Синод, което означава опит за промяна на условията, установени в 1928 г. от Вселенския патриарх.

В 1972 г. Св. Синод не приема предложенията на архиепископа. В същата година, когато на власт идва полковник Д. Йоанидис (втората диктатура), Йероним подписва своята оставка. Министър на националното образование и религиите става професорът по патрология от Солунския университет и идеологически противник на Йероним, Панайотис Христу, и Църквата отново променя своя курс.

Периодът 1974-2000 г.

След края на втората диктатура (1974 г.), по указ-закон № 87 от същата година е възстановен Уставът от 1943 г., който остава в сила до обнародването на Устава от 1977 г. За архиепископ тогава е назначен Серафим (Тикас; 1974-1998) – някогашен любимец на архиепископ Дамаскин, тясно свързан с гръцката въоръжена антигерманска съпротива. В 1949 г. той е избран за митрополит на Йоанина.

По предложение на полковниците от втория период – хунтата на Йоанидис – архиеп. Серафим назначава Синод, съставен от епископите, избрани до 1967 г., с цел да се възстанови каноничният ред в църквата. Този Синод постановява низложението на 13-те епископи, поставени от Йероним. Новите епископи са враждебно настроени към религиозните братства, които губят възможността да получават религиозни длъжности в църквата. Клириците и миряните, членове на тези братства, започват да се оттеглят в различни манастири, в частност на Атон, където някои от тях стават дори игумени.

По въпроса за миналите разделения е проявена определена слабост. Серафим успява да организира църквата и да съхрани баланса в църковното управление, включително и като оказва помощ на някои епископи, дошли от религиозните братства – в онзи момент все още сериозна сила. Той успява още и да запази баланса в отношенията на Гръцката църква с Вселенска патриаршия. За да облекчи пастирската работа, организира нови епархии около Солун и Атина. Тази организационна работа се осъществява много по-добре на ниво митрополии, отколкото на ниво енории, тъй като духовенството като цяло не е достатъчно заинтересовано от нея и не проявява нужната активност.

Архиепископ Серафим възстановява и църковното образование за подготовка на духовници, подобрява организацията на богословските семинарии – от 1974 г. на подчинение на Министерството на образованието, което отдавна финансира тяхната дейност. В тази перспектива министърът на националното образование Г. Ралис, като желае да поощри по-доброто обучение и образование на гръцкото духовенство, увеличава заплатите на свещениците, които са завършили университет.

В 1974 г. Власиос Фидас, генерален секретар на министерството на образованието по църковните и религиозни въпроси, професор по история на Църквата и канонично право, анулира Устава, приет в 1969 г. при архиеп. Йероним, и възстановява този от времето на Дамаскин (Папандреу), от 1943 г., без последващи изменения.

В проекта за нова конституция на гръцката държава, приет в 1975 г., чл. 3 и чл. 13 са посветени на отношенията църква-държава. Към тази статия проф. Фидас предлага някои допълнения, одобрени от парламента. След това отново той подготвя новия Устав на църквата, утвърден в 1977 г. със закон № 590, където се казва, че йерархията на Гръцката църква, нейната върховна власт, се свиква всяка година – за разлика от преди, когато Свещеният Синод на Йерархията се е свиквал веднъж на три години.

Постоянният Св. Синод, който за първи път е признат от новата конституция на гръцката държава, упражнява цялата власт на Синода на Йерархията между две негови събирания. Всички урегулирани от чл. 3 на гръцката конституция въпроси, засягащи управлението и идентичността на Гръцката църква, са изчерпателно развити в нейния Устав (чл. 1-35).

Вътрешният живот на църквата се регулира от чл. 13 на конституцията. Според него, за свободата на вероизповеданията църквата има правото самостоятелно и без намеса на държавата да решава всички въпроси, засягащи пастирския живот. Двата синода са могли и са продължавали да могат да организират вътрешния живот на църквата (енории, монашество и т. н.) съгласно собственото им право. Обнародването на постановление в Държавен вестник е обличало техния авторитет в закон, признат от правителството. Новият Устав (закон № 590) в голяма степен помага на църквата да се избави от намесата на държавата в нейните работи.

След смъртта на архиепископ Серафим, за негов наследник е избран Христодул (Параскевиадис). Той е бивш секретар на архиеп. Йероним. Личност, съчетала в себе си духовната мисъл, проповядвана от религиозните братства, с откритостта на съвременното общество и в частност на младежта. Той дава тласък за обновяването на литургичния живот. Много активен е в областта на социалната работа и на благотворителността, като дори създава за тези цели неправителствената организация „Солидарност”, както и многобройни комитети по проблемите на съвременността – биоетика, токсикомания, насилие над жените, самотните майки и др. Заедно с това обаче полемизира в своите проповеди и интервюта с редица авторитети и институции. В 1999 г. започва полемика с Вселенска патриаршия, продължила до края на живота му. В областта на икуменическите отношения, архиепископ Христодул е инициатор на сближаването на Гръцката църква с Римокатолическата. Приема в Атина папа Йоан-Павел II и сам през 2006 г. посещава Ватикана по покана на папа Бенедикт XVI.

В 2000 г. възниква въпросът с личните карти. Гърция става членка на Европейския съюз в 1981 г. Приемайки общоевропейските норми, гръцкото правителство обявява, че споменаването на вероизповеданието ще се изключи от личните карти на гръцките граждани. Това съвместно решение на правителството на Европа предизвиква бърза и остра реакция от страна на членовете на Гръцката църква и мобилизира огромен брой граждани. Църквата свиква две народни шествия (λαοσυνάξεις): в Солун на 14.6.2000 г. и в Атина на 21.6.2000 г. Главен оратор на двете шествия е архиепископ Христодул и то при липса на единодушие сред епископите. Около 3 500 000 православни поставят подписите си под документ в защита споменаването на вероизповеданието в личните документи. Независимо от всичко това, инициативата на църквата се проваля.

Днес в Гърция особено много се спори за положението и бъдещето на религиите в обединена Европа.

Сегашният архиепископ Йероним (Лиапис) е избран на 7.2.2008 г. В проповедта си по случай своята интронизация той се изказва за това, че в историята трябва да се затвори страницата на 20 в., отбелязана от принципа на политико-социалната намеса в делата на църквата, започната с религиозните братства и завършила с архиепископ Христодул, за да се отвори страницата на 21 в., поставяйки на първо място в нея църковната мисия на Църквата в съвременното европейско и световно съобщество.

По данни на официалната статистика, в 2001 г. в Гърция има ок. 11 млн жители, от които 95% православни, 0.9% римокатолици, 0.6% протестанти, 2.7% мюсюлмани и съвсем малка еврейска общност. Броят на гърците римокатолици през 20 в. е ок. 45-55 хиляди, но със засиления имигрантски натиск (от Полша, Близкия Изток, Филипините и др.) в последните години римокатолическата общност е нараснала до ок. 350 хиляди. Най-накрая, сравнявайки броя на църковните и на гражданските бракове, които гръцкото законодателство е приравнило пред закона, трябва да се отбележи, че според статистиката 95% от браковете са църковни.

Организацията на Гръцката църква в наши дни

Според действащия сега Устав на Гръцката църква, Свещеният Синод разглежда църковните дела чрез 12 синодни комисии: 1) Генерален секретариат; 2) Комисия по църковно изкуство и музика; 3) Комисия по църковно-правни и догматически въпроси; 4) Комисия по богослужението и пастирската работа; 5) Комисия по монашеския живот; 6) Комисия по християнското възпитание на младежта; 7) Комисия за междуправославни и междухристиянски връзки; 8) Комисия по църковна подготовка на духовенството; 9) Комисия по печата и връзките с обществеността; 10) Комисия по ересите; 11) Комисия по социалната помощ и 12) Комисия по финансите на църквата.

В манастира Петраки в Атина се намира центърът на Свещения Синод, с офисите на синодните комисии, църковните съдилища и организацията „Апостолска дякония”, основана в 1936 г. за мисионерска работа в Гърция и зад граница, най-вече в Африка и в Близкия изток. През 1971 г. в манастира Пендели, Атина, започва работа „междуправославен” център, чиято цел е да се развиват отношенията между Гръцката църква и останалите поместни православни и инославни църкви, чрез икуменически диалог и други международни богословски срещи.

В 2000 г. са създадени четири четиригодишни духовни академии – в Атина, Солун, Крит и Вела – Йоанина. Дотогава съществуват 26 църковни лицея за богословско образование на младежта и четири църковни колежа.

В Гърция се появяват много богослови със световна известност, сред които трябва да споменем: Х. Пападопулос, Х. Андруцос, П. Баланос, П. Трембелас, П. Брациотис, Й. Кармирис, В. Велас, П. Нелас, П. Христу, Е. Теодору, Н. Нисиотис, и техните ученици. Много от тях активно участват в богословския икуменически диалог.

Ролята на жените често се е свеждала до благотворителната дейност, но днес вече имаме и определен брой жени-богослови. В началото на 20 в. св. Нектарий Егински прави опит да възстанови в Егина и в Атина института на дяконисите, но това усилие не се увенчава със сериозен успех.

Трябва да споменем още и появата на редица нови богословски списания, като Σύναξη, Καθ᾽ Οδόν и Κληρονομία, издавани в Солун, както и официалните списания на Гръцката църква: Ἐκκλησία и Θεολογία.

Гръцката църква започва да води и многостранна благотворителна дейност във всички свои епархии – сиропиталища, хосписи, болници и др. Занимава се и с филантропия, като поддържа православните християни на Балканите, в Африка и Азия чрез вече споменатата организация „Апостолска дякония”.

В 2008 г. Гръцката църква има 81 митрополити – 44 от тях са към автокефалната църква, а 37 към Новите земи. Към тях трябва да се прибавят деветте митрополии на полуавтономната Критска църква и петте митрополии на Додеканезите, зависими в канонично отношение от Вселенска патриаршия. По такъв начин в Гърция през 2008 г. има 95 действащи митрополити, 51 от които са подчинени на Вселенска патриаршия и 44 на автокефалната Гръцка църква.

Според официалния ежегодник Диптиси на Гръцката църква 2008, на територията на Гърция има 8523 енории, в които служат 9842 клирици, както и 489 манастира с 5239 монаси и монахини.

Ако в първата половина на 20 в. се е отбелязвал упадък на монашеския живот, то новият подем на монашеството от 70-те години на миналия век е белязано с имената на големи духовни старци и майки, в частност атонските старци о. Ефрем († 1980 г.) от манастира Ксиропотам, о. Василий от манастира Ставроникита – по-късно игумен на манастира Ивирон, о. Емилиан от манастира Симоно-Петра, о. Георги от манастира Григориу, старецът Ефрем от манастира Филотей и др.

От женските манастири трябва да споменем Св. Патапия в Лутраки, Успение Богородично в Солун, Св. Йоан Богослов в Суроти и Успение Богородично в Ормилия.

От светците, канонизирани в 20 в., най-известни са св. Нектарий Егински (1846-1920), основател на манастира Света Троица на о-в Егина, св. Николай Плана (1851-1932), св. Силуан Атонски (1866-1938). На голяма почит се радват и други отци като св. Паисий Светогорец († 1994 г.) и св. Порфирий Кавсокаливит († 1991 г.).

Когато говорим за възраждането на гръцката иконопис през 20 в., трябва преди всичко да споменем Фотиос Контоглу (1896-1965).

В много енории действат културни центрове и дори малки музеи.

Колкото до византийската музикална традиция, към нея принадлежат знаменити певци и педагози, като най-известното име сред тях днес е Ликургос Ангелопулос.

Заключение

През 20 в. Гръцката църква преминава от подчиненото спрямо държавата положение през 19 в. към още по-подчинено, като държавата непрекъснато се намесва в делата ѝ. Необходима е била половинвековна непрестанна борба (1923-1974) между политиците и йерархията на Църквата, за да се установят достатъчно хармонични отношения. Уставът от 1977 г. прави възможно негласно да се раздели управлението на църквата и държавата, които изпълняват напълно различни роли.

В периода 1923-1943 г. сменящите се устави в една или друга степен се съблюдават от държавата, но независимо от това тя цели 29 пъти самоволно се е намесвала в делата на църквата. Така например, през 1966 г. правителството нарежда на Свещения Синод да не позволява избирането на нови епископи. Стига се дотам, че силовите ведомства на държавата затварят входа на Атинската митрополия, за да не се допуснат там епископи. Едва в периода 1977-2008 г. държавната намеса в делата на църквата се прекратява.

Религиозните братства са особено активни и могъщи в периода 1945-1967 г., когато успяват да получат държавна подкрепа. През 2000 г. са останали не повече от 5 до 7 хиляди активни членове на движението „Сотир” и съвсем малко на „Зои”.

Църковните проблеми от 20 в. частично могат да се обяснят с трите диктаторски режима (1925, 1936, 1967 г.), общата политическа нестабилност, Втората световна война и идеологическото наследство на старите политици, както и с липсата в някои периоди на стабилна църковна власт, способна да провежда определена църковна политика.

През целия 20 в. постепенно църквата се освобождава от държавното господство с усилването на каноничната институция на Свещения Синод и на Постоянния Синод – като негово представителство. По такъв начин условията, определящи управлението на църквата в 20 в., преминават през седем фази: 1923-1938, 1938-1941, 1941-1966, 1967-1974, 1975-2008 г. През целия период, започвайки с архиеп. Хризостом (1923-1938), Гръцката църква се колебае между двата висши органа на административна власт: Свещения Синод на Йерархията и Постоянния Синод. Според текущите политически промени се приема една или друга система на управление, като при това слабо се отчита фактът доколко това съответства на истинските църковни нужди.

При изучаването на всички тези проблеми на Гръцката църква през 20 в. възниква въпросът: как да се обясни постоянната намеса на държавата в организацията и живота на църквата? Фактът, че православието е вярата на по-голямата част от гръцкия народ, естествено води и до „преимуществената” грижа на държавата за „нейната” църква. А държавата е заинтересована от дейността на църквата дотолкова, доколкото се засилват тенденциите за контрол над нея. Това продължава до превратната 1975 г., когато е приета десетата конституция на гръцката държава и се установява съвършено нова „система на договорните отношения” (consonantia).

Приложения:

1. „Църквата на Гърция” и „Църквата в Гърция”

Вследствие на историческите изменения от 19 и 20 в. и географското разширение на Гърция от 1882 г., когато нейната територия почти се удвоява, за определянето на понятието „Църквата в Гърция” е необходимо правилно разбиране на термина Гръцка църква или Църквата на Гърция – Гръцката църква.

Църквата на Гърция

Съгласно закон № 3615 от 1928 г. и Патриаршеския и синоден акт от 1928 г. Църквата на Гърция (Гръцката църква) включва в себе си автокефалната Гръцка църква и митрополиите под юрисдикцията на Вселенския патриарх, намиращи се на новите територии на северна Гърция.

В състава на автокефалната Гръцка църква (1850-1882) влизат „Стара” (южна) Гърция (1850 г.), Ептаниса (1866 г.) и Тесалия (1882 г.).

В състава на митрополиите на Новите територии в юрисдикцията на Вселенския Константинополски патриарх (1928, закон № 3615 от 1928 г.) влизат: Епир, Македония, Тракия и островите от Егейския архипелаг.

2. Критската църква, митрополиите Додеканези и Света гора Атон

В Гърция има още три църковни региона, които не са в юрисдикция на Гръцката църква, а са пряко подчинени на Константинополската патриаршия. Затова техните митрополити не участват в Свещения Синод на Йерархията на Гръцката църква. Това са о-в Крит, който е присъединен политически към Гърция през 1810 г. и чиято църква е полуавтономна от 1900 г.; островите Додеканези, присъединени към Гърция след Втората световна война (1947 г.) и Света гора Атон, присъединена към Гърция в 1912 г., но съгласно Устава от 1924 г., ратифициран от гръцкото правителство, намираща се в юрисдикция на Вселенската патриаршия.

Остров Крит („полуавтономната” църква)

През 1898 г. о-в Крит придобива статут на автономна държава: Критска полития, в състава на Османската империя. Особеният църковен статут, полуавтономия, е даруван на Крит от Вселенската патриаршия през 1900 г.

Критската митрополия е разделена на девет епархии, които се управляват от провинциален Синод със седалище в Ираклион, начело с митрополита на Крит.

От 1967 г. Критската митрополия се нарича „Критска архиепископия”, а нейният митрополит – архиепископ. Архиепископът и останалите епископи се назначават от Вселенска патриаршия. Своя полуавтономен режим Критската църква запазва и до днес, и, независимо че названието ѝ е Критска православна църква (закон № 4149 от 1961 г.), тя не е нито автокефална, нито автономна, а само полуавтономна.

Додеканезите

Църковният регион на островите Додеканези се състои от пет митрополии. Тези острови са освободени след Втората световна война и присъединени към Гърция в 1947 г. До 1912 г. са част от Османската империя. Името означава буквално „дванадесетте острова”, най-големи от които са Родос, Кос, Лерас, Калимнос и т. н. От 1912 до 1920 г. тези острови се намират под италианска окупация, когато са анексирани от Италия (Севърския договор от 1920 г., потвърден от Лозанския договор от 1923 г.). Впоследствие правителството на Мусолини възнамерява да създаде там „Автокефална православна църква”, която да обхваща не само архипелага на Егейско море, но и гръцките общини в Италия, Триполитания, Еритрея. За тази цел е било необходимо съгласието на двете гръцки православни патриаршии – Константинополската и Александрийската. Тези намерения обаче така и не се осъществяват. Накрая, през 1947 г. върнатите от Италия острови Додеканези, според Парижкия мирен договор, стават част от Гърция.

Закон № 1062 от 1949 г. установява възможността църковното законодателство, действащо за Гръцката църква, да бъде разпространено и над Додеканезите. И до днес обаче тази възможност не е приложена. Свещеният Синод на Константинополската Вселенска патриаршия избира митрополитите и осъществява пряка административна власт от „втора степен”.

„Монашеската полития” Света гора Атон

Атонският полуостров от 963 г. повече от хиляда години има статут на монашеска полития (държава). По време на освобождението си от османските турци Света гора придобива особен законов режим, който се запазва и до днес. Над нея не се разпространява Патриаршеският и синоден акт от 1928 г. и закон № 3615 от същата година. Юридическите основания, на които се опира структурата на Атонската държава, са заложени в гръцката конституция от 1975 г. и в узаконения от нея Устав. Фактически Атон е неотменна част от гръцката държава и се управлява по гръцката конституция (съответно от 1926 – 1927 – 1948 – 1952 – 1968 – 1975 г.), гарантираща нормалната работа на неговите учреждения и неговото самоуправление.

Според чл. 105 на гръцката конституция от 1975 г., Атонският п-в представлява сам по себе си самоуправляем анклав на гръцката държава, с особен църковен режим. В съответствие с този член от конституцията и по силата на старинна привилегия Света гора се управлява от 20 представители на двадесетте манастира. Административната функция се осъществява от гръцката държава, представлявана от префект-губернатор, чийто компетенции са определени със закон. Вътрешното управление се опира на Устава на Света гора, приет в 1924 г. и ратифициран от гръцката конституция от 1926 г.

Манастирите на Атон са автономни и имат правото да се разпореждат със своето имущество. Берлинският (1878 г.), Букурещкият (1913 г.), Севърският (1920 г.) и особено Лозанският (1923 г.) мирен договор обезпечават неприкосновеността на всички атонски манастири. Европейското общностно право, което се разпростира и над Гърция след влизането на страната в Европейското икономическо съобщество (1979 г.), признава в Обща декларация (№ 4) особения режим или статут на Атон – т. н. „атонско право”, което от своя страна се основава на чл. 105 от гръцката конституция.

Към ставропигиалните манастири, т. е. тези, на пряко подчинение на Вселенския патриарх, но намиращи се на територията на гръцката държава, са Патриаршеският екзархат на о-в Патмос (архипелага на Егейско море), Влатадонският патриаршески манастир в Солун и патриаршеският манастир Св. Атанасий в Халкидики.

Старостилната църква възниква след разкола от 1925 г., по времето на архиеп. Хризостом (Пападопулос). Митрополитите на Флорина и Зант (Закинтос) отказват да преминат към григорианския календар и вместо тях църквата назначава други двама канонични митрополити. След смъртта на тези митрополити (след Втората световна война) някои привърженици на стария календар, както и преди, имат собствена йерархия (с три вътрешни течения, а през 2008 г. вече има цели 17 паралелни старостилни църкви). Това е въпрос, който и днес продължава да разделя гръцкото общество.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Grigorios (Papathomas), archim. “History of the Church of Greece in Twentieth century” – In: The Orthodox Church in Eastern Europe in the twentieth century, ed. Christine Chaillot, Oxford – Bern 2011, p. 39-68 (бел. прев.).

Библиография

1. Източници:

Конституционни текстове на Църквата на Гърция: Патриаршески и синоден томос от 1850 г.; Патриаршески и синоден акт от 1866 г.; Патриаршески и синоден акт от 1882 г.; Патриаршески и синоден акт от 1928 г. – превод на френски в: Papathomas, G. L’Église de Grèce dans l’Europe unie (Approche nomocanonique), Thessaloniki – Katerini: “Epektasis”, 1998 (= Nomocanonical Library, 3) p. 541-562.
House of Representatives, Constitution of Greece, Athens: “Parliament of the Hellenes” 1975 (на гръцки).
New Statutory Charter of the Church of Greece, Athens: “C. Moraitis – Enoria Journal” 1977 (на гръцки; превод на френски в: Papathomas, G, Op. cit., p. 577-653).
Statutory Law of the Holy Synod of the Church of Greece, Athens 1852 (на гръцки).
Stragas, T. The History of the Church of Greece according to the real Sources (1817-1967), 7 vols., Athens, 1969-1983 (на гръцки).
Tzortzatos, B. Statutory Law of the Church of Greece, Athens: “Apostoliki Diakonia” 1967 (на гръцки).
- The Fundamental Institutions of the Administration of the Orthodox Church of Greece, Athens: “Apostoliki Diakonia” 1974 (на гръцки).

2. Второстепенни трудове:

Aggelopoulos, A. Ecclesiastical History – History of Administrative Structures and Life of the Church of Greece, (20th century), Thessaloniki: “Kyriakidis” 1984 (на гръцки).
Alivizatos, H. The Orthodox Church of Greece, Athens: “University of Athens” 1955 (на гръцки).
Basdekis, A. “Between partnership and separation. Relations between Church and State in Greece under the Constitution of 9 June 1975” – In: The Ecumenical Review, 29, 1977, p. 52-61.
“Carta Costituzionale Ortodossa della Chiesa di Grecia” – In: Unitas, 33, 2, 1978, p. 125-131.
Dimanopoulou, P. “L’œuvre de la propagation de la foi et de la morale chrétienne dans la société grecque. L’action de la confrérie Zôè en Grèce, 1907-1938” – In: Revue d’histoire ecclésiastique, 105, 2010, p. 121-146.
Frazee, C. The Orthodox Church and Independent Greece 1821-1852, Cambridge: “Cambridge University Press” 1969.
Galanis, S. La Conception de l’Église dans la pensée théologique et les mouvements religieux en Grèce, de 1830 à nos jours, Strasbourg: “Université des sciences humaines” 1986.
Geromichalos, A. Ecclesiastical History of Greece, Thessaloniki: “Aristotle University of Thessaloniki” 1973 (на гръцки).
Giannakopoulos, A. Die Theologen-Bruderschaften in Griechenland, Frankfurt am Main: “Peter Lang” 1999.
Hammond, P. The Waters of Marah: The Present State of the Greek Church, London: “Rockliff” 1956.
Juster, A. “Le patriarcat œcuménique de Constantinople, la Grèce et la Turquie” – In: Le Différend gréco-turc, ed. S. Vaner, Paris: “L’Harmattan” 1988, p. 47-56.
Karayannis, Y. N. Church and State 1833-1997. A Historical Overview of their Relations, Athens: “To Pontiki” 1997 (на гръцки).
Konidaris, G. Ecclesiastical History of Greece, 2 vols, Athens: “Typotechniki” 1954-1960 & 1970 (на гръцки).
Kostaridis, E. The Contemporary Hellenic Church, Athens: “Phoenix” 1921 (на гръцки).
Le Guillou, M.-J. “Église et État au XIXe et XXe siècle (en Grèce)” – In: Istina, 7, 2, 1960, p. 133-152.
Makrides, V. “The Orthodox Church of Greece” – In: Eastern Christianity and the Cold War, 1945-1991, London and New York: “Routledge” 2010, p. 253-270.
Papadopoulos, C. The Church of Greece from its beginning until 1934, Athens: “Apostoliki Diakonia” 2000 (на гръцки).
Papathomas, G. Op. cit.
Phidas, V. “Avant-projet de la loi relative sur la Charte statutaire de l’Église de Grèce” – In: Episkepsis, 414, 1 March 1989, p. 6-8.
- “Historical Development and originality of the Local Church of Greece” – In: Local Church and Universal Church, Theological Studies 1, Chambésy – Geneva: “Orthodox Centre of the Ecumenical Patriarchate” 1981, p. 125-137 (на гръцки).
- “The Church of Greece. History” – In: The Splendour of Orthodoxy, ed. K. E. Tsiropoulos, Athens: “Ekdotike Athenon” 2000, p. 394-410.
Printzipas, Y. T. The Big Crises in the Church. Five Landmarks in the Relations between the Church of Greece and the Ecumenical Patriarchate, Athens: “Proskinio” 2004 (на гръцки).
Rinvolucri, M. Anatomy of a Church. Greek Orthodoxy Today, London: “Burns & Oates” 1966.
Russell, N. “Modern Greek Theologians and the Greek Fathers” – In: Philosophy and Theology, 18, 2006, p. 77-92.
Troianos, S. The Organization of the Church of Greece, vol. 1, Athens: “Athanasopoulos” 1973 (на гръцки).
Vavouskos, C. The Nomocanonical ‘Hypostasis’ of Metropolitanates of the ‘New Territories’, Thessaloniki: “Patriarchal Institute for Patristic Studies” ²1973 (на гръцки).
Vogel, C. “L’organisation de la paroisse orthodoxe en Grèce” – In: Istina, 8, 3, 1961-1962, p. 295-320.
Vuccino, G. “L’Église de Grèce sous la dictature” – In: Échos d’Orient, 26, 1927, p. 326-338.
Ware, K. “Old Calendarists” – In: Minorities in Greece: Aspects of a Plural Society, ed. R. Clogg, London: “Hurst” 2002, p. 1-23.
Zacharopoulos, N. History of relations between Church and State in Greece, vol. 1 Thessaloniki: “Melissa” 1985 (на гръцки).